ДАРИУС
Не бяхме спали, ненаситната ни нужда един от друг и безкрайното възстановяване на това, което бяхме загубили, ни занимаваха час след час. Отдадох се на цялото безнадеждно желание, което ме бе погълнало през тези месеци, като се зарових в манията, която ме бе държала здравомислещ през толкова много ужаси.
Тук, на това място, бяхме откраднали време от света, денят отново се превръщаше в нощ, докато се отдавахме на похотта, алчността и страстта и бавно лекувахме болката, която бе белязала душите ни, докато бяхме разделени от Завесата.
Не бях сигурен дали сега трябваше да се чувствам различно, неудобно в собствената си кожа или ядосан на съдбата, на баща си, на всичко това, но просто се чувствах доволен.
Светът ме чакаше отвъд тези стени, но докато лежах по гръб и се наслаждавах на момичето си, докато то чукаше лицето ми, просто не можех да намеря в себе си сили да се загрижа за това.
Хванах заобленото ѝ дупе, докато я поглъщах, ръмжейки срещу клитора ѝ и усмихвайки се като задник, какъвто бях, когато тя се разпадна пред мен с вик на удоволствие.
Рокси се свлече на леглото до мен и ме удари в бицепса, докато продължавах да ѝ се усмихвам.
– Казахме, че ще си тръгнем сутринта – промълви тя, гласът ѝ се опиваше от удоволствие, а усмивката ми само продължи да расте, докато се надигах на лакът и гледах какво бях направил с нея.
– Казахме, че ще тръгнем, когато се събудим, но не сме спали, така че…- Посегнах към бедрото ѝ, но тя ме отблъсна с поклащане на главата.
– Намираме се в разгара на война – напомни ми тя, сякаш можех да забравя.
– Бяхме и в разгара на нещо друго…
– Трябва да тръгваме – каза тя твърдо, не за първи път, но начинът, по който очите ѝ блестяха, говореше, че сега може би наистина го има предвид. – Не можем. Не… не и сега. По-късно. След като се върнеш при останалите и те видят, че отново си жив. Не мога просто да те държа завинаги в тази руина. Те също скърбят.
Въздъхнах, като се поддадох на искането ѝ. Облизах вкуса ѝ от устните си, докато се преобръщах и се изправях на крака.
– Предполагам, че тогава ще се облека – казах, макар че не можех да симулирам разочарование от идеята да се събера с останалите след толкова време. Толкова много копнеех да ги видя, че се чувствах като дете, което се събужда на рождения си ден, развълнувано да се нахвърли върху подаръците си.
Погледнах Рокси, докато се придвижвах към изхода, за да взема от ковчега дрехите, с които бях погребан.
В момента, в който се събудих на това място, ме обзе отчаяна нужда да разперя криле, така че след като намерих Рокси, лежаща в тревата до мен, и я преместих на леглото в руините, се върнах навън, съблякох се и излетях.
Драконът ми изстреля безкрайни пламъци в небето, когато отново се появи в света на живите. Не можех да отрека желанието, което изпитвах, да се преобразя още веднъж, когато излязох на студения въздух с Рокси, която следваше стъпките ми, сватбената ѝ рокля отново беше облечена, а усмивката ми се бореше да се върне.
Протегнах ръка към нея и тя я пое, а от простото докосване в тялото ми се разля електричество, докато галех белега на дланта ѝ.
– Всъщност не знам как ще успея да ги намеря – призна тя, докато се изкачвахме по хълма, а аз погледнах надолу към нея, докато лунната светлина караше черната ѝ коса да блести със сребро. – Изгубих раницата си, когато се върнахме от смъртта, а моят Атлас беше в нея, така че…
– Твоята раница беше до ковчега ми, когато се събудих – казах ѝ, а тя ме зяпна, преди да се опита да ме удари отново.
Улових юмрука ѝ и я дръпнах по-близо до себе си.
– Внимавай, бейби, или ще ми дадеш идеи – мърморех, но тя само извъртя очи, докато отново издърпваше юмрука си от ръцете ми.
– Защо не спомена това преди?
– Защото бях по-заинтересован да те чукам, отколкото да проверявам багажа ти – отвърнах, предизвиквайки смях у нея.
Обърнах се с лице към нея, хванах бузата ѝ в дланта си и погледнах радостта, която искреше в очите ѝ, докато ме гледаше. Чувствах се нереално. Сякаш не можехме да заслужим това след всичко, което бяхме пожертвали, и все пак стояхме там, събрани и по-силни от всякога.
– Какво? – Попита тя, като ми намигна, докато продължавах да я изучавам, и аз свих рамене, принуждавайки се да я пусна отново.
– Само ти, Рокси. Винаги само ти.
– Недей да се правиш на мек – измърмори тя, докато се обръщаше и отново тръгваше нагоре по хълма, като водеше към уединения скален връх, където някога ме беше положила да почивам.
Спрях се до ковчега на майка ми, допрях пръсти до леда и погледнах към нея и Хамиш, които най-сетне се бяха освободили от Лайънъл, отишли там, където той никога не можеше да ги намери, а душата му беше прекалено гнила и гноясала, за да може някога да премине в тяхната част на задгробния живот.
Рокси намери раницата си и бързо съблече сватбената си рокля, като я смени с чифт дънки и черен топ.
Преместих се да се присъединя към нея, като взех собствените си изоставени дрехи и се облякох в бронята, в която бях умрял, а петното от кръв около дупката в нея беше ръждивокафяво на фона на черното.
Рокси също го забеляза и вдигна ръка, за да го отхвърли, но аз хванах пръстите и в моите, за да я спра.
– Остави го – казах аз, а в думите ми прозвуча забавление. – Нека всички видят следата от раната, която ме уби, когато ме срещнат на бойното поле. Нека враговете ми запомнят, че дори смъртта не може да ме победи, когато дойда за тях.
Рокси извъртя очи, но се предаде, грабна бойната ми брадва от останките на ковчега и ми я подхвърли.
– Ще се обадя на Джералдин – каза тя, извади най-сетне атласа си от раницата и го включи. Забелязах безкрайната поредица от пропуснати обаждания и съобщения, които беше получила, докато беше изключен, но тя просто ги отхвърли, натискайки номера на Джералдин, вместо да си направи труда да прочете някое от тях.
Приближих се, за да се заслушам, и на третото позвъняване Джералдин изтръпна и отговори.
– О, моя госпожо! – Извика тя. – Готова ли сте да се върнете в лоното на най-скъпите си другари?
– Да, аз…
– Става дума за злодеяние! – Прекъсна я Джералдин и, по дяволите, наистина ми липсваше това лудо момиче. – Мошеници и любители на корнишони се събират в нашата някогашна любима академия точно в този момент. Видяхме светлината на истината чрез Атласа на видеопознанието и тя е такава! Тръгнахме натам, за да победим свинете, и ще се радваме на вашата най-благосклонна и чудна помощ в това приключение.
– Лайънъл напада Академията на Зодиак? – Попита Рокси разтревожено и аз нямах дяволска представа как е стигнала до това заключение въз основа на глупостите, които Джералдин току-що беше избълвала, но изглежда беше права, тъй като приятелката ѝ отговори.
– Така е! Той е пуснал адските кучета на смъртта да ловуват в прекрасните и стени, а ние сме дошли да ги разцепим от този свят. Също и твоята скъпа и прекрасна сестра…- Джералдин се провикна и чудовищен писък огласи високоговорителя, преди разговорът внезапно да прекъсне.
– По дяволите – прокле Рокси, пусна атласа в джоба си и вместо това грабна малко звезден прах от пакета. – Хайде да вървим.
Вдигнах колана с меча ѝ и го пристегнах около кръста ѝ, докато тя също измъкна кинжал от раницата. Оставихме останалата част от вещите ѝ там, където бяха, знаейки, че ще е по-добре да се върнем за тях по-късно.
Тя срещна погледа ми с тези диви зелени очи и без повече думи хвърли звездния прах над главите ни.
Светът се огъна и изкриви около нас, звездите съскаха проклятия под носа си, тъй като собствените им правила ги принуждаваха да ни позволят да пътуваме, и аз не можех да не им се изсмея, преди да ни изхвърлят безцеремонно пред портите на академията.
Чух писъците, преди да забележа каквото и да било, и Рокси извади меча си, докато спринтираше към входа, като от нея се изтръгна струя чиста енергия и накара портите да се сгромолясат по пътя ѝ. Стражите вече бяха паднали и това само по себе си свидетелстваше за хаоса, който цареше вътре.
Сърцето ми започна да изпомпва адреналин, хватката на бойната ми брадва се затегна, като поисках огънят на феникса, вложен в нея, да се съживи, а от устните ми се изтръгна боен вик.
Исках да издирвам враговете ни и да ги обсипвам с удари, а нуждата ми от кръвопролитие бушуваше в плътта ми по-силно от всякога. Вкусът ми към насилието се изостри и аз оголих зъби в ръмжене, докато търсех жертва, която да падне под ударите на брадвата ми.
Рокси изглеждаше точно толкова дива, колкото се чувствах, докато изтегляше пламтящия си меч в дъга пред себе си, а светлината му се отразяваше в зелените ѝ очи.
От сърцето на академията се носеха писъци, а аз използвах брадвата си, за да посоча пътя, преди да се втурна в спринт с момичето си до мен.
Тичахме така, сякаш адските огньове бяха на опашката ни, гмуркахме се в мрака под дърветата в Плачещата гора, а кръвта ми се разгорещяваше все повече, все по-бързо, нуждата от смърт и жестокост беше необуздано желание, което заличаваше всичко останало.
– Чувстваш ли го? – Попита Рокси, а погледът ѝ блестеше от вълнение, докато ме гледаше, и се кълна, че нуждата от насилие в мен пулсираше от погледа ѝ.
– Чувствам. – Бях роден като воин, никога не съм се страхувал от смъртта или дивотията, но никоя битка досега не ме беше призовавала толкова силно и в крайниците ми имаше болка, която ме молеше да се включа в битката.
Може би завръщането ми от смъртта ме караше да жадувам за убийство с такава ярост, но каквото и да беше, нямах време да се съмнявам, докато спринтирахме в територията на академията и поехме по главната пътека, която водеше през Плачещата гора към Кълбото и другите сгради в сърцето на кампуса.
– Там – каза Рокси, посочвайки с меча си мрака под дърветата, и аз погледнах натам, защото също го усещах – болка, кръвопролитие и битка.
Пулсът ми се учестяваше от нея, познанията ми за нея бяха неоспорими и все пак нямах представа как можехме да сме толкова сигурни в подобно нещо.
От гората вдясно се разнесе повтарящ се звук от щракане и аз се насочих към него точно когато от високия клон на един ясен скочи звяр, подходящ за ада.
Замахнах с брадвата си между нас и острието ми отряза една от четирите му ръце, преди още да успея да го разгледам добре.
Нещото изпищя, светкавица от бледа, синкава кожа и огромни щипци ме накара да отскоча назад, а Рокси прокле, докато замахваше с меча си към него.
Съществото беше около два пъти по-голямо от мен, с насекомоподобен вид, освен гърдите и главата, които изглеждаха обезпокоително като на фея, а устата на мъжа се разтегли широко в яростен вик.
Шумът, който се изтръгна от него, обаче не звучеше като глас, който някога бях чувал. Беше високочестотен и изпълнен със страх, а крясъкът, който издаде, се разля около нас, докато ушите ми не звъннаха от него.
Примъкнах се ниско, когато то се хвърли към мен с щръкнали клещи, огнен взрив избухна в гърдите му, когато хвърлих силата си към него, но магията ми се удари в някакъв щит, плътно прилепнал към кожата му, и се разнесе отново.
Рокси отскочи назад, когато звярът се завъртя, а аз изсвирих рязко, за да привлека вниманието му, като сърцето ми се разтуптя с нуждата от това убийство.
Съществото се хвърли и вместо да отстъпя, аз се хвърлих към него, брадвата ми се размаха в двустранна атака, като се плъзнах на една страна и замахнах с оръжието право в гърба му.
Едната му ръка се заби в мен, отхвърляйки ме, докато брадвата ми остана забита в гръбнака му, и то отново изпищя, докато кръвта се разливаше от него. Но то се възстанови бързо и отново се втурна към мен.
Изтърколих се настрани, когато то се хвърли, щипците му се забиха в земята, където току-що бях, а Рокси се възползва от възможността да го удари, като мечът ѝ проби страничната част на врата му и го накара да изреве от болка.
Кръвта се разплиска по мен, а сърцето ми се разтуптя, когато във вените ми се разнесе еуфория, крайниците ми запяха от силата на битката, а в мен се надигна глад за смърт, който крещеше за още.
Съществото падна на земята, виеше и се мяташе, а аз се нахвърлих върху него, извадих кинжал от колана си и го прободох отново и отново, яростта в плътта ми изискваше още, дори когато то падна неподвижно под мен, и усетих как смъртта му ме връхлита като дъх на екстаз.
Рокси обезглави тварта с вик на усилие и връзката между нас сякаш се стегна, дръпна се за душата ми, докато моментът на убийството ни обединяваше.
Изправих се на крака, изтръгнах брадвата си от трупа на съществото и се запътих към нея, докато очите ѝ светеха с дива енергия, която отразяваше моите.
Стиснах косата ѝ, дръпнах главата ѝ назад и я целунах, а кръвта по тялото ѝ я направи още по-желана, тъй като някаква сила извън нас двамата се наслаждаваше на смъртта, която бяхме предложили.
Тя изстена в устата ми, докато отвръщаше на целувката, и знаех, че и тя го усеща, тази нечестива нужда от насилие, която караше сърцата ни да се разтуптят от вълнение.
Далечни писъци ни разделиха и аз се обърнах към пътеката, усмихвайки се мрачно, докато борбата ни подканваше да продължим.
Нуждата от смърт и касапница бушуваше в душата ми, същото това безкрайно желание се отразяваше в очите ѝ, докато светът сякаш бръмчеше с нея.
Нямахме време да поставяме под съмнение това странно, пристрастяващо чувство и аз избухнах в спринт.
Крилете на Рокси избухнаха от гърба ѝ и тя се издигна в небето като кралица-воин на лов, провирайки се между дърветата на Плачещата гора.
Тичах под нея, а във въздуха се носеше сила, докато магията се натрупваше в свободния ѝ юмрук, преди да достигнем сградите, които съставляваха сърцето на кампуса на академията.
Учениците тичаха, крещяха от ужас и се надбягваха между сградите, докато ние спирахме, за да разгледаме случващото се, но когато няколко от тях забелязаха Рокси, писъците им се превърнаха в радостни възгласи.
– Истинските кралици дойдоха!
– Спасени сме!
– Те са вътре в Земната обсерватория!
Пламтящите ѝ криле ме захвърлиха в сянка зад нея, но когато те извикаха при пристигането ѝ и тя се поколеба да ги изслуша, аз приех тази информация и спринтирах към писъците, които чувах да идват от обсерваторията.
Кръвта безмилостно туптеше във вените ми, тъй като нуждата от още смърт ме поглъщаше, а мускулите ми горяха, докато тичах все по-бързо през сенките отвъд сградите.
Стигнах до задната част на обсерваторията точно когато силен трясък разкъса въздуха и прозорецът далеч над мен се счупи.
От мен се изтръгна топлинен щит, когато стъклото се изсипа надолу и падна на разтопени кълба от двете ми страни, без да докосне кожата ми.
Таро картите се разхвърчаха от счупения прозорец, докато аз започнах да се изкачвам към нещото, което предизвикваше ужасените писъци в сградата, пръстите на краката и ръцете ми се наместиха между тухлената зидария, докато отново прибирах брадвата на гърба си.
Насочих вниманието си към отвора отгоре, като дори не забелязах как някои от картите полетяха надолу, за да се допрат до мен, а във въздуха между тях прозвуча зовът на съдбата.
Когато една от тях докосна бузата ми, аз я улових и погледнах в лицето на Рицаря на меча, преди той да се свлече на земята. Смъртта се приближава.
Не можех да отрека това.
Измъкнах се до счупения прозорец, после в самата сграда, огънят извираше от върховете на пръстите ми, докато разглеждах тъмната стая. Шестима ученици се намираха във въздушен щит в центъра на пространството, а ръцете им бяха свързани, за да задържат две от деформираните чудовища, които се опитваха да си пробият път към тях.
Ужасът в очите им ме накара да се разбягам, докато вадех брадвата си отново, и не можех да не забележа, че ботушът ми се приземи върху картата на смъртта, сякаш ме приветстваше в битката.
– Ще платиш с кръв и клане – изсвири глас на вятъра и имах чувството, че звездите следят всичко това твърде внимателно.
Но когато отново се впуснах в танца на битката, установих, че не ми пука за това, защото замахът на брадвата ми се усещаше прекалено добре.
Назад към част 106 Напред към част 108