Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 61

ЛАВИНИЯ

Оставих Лайънъл да си отдъхне и да се възстановява в леглото ни, очите му гледаха невиждащо към тавана, докато той се задъхваше и се гърчеше, а ехото от удоволствието, което му бях доставила, оставаше дори след като плътта ни се раздели.
– До зори ще имам нов наследник за теб – мърморех аз, прокарвайки пръст по долината между откритите си гърди, докато си спомнях за хапливия му допир, когато ме беше свалил под себе си.
Толкова силен звяр беше, моят съпруг. И за такъв звяр се беше оженил, когато се свърза с мен.
Прехапах устните си, докато си спомнях за изпълнения с похот писък, който се изтръгна от него, когато поех контрола, за желанието и предпазливостта, които се бяха слели в погледа му, когато беше принуден да погледне силата ми и да си спомни кой е истинският силен в нашата връзка. Това го изплаши, но и го развълнува. Мога да го кажа. Когато стискаше в юмруци чаршафите и викаше името ми, молейки се за освобождение, аз го бях чула, нуждата от мен. Дори и да беше същество, което не е склонно да приема собствената си уязвимост, той беше принуден да я изследва с мен, принуден да погледне в себе си и да се изправи пред слабостите, които откриваше там. Но аз нямах нищо против суетата му или нуждата му да се вкопчи в предполагаемото си господство над мен. Не, нямах нищо против да се преструвам заради него, стига да получавах от него това, от което се нуждаех.
А с лепкавото доказателство за нашето свързване, което блестеше между бедрата ми, знаех, че го имам. Семето на Дракона. Сенките ми вече го изтегляха по-навътре в мен, дърпайки нагоре в празнотата, където някога е била утробата ми, и сливаха това семе с моето собствено, създавайки пипало от сенки и сила, надхвърлящо всичко, което е било виждано в това царство през всичките години, в които бях обитавала земята.
Подхранвах се с това семе, в мен се формираше малък живот, дори когато гледах надолу към моя Дракон, заплетен в чаршафите и покрит с пот от нашия съюз.
Сега той не мислеше за това красиво нищо, нали? Не се разсейваше от идеята да вкара малкия си член в жалкото ѝ тяло. Не. Бях му напомнила на какво е способна една истинска половинка за него и по начина, по който беше изпаднал в мълчание, можех да кажа, че единствените спомени, които се въртяха в главата му сега, бяха нещата, които току-що бях направила с него. Моят красив малък дракон.
Преместих се да седна до него, а той се успокои, очите му се преместиха към мен, когато едно дръпване на ръката му в сянка го накара да погали бузата ми с любов, както бях видяла моя любимец да прави със зеленооката си принцеса.
– Чувствам го в себе си – въздъхнах, разтваряйки бедрата си, когато той погледна надолу, позволявайки му да види всичко, докато коремът ми започна да се подува от нов живот.
– Този ще бъде ли роден Дракон, както обеща? – Изсъска той, като част от дишането му се върна, докато си поемаше дъх.
– Този ще бъде много по-силен от предишния – заклех му се аз. – Драконово дете със сърце от сянка. Наследник, когото и двамата ще се гордеем да наречем свой син.
В погледа му проблесна нещо и аз се нацупих.
– Мислиш за онзи, който си убил? Липсва ли ти твоето бедно, мъртво момче? – Попитах с любопитство, а устните му се свиха, докато изтръгваше контрола над ръката на сянката от мен, увиваше я около гърлото ми и стискаше, докато дъхът ми не секнеше. Усмихнах се на играта, наслаждавайки се на натиска на юмрука му около врата ми и на заплахата от насилие, която танцуваше в очите му.
– Дариус се провали в края на краищата, но потенциалът му беше в пика. Той беше съвършен образец. Достоен наследник. Или поне щеше да бъде, ако онази курва на Вега беше останала извън шибаното му легло. Често си мисля какъв можеше да бъде и съжалявам, че не направих повече, за да го оформя като такъв. Но не, не скърбя за него, нито съжалявам за това, което съм направил. В крайна сметка той беше опетнен. Беше провал. Така че не си мисли, че няма да унищожа по подобен начин нещото, което расте в теб, ако и то ме разочарова.
Усмихнах му се през болката от държането му върху мен, а ръката ми се премести към отработения му и вял член, като се опитах да предизвикам някаква реакция от него.
– Искаш ли да го направим отново? – Измърморих, принуждавайки сенчестите пръсти да се отпуснат достатъчно, за да мога да говоря, преди да го оставя отново да смаже гърлото ми в ръката си, докато се чудех дали този път ще мога да намеря освобождение, ако го направим.
– Аз не съм някакво куче, което се занимава с изпълнения – изпъшка той. – Членът ми няма да е готов да функционира отново поне до утре, както добре знаеш.
Надух се и очите му блеснаха от ярост, когато разочарованието ми от изпълнението му пламна ясно по чертите ми.
– Тогава предполагам, че трябва да се съсредоточа върху това да ти дам наследника, който толкова отчаяно желаеш – казах аз, примигнах към ръката на сянката и се усмихнах, когато тя отлетя от врата ми и го удари по лицето.
Лайънъл изръмжа яростно, но аз вече бях изчезнала, превърнах се в сянка, след което се понесох под вратата и се насочих към северната кула. Превърнах се отново в телесната си форма и се хванах за най-близката стена, като се заизкачвах по нея, а сенките се отлепиха от кожата ми зад мен, докато започнах да пълзя към най-високия етаж.
Коремът ми се уголемяваше с всеки изминал миг, животът вътре в мен растеше бързо, нокътят дращеше по вътрешностите ми в агония, примесена с екстаз.
Движех се по-бързо, като се плъзгах по тавана, който се извиваше все по-нагоре и по-нагоре над стълбите, докато най-накрая стигнах до вратата на покоите, които бях обявила за свои в тази най-висока точка на двореца.
Отново се превърнах само в сянка, промъкнах се под вратата и влязох в кръглата стая отвъд нея, като открих, че вътре ме очаква моето гнездо на хармония.
Строях го от месеци, защото знаех, че ще имам нужда от силата му, за да подаря на това дете на сянката силата, от която беше лишено неговото братче. Това дете нямаше да бъде унищожено толкова лесно, колкото брат му. То щеше да се роди в кръв, разруха и немислима сила.
Гнездото беше изградено с костите на моите врагове, с тъмни артефакти, издълбани с древни руни и покрити с най-тъмните ми сенки.
Четири глави на феи стояха на шипове, всяка от тях гледаше навътре, за да наблюдава това раждане, душите на мъртвите бяха заключени в тях, неспособни да се помръднат от позициите си, принудени да наблюдават всеки миг от това. Те изкрещяха, когато паднах на колене в средата на стаята, бедрото ми се счупи, тъй като детето в мен ритна толкова силно, че счупих кост. Мъките им и отчаяните им молби за освобождаване на душата ме накараха да се успокоя, докато поправях щетите по тялото си и се премествах на колене между гниещите глави.
Детето на сянката се бореше да се освободи от утробата ми, но аз се отказах от желанието да натискам, проклинайки, докато посягах към парченце малахит, зеленочерният камък светеше с есенцията на мрака, която бях вкарала в него, подготвяйки се за това. Кристалът се използваше за проявление, промяна и укрепване – всичко, от което това мое дете щеше да се нуждае, преди да се появи на този свят.
Наклоних глава назад и започнах да пея на сенките, привличайки ги към себе си, дори когато животът в мен се бореше и се стремеше към свобода, покривайки ръцете и дланите си с тяхната сила, вкарвайки колкото се може повече от нея в кристалния отломък.
Когато пръстите ми изгоряха от силата, която владеех, завъртях заострения връх в ръката си и го забих в стомаха, пробивайки стената от плът, кръв и сенки, като същевременно го забих в съществото, което все още носех.
Бебето изрева, а главите, които станаха свидетели на създаването му, изкрещяха от звука на кошмарите, изригващи от отвора между бедрата ми.
Срещнах изпълнения с ужас поглед на най-близката глава – фея, която владееше огъня в живата си форма, а сега оставаше затворена в разлагащ се череп.
Той щеше да е първият.
Усмихнах му се, злобно, греховно нещо, при което зъбите ми станаха остри в очакване на следващата част. Защото той нямаше да намери освобождение отвъд завесата. Не, той щеше да се присъедини към новия живот в мен, да стане част от него и да му предостави своя Елемент, докато несъмнено щеше да крещи завинаги от мястото си, заключено в моето скъпо дете.
Имаше още три глави, които щях да погълна, след като свърша с неговата, и безброй отломки от тъмнина, които щяха да пробият кожата ми и тази на бебето ми.
Нощта щеше да е дълга и изпълнена с безкрайна болка за всеки един от нас, затворен в тази камера. Но със зазоряването щях да родя най-силното същество, което този свят някога е познавал, и всички щяха да се поклонят в краката му, когато той обърнеше глада си към тях.

Назад към част 60                                                          Напред към част 62

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!