МИЛТЪН
Ловът се доближаваше твърде много до нашите следи, K.О.Р.Г. беше навсякъде и Нова анализираше всичко.
Гари беше изчезнал. Най-вероятно мъртъв. Доказателствата бяха открити срещу него, преди някой от нас да успее да направи нещо, за да ги спре да дойдат за него.
Не можех да спя през последната седмица, не и откакто всички се опитахме да избягаме посред нощ, само за да открием, че охраната около академията е засилена неимоверно. Нямаше как да ги пресечем, нямаше как да избягаме извън главния вход, а той беше строго охраняван „за наша защита“. На учениците беше забранено да напускат територията на академията, докато течеше щателно претърсване и разследване, за да се открият бунтовниците сред нас.
Това беше онази шибана песен.
Гневът, който тя предизвика у човека, претендиращ, че е нашият крал, надхвърли всичко, което можех да предвидя, а отмъщението му беше бързо и брутално.
От онзи ден в „Кълбото“ академията беше напълно блокирана под претекст да ни защити от гнусните бунтовници, които уж се бяха промъкнали тук, за да го саботират онзи ден.
Това бяха пълни глупости, предназначени да успокоят родителите ни и всички останали отвън.
От онзи ден насам K.О.Р.Г. беше на крак, нимфи и членове на Драконовата гилдия идваха и си отиваха, за да помагат в лова. Дори на FIB беше възложено да открие кой го е направил.
Гари разполагаше със софтуера на своя Атлас, с всичко необходимо за създаването на песента, както и с оригиналната версия, която беше сглобил.
Мислехме, че сме се справили с нея, като сме я разбили и хвърлили в дълбините на Аква езерото, но противно на всички шансове, някаква сирена K.О.Р.Г. я беше открила. Първото нещо, което разбрахме за този ужасен обрат на съдбата, беше тропотът на ботуши, които се удряха в пода на коридора на зала „Юпитер“ пет секунди преди вратите да бъдат избити от пантите си и нашият урок по кардинална магия да бъде нападнат от взвод на FIB.
Хани Хайспел се смееше, когато се нахвърлиха върху Гари, и само ръката на Бърни, която хвана моята, ме спаси от това да се присъединя към съдбата му, когато скочих на крака, а магията гореше в дланите ми, докато мислех да го спася.
Все още ме потиска да си спомням как се поддадох на молбата в красивите ѝ очи, потиснах пламъците си и се оттеглих в задната част на стаята заедно с останалите ни съученици, докато Гари беше бит и изведен от стаята.
– Да живеят истинските кралици! – Беше изревал той, докато го влачеха, а мястото, на което беше седял само миг преди пристигането им, беше белязано от кървави петна.
Бях се вкопчил в тези думи и ги повтарях в съзнанието си, откакто той ги изкрещя в последния акт на непокорство. Дали това бяха последните думи, които някога беше изрекъл? Дали сега вината за смъртта му ме натоварваше? И бях ли абсолютен гадняр, че наполовина се надявах да са били такива?
Защото, ако не бяха, ако го бяха отвели оттук за разпит, знаех, че няма да мине много време, преди да дойдат и за останалите. Той знаеше имената ни, лицата ни, престъпленията ни. Всичко това. И макар да знаех, че ще пази тези тайни с цялата си същност, знаех и за жестокостта, която FIB използваше, за да извлече информация. Никой не би могъл да издържи вечно срещу техните методи.
Ето защо ни трябваше изход. Но досега всеки наш опит беше осуетен – охраната беше твърде силна, патрулите – твърде редовни.
Щяхме да умрем тук.
Мисълта не ми даваше да заспя нощ след нощ, дори моментът на слабост, на който се бях отдал преди броени часове, не беше достатъчен, за да успокои тези разтърсващи страхове.
Затегнах прегръдката на Бърни, опитвайки се да се съсредоточа върху това какво беше усещането най-сетне да се отдам на желанието между нас. Бях и предложил звънец и тя ми позволи да закопчая връзката, която го държеше около гърлото ѝ. Сълзите в очите ѝ ми подсказаха, че е знаела, че няма да го носи дълго, че бъдещето, на което може би сме се надявали, няма да се сбъдне сега.
Чистотата, която бях открил между бедрата ѝ, докато се впивах в нея, беше облекчила малко бремето върху душата ми. Бях се изгубил в усещането за тялото ѝ, докато камбанката, която носеше, звънеше при всеки тласък на бедрата ми, известявайки на всички, че най-накрая е била поискана. А начинът, по който тя мячеше, когато свърши за мен, обичайки всеки сантиметър от мен, ме накара да експлодирам в нея със собственото си мучене. Сега тя беше моята крава. Първата от моето стадо и дори когато тя лежеше сита и спеше в ръцете ми, не можех да не се чувствам виновен за този факт.
Бикът трябваше да защитава кравите си. Но рогата ми се чувстваха подрязани, копитата ми оковани на това място.
Бяхме нанесли удар срещу тиранията, която се ширеше в това кралство, но това не беше достатъчно. Исках да се бия, наистина, в армията на кралиците Вега. Исках да бъда там, когато те се издигнат на власт, и да гледам как повалят Лайънъл Акрукс.
Знаех, че това бъдеще не е сигурно, но вече месеци наред го сънувах всяка нощ, като ме болеше да видя как главата на този гад пада от раменете му в пръстта в краката им.
Един писклив звук в далечината ме накара да се изправя в леглото си в „Дом Огън“, а Бърни се оплака тихо, когато я освободих.
Надигнах се от леглото, пулсът ми заби, докато се придвижвах към прозореца с боси крака, обзет от чувство на безпокойство.
Зората наближаваше, но когато погледнах навън, небето беше почти изцяло тъмно, скалистата равнина на Огнената територия се простираше под мен на север от училищната територия и беше осветена само от слабия отблясък на намаляващата луна.
Огледах земята и небето, сигурен, че съм усетил нещо там, и отворих прозореца, за да го разгледам по-добре.
От хладния бриз се носеше аромат, който вдишах дълбоко и се намръщих, докато анализирах миризмата на нещо почти мазно, смесено с дим. Вече бях свикнал със странните миризми, които оцветяваха въздуха в академията, разпознавах повечето от тях – от билки до ордени и оттенък на силна магия, но нищо в тази миризма не ми беше познато.
Между две стърчащи скали в пейзажа долу се забеляза движение и аз затаих дъх, преплетен със страх, когато видях осем огромни крака, чиито колене се обръщаха назад, докато един грамаден звяр със зъби от кошмарите се носеше към Къщата.
– Бърни? – Изсъсках, като се отдръпнах от прозореца, докато сърцето ми започна да гърми в гърдите, и бързо грабнах някакви дрехи, като ги нахлузих. – Бърнис, събуди се – казах по-силно, издърпах завивките от нея и изложих голото ѝ тяло пред мен, докато тя се мръщеше от хладния въздух.
Сърцето ми се сви, когато погледнах висящата на гърлото ѝ камбанка, а тя премигна изненадано.
– Какво става?
– Не знам, по дяволите, но мисля, че времето ни може да е изтекло. – Преглътнах силно, след което грабнах атласа в хватката си, единственият план, за който аз и останалите от В.С.О. под прикритие бяхме успели да постигнем пълно съгласие, се сбъднаа. Знаехме, че дните ни са ограничени. Нямаше изход оттук и беше само въпрос на време преди K.О.Р.Г., FIB или някой друг да дойде за нас.
Щяхме да се борим, но знаехме, че няма да можем да спечелим, затова вместо това щяхме да предложим на света истината за нашата последна позиция. Всеки от нас винаги държеше със себе си гръден колан, готов да държи атласите ни на място, за да можем да излъчваме на живо в света чрез социалните мрежи каквото и да се случи с нас.
Не исках да умра. Но ако смъртта ни идваше за нас, тогава исках тя да има смисъл, исках светът да види какво направи Лайънъл Акрукс с онези, които не искаха да стоят отстрани и да го следват сляпо.
Втурнах се обратно към прозореца, докато стартирах предаването на живо във FaeBook и пристегнах атласа към гърдите си.
– Казвам се Милтън Хюбърт – казах на микрофона, докато Бърни се обличаше зад мен, а аз гледах в тъмнината за някакъв знак, че онова нещо отново се движи там. – И в момента се намирам в Академията „Зодиак“.
Не казах нищо повече, не желаейки да се замесвам в каквито и да било бунтовнически действия, само в случай че греша и те все още не са дошли, но когато звукът от счупеното стъкло отекна в сградата под мен и писъците на съучениците ми се понесоха във въздуха, бях изпълнен с увереност, че това е така.
Назад към част 103 Напред към част 105