ДАРСИ
Орион беше заспал с глава в скута ми и аз безсмислено прокарах пръсти през косата му, а погледът ми върху движението на пламъците в камината, които танцуваха насам-натам. Бях изпаднала в транс, изгубена в топлината на този омагьосващ огън, докато магическите ми запаси на практика преливаха от това колко дълго бях седяла до него.
Откакто бяхме пристигнали тук, Гейбриъл почти не беше излизал от Зрението, като на разсъмване се движеше навън, за да презареди магията си, само за да се върне с неясно мърморене за това, че все още не е открил нещо осезаемо. Успях да го накарам да изяде някакъв плод, който бях отгледала с помощта на земна магия, преди да позволи на Прозрението да го завладее отново, а изтощението му беше ясно. Но той беше твърдо решен да намери път обратно към останалите, твърда пътека или следа, която да ни отведе до тяхната врата.
Орион също се опитваше да установи отново връзка с ума на Кейлъб, като се съсредоточаваше с часове, за да види дали ще успее да я възстанови. Но все още нямаше късмет.
Сега нощта отново беше настъпила и Гейбриъл лежеше на едно от леглата, които бяхме направили, а старата каменна колиба беше възстановена в нещо много по-пригодно за живеене. Макар че вероятно утре щеше да продължим, ако до сутринта Гейбриъл нямаше следи. След това щеше да се налага да се местим на всеки няколко дни, в случай че Вард успее да ни види, но не ми харесваше идеята да обикаляме безцелно из кралството с надеждата някой ден да извадим късмет и да видим нашите приятели. Трябваше да има начин да ги намерим, да изпратим някакво съобщение…
Гейбриъл разтърка очи и се изправи на крака, когато излезе от дълбините на някакво видение. Беше облечен с нови дънки, синя риза, прибрана в задната им част, тъй като държеше крилата си навън. Орион беше изчезнал вчера с щипка звезден прах, за да ни донесе дрехите, и сега носех прилепнал черен гащеризон и някакви ботуши, а той – дънки и бяла тениска. Беше толкова дребно нещо, но все пак се чувствах много добре, че отново имам собствени дрехи. Но блясъкът от яденето на храна, която лесно можех да отгледам с помощта на земната си магия, се изчерпваше. Исках шоколад, по дяволите.
– Има ли нещо? – Попитах, когато Гейбриъл се приближи до мен, но той поклати глава и изглеждаше потиснат.
– Съжалявам – въздъхна той. – Прекалено добре са се скрили.
– Това е добре. Ако най-великият жив ясновидец не може да ги открие, то поне това означава, че и Лайънъл не може да ги открие – казах окуражително, а той поклати глава и погледна към спящия Орион.
Погледът ми го последва и веждите ми се свъсиха, когато нарисувах малък кръг върху слепоочието на Орион.
– Никога няма да мога да му се отплатя за това, което направи за мен – прошепнах, а сърцето ми беше хванато в клещи.
Гейбриъл се премести по-близо и аз погледнах към него, откривайки сгънатите му ръце и напрегнатия му поглед. Татуировките по голите му гърди сякаш блестяха на светлината на огъня, сякаш бяха пропити от сила, много по-голяма от тази, която разбирах.
– Ще го направиш – каза той с пълна увереност. – Ще отидеш до слънцето и обратно заради него. Докато е с теб, той е там, където иска да бъде. Само ти имаш силата да го направиш щастлив отвъд всяко въображение.
– Но какво, ако проклятието на това нарушено обещание остане с мен завинаги? Ами ако не можем да разберем какво е то? Тогава никога няма да се освободим от мрака, който преследва всяка моя стъпка.
Очите на Гейбриъл изведнъж се насълзиха и аз задържах дъха си през цялото време, докато той се вглеждаше, с надеждата, че може да види нещо, което да ни помогне.
Той примигна, връщайки се към мен, и когато очите му отново срещнаха моите, те бяха позлатени от война. Но този проблясък на тъмнина в него отстъпи място на възклицание на радост, от което сърцето ми се повдигна.
Орион скочи на крака с изстрел на вампирска скорост, оголи кътници и размаха ръце, преди още да е намерил враг, когото да удари.
Гейбриъл видя всичко и с лекота се измъкна от пътя на Орион, преди да се завърти и да ни погледне с широка усмивка.
Скочих на дивана, сърцето ми се разтуптя, а адреналинът гръмна.
– Какво става? Видя ли ги?
– Видях Наследниците – каза развълнувано Гейбриъл, а аз изпищях от радост, хвърлих се към торбата със звезден прах, която бях оставила на дивана, и се огледах за оръжията ни. – Не толкова бързо, малко войниче. – Гейбриъл ме хвана за ръката, когато тръгнах да тичам покрай него към екипировката ни, а Орион се приближи.
– Какво става, Нокси? – Попита Орион и изражението му стана сериозно.
Усмивката на Гейбриъл също спадна.
– Видях ги да се бият с едно чудовище в Академията „Зодиак“ в кулата „Въздух“.
– Какво? – Извиках, като се измъкнах от ръцете му и отново се затичах към оръжията. Пристегнах харпийския меч на майка ми на бедрото си и погледнах към останалите, като открих, че Гейбриъл пристяга меча на хидрата към колана си, а Орион небрежно подхвърля кинжала с гранатовите скъпоценни камъни в ръката си, явно в очакване на мен. Проклети бързи копелета.
– Готова ли си вече, Блу? – Попита Орион с подигравателна усмивка.
– Нека само да проверя пръстена ми „Сенчест звяр“. – Завъртях го на средния си пръст и го вдигнах, за да го погледна, докато се присъединявах към тях. – Да. Всичко е наред.
– Ще имаш неприятности за това – изръмжа Орион в ухото ми, докато Гейбриъл вадеше щипка звезден прах от торбичката.
– Готови ли сте? – Попита Гейбриъл и огънят на Феникса заплува във вените ми, а топлината му накара сърцето ми да запее. Бях започнала да предобивам вкус към битките, което изглеждаше изцяло като фея, към борбата за свобода, справедливост и отмъщение – най-сладките форми на хаоса.
– Готови – потвърдихме с Орион и Гейбриъл подхвърли звездния прах във въздуха.
Тръпка ме прониза при мисълта, че отново ще видя Наследниците, преплитайки се с объркването и страха ми защо в академия „Зодиак“ ще има чудовище.
Звездите блестяха около нас, шепнеха си на неразбираем за мен език, сякаш се бяха сговорили. Не ми харесваше начинът, по който погледите им се впиваха в мен, сякаш аз бях в центъра на плановете им и те имаха някаква неминуема съдба, насочена към мен.
Краката ми стъпиха на твърда земя и тримата споделихме пламенен поглед, потвърждавайки, че и те са усетили промяната в звездите. Но не можехме да губим време, когато Наследниците можеха да се нуждаят от нас или ако битката им вече беше приключила и те щяха отново да се измъкнат оттук със звезден прах.
Орион се приближи до оградата и намери място, където две решетки бяха огънати.
– Стражите са свалени. Дошли са оттук.
Той се промъкна през тях към кампуса и аз го последвах с брат ми на гърба, а звукът от писъците се извисяваше в нощта. Издишах бавно и пред мен се замъгли кълбо въздух, моят огнен елемент прескочи във вените ми, за да прогони студа.
– Ние ще летим, а ти, Орион, бягай – наредих, като оставих крилете си да се разтворят от гърба ми, а меките бронзови пера се отъркаляха в кожата ми.
Гейбриъл също пусна крилата си и ние излетяхме, а Орион остана под нас, стрелкайки се през Въздушната територия, огромната равнинна земя, простираща се около нас към морските скали.
Летях с Гейбриъл зад гърба си, погледът ми се спря на Въздушната кула, която се открояваше на бледата лунна светлина, и при вида на старата ми къща ме връхлетяха щастливи спомени. Това беше единственото място, което някога съм чувствала като свой дом, и сега, когато беше нападнато, щях да се боря за него.
Морският въздух ме заля, донасяйки вкус на саламура на езика ми, когато прибрах крилата си и паднах като куршум от небето.
Приземих се на вратата и открих, че Орион ни чака там с изваден кинжал и опасност в очите. Гейбриъл се спусна зад мен, очите му се присвиха за секунда, преди да се върне при нас.
– Те са в общата стая – каза той, а аз вдигнах ръка, хвърляйки въздух към триъгълния символ на елементала над вратата, нетърпелива да продължим да се движим.
Тя се отвори пред нас и аз си пробих път вътре, тичайки към стълбите. Някъде над нас въздухът се разкъса от глух крясък и магията ми изтръпна по дланите, тримата останахме заедно, докато се втурвахме нагоре по спираловидното каменно стълбище към битката, която бушуваше в общото помещение.
Ботушите ми се удряха в пода, а огнени искри се удряха в кожата ми, докато Фениксът ми жадуваше да излезе навън. Дишането ми стана по-тежко, но не забавих темпото, ако не друго, бягах по-бързо, докато мислех за приятелите си, които ме чакаха горе. За това, че ще ги видя отново, дори и да е в разгара на битката.
Стигнахме до върха на стълбите и сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, когато отворих вратата на общото помещение и открих в центъра му огромно същество. То приличаше на бръмбар с втвърдени жълти брони върху прегърбения си гръб, а шестте му крака завършваха с нокти.
Макс се носеше на порив на въздуха, вдигнал лъка си, и всичките му стрели, с изключение на една, вече бяха забити дълбоко в черупката на съществото, което доказваше колко трудно се убива това ужасно създание. Той пусна последната си стрела, прицели се вярно и тя прелетя право между очите на чудовището, карайки го да се строполи мъртво.
Кейлъб и Сет се разкриха отвъд него, задъхани от борбата, двойните кинжали на Кейлъб бяха мокри от кръвта, а металните нокти на Сет също бяха изцапани с нея.
Стъписах се, въздухът излезе от мен, а сърцето ми едва не изхвръкна от гърдите при вида им.
Сет ме забеляза пръв, докато Гейбриъл и Орион се приближаваха към гърба ми, а челюстта на приятеля ми падна, ръката му се протегна към ръкава на Кейлъб и го дръпна настойчиво.
– Няма шибан начин – каза Макс, когато ни забеляза, а Кейлъб също вдигна очи и тъмносиният му поглед най-сетне се спря върху нас.
– Това е Дарси – изпъшка Сет. – Виж. Това е Дарси!
– Виждам го – засмя се Кейлъб, а Сет се втурна в бяг, прескочи мъртвото чудовище и се блъсна в мен толкова силно, че паднах по задник. Той изрева от радост, облизвайки лицето ми, а смехът се изтръгна от гърлото ми, докато го привличах в силна прегръдка, а земният му аромат ме обгръщаше.
– Как си тук? Какво става с проклятието? – Промълви той.
– То е развалено. Свободна съм – казах искрено и той изрева с цялото щастие на света, което вибрираше в този единствен звук. По дяволите, липсваше ми. Липсвахте ми всички.
Погледнах нагоре през завесата от косата на Сет, която беше паднала върху мен, и видях как Кейлъб се сблъска с Орион с пълна вампирска скорост, пращайки го да се отхвърли в стената, а по средата ѝ избухна пукнатина.
– Смъртната връзка? – Помоли го Кейлъб, нос до нос с моя приятел.
– Няма я, братко – каза Орион с облекчение в гласа си. – Скоро ще ти разкажа всичко.
Макс дотича, най-чистата радост напускаше тялото му и караше щастието ми да расте и да се увеличава. Не се усещаше истинско, но аз, по дяволите, щях да заявя този момент и да го запечатам във вътрешността на съзнанието си.
Сет отново изрева, скачайки на крака, а Макс се нахвърли върху мен, вдигайки ме в силните си ръце, краката ми дори не докосваха пода, докато ме прегръщаше до смърт.
– Как? – Попита той.
– Дълга история – изхриптях, но дори не ми пукаше, че имах чувството, че ребрата ми ще изскочат; беше толкова, толкова хубаво да го видя отново.
Когато ме пусна, открих, че Кейлъб прегръща Гейбриъл, а Орион се опитва да избяга, докато Сет спринтира към него с протегнати ръце.
– Моят лунен приятел! – Извика той и Орион се опита да го отблъсне, докато Сет се сблъска с него и го облиза право по челото.
Сет захленчи като куче, което не е виждало стопанина си от година, и Орион се смили, като позволи на Сет да се покатери върху него като куче и да го прегърне силно, като се втренчи в лицето му, а Орион се усмихна и потупа Сет по рамото.
– Да, да. – Орион го отблъсна най-сетне и Сет се върна стремително към мен. – О, мои звезди! – Изкрещя той, но вместо да се блъсне в мен, той прелетя покрай мен, след което започна да обикаля всички ни колкото може по-бързо. – По луната – авоооооооооооооо!
– Какво прави? – Засмях се.
– Мисля, че има бълхи – каза Кейлъб с усмивка, а Сет продължи да се надбягва около нас, докато не се задъха и не придърпа Гейбриъл в силна прегръдка.
– О, толкова ми липсваше, Гейбриъл – каза Сет със задавено ридание.
– Ние наистина не се срещаме, като никога – каза Гейбриъл и го потупа по гърба.
– Ще го направим – каза Сет, като го пусна и го погледна замислено. – Всеки ден. Сутрин, обед и вечер.
– О…кей – каза Гейбриъл с кикот, след което Сет отново се хвърли към Орион, но този път той се изстреля, вместо да бъде хванат във втора прегръдка.
– Как се освободи? – Попита Макс и Гейбриъл започна да отговаря, но всичко останало в света спря да съществува за мен, когато от пода под нас се понесе звукът на войнстващ йода.
Без да се замислям, се втурнах към стълбището, като вземах стъпалата по две наведнъж. Беше невъзможно. Нямаше как, по дяволите, това да е реално. Но аз познавах този глас, познавах го от всеки отчаян сън, който бях сънувала за това момиче всяка нощ, липсвайки ми с цялото ми сърце.
Тръгнах, сякаш адските кучета бяха по петите ми, завих в първия коридор откъм стълбището и открих Джералдин там в целия ѝ брониран блясък, въртяща боздугана си като луда. Едно момче със значка на K.О.Р.Г., закачена на ризата му, тръгна да бяга от нея с писък в гърлото.
Той се запъти покрай мен, летейки надолу по стълбите, преди дори да успея да си помисля да го спра, защото умът ми не можеше да помръдне от нищо друго, освен от тази неправдоподобна реалност точно пред мен.
– Връщай се тук, мръсник! – Изкрещя тя, обръщайки се по моя път, а аз останах напълно неподвижна.
– Джералдин? – Изсумтях и поклатих глава. Защото със сигурност звездите си правеха шеги с мен. Бях я убила, бях усетила как бронята ѝ се пропуква под ноктите на Сенчестия звяр, бях я видяла окървавена и разбита на земята, толкова бледа, че животът не можеше да продължи в нея. И все пак тя беше тук, обвързана в битка и възвишена.
От нея се разнесе звук, който беше нещо средно между бълбукаща мивка и бебе делфин, после тя падна на колене, захвърли настрани боздугана си и запълзя към мен, като ридаеше и задушаваше думите си.
– Очите ми ме лъжат! Не може да е така, защото съм си пожелала на намаляваща луна и всички фази преди и след нея точно този сън да се материализира. Разчупих се като камъче в каменна ножица и това наистина не може да бъде! Тя стигна до мен, сграбчи ботуша ми и изпищя, претърколи се по гръб и ме загледа с широко отворени очи. – Не! Звездите си играят с очите ми! Моята скъпа лейди Дарси лежи във вериги в Двореца на душите, пленена от кретена на сенките и нейния куц драгун! Не – не!
Наведох се, хванах я за ръцете и я изправих, а тя ме погледна със сълзи, които се стичаха по бузите ѝ. Осъзнах, че собствените ми сълзи се стичат и сърцето ми плува в гърдите.
– Това съм аз. Измъкнах се и проклятието ми е развалено. Липсваше ми толкова, толкова много.
Джералдин протегна две треперещи ръце към лицето ми, опипвайки чертите ми, след което отметна глава назад с
всемогъщо стенание.
– Звезди, планети, слънце и луна! Молбата ми беше чута, моята дама с най-синята коса и пламенно сърце се завърна! Тя се разпадна в ридания, а аз я придърпах в най-плътната прегръдка, която имах в себе си, заравяйки лицето си на рамото ѝ. Тя се отдръпна, като между всяко хлипане пускаше силно хълцане.
– Това е-хик-хик-не-хик-биеее! – Тя се разтрепери в ръцете ми и аз също заплаках, раната от загубата ѝ най-сетне заздравя.
– Мислех, че съм те убила – казах с ужас, когато успяхме да се разделим достатъчно, за да се погледнем отново. – Мислех, че Звярът в сянка…
– Не – изрева тя. – Не го е направил. Издигнах се като глухарче в кариерата на гибелта, но не се занимавай с толкова отдавнашно дело. Никаква вина не пада върху челото ти, моя кралице. – Тя се строполи на колене, наведе глава към мен, а аз я хванах за раменете и я издърпах обратно нагоре.
– Недей да правиш това – помолих я, като докоснах бузата ѝ и примижах през сълзите си. – Толкова се радвам, че си добре. И много съжалявам за това, което направих.
Сърцето ме болеше от тежестта на вината, която носех за смъртта ѝ, но тя се облекчаваше при откриването ѝ жива. Просто не изглеждаше реално.
– Не си оплитай езика с такива думи, скъпи Дарси – каза тя, като се изправи тежко. – Не те обвинявам за капризите на този звяр, както не обвинявам луната, че гони слънцето. Това не е твоя вина. Това е сила, която е извън теб и твоята добродетелна душа.
Кимнах, имах нужда да чуя тези думи, както имах нужда от въздух, за да дишам. Вратата на една от стаите се отвори на гърба ѝ и Ксавие, Тайлър и София излязоха, влачейки няколко K.О.Р.Г.-и със себе си и ги хвърлиха на пода в безсъзнание.
Устните ми се разтвориха, а София изръмжа диво, когато ме забеляза, изтича и се блъсна в мен.
– О, боже мой, толкова е хубаво да те видя – изпъшках, стиснах я силно, а Тайлър се вряза в мен след нея, краката ми почти се подкосиха от тежестта на падането им върху мен.
– Откъде, по дяволите, си дошла? – Извика Тайлър.
– Избягах – казах аз. – Скоро ще ти обясня всичко.
– Ние също се измъкнахме – прозвуча гласът на Гейбриъл в гърба ми.
– Виж, това са Орион и Гейбриъл! – Изкрещя Сет, когато всички се появиха на стълбището, а Джералдин нададе още един писък, който едва не спука тъпанчетата на ушите ми.
– Твоят човек Ори и твоят крилат брат – изпищя Джералдин, блъсна се в тях и издърпа и двамата под мишниците си в нещо като брутална прегръдка, блъскайки главите им, докато се поддаваха на бруталната ѝ обич.
София и Тайлър ме пуснаха и погледът ми падна върху Ксавие, а болката премина през сърцевината ми заради ехото на мрака в очите му. Приближих се до него, клатейки глава, тъй като всички думи не ми стигаха, а краката ми бяха оловни. Дариус, майка му… всичко, което трябваше да преживее след загубата им.
– Знам – каза той, преди аз да проговоря, а в очите ми отново се появиха сълзи. – Не е нужно да го казваш.
Кимнах, преглътнах буцата в гърлото си и просто го привлякох в силна прегръдка, мислейки за всичко, което му беше отнето.
– Толкова се радвам, че си добре – казах аз.
– Подкрепям те – съгласи се той и когато го пуснах, ми се усмихна косо, което не докосна съвсем очите му.
– Къде е Тори? – Огледах се наоколо, изведнъж ме заболя за моята близначка с пламтящата интензивност на всяка звезда на небето и се чудех дали тя може да е в някоя от тези стаи или – или …
– Не е тук – отвърна Кейлъб, разбивайки на пух и прах надеждата ми. – Тя си тръгна преди няколко дни и не каза на никого къде отива.
Сърцето ми се сви рязко при тази новина и ме обзе тъга.
– Тя ще се върне. Тя винаги се връща – каза Сет окуражително. – Понякога е по-мрачна, когато се върне, а понякога прави лудости, като например да изпрати душата си извън тялото си, но…
– Какво? – Задъхах се, ужасена от идеята за това.
Сет бутна с лакът Кейлъб.
– Кажи и, Кал. Разкажи ѝ как Тори сега прави странни, тъмни магии, но това е нормално, защото душата ѝ се е върнала онзи път. И ако тя отново е тръгнала да ходи с душата си, това вероятно е напълно нормално, защото… защото…- Той се изчерпа с този поток от мисли, като се сепна и отново побутна Кейлъб.
– Да, тя ще бъде добре – увери ни Кейлъб.
Сет погледнах през рамо, а аз се обърнах назад и открих, че Франк и още няколко души от групата му надничат от една стая в далечния край на коридора.
– Вече безопасно ли е, Алфа? – Попита той.
– Просто останете там и заключете здраво вратата, докато всичко свърши. Аз ще се погрижа кулата да е чиста – каза Сет с авторитет и Франк кимна, а очите му се стрелнаха към мен.
– О, звезди мои, това си ти – изпъшка той, след което щракна вратата и избухна бурен разговор.
– Трябва да се движим – каза Макс, като се превиваше от писъци, които се носеха из кампуса.
Отново извадих меча си, докато приятелите ми се затвориха около мен, готови да се хвърлят в боя.
– Какво се случва тук? – Попитах, а сегашната ситуация открадна вниманието ми. – Какви са тези чудовища и защо са тук?
– Изглежда, че лъжекралят ги е изпратил, милейди. Тук са на някаква ужасна мисия, за да изловят бунтовниците, които са работили срещу него отвътре на тези прекрасни стени – обясни Джералдин.
– Те убиват хората, които са се изправили срещу него? – Въздъхнах с отвращение, а останалите кимнаха в потвърждение. – Тогава трябва да им помогнем.
– Да – време е да се обединим като легион на справедливостта! – Изръмжа Джералдин, избърса влажните си бузи и се приближи. – Посочи ми враговете си, милейди. Защото аз съм твоето оръжие, изковано за хаос и наказание. Още тази нощ ще издълбаем главите на хиляди чудовища от телата им и целият свят ще потръпне от знанието за завръщането на кралицата си. Защото нощта е дълбока, а зората е там. А между сега и изгряващото слънце кръвта чака да се пролее и враговете чакат да бъдат убити. Ние сме рицарите от двора на Вега и сме на ваше разположение. Тя се завъртя на пета и се обърна към останалите. – Слушайте внимателно и добре. Звездите ни върнаха нашата кралица и наш дълг е да се бием като войниците на Перипот и да убием глиганите, дошли да разпръснат опасност из скъпоценните земи на нашата академия. Време е да вземем оръжието и да изпеем нашата песен за клане и нещастие в размаханите уши на нападателите! Няма да има нито една душа в Солария, която да не знае за нашата победа до зори! Да живеят истинските кралици!
Назад към част 105 Напред към част 107