ДАРСИ
Стоях в огромния душ, който изглеждаше достатъчен за осем души, и миех кръвта от кожата си, разглеждайки местата по корема си, където ножът ме беше разрязал. Нямаше никакви признаци, че това някога се е случило, но все още усещах ледената стомана, запечатана в паметта ми.
Поколебах се, изключих водата и излязох в голямата баня върху пухкава бяла постелка, като използвах въздушната си магия, за да се подсуша, преди да се увия в кърпа. Семейството на Гейбриъл беше заминало на хижа за Коледа по обичайната си традиция и след тази вечер Гейбриъл също щеше да се присъедини към тях. Преди време той ми беше дал достъп до къщата си и ми беше разрешил да дойда тук, ако някога имам проблеми. Предполагах, че е направил същото и за Орион.
Окървавените ми дрехи бяха прибрани в торбата за боклук, а шапката на Диего почиваше до неговата и нейната мивка заедно с моя Атлас. Вдигнах ги, като открих текст от Тори в отговор на съобщението, което и бях изпратила, за да кажа, че имаме шапката и сме добре, но трябваше да бягаме, след като Стела и Клара се бяха появили. Щях да и кажа останалото, когато я видя следващия път. Поне засега бяхме в безопасност.
Тори:
Скрий се. Лайънъл ще изпрати FIB да търси Орион веднага щом разбере, че е избягал.
Гърлото ми се стегна, докато оставях това знание да се настани в мен. От една страна, се радвах, че е далеч от Лайънъл, но от друга, идеята FIB да дойде за него беше ужасяваща. Какво щяха да направят с осъден на смърт, който бяга? Колко години щяха да добавят към присъдата му, ако го заловят? Имаше само един план, който можехме да направим. Никога, ама никога не можеха да го хванат.
Облякох се в чифт меки люлякови панталони и бял топ, които бях взела назаем от жената на Гейбриъл, след което отворих вратата, като сложих шапката на Диего и моя атлас в джоба си. Орион веднага се отдръпна от стената срещу мен, а очите му бяха пълни с тревога. Беше се измил и преоблякъл, носеше нещо, което предполагах, че са тъмносините панталони на Гейбриъл. Бързо тръгна към мен, падна на колене пред мен и притисна устата си към голия ми корем. Задъхах се от изненада, стиснах ръце в косата му, докато желанието се разливаше в плътта ми.
Той ме прегърна към себе си и ме погледна с ниско смъкнати вежди.
– Съжалявам – промълви той, а в очите му се появи призрачен поглед, който накара сърцето ми да се свие болезнено.
Аз също коленичих, навеждайки се към докосването му, когато той погали бузата ми.
– Не беше ти.
Горната му устна се отлепи назад, кътниците му заблестяха, а в очите му блесна омраза. Но не бях сигурна към кого е насочена тя, само бях сигурна, че не съм аз. Пръстите му се прокараха през косата ми, сякаш се опитваше да се увери, че все още съм тук, и аз се оставих да се къпя в докосванията му, въпреки че знаех, че само ще ми е по-трудно да се отдръпна.
– Добре съм – обещах, а адамовата му ябълка се повдигна и падна.
– Не си – отвърна той с дълбоко ръмжене.
– И аз съжалявам – издишах, а болката се сгромоляса в гърдите ми.
– Не смей да съжаляваш. – Той ме погледна с интензивност в погледа си, която накара дъха ми да заседне в гърлото. – Ти ме освободи от сенките. Ти ни спаси. Аз бях този, който…- Той сложи уста върху гърлото ми, където ножът беше целунал плътта ми, и по гръбнака ми премина тръпка.
– Спри – казах аз, но думите ми излязоха хрипливи, по-скоро като молба да продължи, отколкото като нещо друго. След като бях толкова близо до това да го изгубя отново, единственото, което исках, беше да го придърпам към себе си и никога да не го пусна. Но все още ни разделяше бездна, която не можеше да бъде прекосена.
– Това не беше твоя грешка.
Той се изправи на крака, без да пуска ръката ми, докато ме влачеше след себе си, а на лицето му се появи сурово и далечно изражение. Погледнах китките му, забелязвайки, че сенчестите белезници са изчезнали и това ме накара да се почувствам толкова шибано добре, че най-накрая успях да освободя някой друг от мрачния контрол на Клара. И може би щях да успея да го направя отново.
Минахме през големите, празни коридори на къщата на Гейбриъл и аз надникнах в красивата детска стая със светлосини стени и множество плюшени играчки в креватчето – от гигантска змия до пухкаво лъвче с тъмна грива. Орион беше тих и замислен, челюстта му непрекъснато се свиваше, сякаш се бореше с някакъв демон в себе си. Слязохме долу, където се намираше голяма кухня, изградена от красиво медено дърво и кремави приспособления. Той ме поведе към един стол на острова с пет места, вдигна ме и ме настани на него, преди да се насочи към хладилника. Намръщих се от изненада, вглеждайки се в стегнатите мускули на гърба му, докато той започна да вади храна и да я подрежда на плота.
– Не съм гладна – казах, извадих шапката на Диего от джоба си и сложих атласа си на острова. – Трябва да…
– Ще ядеш – изръмжа той с властния си професорски тон и устните ми се свиха.
– Не… Ще се опитам да разбера какво искаше Диего да видим през шапката му. – Преместих се да я сложа, но той се стрелна към мен, изтръгна я и я пъхна в задната част на колана си.
– Първо ще ядеш – повтори той, поставяйки ръце на бедрата ми, за да ме задържи на мястото ми, карайки гнева и похотта да се смесят в мен. Той беше опияняващ, когато беше толкова близо, а дъхът му върху кожата ми ме опияняваше. Но нямаше да се поддам на бушуващите в мен емоции, защото ако тази вечер се поддам на съблазънта му, никога нямаше да спра да се поддавам.
Отблъснах ръцете му, изплъзвайки се от мястото си, но той не помръдна нито сантиметър, така че бях затворена в клетката на ръцете му и в капана на вкусния канелен аромат на голите му гърди.
– Върни ми я – изръмжах, като се борех да запазя нивото на гласа си. Не бях в настроение за спорове след всички гадости, през които току-що бяхме преминали.
– Не – каза просто той, хвана бедрата ми, повдигна ме и запрати дупето ми обратно на седалката, като се притисна още по-близо до мен. По дяволите, не исках да се караме, но той искаше да се караме.
– Ланс – предупредих аз и протегнах ръка. – Върни я.
Той се наведе близо до лицето ми, дъхът му се допря до устните ми и имаше вкус на кардинален грях.
– Не. Докато. Ти. Ядеш.
Протегнах ръка по гърба му, за да се опитам да хвана шапката, а той се изстреля с вампирската си скорост. В момента, в който спря да бяга, използвах камшик от въздушна магия, за да я изтръгна от колана му.
Хванах я и хвърлих въздушен купол около себе си, докато той спринтираше напред, за да се опита да я грабне отново. Усмихнах се, когато той се блъсна в щита ми и изръмжа. Отвори уста, несъмнено за да се опита да ме командва, затова вдигнах шапката, като демонстративно я нахлузих.
Всичко потъмня и аз наполовина осъзнах, че падам от стола си, преди съзнанието ми да се пренесе в полето. Нечия ръка стискаше моята, докато силата на сенките ме привличаше в тях, и нещо в душата ми подсказваше, че това е Диего. Емоция притисна гърдите ми и аз се разминах между тъгата и радостта, че отново усещам присъствието му. Моят приятел. Момче, което беше дало живота си за мен, всъщност за цялото кралство. Беше се опитал да спре Клара и показа от какво наистина е съставена душата му.
Сенките се извиваха около мен, но не можеха да проникнат под кожата ми, докато ме носеха надолу, надолу, надолу във вечния мрак. Присъствието на Орион се приближи и усетих, че дърпа съзнанието ми взискателно. Но аз не отивах никъде. Насилих волята си, принуждавайки го да дойде с мен, докато падах в черното, и изведнъж пред нас се отвори бял облак, проблясващ със спомените от миналото.
Усещах тежестта му в атмосферата, хиляди животи, низ от предци, простиращи се стотици години назад. Ръката се изплъзна от моята и миг по-късно съзрях две тъмни очи сред мъглата, сърцето ми се разтуптя от разпознаване.
– Диего – казах, но името звучеше само в главата ми. Протегнах ръка към облака от спомени, дълбока нужда ме изпълни, докато търсех приятеля си.
Усетих как ръката му отново се увива около моята, придърпвайки ме към себе си, и усетих нуждата му да ми покаже какво ме очаква в мъглата.
Прехвърлих се в един спомен, виждайки през очите на някой, който си играеше със сенките в дланите си, седнал пред голям огън. Около него на дървени трупи седяха феи, а от лявата му страна седеше старица, която нагласяше дланите на момичето, докато сенките танцуваха по кожата и.
– Това е то, Лавиня – каза тя, като придърпа по-плътно козината около раменете си. – Ти имаш такъв талант за това.
– Все още не мога да ги владея като, Низар – оплаках се аз, гласът ми беше на Лавиня, докато преживявах спомена от нейната гледна точка.
Погледнах към момчето, което винаги привличаше вниманието на всички с дарбите си, и ме изпълни горчива завист.
– Ти си само на четиринайсет, с времето ще ги владееш по-добре от всеки друг в нашето племе – каза старицата. – Ти си предопределена за величие.
– Наистина ли мислиш така? – Попитах.
– Знам, че е така. Това е написано в звездите.
– Не и разказвай истории – обади се един едър, брадат мъж с настървение. – Дъщеря ми е предопределена да ражда деца и да се грижи за бъдещия си съпруг. Точно както всички жени в нашето племе.
– Не искам това, татко – изръмжах студено. – Аз ще бъда воин.
– Ще бъдеш такава, каквато ти кажа – отвърна той, отпивайки от бирата си, а през мен премина ледена омраза. Омраза, която отдавна изпитвах към мъжа, който винаги бе предпочитал братята ми. Винаги ме е смятал за нищо.
Видението се промени и аз усетих, че са минали няколко години, докато отново гледах през очите на Лавиня.
Промъкнах се през палатките на племето с нож в ръка и се вмъкнах в една, където баща ми беше припаднал пиян в леглото с две жени. Промъкнах се до леглото от кожи и овладях сенките, както се бях упражнявала ден и нощ. Властта ми над тях бе нараснала неимоверно и докато ги усещах в баща ми и в проститутките, ги заключвах здраво. Баща ми се размърда, но не можа да помръдне, тъй като задържах тази сила в него, а в мен се разнесе тръпка от това колко лесно беше. Усмихнах се злобно, качих се на леглото и си поиграх с острието в ръката си, докато очите на баща ми проблясваха от страх.
– Никога не трябваше да ме подценяваш, татко. – Наведох се, като държах върха на острието на гърдите му.
Той се дръпна срещу силата на сенките, но аз бях безкрайно надарена. По-надарена от всеки друг в племето. Ударих го силно в гърдите, после отново и отново, преди да ударя и жените, наслаждавайки се на болката им. Кръвта покриваше плътта ми и аз я облизвах от устните си, докато унищожавах мъжа, който ме държеше на земята, който отказваше да признае моето величие. И докато умираше, прошепнах в ухото му най-съкровеното си желание:
– Ще бъда кралица.
Видението отново се промени и силата ме изпълни, тъй като все още усещах железния привкус на кръвта в устата си. Усетих, че отново се плъзгам в паметта на Лавиния.
Яздех кон, препусках през бойното поле с вдигнати ръце, а около мен се раздираха сенки, разкъсващи сърцата на другите феи, които използваха срещу мен елементарната си магия. Обърнах глава и сърцето ми се разтуптя при вида на огромната армия от великолепни зверове, които тичаха зад мен, разбивайки враговете ни.
Шокът премина през мен. Племето изобщо не бяха феи, а нимфи. Както и Лавиния.
Хвърлих сенките към феите пред мен, прорязвайки телата им. Изглеждаха бедни, дрехите им бяха износени, а лицата им – измършавели. Въпреки че се опитваха да се борят, нищо не можеше да спре силата ми и скоро те кървяха и крещяха за милост. Милост, която нямаше да дам. Аз бях върховната сила в тази земя и щях да направя всичко, за да заема полагащото ми се място на кралица.
Феите бяха принудени да се предадат и нимфите обявиха победа, преди видението отново да се промени и да покаже как Лавиния и нейното племе навлизат в новата си територия, обявяват града за свой и избиват всички оцелели. Гледах през очите на Лавиния как бездушно убива семейство, скрито в плевнята, и стомахът ми се обърна, защото ми се искаше да не виждам това.
Телата паднаха в калта и студен смях напусна гърлото ми, докато нимфите около мен ме гледаха със страх и уважение. Аз процъфтявах от това, смъртта и властта подхранваха най-тъмната част от душата ми и ме караха да жадувам за още.
Видението отново се промени и аз седнах на трон, направен от извития лък на дърво, разположен на върха на голям хълм, над който се издигаше богато украсена каменна беседка.
Към мен беше доведен мъж, заобиколен от две нимфи в променените им форми, а други стражи стояха и ме наблюдаваха отблизо. Мъжът беше висок и рус, очите му бяха най-тъмнозеленото и аз го разпознах като господаря на драконите, Октавиус Акрукс. Беше красив. Мъж, когото уважавах и тихо желаех отдалеч.
– Принцеса Лавиния. – Той се поклони ниско. – Нося подарък от моето семейство. Предложение за мир от Гилдията на драконите. – Той се отдръпна настрани и един голям правоъгълен предмет се понесе напред на порив на въздуха, който той хвърли. Той го постави изправен пред мен и се пресегна да издърпа коприната от него.
Откри се красиво позлатено огледало, чиято рамка беше сребърна, а по краищата му се виеха лози, покрити с нежни рози. Изправих се от трона си и се вгледах в отражението си.
Момичето, което ме гледаше, беше зашеметяващо, косата и беше дълга и гарванова, а очите и – два най-чисти сини мрамора. Беше красива, устните и бяха пълни и широки, а чертите и – силни. Приличаше на воин, тялото и беше облечено в броня, а ръцете и бяха белязани от белези.
– Искаме да ти предложим съюз – каза Октавиус и се премести да застане до огледалото, докато аз се любувах. – Знам, че се стремите да отвоювате трона от Вега, но нямате достатъчно численост зад гърба си, за да се изправите срещу тях. Обединението с Драконите ще направи всички ни достатъчно силни, за да го постигнем заедно.
Надеждата се раздвижи в гърдите ми, докато гледах към него, но и подозрението.
– И как да ти се доверя?
Мъжът падна на едно коляно с усмивка, извади дървена кутийка и ми предложи пръстен.
– Омъжи се за мен и дай обещание на звездите. Семействата ни ще бъдат обвързани от небесните сили. Акрукс и Умбра. Нашият ясновидец е имал велико пророчество. Погледни в огледалото, за да можеш да се убедиш сама. – Той ми направи жест да пристъпя напред и аз го направих предпазливо. Имах нужда от това, исках да бъда кралица повече от всичко на света. Но никога не съм искала да споделям трона си…
Пристъпих пред огледалото и образът се изкриви, показвайки ме седнала на голям трон в стая, пълна с горящи свещници. Тронът беше изработен от наситено рубиненочервено стъкло, което блестеше на светлината на огъня. Мястото беше красиво, високите стени се извисяваха и сякаш бяха изградени от самата земя. До мен в друг трон от най-дълбок сапфир беше Октавиус Акрукс, дрехите му бяха пурпурни, а очите му, изместени в рептилоидни прорези, ме гледаха с обожание. В скута ми лежеше красив сребърен меч с блестящ камък в дръжката. Изглеждах щастлива, влюбена. Така че може би споделянето на трона ми не беше непостижимо. Ако някога някой мъж завладееше сърцето ми, нямаше да е толкова лошо, ако беше този.
Видението в огледалото избледня и аз погледнах Октавиус със страхопочитание.
– Ще имам Имперската звезда?
– Тя ще бъде наша – изръмжа той. – Вега ще падне, ние ще си присвоим Двореца на пламъците и ще унищожим и последния от Фениксите.
– Но как ще победим Кралицата? – Попитах.
– Знам за едно мрачно проклятие, което дори нейната сила не може да преодолее – каза той с изкривена усмивка. – След като армията и бъде разгромена, можеш да използваш силата на сенките, за да гарантираш, че най-накрая ще я унищожим.
Вълнението набъбна в гърдите ми и аз кимнах усърдно, приемайки пръстена от него, и видението отново се промени.
Намирах се на кърваво бойно поле и около мен падаха нимфи, а огънят на Феникса разкъсваше телата им и ги превръщаше в пепел. Те се носеха в небето на пламтящи криле, като изсипваха адски огън върху враговете си. Сражавах се срещу феите на земята с всичко, което имах. Те не просто използваха елементите си, за да противодействат на атаките ми, а използваха тъмна магия, борейки се със сенките на моите нимфи със сила, управлявана чрез костите, за да подсилят естествената им магия.
Омразата се разля в мен, когато погледът ми падна върху Кралицата на феникса, която се носеше над армията си, тъмната и коса се въртеше около нея от вятъра, а лицето и бе сковано от ръмжене. На главата си носеше сребърна корона, а в ръката си държеше огромен меч, който държеше Имперската звезда и на чиято повърхност бяха гравирани всички съзвездия на небето. Тя го държеше вдигнат и му говореше някаква дума, която не чувах, но от която въздухът пулсираше с ударни вълни от сила.
Един дракон се издигна към нея, но мъжът Феникс препусна покрай кралицата си, за да го задържи, борейки се с него с огромни огнени изблици от дланите си.
Макар че беше ден, звездите изведнъж засияха в небето и заблестяха ярко надолу към света, където царяха кръв и хаос.
Изпаднах в паника, когато от Имперската звезда избухна огромна вълна от сила, която обхвана цялото бойно поле. Нимфите станаха жертва на нейната сила, падайки на колене, а аз също паднах, хващайки се за гърдите, тъй като някаква свирепа магия се загнезди в мен.
По заповед на Кралицата на феникса в небето се отвори огромна пукнатина и в нея започнаха да се вливат сенките от моята армия, като тъмната сила бе изтръгната от тях, открадната и хвърлена в бездната. Аз изкрещях от мъка, когато сенките бяха отнети и от мен, изтръгнати от центъра на душата ми и оставили в гърдите ми празна кухина, която се страхувах, че никога повече няма да бъде запълнена.
Когато и последната от тях беше вкарана в дупката в небето, тя се затвори и Имперската звезда спря да свети в дръжката на меча.
– Няма да има повече война! – Извика кралицата, гласът и се носеше през тихото поле, в тона и се долавяше отчаяние. – И няма да има повече тъмна магия и сенки в нашата земя никога повече. От този ден нататък тя е забранена. И тези, които я призовават, ще се сблъскат с моя гняв.
– Не! – Изкрещях, като се изправих на крака. – Ние се нуждаем от сенките, за да оцелеем, ние не сме като вашия вид!
– Ще намерите начин – изохка кралицата и призова хората си да се оттеглят, оставяйки нимфите безсилни на земята.
Огромен червен дракон се понесе към нас и сърцето ми се повдигна, когато видях Октавиус да идва да ми помогне, както беше обещал, подкрепяйки ме докрай и предлагайки един последен шанс да обърнем нещата.
Но вместо да се впусне със зъби и нокти да ме спаси, той изрева заповед към армията си и те се обърнаха срещу моите нимфи, изгаряйки ги до сажди с огромни огнени кълба от дробовете си.
– Октавиус! – Изкрещях от ужас, докато драконите унищожаваха армията ми, предавайки мен и обещанието си, разбивайки сърцето ми на две.
Как можеше да направи това? Беше ми обещал света, беше ме обичал, беше говорил безкрайно за всичко, което щяхме да имаме заедно. Как можа да ме предаде, след като ми каза, че ме обича? Нима всичко това беше лъжа? Някаква голяма измама, за да ме примами тук и да унищожи моя род?
Господарят на драконите поведе зверовете си, за да кацнат под Кралицата на феникса, ѝ и се поклони, докато всички те ревяха. Тя им кимна и сърцето ми се разкъса, докато гледах как светът около мен пада. Шансът ми за истинска сила беше откраднат.
Кралицата се приземи пред мен в златните си доспехи, а пламтящите и криле се сгънаха зад гърба и, докато ме гледаше с твърдост.
– Това е краят на твоето управление на терора, Лавиния.
– Не можеш просто да ме убиеш – изпъшках аз. – Аз съм принцеса от моя вид. Не е останала друга, която да ги води.
– Сега си само принцеса на сенките, така че ще умреш заедно с тях – изръмжа кралицата, стиснала Имперската звезда в ръката си и промърмори нещо към нея.
Избутах се на крака, вдигнах ножа от хълбока си, но кралицата го стопи само с едно движение на ръката си. Друго завъртане на пръстите и изпрати в мен взрив от въздушна магия и аз отлетях назад, изхвърлена през пукнатината между световете, отворена отново от Имперската звезда, повлечена в нищо друго освен в сянка.
Тъмният елемент се уви около тялото ми и ме погълна цяла, разкъсвайки плътта ми, докато не се превърнах в едно цяло с него. Не умрях, както очаквах, както очакваше онази гнусна кралица.
И през мъглата и мъглявината на цялата тази болка и сила жадувах за отмъщение и за краля, който ми беше обещан в празната, безкрайна земя на мрака, като се заклех, че един ден ще се върна, за да си го поискам.
Изтръгнаха ме от видението, изтръгнаха ме от облака на спомена и изведнъж се събудих, лежах по гръб, а Орион дишаше до мен.
– О, Боже мой – издишах аз. – Това е тя. Принцесата на сенките.
– По някакъв начин тя е свързана със сестра ми – каза Орион, като прокара ръката си по лицето.
Сърцето ми все още биеше като лудо, когато се изпънах, сваляйки шапката, чиято сила вече беше тиха. Пъхнах я в джоба си и се обърнах, за да погледна Орион, чиито гърди се издигаха и спускаха трескаво.
– Тя се опитва да изпълни пророчеството си, дори след толкова време – казах шокирано, а той кимна, гледайки ме с бръчка между очите си.
– Имам толкова много въпроси – каза той, а погледът му бе озарен от цялата информация, с която ни бяха натоварили.
Тази тъмна магия някога е била използвана от всички тези феи. Че принцесата на нимфите и драконите на Акрукс са били в съюз някога преди.
Изправих се на крака и започнах да се разхождам, докато през мен преминаваше вълнение.
Орион седна и ме наблюдаваше с обнадеждаваща усмивка, а погледът ми се спря на ямката на дясната му буза.
– Това доказва, че сестра ми все още е там. Тя е контролирана от принцесата.
– Ще я спасим – заклех му се, както и преди. – Ще намерим начин. Може би шапката ще ни покаже повече.
– Блу – каза Орион, докато аз продължавах да крача, но не можех да спра.
– Може би тук има някакъв отговор, нещо, което може да ни помогне. Видя ли всичките тези феникси? Те трябва да са моите предци…
– Блу…
– Но какво се е случило с тях? Дали драконите в крайна сметка са ги унищожили? Но как? – Умът ми препускаше през всичко със сто мили в час. Чувствах се развълнувана, сякаш бяхме на прага да узнаем нещо, което променя живота ни, но не знаех какво.
– Блу – изстреля се Орион пред мен, стискайки в юмрук колана на панталона ми.
– Какво? – Поисках, като го погледнах изненадано, докато сърцето ми се разтреперваше.
– Ще станеш кралица – изръмжа той. – Точно като твоята предшественичка. Чувствам го, знам го.
– Откъде знаеш? – Попитах, а съмнението ме прониза.
Но знаех, че го искам. Имах нужда Лайънъл да падне, а точно сега това ми се струваше по-възможно от всякога. Имахме Имперската звезда. Имахме връзка с море от спомени, които можеха да съдържат отговори за победата над Принцесата на сенките, за разгадаването на властта, която Лайънъл притежаваше в момента в кралството.
– Знам, откакто те коронясах в колата си. Само че никога не забравяй, че първо си била моя кралица. – Той ме дръпна напред и устата му срещна моята, целувката му беше спешна и яростна, а аз не можех да не и се отдам цели две секунди. Чувствах се подтиквана към него сякаш от самите звезди и си спомних какво беше да го имам, докато волята ми беше сломена сантиметър по сантиметър.
Но после се отдръпнах, поклащайки глава, несигурна в себе си, в него, в нищо.
– Кажи ми не. Кажи думата – изръмжа той и устните ми се разтвориха, но нищо не излезе. Защо не излезе??
Отдръпнах се, като се опитвах да си изясня мислите. Но те бяха криви като дявол.
Той ме преследваше, бавно и преднамерено, а аз не можех да пренебрегна как всяка фибра на съществото ми изгаряше за него.
– Мислех, че си приключила с мен, Блу, наистина мислех. Надявах се и на това, въпреки че това знание щеше да ме унищожи. Но после разбрах, че спиш с кучето.
– Ние минахме през това…- Започнах с раздразнение, но той заговори над мен.
– Почти изгубих всякаква надежда за нас, красавице, въпреки че не ми беше писано да имам такава на първо място. Но имах, просто го скрих наистина шибано дълбоко, отричайки го пред себе си, че все още мечтая за бъдеще, в което ти си моя, независимо колко невъзможно изглежда това. И след като ми каза, че не си негова, и ме целуна обратно в гробницата, по дяволите, оттогава не съм мислил за нищо друго. Нищо друго освен устата ти върху моята и това, че ме придърпваш към себе си. Но аз все още се държах настрана. Защото не мога да ти дам нищо. Нищо не се е променило. Знам това в сърцето си. Знам го и все още не мога да го приема. Защото тази вечер разбрах какво е да умираш в ръцете ми и нищо не ме е ужасявало повече. Нищо, Блу.
– И какво искаш да кажеш? – Поисках, като заобиколих дивана и поставих масичката за кафе между нас, а сърцето ми биеше като лудо.
Той се стрелна към мен и прокара палеца си по скулата ми. – Казвам, че съм прецакал всичко. И скоро няма да се оправи. Но също така не мога да стоя повече далеч от теб.
– Не можеш просто така да решиш, че ме искаш отново, и да очакваш, че ще започнем оттам, откъдето сме спрели. – От устните ми излезе ръмжене, докато го бутах в гърдите, а той се отдръпна срещу мен, хвана бедрата ми и ме дръпна по-близо.
– Знам – каза той на един яростен дъх. – Иска ми се да имаше бъдеще, в което да мога да ти предложа всичко, което заслужаваш, но няма. Този живот не съществува за мен. Съдбата затвори вратата за него, но някаква част от мен все още глупаво драска по нея, опитвайки се да намери начин да влезе обратно.
– Ланс, ти си толкова шибан глупак – изръмжах аз и веждите му се свъсиха, сякаш той дяволски добре знаеше това, но не ми се струваше, че дори го разбира по начина, по който имах предвид. Сплетох пръсти в косата му, надигнах се и го погледнах в очите. – Ти си най-добрият човек, когото познавам, най-добрият, най-шибаният, най-глупавият, най-разочароващият човек, когото познавам. Независимо дали си професор, затворник, беглец, засрамена от властта фея или всичко изброено по-горе, няма нещо, което да ме накара да не те искам. Но аз просто не мога да ти се доверя.
– Все още ме искаш? – Попита той, сякаш това беше всичко, което беше чул.
Искаше ми се да се боря, да драпам и да крещя, за да го пробия, но просто стоях там, хваната в капана на погледа на мъжа, който беше завладял сърцето ми толкова напълно, че вече едва ли ми принадлежеше. То никога не беше заздравяло, когато той си беше тръгнал. А сега той искаше от мен да се предам за някакъв ограничен период от време и най-лошото беше, че сърцето ми също го искаше.
Отблъснах всички съмнения и страхове в мен заради нас и просто отделих един сладък миг за себе си, като се предадох на тази любов ѝ и позволих да ме погълне като огън. В секундата, в която го придърпах по-близо, той изстена отчаяно, а сърцето ми заби като мощни криле, когато устата му падна върху моята. Знаех, че нищо не е фиксирано между нас, че вероятно никога няма да може да бъде, но го бях желала толкова дълго и не можех да мисля. Исках отново да бъдем ние. Само още един път.
Езикът му се движеше заедно с моя и усетих как звездите се сблъскват някъде над нас, когато той сложи ръце върху мен, загребвайки ги по гърба ми с ръмжене от нужда. Пръстите му се плъзнаха между лопатките ми и аз изстенах, цялата трепереща от твърдите му и взискателни докосвания. Феникс огън искреше от плътта ми и не можех да го контролирам, докато той сграбчваше бедрата ми и топлината на гърдите му се лееше върху тялото ми.
Не посмях да прекъсна целувката ни, когато той ме повдигна, така че обвих краката си около кръста му. В периферията ми пламнаха малки огньове и ръката му се стрелна, за да ги потуши с вода, преди цялото място да пламне. Той препусна през стаята, преобръщайки една лампа, докато ме притискаше към стената и тапетите пламнаха. Той прекъсна целувката и удари ръката си в стената, при което ледът се изсипа нагоре и далеч от нас, покри цялата стая и я превърна в блестяща зимна страна на чудесата.
– О, по дяволите – издишах аз, гледайки бъркотията, която бяхме направили в дома на Гейбриъл.
– Можеш да изгориш къщата до основи, ако искаш, красавице, аз с радост ще я възстановя тухла по тухла, когато приключиш с мен. – Той хвана брадичката ми, дръпна ме назад, за да го погледна, и дишането ми се забави, когато попаднах в безкрайната дълбочина на очите му. Истината се стовари върху езика ми и той натежа като олово. Че никога няма да свърша с него. Обичах го прекалено силно. Във всяка минута от всеки час, чак до пространството между секундите.
Това беше ужасна идея с милион последици, с които щях да се сблъскам утре. Но нима всички най-добри идеи не бяха такива?
Хванах задната част на врата му, придърпвайки го към себе си, а дланта ми се плъзна надолу към гърдите му, за да усетя яростното, отчаяно биене на сърцето му.
Целият свят се срути около нас, покривът над нас се разпадна и аз хвърлих въздушен щит с вик, докато Орион ме притискаше към гърдите си и започна да бяга. Драконовият огън се разля във въздуха, разкъса стаята и се завъртя около нас в пламък, който разтопи мебелите. Орион не забави ход, докато тичаше към пламъците, но горещината, която се носеше към нас, ми подсказа, че ще умре, ако се опита да се провре. Направих единственото нещо, за което се сетих, за да го спра, изтръгвайки краката му изпод себе си с въздушен камшик. Той се удари в земята и ние се затъркаляхме към огъня, преди да изхвърля въздушна стена, която да ни спре, преди да се претърколим в него.
Орион измъкна от джоба си торбичка със звезден прах и хвърли щипка върху нас, но той падна в каскада от блясък около нас, без да се размием.
– Защитата не е напълно свалена – прокле той.
Отломки се свлякоха отгоре, когато огромна сянка закри светлината на луната и драконовата форма на Лайънъл падна от небето, кацна на разбития покрив и ни загледа, челюстите му бяха широко отворени, а в гърлото му трептеше огън. Паниката ме обзе, когато хвърлих въздух под нас по същото време, когато го направи Орион, и се хванахме един за друг, докато се носехме над пламъците. Лайънъл изщрака челюстите си към нас и аз изстрелях към него огнена линия от феникс, преди да се ударим в земята, като го накарах да се отдръпне.
Орион ме вдигна отново и започна да тича отново, като взриви един прозорец пред нас и се гмурна от него. Огромна стена от сянка се изправи в обширното лозе пред нас, обграждайки целия имот и заключвайки ни в капан.
– Не – изпъшках аз.
Клара стоеше между лозята с безумна усмивка на устните, а ужасният прорицател Вард стоеше точно зад нея.
– Сега, кралю мой! – Извика той и Лайънъл пусна огромен огнен взрив, който се разби в обединения ни въздушен щит.
Изкрещях от усилие, докато Орион и аз хвърляхме все повече и повече от силата си в купола, който ни заобикаляше, а огънят се разливаше навсякъде, докато не стана всичко, което можех да видя.
Действах бързо, създавайки илюзия, че двамата стоим на мястото си, след което взривих земята, докато Орион ми помогна да прикрия дупката. Той се стрелна надолу в тунела, който издълбах, докато се държах за гърба му, точно когато огънят около нас се разсея. Илюзията нямаше да трае дълго, но можеше да ни даде достатъчно време, за да се измъкнем отвъд защитите и звездния прах оттук. Лайънъл сигурно ги беше пробил по някакъв начин, въпреки силата им. И интуицията ми подсказваше, че Клара има пръст в това, нейната сила беше невъобразима. Стана ми лошо при мисълта, че Вард ни е видял тук. Че всъщност сме си мислели, че сме в безопасност.
Тунелът беше напълно нестабилен, срутваше се зад нас, докато аз се провирах през земята, хвърляйки светлина на Фалията, за да се виждаме, докато се движим все по-бързо. Едно колебание на някой от нас и с нас беше свършено.
Огромен рев над земята ми подсказа, че Лайънъл идва за нас, прозвуча ужасен гръм, разкъсващ земята над главите ни.
– По-бързо! – Изкрещях, като се придържах към Орион с една ръка, докато прокопавах тунела по-дълбоко, по-далеч.
Светлината се разливаше пред нас, докато земята над нас се разцепваше и пипалата на сянката се провираха през нея, изкопавайки ни.
Усетих тръпката на магията по тялото си, а отделението със сигурност беше точно пред мен. Но нещо се уви около кръста ми, повлече ме назад и ме изтръгна над земята.
Изхвърчах в лозето и се претърколих на скорост, въздухът изхвърча от мен, докато се блъсках в лозите, размеквайки земята със силата си със секунда закъснение. Изправих се на крака с въртяща се глава, без да се колебая, когато забелязах Лайънъл във формата му на фея, тъмна роба се увиваше около него, докато той вдигаше ръце и силата на урагана връхлиташе върху мен. Изхвърлих собствения си въздух срещу неговия, вкопчих пети, за да го спра да ме изтласка назад, отчаяна да се обърна и да потърся Орион. Но не можех да откъсна очи от това чудовище.
Вард се приближи зад него, радост изкриви чертите му, докато го наблюдаваше, и прошепна в ухото на Лайънъл, давайки му предимство, на което не можех да противодействам. Но трябваше, по дяволите, да опитам.
Вдигнах щита си с една ръка, а с другата хвърлих огън на феникса към него, като тунел от пламъци се отдалечаваше от мен. Клара се изстреля на пътя му, като изхвърли вал от сянка, който погълна огъня, преди да бъде отхвърлена назад с писък.
– Сражавай се с мен като феи! – Изръмжах към Лайънъл.
– Сега, господарю! – Излая Вард, след което един въздушен камшик се удари в щита ми, като го пропука като орех.
Изкрещях, изстрелвайки още огън на Феникс далеч от мен, докато Клара забулваше Лайънъл в сянка. Не можех да видя къде е някой от враговете ми, докато продължавах да хвърлям силата си към Краля на драконите. Друг въздушен камшик улови китките ми, изкривявайки ги силно настрани, и аз изкрещях, докато Лайънъл счупи всяка кост в ръцете ми.
Орион изведнъж се блъсна в мен отстрани, като отново ме понесе далеч от тях, колкото можеше по-бързо.
– Излекувай ме! – Задъхах се панически, неспособна да направя каквото и да било, а той се протегна, за да притисне ръката си към ръката ми. Силата му се вля в мен и костите започнаха да щракат обратно на мястото си, но магията му отслабваше и ме обзе страх.
– Майната му – изръмжа той.
Беше използвал твърде много магия тази вечер, а не се беше нахранил. Не биваше да оставям храната ни настрана. Трябваше да го оставя да се нахрани веднага щом попълня собствената си магия в къщата.
Мощта му се забави и той набра последна скорост, давайки всичко от себе си, за да ни изведе отвъд загражденията.
Стигнахме до стената на сянката и аз насочих ръце към нея, като изстрелях колкото се може повече феникс огън, за да издълбая дупка в нея.
Нещо се сблъска с гърба на Орион, повали ни в плетеница от крайници и аз изстенах от болка, когато бях смазана под него. Клара се хвърли върху нас с вик на въодушевление и нещо остро се заби във врата ми, преди да успея да насоча пламъците си отново към нея. Силата избледня от тялото ми, докато бузата ми се притискаше във влажната земя, а сърдечният ми ритъм започна да се забавя, крайниците ми натежаха като камъни.
Бос крак се притисна към страната ми, ритна ме и аз се озовах с поглед към Лайънъл, докато тялото ми продължаваше да се изключва. Ръката на Орион докосна моята, но не можех да обърна глава, за да погледна и да видя дали той е добре.
– Отровата на Медуза – обяви Клара с радост в очите. – Идея на чичо Вард. Не е ли той умен малък прорицател?
Вард пристъпи в полезрението, усмихвайки се гордо с издути гърди, а в мен се разля омраза.
– Виденията ти най-накрая се отплащат, Вард. – Усмихна се самодоволно Лайънъл, но усмивката му се превърна в подигравка, когато погледът му се плъзна по мен.
Той посегна надолу и паниката накара кръвта ми да се смрази, тъй като бях сигурна, че ще ми отнеме Имперската звезда. Вместо това пръстите му се увиха около гърлото ми, а очите му бяха пълни с обещание за смърт.
– Погледни за последен път нощното небе, Гуендалина. Следващият път, когато видиш звездите, ти ще бъдеш там горе с тях.
Назад към част 45 Напред към част 47