ДАРСИ
Когато Макс се върна на следващата сутрин на разсъмване, той накара мен и Гейбриъл да си тръгнем, за да може да събуди Тори. Не бях говорилa с нея, само се бях свилa в леглото между нея и Гейбриъл, докато тя спеше. Аз и брат ми бяхме останали будни и бяхме говорили половин нощ в тих балон за Тори, Имперската звезда, ужасните Орденски глупости на Лайънъл и просто… за всичко.
Бях излязлa в гората близо до Кингс Холоу, разхождах се и упражнявах земната си магия, като накарах цяло дърво да възстанови листата си, както беше в разгара на лятото, преди всички да станат хрупкави и кафяви и отново да се разпилеят във въздуха около мен. Гейбриъл беше тръгнал да лети, за да облекчи собственото си безпокойство, и от време на време над главата ми преминаваше сянка и аз знаех, че той е близо.
Когато час по-късно Макс най-сетне ми изпрати съобщение, че можем да се върнем, аз побягнах през дърветата толкова бързо, колкото можех, отчаяна да видя сестра си. Беше мъчително да чакам. Толкова дълго бях копняла тя да се върне при мен. Не исках да изгубя нито една секунда повече далеч от нея.
Стигнах до къщичката на дървото и Гейбриъл се приземи пред мен. Аз се блъснах в него и той ме обви в ръцете си, като ме държеше здраво. Макс излезе от вратата и се разделихме, когато той ни се усмихна пресилено, а очите му бяха обгърнати от мрак.
– Как е тя? – Попитах го.
– Добре е – каза той, но в гласа му се долавяше нотка на тревога. – Поне мисля, че ще е след време.
Сълзите изгориха очите ми и аз обвих ръце около врата му, усещайки как силата на сирената му се протяга, за да ме успокои. Отпуснах защитите си, за да може, и прокарах пръсти по тила му, като освободих малко лечебна енергия в тялото му, за да се преборя с изтощението, което сигурно изпитваше.
– Благодаря ти – издишах, докато той ме държеше за миг, преди да се отдръпне. Никога нямаше да мога да му се отплатя за това. Само един поглед в очите му ми каза какво му е струвало това и нямаше думи, които някога биха могли да обхванат благодарността ми за това.
Той направи жест да влезем вътре и аз се забих в ствола на дървото, а Гейбриъл беше по петите ми. Забързахме се по спираловидното стълбище и аз се вмъкнах през вратата в салона. Спринтирах към стаята на Макс и се насилих да спра, преди да съм се втурнала през нея. Не можех да разбера през какво преминаваше тя в момента и колкото и да ми се искаше да вярвам, че ще има нужда от моята близост, може би грешах. Може би тя искаше пространство. И макар че идеята за това ме сломи, знаех, че трябва да и предложа всичко, от което се нуждае.
Почуках леко и Гейбриъл остана тих, макар че вероятно виждаше как точно ще се развие ситуацията.
– Тор? – Обадих се, гласът ми трепереше. Моля те, бъди добре.
– Дарси? – Обади се тя в отговор, надежда изпълни гласа ѝ и сълзите се стичаха по бузите ми.
– Аз съм тук с Гейбриъл. – Притиснах чело към вратата, оставяйки сълзите да текат, без да си правя труда дори да се опитам да ги задържа. – Можем ли да влезем?
– Да – изсумтя тя и аз завъртях дръжката на вратата, бутнах я и открих тъмната стая с включена лампа до леглото. Тя се беше свила на кълбо в сърцето на завивките и се надигна, за да ни погледне, а лицето ѝ беше изпръхнало от плач. Рядко виждах сестра си в този вид; искаше ми се да намеря Лайънъл Акрукс още в тази секунда и да го накарам да кървави за това, което си беше позволил да и направи.
Рамото на Гейбриъл се допря до моето, докато чакахме тя да проговори, но тя не го направи, а само разтвори ръце към нас със задушен плач и аз се затичах към нея, скочих на леглото и паднах върху нея, като я притиснах в прегръдките си.
– Толкова съжалявам – изхлипа тя и аз я притиснах по-силно, докато падах в пространството до нея, целувах я по челото и я държах близо до себе си.
– Не съжалявай за нищо – изръмжах аз. – Не беше заради теб. Беше Лайънъл.
Тя потръпна при името му и аз я стиснах по-силно, докато Гейбриъл се присъедини към нас в леглото, а силните му ръце ни обгърнаха, докато душите ни сякаш се свързаха. Просто се държахме един друг и усещах как любовта на семейството ми ни свързва толкова здраво, че нищо не може да ни разкъса. Нито Лайънъл, нито звездите. Те можеха да се опитат да разбият волята ни и да ни смажат под себе си, но никога нямаше да успеят. Винаги щяхме да се окажем отново заедно. Там, където ни е писано да бъдем.
– Добре ли си? – Въздъхнах и тя кимна.
– Да, не съм перфектна, но съм добре – каза тя. – И това е по-добре, отколкото съм била от много време насам.
След известно време над всички ни се възцари тих мир и раната в сърцето ми започна да зараства. Това винаги щеше да остави белег. Но сега, когато имах Тори обратно, щях да се погрижа нищо да не и се случи отново. И че тя ще получи това, което заслужава. Едно шибано щастие до края на дните си.
– Искаш ли да поговорим за това? – Прошепнах на Тори, докато главите ни лежаха на една възглавница, обърнати една към друга, а Гейбриъл я обгръщаше с ръце отзад.
Тя поклати глава, очите и бяха влажни, но вече не се стичаха сълзи. И като познавах Тори, след това тя нямаше да позволи повече да се влюби в Лайънъл Акрукс.
– Още не – въздъхна тя и аз кимнах.
– Ако имаш нужда от нещо, кажи ми – казах аз и в ъгълчето на устата и се появи усмивка.
Гейбриъл подпря главата си на възглавницата зад нея и се усмихна палаво, сякаш знаеше точно какво ще поиска Тори.
– Искам да летя – каза тя. – Искам да летя с теб и Гейбриъл някъде далеч оттук.
– Тази вечер – обеща Гейбриъл. – Можем да се измъкнем от кампуса след часовете и да отидем заедно.
Стиснах ръката на Тори, докато сърцето ме болеше.
– Още нещо?
– Кафе – полуизмърмори, полу се засмя тя и аз се усмихнах. – И малко от маслените багети на Джералдин.
– Ще я накарам да донесе малко – казах, връщайки усмивката и, но Тори хвана ръката ми, преди да стана от леглото.
– И аз искам нещата да се върнат към нормалното. Не се дръж така, сякаш съм направена от стъкло. Обещаваш ли? – Попита тя, а огънят в очите и говореше, че има нужда от това повече от всичко друго.
Кимнах твърдо, а сърцето ми се сви от любов към нея.
– Обещавам.
Извадих атласа си, изпратих съобщение на Джералдин и тя отговори за половин секунда.
Джералдин:
Моята дама ще получи най-маслените багети, които ще и бъдат донесени на вратата още този миг!
Гейбриъл седна и Тори се премести да седне до него, като положи глава на рамото му.
– Дариус носи кафе – каза Гейбриъл и Тори си пое дъх, но той продължи, преди тя да успее да каже нещо. – Макс му е казал да остане навън. Той няма да те види, докато не си готова.
Тя кимна, а в очите и плуваше някаква тъмна емоция, но там имаше и любов. Черните пръстени в очите и винаги бяха доказателство за това в наши дни. Начинът, по който бяха обвързани, беше несъвършен и жесток, но все пак беше белег за това колко абсолютно предназначени са един за друг. И се заклех на всичко, което бях, че ще им помогна да намерят начин да го поправят.
– Кажи ми, че бъдещето е добро, Гейбриъл – прошепна Тори и аз погледнах към него, като имах нужда също да знам това.
Гейбриъл се намръщи замислено, взе ръката ѝ и я стисна.
– Бъдещето може да е добро.
Това не беше обещание, но беше надежда. И засега това беше достатъчно.
Не след дълго Джералдин пристигна и аз побързах да сляза долу, за да взема багетите. Тя беше донесла цяла кошница, пълна с багети, масло и цяла гама от желета, тостове, сладкиши и сок.
Като ме видя, тя се разплака, сложи кошницата в краката ми и падна на колене в калта.
– Кажи ми, че е добре! О, Дарси, трябва да чуя, че сърцето и бие бодро, че езикът и е остър и умът и е проницателен. О, милейди, моля те, кажи ми, че Тори е цяла и здрава и че звездите са я дарили с хиляди надежди и радости. Събудила ли се е с блясък в очите и с пружина в краката? – Тя се вкопчи в краката ми, наклони глава назад и залая като гонче.
Паднах пред нея, прегърнах я силно, докато усещах как болката и отново започва да ме разкъсва.
– Тя ще се оправи. Ще отнеме време, но тя се завръща, Джералдин. И тя няма да отиде никъде никога повече. Аз ще се погрижа за това.
Тя ридаеше на рамото ми няколко дълги минути, преди най-накрая да се съвземе и да се изправи на крака.
– Е, трябва да имаме твърда горна устна, а? Не бива да я оставяме да ни види как бълнуваме като бандити с мокри като риби лица.
Кимнах ѝ и се усмихнах, докато вдигах кошницата с храна. – Благодаря за това.
– Нямам нищо против, а ако имаш нужда от още нещо, извикай ме. Като твой най-верен приятел, аз винаги, винаги ще дойда. – Тя се обърна и тръгна към дърветата, а погледът ми попадна на Дариус, който стоеше там с рамо, притиснато към един дънер, а очите му бяха вперени в прозореца на стаята на Макс над нас.
В ръката си държеше термос и като погледна към мен, се намръщи.
– Това е за нея. – Той го протегна, след което извади от джоба си пакетче с любимите шоколадови вафли на Тори.
Придвижих се напред, за да ги взема, а той ме хвана отзад за врата и ме придърпа в силна прегръдка. Кълна се, че никога през живота си не съм била прегръщана толкова силно, колкото тази сутрин, но знаех, че всички имаме нужда от това. Погледът ми попадна на Кейлъб и Сет, които стояха по-далеч между дърветата и ни наблюдаваха с тревожно изражение.
– Никога повече не я пускай, Дариус Акрукс – изръмжах в ухото му. – Не я наранявай, не я подвеждай и не я карай да плаче. Не знам как ще поправим всичко, но ще го направим. А когато го направим и вие двамата можете да се обичате, както ви е писано, няма да приемам никакви глупости от теб.
Той се засмя с нисък тон, докато ме пускаше и ме потупваше по носа.
– Договорено е, Гуен – каза той и аз го ударих закачливо по ръката, преди да се обърна с усмивка.
Върнах се обратно вътре и намерих Тори и Гейбриъл да чакат в салона. Подадох на Тори кафето ѝ и тя дълго го гледаше, когато и казах кой го е донесъл, но не каза нищо за него.
Заех се да сложа кошницата с храна на масичката за кафе и всички насядахме около нея на пода, като ядяхме невероятната прясно изпечена храна, докато се натъпчем.
След като Тори беше наваксала с всичко, което се беше случило без нея наоколо, просто си говорихме и разказвахме за някои от хубавите неща в света. Гейбриъл ни разказа как момченцето му израствало дрехите си почти всеки месец и как съпругата му можела да го нахрани, да почисти къщата и да направи тренировка за някакво глупаво време благодарение на дарбите на своя Орден.
За известно време останалата част от света просто изчезна и за първи път от много време насам се почувствах истински щастлива.
***
Стоях до кръста в топлата вода на лагуната в класа по водни стихии в последния си урок за деня. Тори се преструваше, че е болна от фейски грип, за да може да се възстанови още малко днес и да се подготви за връщане към уроците утре, а Гейбриъл настояваше аз да отида на занятията за деня, за да не привличаме вниманието към Тори.
Радостта от завръщането и беше помрачена от факта, че сега тя щеше да продължи да ходи при Лайънъл всеки път, когато той я повика, преструвайки се, че все още е робиня на сенките. Опитах се да се преборя с това, измисляйки всякакъв друг вариант, за който можех да се сетя, но накрая Гейбриъл настоя, че това е единственият вариант. А аз наистина не можех да споря с него, като се има предвид, че той притежаваше Зрението.
– Това е то, госпожо Вега – обади се Уошър и се приближи до мен. С магията си той раздвижи водата около себе си, така че да върви по суша, като ми даде възможност да видя издутината в тесния му спидо, преди да остави водата отново да нахлуе около него. Това наистина ли беше необходимо??
– Да го видим още веднъж – насърчи той и аз насочих вниманието си към водата, като поставих ръката си в нея и накарах около него да се образува водовъртеж, който се завихряше все по-бързо и по-бързо, докато не започна да завлича учениците и те трябваше да се борят, за да се измъкнат от течението.
– Чудесно! – Зарадва се Уошър, като ме плесна по гърба на един сантиметър от задника ми. – А сега се съберете в двойка с мис Грус и нека видим как заедно ще създадете вихрена мокра дупка.
– Е, сър? – Обърна се към него Дамян Евърджил със стиснати устни. Беше прикрепил значката си на K.О.Р.Г. към банските си като медал. – Не бива да свързвате хората от различни ордени.
Уошър го стрелна с поглед.
– Ами тук, при мис Вега, в момента няма други ученици от нейния Орден в класа, така че какво очакваш да направя? – Избухна той и се кълна, че никога не го бях виждала да се ядосва толкова.
Макс изведнъж се появи на вълна, сърфирайки през водата, и ритна Дамян в главата, а Джералдин започна да ликува, подскачайки нагоре-надолу, докато гърдите и подскачаха в тесния и бански костюм.
– Ей, Джери, гледай това! – Обади се Макс, обикаляйки около момчето, докато не спря да стои точно над главата му, небрежно облегнат на водния стълб, който хвърли до себе си.
– Чудесна работа, господин Ригел. Вземете двадесет точки за Къща Вода – каза Уошър, когато Дамян започна да се люшка, а ръцете му излитаха от водата, докато се мъчеше да свали Макс от себе си.
Дариус тръгна по повърхността на водата, точно когато Макс скочи от главата на Дамян и се гмурна под вода. Той изплува с момчето, заключено в задушаваща хватка, и Дариус се усмихна мрачно.
– Ще му дадем частни уроци тук, сър – обади се Дариус на Уошър, който му отвърна с усмивка.
– Ах, да, господин Акрукс, това звучи като чудесна идея. Уверете се, че сте хубаво смазани, докато работите, това прави борбата с водния елемент много по-лесна. – Той се наведе, загреба шепа вода и я разтри по загорелите си, восъчни гърди, като отдели допълнително време да я масажира в зърната си. Ерх.
Преминах към работата с Джералдин с потръпване и започнахме да работим заедно, за да направим водовъртеж, докато звукът от писъците на Дамян идваше иззад водопада. Засмях се мрачно и Джералдин също се засмя като морска вещица. Макс и Дариус дори не си бяха направили труда да хвърлят балон за заглушаване, но предполагах, че да си син на Лайънъл Акрукс означава, че сега никой няма да те разпитва за глупости. Останалите K.О.Р.Г. в класа мълчаха и се съмнявах, че искат да ги сполети същата съдба.
– Това е всичко, скъпи мои – обади се окуражително Уошър. – Завъртете бедрата си така. – Той хвана бедрата на някакъв нищо не подозиращ първокурсник, притисна разкрача си към дупето му и завъртя бедрата си в кръгово движение, като ги направляваше със своите. Омагьосан.
– Да, знаем го – казах аз. – Демонстрация не е необходима.
Уошър продължи да върти бедрата на първокурсника още няколко пъти, преди да се отдръпне и да изсуши косата на момчето, изпращайки го по пътя му. Хлапето тръгна, изглеждайки бледо и изнасилено, а така по принцип изглеждаха повечето хора след инцидент с Уошър. Той беше толкова отвратителен.
Анджелика дойде да работи близо до нас, като ни погледна със стегната усмивка.
– Чух, че се е разделил с Нова – прошепна тя, докато хвърляше собствения си вихър.
– Как така? – Попитах изненадано.
– Той е напълно противник на Акрукс – пришепна тя. – А Нова е нещо като супер фен на Акрукс, така че предполагам, че не се е получило.
Изненадано погледнах към Уошър, който сега стоеше изправен на една скала в центъра на басейна с ръце на хълбоците, докато правеше лицеви опори. Предполагам, че това ме караше да го харесвам с един процент повече, жалко обаче, че беше такъв гадняр.
– Анджелика започна да прави впечатляваща таблица – гордо каза Джералдин. – Тя изчислява кои учители са за Акрукс и кои са против него.
– Е, не бих казала, че е впечатляваща – засмя се Анджелика ѝ и махна с ръка. – Но пък може да се окаже удобно да знаем това. – Тя намигна на Джералдин и аз се намръщих.
– Какво? – Прошепнах и Джералдин бързо хвърли заглушаващ балон върху нас, а очите и се стрелкаха наляво и надясно.
– Започваме въстание, Дарси. В името на законните кралици. В.С.О. ще се обединят и ще хвърлят неудържим вятър в тази академия, който ще прогони гадовете.
Избухнах в смях, но осъзнах, че тя е смъртно сериозна и тази аналогия не е била умишлена.
– Е, очевидно съм готова за всякакъв вид бунт срещу Аскруксите.
– Събираме оръжия, милейди. Имам много В.С.О., които събират грифонски изпражнения рано сутрин, и съм взела един-два кристала на хаоса от лабораторията за отвари. – Тя се усмихна широко. – Оставете всичко това на мен, аз ще създам подземна армия, готова да последва вас и Тори в дълбините на ада и обратно. Изпратих и колкото се може повече от нашите скъпи приятели тибетски плъхове при баща ми, преди да бъдат взети за инквизицията.
– Той ли им помага? – Прошепнах с надежда и тя кимна.
– Води ги към тайни бърлоги на север – прошепна тя, макар че заглушаващият балон така или иначе щеше да попречи на всеки да чуе. – Както и да създаде мрежа от приятели и съюзници на нашата велика и благородна кауза, които ще бъдат зад гърба ти в момента, в който си готова да се бориш за короната.
Сърцето ми се изпълни и духът ми се повиши. Харесваше ми да чувам, че хората се борят, че цялото кралство не просто лежи, а не позволява на Лайънъл да ги прецака.
– Добре, това е достатъчно за днес! – Извика Уошър. – Класът се разпуска.
Върнахме се към съблекалните и сърцето ми заби по-силно, докато бързах да се измия и преоблека, а вълнението ме обземаше при мисълта, че ще летя с Тори и Гейбриъл.
– Трябва да тръгвам. – Махнах за довиждане на Джералдин и Анджелика, изтичах от лагуната по шорти и горнище, разцепих водопада с махване на ръка и оставих крилата си да се разперят от гърба ми. Издигнах се в небето, огънят премина по крайниците ми, докато се носех през студения въздух и поемах по криволичещ път към външната ограда, където можех да заобиколя пазачите. Винаги обаче внимавах да кацна достатъчно далеч от нея и да пробягам последните няколко стотин метра пеша, в случай че ме наблюдават.
Намерих Тори и Гейбриъл да ме чакат от другата страна на оградата и смазах Тори в поредната си прегръдка, докато тя се смееше. Беше по-слаба, отколкото преди, и също така по-тъжна, но знаех, че момичето, което обичах, все още е тук и скоро ще измислим как да накараме Лайънъл да си плати за всичко, което и беше направил. Само се надявах, че ще мога да помогна да прогоня онзи натрапчив поглед в очите и, щом е готова да се отвори пред мен. Гейбриъл хвърли над нас звезден прах и ние се пренесохме през звездите в тунел от извиваща се светлина.
Пристигнахме в каньона, където Гейбриъл за първи път ни беше научил да летим в невероятната джунгла на Барувия. Тори хвана ръката ми, а с другата си ръка – тази на Гейбриъл, и ни повлече към ръба на каньона с решителен поглед. Стомахът ми се повдигна, а адреналинът нахлу във вените ми, когато всички се затичахме наперено и се гмурнахме през ръба.
Падахме бързо, а писъците ни отекнаха в каньона и накараха ято птици да излети от дърветата далеч долу. Крилата ми се освободиха по същото време, когато и крилата на Тори, а Гейбриъл падна още няколко секунди, преди да се премести.
Засмях се, докато Тори летеше около мен в кръг, а усмивката на лицето и ме изпълваше с най-чиста слънчева светлина. Толкова много ми липсваше и никога нямаше да ми омръзне да я виждам усмихната.
Гейбриъл се втурна между нас и се засили към лазурното небе далеч над нас. Двете с Тори си споделихме усмивка, преди да се стрелнем след него да го преследваме. Изкачвахме се все по-високо и по-високо, а усещането на слънцето по кожата ми беше като балсам за душата ми.
През целия мрак най-накрая бях открила нещо хубаво, за което да се хвана. Брат ми, сестра ми, приятелите ми. Никога нямаше да приема никого от тях за даденост. А Лайънъл по-добре да се наслаждава на времето си на трона, докато трае, защото истинските кралици скоро ще дойдат, за да си го върнат.
Назад към част 18 Напред към част 20