ТОРИ
Спринтирах по пътеката към къщата на Огън, където от натрошеното стъкло избухваха огнени експлозии, докато надарените с този елемент ученици се бореха срещу поредното чудовище някъде вътре.
Дариус тичаше на няколко крачки зад мен, а стъпките му засенчваха моите, както често се случваше, когато тичахме точно по тази пътека в миналото. Макар че никога преди не бяхме спринтирали по нея, докато бяхме облени в кръв, стиснали оръжия в юмруците си и жадуващи за смърт.
Цялото ми тяло беше запалено от нуждата за нея, а пулсът ми сякаш биеше единствено в посока на следващия замах на острието, възможност да пролея кръв или да оцветя въздуха с писъци.
От прозореца високо над нас избухна огън, а стъклената сграда се разтресе от борбата, която се водеше вътре. Усмихнах се на Дариус, преди да скоча в небето и да полетя право към него.
Съпругът ми изръмжа, когато го оставих зад себе си, спринтирайки към главните врати, вместо да се прехвърли и да разкъса дрехите си – без съмнение, защото голямата му люспеста драконова форма така или иначе имаше нулев шанс да се побере през тази дупка, а и предполагах, че не иска да завърши битката гол.
По кожата ми пламна топлина, докато се движех към отвора, който счупеният прозорец създаде, и изхвърлих около себе си въздушна магия, като в последния момент прогоних крилата си. Ботушите ми се удариха в пода на общото помещение и аз се плъзнах по счупеното стъкло, което го затрупа, разглеждайки сцената пред мен.
Огънят лумна от всички страни на кръглото пространство, а събралите се там ученици го изстреляха към чудовищното същество сред тях.
Съществото изпищя, докато се хвърляше към едно момче, което разпознах като студент от другия край на стаята, и той хвърли огнена вълна към него с вик на страх.
Звярът не помръдна, промуши се през пламъците, които безвредно облизваха алабастровата му плът, и се гмурна върху жертвата си с победен писък.
В стаята се разнесоха писъци, когато назъбената му уста се вкопчи в гърдите на човека, а аз се втурнах в бяг, размахвайки острието си с боен вик.
Чудовището имаше дълго тяло с осем вретеновидни крака, които се сгъваха назад в коленете, като кръстоска между някаква ларва и паяк, но пет пъти по-зле.
Ботушът ми се приземи върху дебелата му опашка и аз се втурнах право нагоре по гръбнака му, като мечът ми се размаха в злокобна дъга, преди да го забия право в гърба му, надявайки се да имам късмет и да улуча жизненоважен орган.
– Тори? – Гласът на Милтън Хюбърт ме изненада и аз погледнах нагоре от позицията си върху гърба на чудовището.
Съществото се размърда под мен, като освободи човека, когото беше яло, и го прати да се блъсне в стената с мокър трясък. Той изстена от агония и някои от другите ученици се затичаха да му помогнат, докато аз си играех на родео с жестокото създание, опитвайки се да задържа вниманието му далеч от тях.
Изгубих Милтън от поглед, докато се борех да задържа меча си, а звярът се изправи и замахна към мен. Тялото ми се навиваше обратно върху него, тази безкрайна яма от зъби се стремеше да ме погълне и аз бях принудена да отскоча, когато тези скърцащи челюсти се впиха в лицето ми.
Ударих се на земята и се търкулнах по изпочупените отломки на общата стая, в които се забиваха парчета от столове и маси, преди да скоча на крака и да създам копие от земна магия.
– Видяла си живите ни предавания ли? – Изпищя Милтън, когато го открих до себе си, с пукнат атлас, прикрепен към гърдите му, и с кръв, изцапала дрехите му.
– Имах разговор с Джералдин. Тя каза, че сме нужни – отвърнах с вдигане на рамене, преди да хвърля копието, наблюдавайки как то лети вярно и пронизва плътта на звяра пред нас.
Изглежда, че това най-вече ядоса нещото и аз хвърлих въздушен щит пред нас, докато то се обърна и побягна по нашия път.
Студентите изкрещяха, спринтираха към нас и се гмурнаха зад защитата на щита ми. Вкопчих петите си и изхърках при удара на тялото на чудовището, което се сблъска с него.
– Огънят не го наранява. Ние се бием и се сражаваме, но едва ли има някой от нас с повече от един Елемент, а то знае точно кого търси – уплашено издиша Милтън.
– Вие ли се бунтувахте? – Попитах, а той кимна гордо, ръката му се стегна около пръстите на момичето отвъд него и аз разпознах Бърни с миг на изненада.
– Това не е твоята Къща – изръмжах аз и тя погледна към Милтън с намек за усмивка.
– Останах да пренощувам. Но откакто се появи онова нещо, просто се опитваме да оцелеем. Но огънят сякаш само го разгневява, а водата ми също не върши много работа и K.О.Р.Г. са преградили изхода…
– Е, това би обяснило какво задържа Дари…
Вратите в далечната част на общото помещение се отвориха и пламъци избухнаха около огромната фигура, която прекрачи прага, а надменната му самонадеяност не познаваше граници, докато небрежно размахваше брадвата си в един юмрук, а тъмният му поглед с лекота ме търсеше сред хаоса.
– По дяволите, чух, че е мъртъв – стресна се Милтън.
Свих пръсти и затегнах въздушната си магия, преди да омотая чудовището в нея, хвърляйки нещото през цялата стая към съпруга ми.
– Беше – признах аз, а от мен се изтръгна смях, докато се втурнах в бяг, промъквайки се през въздушния си щит, преди да го оставя да се затвори на гърба ми, където учениците от „Огън“ се блъскаха, за да се скрият.
В ръцете ми се оформиха още две копия, а Дариус замахна с брадвата си със смъртоносна готовност, като отсече един от краката на нещото, така че то се преобърна на една страна.
Хвърлих копията си към чудовището, а нуждата от смърт ме връхлетя, докато кръвта опръска стените. Дариус отряза още един крак, докато чудовището се мяташе яростно.
– Огънят не…- Започнах, но Дариус сам разбра това, като хвърли към него струя пламъци и чудовището скочи направо през тях, поваляйки го на земята.
Скочих отново върху гърба на съществото, хванах дръжката на меча си и го изтръгнах, докато Дариус се бореше и го удряше отдолу.
Звярът се размърда и едва не ме събори, но успях да се хвана за пухкавата му кожа, запазвайки позицията си на гърба му, докато вдигах ръка и образувах батальон от остри като бръснач ледени висулки във въздуха около нас.
С един замах на ръката ми ледените висулки се стрелнаха към звяра, заобикаляйки мен и Дариус, и се забиха в плътта му с брутална ефективност.
Чудовището изпищя от агония, когато атаката ми най-накрая намери нещо жизненоважно, а Дариус успя да се изтърколи изпод него, когато то се изправи отново.
Аз се гмурнах, когато то се опита да се вкопчи в мен, и в момента, в който сухожилният му врат се протегна, Дариус замахна с брадвата си нагоре и над главата му, преди да го разсече.
Кръвта опръска стените, а аз се отскубнах от обезглавеното тяло, като от високия градус на убийството подскачах на пръстите на краката си.
– Още – изпъшках, когато Дариус се запъти към мен, а тъмният поглед в очите му говореше, че иска да ме погълне, а целият свят можеше да тръгне веднага след нас.
Учениците от „Огън“ ликуваха, ридаеха и викаха вечните си благодарности към нас, но аз не можех да откъсна поглед от тъмната душа, която беше съвършено огледало на моята, нуждата ми от него беше всепоглъщаща, а любовта ни един към друг – достатъчно разрушителна сила, за да се противопостави на самата смърт.
Двойният удар на сърцата ни накара трепет да премине през сърцевината ми, но преди той да успее да скъси разстоянието, един писък привлече вниманието ми отвън на територията на парка.
Обърнах се толкова бързо, че едва не изгубих опора, а погледът ми моментално се спря на далечната фигура в „Поляната на Войната“, на която се издигаха още две от ужасяващите чудовища, изпратени да нападнат бунтовниците в това училище. Тя беше напълно преместена, огънят покриваше тялото ѝ, а фениксът ѝ осветяваше небето като фар на надеждата за всички, които можеха да го видят.
– Дарси – изтръпнах от изумление, а мозъкът ми се опитваше да проумее истината за това, което виждах, когато сестра ми разпери ръце и взриви чудовището под себе си със светкавица от водна магия, толкова мощна, че усетих вторичните трусове, които се носеха през пространството, което ни разделяше.
Дариус се появи до мен, а окървавените му пръсти се стегнаха около моите за половин удар на сърцето, преди да ме пусне.
– Върви – заповяда той и аз срещнах очите му за твърде кратък миг, преди да побягна и да се гмурна с главата напред през разбития прозорец.
Крилете ми се откъснаха от гърба ми в момента, в който имах място за тях, и оставих огъня да ме погълне, като се преобразих напълно във формата си на орден и се втурнах през кампуса, за да се присъединя към нея, за да се съберем отново. С другата ми половина. Моята вечна любов.
Слънцето озаряваше небето над нас, докато си проправяше път към достигането на хоризонта, но светлината му бледнееше в сравнение с двата Феникса, които доминираха на небето, а звездите отвъд нас избледняваха до неуместност, докато всички погледи се обръщаха в наша посока.
– Истинските кралици възвестяват настъпващото утро! – Извика Джералдин толкова силно, че целият кампус можеше да чуе магически усиления ѝ глас, а отвсякъде се разнесе радостна възгласа.
Полетях към битката, която се разгаряше между нашите приятели и двете чудовища, които ръмжаха и се въргаляха между тях, а магията се пропукваше във върховете на пръстите ми. Всички бяха там, Джералдин, наследниците, Ксавие, София и Тайлър, дори Орион и Гейбриъл също. Нашето семейство най-сетне се събра отново. Не знаех как е възможно това, че са избягали, че силата на Дарси и Орденът са се върнали, а Орион някак си все още живее, но не ме интересуваше, важното беше само, че са тук и че най-сетне сме се събрали.
Преди да успея да освободя магията, която бях събрала, проблясък на светлина привлече погледа ми и аз погледнах нагоре, сякаш призрачна ръка беше хванала брадичката ми и беше накарала главата ми да се вдигне.
В далечината, точно отвъд оградата на академията, пейзажът пълзеше от движение, чудовища като тези под нас се приближаваха в ужасяващ брой.
– Дарси! – Изкрещях, привличайки вниманието ѝ точно когато тя изпусна юмрук лед върху чудовищата под нас и най-близкото изкрещя от болка.
– Тор! – Изпъшка тя и силно удари с криле, докато летеше към мен, а срещата ни предизвика усмивка на чиста радост върху огнените ѝ черти.
Посочих отвъд нея, докато тя се приближаваше, привличайки вниманието ѝ към най-новите оръжия на Лайънъл, които се приближаваха с всеки изминал миг.
– Свята работа – промърмори тя и звуците на битката отдолу сякаш утихнаха, когато усетих как тежестта на съдбата се приближава към нас.
Звездите заблестяха по-ярко в небето, сякаш отново бяха намерили сили за увереност и очакваха с нетърпение да видят как тази съдба се сбъдва.
– Лайънъл ще позволи на тези твари да убият всеки студент в академията в опит да ни отстранят – изръмжах аз, виждайки страхливата тактика на тази люспеста гад точно такава, каквато е.
Без съмнение той се е надявал на това, когато е атакувал това място, нанасяйки удари по феи, които познавахме лично, и позволявайки на тези предавания да се разнесат по света, за да ни примамят тук. Това беше капан. Но нямаше да проработи.
– Трябва да сформираме солидна единица, да ги атакуваме като един – започна Дарси, но аз поклатих глава.
– Това няма да се получи. Трябва ни нещо по-мощно. Трябва да обединим магията си срещу тях – казах твърдо, а безброй заклинания и заклинания от книгите за ефир и тъмна магия нахлуха в съзнанието ми.
– Искаш да споделим силата си? – Попита Дарси, като мигновено предложи ръката си.
– Трябва да направим нещо повече от това – отвърнах мрачно и извадих кинжал от колана си, преди да срещна очите ѝ. – Вярваш ли ми?
– Винаги – отговори тя без колебание и споделихме мрачен поглед, преди да хвана ръката ѝ и да започна да издълбавам знак в дланта ѝ.
Дарси съскаше при захапването на разреза, но не се опита да ме спре, докато издълбавах в кожата ѝ назъбената S-образна форма на Айхваз – руната за защита и предпазване. След това разрязах собствената си длан, изписвайки върху плътта си кърваво странично “ W“. Sowulo за победа.
– Не се сдържай – казах твърдо.
Взех ръката ѝ в моята, кръвта ни се сля и силата на тези руни се разнесе през нас толкова силно, че почти се разкъсахме. Дарси изруга, хватката ѝ се затегна, докато ме гледаше за обяснение, което просто не можех да ѝ дам точно сега.
Кейлъб и Орион държаха между себе си ледена верига под нас и докато гледах, те се завъртяха в противоположни посоки около по-малкото от двете чудовищни същества, завързаха го с веригата, след което я дръпнаха толкова силно, че нещото бе разрязано на две.
Дори не го изчаках да приключи с умирането си, а тръпката от смъртта му ме заля. Изпратих камшик от въздушна магия към него и откраднах парче кост от трупа му, след което го вдигнах нагоре и призовах етера да го приеме като жертвоприношение.
Започнах да пея песента, която бях прочела в „Книгата на огъня“, като думите изгаряха по пътя си от гърлото ми, а Дарси се задъха, когато етерът започна да се натрупва и около нея.
– Пусни го – изсъсках аз, наблюдавайки я.
Продължих да изричам това древно, злокобно заклинание, а езикът ми се разяждаше, докато изтласквах думите от устата си.
В момента, в който Дарси се отдаде на етера, се почувствах като експлозия, която възпламенява ядрото на земята, а силата, която се сля между нас, беше толкова голяма, че и двамата започнахме да се тресем от нея.
Болката от пеенето намаля, когато тя пое половината от тежестта, и аз се вгледах в очите ѝ, докато изплювах последната дума от устните си.
Зениците на Дарси се разшириха, когато силата между нас нарасна отвъд всякаква мярка, заплашвайки да погълне всяка частица от нас, ако не я освободим. Като един вдигнахме свободните си ръце и я оставихме да избухне.
Сякаш бе щракната запалка в гърне с Фейзин, а самият свят се разтърси от вторичния удар на експлозията, която се разкъса от телата ни, а нашите пламъци на Феникс се сляха с този взрив от сила и отлетяха от нас заедно с всичко останало.
Вълна от чиста енергия се откъсна от нас, сякаш бяхме камък, пуснат в тих басейн, и някак си бяхме предизвикали цунами.
Огнената стена, която се разля от хватката ни, изпрати писъци наоколо, но единствените, които изгори, бяха чудовищата, които се бяха изправили срещу нас.
Усетих как този, с когото се бяха борили приятелите ни, умира пръв, как съществуването му угасва като свещ при силен вятър, как силата, която беше съхранил в живота си, преминава през мен и предизвиква еуфория под кожата ми.
Едно след друго тези ужасни същества бяха погълнати от нашите пламъци, всяка смърт беше по-красива от предишната, стон на удоволствие, докато се къпех в изящната сила, с която ме даряваше краят им.
Погледът ми се срещна с този на Дарси, докато висяхме там, увиснали от силата на собствената си мощ, която разкъсваше враговете ни един по един. Но вместо чистото блаженство, което изпитвах при толкова много смърт, в очите ѝ открих само страх и несигурност.
Вятърът се върна в света пръв от всички, стомахът ми се сви, когато паднахме от небето, крилете ни се разпериха инстинктивно, за да ни хванат, когато се върнахме на земята. Приземихме се между огромен кръг от наши приятели, плюс учениците и служителите от академията.
Гледаха ни с пълно страхопочитание, а челюстта на Джералдин увисна, докато тишината се разтягаше.
Докато стъпките не я нарушиха.
Тежките ботуши преминаха между насъбралата се тълпа и накараха пулса ми да забие от разпознаване, когато той се появи между телата, а около него се разляха възгласи на страх, неверие и пълно объркване.
– Да приветстваме истинските кралици – изръмжа Дариус с нисък и мощен глас, който прозвуча с плясък на магия, който сякаш развали магията, паднала върху всички, които все още ни гледаха със страхопочитание.
Дарси вдиша рязко, недоверчива при вида на завръщането му, а в следващата секунда Джералдин изкрещя, като гласът ѝ се разнесе сред масите. После наследниците и Орион – всички едновременно извикаха към Дариус в шок, възторг и недоверие. Безброй други гласове избухнаха и към него, но вниманието му не се разколеба нито за миг.
Срещнах очите на съпруга си, когато той падна на едно коляно пред нас, постави главата на брадвата си на земята и се поклони ниско пред нас.
– Заклевам се в служба с живота си.
Думите му бяха като призив и изведнъж всички бяха там, Кейлъб падна на колене до Дариус, а тъмносините му очи се разшириха от изумление, докато гледаше първо към изгубения си брат, после към Дарси и мен, които стояхме шокирани, хванати за ръце с тази ужасна сила, която току-що бяхме призовали, за да спаси всички ни.
– Заклевам се в служба с живота си – гръмко каза Кейлъб, а тишината отново отекна, тъй като тълпата сякаш растеше и растеше, притискайки ни от всички страни, докато този съдбоносен акт се разгръщаше пред тях.
– Заклевам се в служба с живота си – повтори Макс, падайки на колене от другата страна на Дариус, свел глава, а огромното чувство на любов и уважение, което ме заля от него, почти ме задуши.
Ръката на Дарси се стегна около моята, двете бяхме твърде зашеметени, за да направим нещо повече от това да се вгледаме в последния наследник, който пристъпи напред, поглеждайки между нас двамата и невъзможността Дариус да се върне, преди да падне на колене от другата страна на Кейлъб.
– Заклевам се в служба с живота си – издиша почти благоговейно Сет, а аз си поех рязко дъх, защото в гърдите ми започна да расте топлина.
Звездите пламнаха предизвикателно над главите ни, когато усещането за тази сила нарасна, Джералдин падна на колене с вик на своята преданост, последвана от Орион, който се усмихна многозначително. След това Гейбриъл, Ксавие, Тайлър, София и цялото училище отвъд тях, като всички до един паднаха на колене пред нас.
Едва тогава забелязах армията ни, която беше дошла да се бие заедно с нас, а редиците им се разпростираха отвъд нас в Плачещата гора и в целия кампус, когато и те паднаха на колене. Сред тях бяха и бившите съветници, които се поколебаха само за частица от секундата, преди да погледнат с благоговение и да паднат на колене като един.
– Да живеят истинските кралици! – Провикна се Джералдин.
Думите ѝ бяха повторени от всички, точно когато слънцето се изкачи на хоризонта и ние бяхме позлатени от първите лъчи на зората.
Силата, която ни заобикаляше, се засилваше все повече и аз изтръпнах, когато усетих ръце да се допират до бузата ми, и се обърнах да погледна Дарси точно когато на челото ѝ се появи корона от сини пламъци.
Отражението в зелените ѝ очи ми подсказа, че и за мен се е появил същият червен венец. Ние се взирахме една в друга, докато истината за нашето възнесение ни застигаше, а присъствието на родителите ни изглеждаше по-близко от всякога, сякаш те бяха тези, които ни коронясаха.
Гръмотевичен импулс се усили в гърдите ми и Дарси внезапно погледна към гърлото ми, а ръката ѝ се протегна, за да докосне Имперската звезда, която започна да свети с неизказана сила.
– Можем да я използваме – въздъхнах аз, а очите ми се разшириха от нещата, които тази невъзможна сила можеше да ни предложи.
Дарси шокирано се вгледа в амулета, преди погледът ѝ да се вдигне обратно към моя и усмивката, която си разменихме, беше опияняваща и красива, бързо преминаваща в изблик на смях. Безкрайното море от наши хора остана на колене около нас, нашето царуване започна с тази първа светлина на зората, звездите практически бяха прогонени от нашето отричане на съдбата, на която бяха разчитали.
Погледнахме към хората, които току-що бяха положили клетва за живота си пред нас, готвейки се да ги призовем да станат на крака, но преди да успее да се изтръгне и една дума от двете ни, в небето проблесна светлина.
Бях заслепена от нея, дръпна ме в корема и ме откъсна от земята, а когато писъкът се изтръгна от гърлото ми, единственото нещо, за което се хванах, беше ръката на сестра ми в моята.
Назад към част 107 Напред към част 109