ТОРИ
Дарси ме връхлетя с огромна лапа, ноктите и се забиха във въздушния ми щит толкова силно, че бях принудена да понеса удара и да я оставя да ме премести, вместо да го разруши. Захвърлих се през стаята, въздухът, който владеех, ме обви във вихър, създаден от самата мен, и ме изправи на крака зад трона.
– Дарси – изръмжах, сякаш се карах на непослушно домашно животно. – Познаваш ме, космат задник.
Дарси изръмжа, завъртя се върху мен и ме нападна отново, принуждавайки ме да отстъпя около трона, като държах огромния стол, изграден от камък, между нас.
– Не мисля, че обиждането ѝ помага – обади се безпомощно Орион от позицията си в клетката, където все още беше прикован към стената от сенките, и аз го отблъснах, докато се стрелках далеч от атаката на сестрата-звяр.
Издигнах се на порив на въздуха, издигайки се над Дарси, когато тя отново се хвърли към мен, размахвайки смъртоносно острите си нокти като котка, която се опитва да прилапа малка пухкава играчка – котка, настроена за убийство, нейната вкусна награда за това, че ме е хванала.
Бях принудена отново да се изстрелям от нея, като се хвърлих през пространството с въздушната си магия, за да спечеля малко място.
Хвърлих земна магия към нея, докато се приземявах зад нея, лозите растяха с невероятна скорост навсякъде около нея, връзвайки я здраво, докато тя ревеше от ярост и щракаше с челюсти в опит да ги отхапе.
– Погледни ме – изисках аз и се втурнах в полезрението ѝ. Сърцето ми се разтуптя, когато нещо в погледа на дивото създание се промени. Можех да се закълна, че другата ми половина ме гледаше от тези зверски очи.
Но в момента, в който отпуснах гарда си, звярът се разпадна, превръщайки се само в сянка, и накара лианите ми да се разхлабят и да паднат безполезно на каменния под, докато тя се измъкваше от тях.
Проклех, когато димът се насочи към мен, хвърлих ръка нагоре и хвърлих въздух към нея, за да я издухам далеч от мен.
Сенките се рееха яростно, докато се бореха с въздушната ми магия, и аз потреперих от усилието да ги удържа, подпрях се на краката си и впрегнах повече енергия, за да държа на разстояние тъмната ѝ сила.
– Тори, зад теб! – Изкрещя Орион и аз погледнах през рамо твърде късно, когато към мен се стрелна пипало от сянка.
Силата на удара беше много по-голяма, отколкото би трябвало, щитът ми се пропука от удара, а коленете ми се подкосиха и ме накараха да се строполя напред, докато се съсредоточавах да го запазя.
Друг удар ме удари отпред, после отстрани, отгоре, отдолу, ресни от сенки ме връхлетяха с огромна сила отвсякъде, докато се опитваха да намерят слабо място в защитата ми.
Стиснах зъби и хвърлих цялата си сила в щита, мехурът от въздушна магия започна да свети в червено и златно, когато и моят огън се вля в него, а ревът на невидимия сенчест звяр отекваше от стените.
– Тук! – Изкрещя Орион от другата страна на тронната зала и удари празната купа за храна в решетката, за да отвлече вниманието ѝ. – Ела за мен!
Сенчестият звяр хвърли ленти от мрак и към него, а сърцето ми подскочи в гърлото, когато видях сигурната смърт да се стрелка към него. Той нямаше никаква магия, нямаше как да се движи и нямаше никакъв шанс да се пребори с жестокостта на този удар.
– Спри! – Изревах, а собственият ми щит се разпадна на момента, докато хвърлях всичко, което имах, през стаята към пронизващото парче мрак.
Щитът ми помръкна на мястото си около Орион по-малко от секунда преди сенките да се сблъскат с него, а силата на удара прозвуча в мен до мозъка на костите ми, докато я удържах. Не можех да ѝ позволя да го нарани. Не можех да я оставя да се изправи пред съдбата, която ме сполетя, когато Дариус ми беше откраднат. Не можех да ѝ позволя да загуби мъжа, който трябваше да бъде неин, след всичко, което бяха преживели, за да стигнат дотук.
Сенчестият звяр се материализира пред мен и сърцето ми застина, докато се взирах в него. Беше два пъти по-голям от върколак, черната му козина беше гъста, ушите – заострени, а лицето му приличаше на мечешко.
– Дарси – заговорих спокойно, с широко разтворени ръце пред себе си. – Ти можеш да контролираш това. Знам, че можеш. Винаги си била силната, тази, която може да се справи с всичко по своя спокоен и неразрушим начин. Знам, че можеш…
Тя се втурна към мен толкова бързо, че действах само по инстинкт, извадих меча си с дрънчащ метален звук, замахнах високо, за да уловя острите извивки на ноктите ѝ едва миг преди да успее да ми отреже шибаната глава с тях.
– Тръгвай си – изригнах, а звукът от острите като бръснач нокти, които се блъскаха по дължината на острието, изправи тялото ми на нокти.
Дарси изръмжа и отново се нахвърли върху мен, принуждавайки ме да прескоча другата и лапа, преди да я ритна по гърба и да я ударя достатъчно силно, за да я ужиля.
– Престани – изръмжах аз, изтръгнах острието си настрани и отбих от него закачените ѝ нокти, преди да се отскубна от щракването на челюстите ѝ. – Това е като онзи път, когато взех назаем малката черна рокля, която планираше да облечеш на училищния танц, и я омазах в магазина за велосипеди. Тогава също се опита да ми отхапеш главата – макар и не толкова буквално. Дали и този път трябва да те вкарам тайно в киното, за да гледаш някой прехвален филм за мацки? Или…
Тя се втурна към мен толкова бързо, че ноктите ѝ едва не ме разрязаха на ленти, преди да се отклоня встрани и да се претърколя, преди да се изправя отново с отбранително вдигнат меч. Нямаше да я ударя. Нито веднъж. Но и не бях склонна да я оставя да ме изяде жива.
– Загубена е за нея, Тори – обади се Орион от клетката, но аз го игнорирах. Това беше между мен и нея. Без значение колко дълбоко е падал някой от нас преди, никога не е имало момент, в който другият да не може да ни повлече обратно към себе си.
Тя беше това за мен и аз бях това за нея. Това единствено, непоклатимо нещо. Тази привързаност към тук и сега.
Дарси се завъртя отново с лице към мен, оголила зъби, докато се приближаваше към мен, а в сенчестите дълбини на тези бездушни очи проблясваше само нуждата от клане. Но тя беше там. Знаех го. И тя никога нямаше да ме нарани.
Преглътнах силно и спуснах меча си, като го прибрах в ножницата си, докато поддържах визуален контакт с нея, и вдигнах брадичка, докато отдалечавах ръката си от дръжката.
Нито една частица магия не блестеше около мен или не разцъфтяваше в кръвта ми, готова да бъде използвана.
Между нас нямаше нищо друго освен истината за това кои сме. Близначките Близнаци. Едно и също.
Сенчестият звяр се приближи, пристъпвайки към мен толкова бавно, че можех да преброя ударите на сърцето си между всяка стъпка.
– Само ти и аз, Дарси – казах аз, като направих собствената си крачка по-близо, когато пулсът ми започна да се забавя, а погледите ни се вкопчиха.
Орион ми изкрещя предупредително, но аз го игнорирах. Тя беше там и никога нямаше да ме нарани. Тя беше там и щеше да се върне при мен.
Дарси спря само на сантиметри от мен, топлината на дъха ѝ се разля по лицето ми, а устните ѝ се извиха назад в ръмжене, което разкри всеки остър зъб в тази ужасяваща уста.
За кратка, твърде глупава секунда се зачудих дали това не е опит за усмивка. Но в следващия миг тя се стовари върху мен, силен вик, се изтръгна от гърлото ми, докато ме хвърляше на земята, нокти, които пронизваха гърдите ми и се врязваха във врата ми, последвани от горещи пръски кръв по плочника.
Опитах се да отвърна на удара, ръцете ми потънаха в меката козина, докато ритах и се борех под огромната ѝ тежест, а ноктите се врязваха толкова дълбоко, че почти ослепях от болката.
В кръвта ми нахлу сила и аз я призовах да ме спаси, Фениксът ми запя траурно, докато силата му разцъфтяваше в сърцевината ми, но пронизващият разрез на зъбите и, които се врязаха в рамото ми, заглуши всичко.
Сенките се забиха в мен и аз изкрещях, миглите на онази тъмнина, която толкова упорито се бях постарала да прогоня от паметта си, се впиха дълбоко в гърдите ми и се вкопчиха в същността на магията ми.
Силата ми си проправи път от мен и Сенчестият звяр я погълна. Земя, огън, въздух, вода – всичко това си пробиваше път от душата ми към челюстите на този ужасен звяр, който бе поел контрола над сестра ми толкова изцяло.
Бях шибан идиот, че си мислех, че тя ще успее да се пребори с него. Сега, когато усетих суровата сила на това нещо, знаех, че няма как да спра нещо толкова неизмеримо. Можех да усетя контрола на Лавиния, безкрайната сила на сенките, която подхранваше това проклятие и го правеше неудържимо.
Фениксът ми извика, когато и това ми беше откраднат, сенките си проправиха път през всяка част от мен. Всичко това беше изтръгнато, сякаш никога не е било.
Тежестта на тази ужасна сила изсмука всичко от мен и аз спрях да се боря, а зрението ми се замъгли или от загубата на магията ми, или от толкова много кръв.
Пръстите ми се задвижиха бързо към джоба и острия кристал с тигрово око, който имах там, цветът му беше смесица от кафяви ивици, а силата, с която го бях надарила, преди да тръгна на тази мисия, бръмчеше в него. Моята собствена магия се навъртя около силата на кристала, подчертавайки вродените му дарби защита, сила и решителност, за да мога сега да черпя от тях, от руната Лагуз, гравирана отстрани, за жизнена енергия.
Вече бях достатъчно близо до смъртта, за да знам, че не харесвам нейния мирис, и въпреки любовта, която знаех, че ме очаква отвъд завесата, нямаше да се откажа от живота си скоро. Дарси се нуждаеше от мен, така че това беше мястото, където щях да остана.
Орион крещеше на Дарси да спре, да си спомни за себе си, преди да е станало твърде късно, но аз бях почти сигурна, че вече е твърде късно, за да може всичко това да бъде отменено.
Пръстите ми най-сетне откриха малкия остър кристал и аз събрах последните си сили, преди да го забия в страната си, пробивайки кожата и вкарвайки го в раната с хъркане от болка, а магията в него на практика изгаряше, когато се срещна с кръвта ми, съединявайки собствената си сила с моята.
– Вивере – издъхнах, а етерът раздвижи въздуха около мен, докато го призовавах в тази последна, отчаяна молба за жалкия ми живот. Владеенето му струваше скъпо и аз му дадох това, което искаше, предавайки спомените за сърдечната болка от детството си на магията, за да се наслади на тях. Но това не беше смъртта, срещу която се борех. Беше това, което моят край щеше да означава за момичето, хванато в капана на съществото, което се опитваше да си го присвои. Тя не можеше да понесе тази тежест. Не бих го допуснала.
Зрението ми отново се замъгли и не бях сигурна дали съм направила достатъчно, за да спася жалкия си дух, когато крайниците ми се свлякоха, а главата ми се обърна към трона, където някога седеше баща ми и заповядваше такива ужаси, и всичко това заради Лайънъл Акрукс.
Ужасът ме проряза, изтръпналите ми пръсти намериха сили да посегнат към гърлото ми, докато зъбите на Сенчестия звяр се забиха по-дълбоко в рамото ми, търсейки последната ми магия, за да я погълнат.
Рубинената огърлица, която Дариус ми беше дал, все още беше топла върху кожата ми, както винаги. Усещането за мазолестата му ръка, която се притискаше върху моята, почти ме завладя, докато стисках кървавочервения камък, усещането за очите му върху мен, за това, че ме чака само на няколко крачки, беше достатъчно, за да накара риданието да заседне в гърлото ми.
Можех да се закълна, че топлината на драконовия огън проникна във вените ми от рубинения медальон, сякаш Дариус се опитваше да ми даде и своята сила. Но това не беше добре. Нищо не ми беше останало. И когато Сенчестият звяр смачка плътта ми в мощните си челюсти, косматия крак притисна гърдите ми, ноктите се впиха по-дълбоко в кожата ми, загубих представа за света, за сестра си и за всичко останало, после паднах в празнотата.
Назад към част 67 Напред към част 69