ДАРСИ
Сенките бяха плътни, усукваха се около черепа ми във вихър, а Сенчестият звяр ревеше оглушително силно вътре в главата ми.
Стисках ушите си, опитвайки се да го заглуша, знаех, че крещя, но не можех да чуя собствения си глас над шума на звяра. Нещо ме разкъсваше по средата, магията ме разцепваше и забиваше брадва в центъра на съществото ми.
То щеше да ме убие. Бях сигурна в това. Нямаше как да преживея толкова дълбока болка. Беше се вкоренила във всичко, което бях, и във всичко, което някога можех да бъда. И можех да се закълна, че и Звярът в сянка я усещаше.
В главата ми се носеше шепот, сенките бясно се втурваха през мен като призраци, стрелкащи се в пространството между душата и физическото ми същество. Те хапеха, драскаха с нокти, опитваха се да намерят начин да излязат от това тяло, защото то щеше да бъде разкъсано на две.
И единственото, за което можех да мисля, беше Тори и как никога няма да успея да се сбогувам. Как отчаяно ми липсваше огънят в очите ѝ и начинът, по който всеки атом, който я създаваше, отговаряше на атомите, които създаваха мен. Не ни беше писано да се разделим; това беше неестествено. И бях толкова шибано ужасена, че няма да мога да издрапам от този мрак и да намеря пътя обратно към нея, да я разочаровам и да я оставя сама тук, на тази забравена земя. Ние не бяхме създадени да съществуваме разделени, не можехме, и беше мой дълг да се върна при нея, както и най-отчаяното ми, сърдечно желание.
Най-сетне чух писъците си, ревът на Сенчестия звяр прозвуча внезапно отделно, разнасяйки се из стаята.
Бях блъсната рязко назад към стената, когато от гърдите ми се изля гъст, черникав дим и аз се задъхах, очите ми се разтвориха, докато ставах жертва на това ужасно мъчение.
Орион беше пред мен и викаше името ми, магическите ограничителни белезници бяха счупени в краката му, а над нас се носеше Фейлийт, за да освети тъмната стая.
Той се опита да се добере до мен, но силата, която се изливаше от кожата ми, беше като бушуващ ураган, който преминаваше през стаята и го отблъскваше назад отново и отново.
Шумът от воя се разрасна до кресчендо и можех да се закълна, че душата ми се откъсва от тялото ми, тъй като в гърдите ми се появи силно смучещо чувство. Сенките се разхвърчаха от мен в черно торнадо и там, където се приземиха, започна да се оформя Сенчестият звяр.
Не можех да помръдна, притисната до каменната стена, докато Сенчестият звяр някак си се материализираше без мен, кожата ми все още беше моя, докато той стоеше твърдо пред нас като свое собствено, ръмжащо същество.
Всички останали сенки напуснаха тялото ми и аз се ударих в пода, сринах се на купчина и погледнах нагоре към чудовището, което вече не беше едно цяло с мен, в недоумение какво се случва.
Сенчестият звяр изглеждаше за миг зашеметен, подушваше въздуха и се ориентираше, докато аз се изтласквах на колене, а Орион се стрелна към мен и ме изгледа загрижено.
– Нейната кръв беше моя кръв – каза той като обяснение. – Тя плати цената на твоето проклятие със смъртта си. Ти си свободна.
Преди да успея да го регистрирам, Сенчестият звяр се сблъска с нас и отхвърли Орион от мен. Той се претърколи по пода, ругаейки, докато бързаше да направи въздушна магия, но Сенчестият звяр се блъсна в мен, преди да успее да го направи. Той замахна с лапа към главата ми и аз се скрих ниско, но вместо това ноктите му се врязаха и разкъсаха стената в гърба ми.
Прелетяхме през тухлите в друга тъмна стая и аз се отскубнах от чудовището, като се хвърлих под една дървена маса, за да се скрия. Бях гола, посиняла, покрита с кръв и прах, вероятно изглеждах като някакво диво същество, което току-що е изпълзяло от дълбините на ада. Тялото ме болеше от удара в стената, но като по чудо бях избегнала нещо животозастрашаващо, докато правех мислено сканиране на нараняванията си.
Сенчестият звяр се отдалечи от мен, подушвайки въздуха, а аз вдигнах пръсти, опитвайки се да им придам магия, но кладенецът в гърдите ми беше също толкова празен, колкото и преди.
Паниката ме обзе, докато обмислях какво означава това. Дали магията и Орденът ми бяха откраднати завинаги, въпреки че бях свободна от звяра? Свих ръце, чувствах се по-силен от седмици насам, а това означаваше, че мога да се бия, макар и само с проклетите си юмруци.
Орион се появи като силует в дупката в стената, а Фейлийта му се носеше след него, изражението му бе прорязано от притеснение.
– Блу, Блу? – Изсъска той.
Неговият Фейлийт ми предложи по-добър изглед към стаята и аз надникнах от скривалището си. Дългата стая беше оръжейна, по цялата ѝ дължина се простираха редици от щитове и оръжия, окачени на стелажи по стените между красиви гербове и брони. Звярът в сянка беше в далечния край на помещението, подушваше въздуха и ме търсеше.
– Тук съм – прошепнах аз, махнах с ръка, за да привлека вниманието на Орион, и по чертите му се разля облекчение.
– Остани там. – Той се промуши покрай мен с бърза скорост, а Звярът в сянка изрева и се завъртя, за да го пресрещне. Зъбите ми се стиснаха в знак на несъгласие с думите му.
– Това е моето проклето убийство – изръмжах, докато Орион работеше, за да улови Сенчестия звяр във въздушна сфера в далечния край на стаята.
Измъкнах се изпод масата и използвах времето, което Орион ми печелеше, за да грабна нагръдник с две блестящи сребърни крила на харпия по него, като го навлякох заедно с чифт тренировъчни панталони и ботуши.
След това имаше оръжия, красиви, блестящи оръжия, всички окачени на стената пред мен. Погледът ми веднага се спря на блестящ бял меч със съзвездието Акуила по дължината на острието, за който можех да се закълна, че е свързан с Ордена на харпиите.
Ръката ми се сключи около дръжката и се почувствах сигурна, че някога е принадлежал на майка ми. В него имаше очаквателна енергия, сякаш ме беше чакал от много, много време, и емоцията пламна горещо в гърдите ми. Сякаш тя беше точно зад мен, с ръка, опряна на рамото ми, и с любовта си, която се увиваше около сърцето ми.
Погледът ми се насочи към Сенчестия звяр, който Орион се опитваше да удържи, а пулсът ми се забави до равномерно сърцебиене, когато съдбата прошепна името ми.
– Отдалечи се – извиках на Орион и той ме погледна през рамо, като повдигна вежди от изненада, когато ме намери готова за битка. – Това е моята битка.
– Можем да се справим заедно – каза той твърдо.
– Не – поисках аз.
– Ти нямаш магия – каза той, в очите му искряха защитнически искри, но аз не отстъпвах по този въпрос.
Със Сенчестия звяр имахме недовършена работа и аз щях да го накарам да си плати за страданията, които беше причинил на мен и на другаря ми, за това, че беше откраднал Джералдин от този свят, за това, че беше убил толкова много бунтовници.
– Нямам нужда от магия, имам ярост и меча на майка ми. – Тръгнах напред, вдигнах меча си, за да го насоча към звяра в обвивката от въздушна магия, която Орион беше изковал, а огромните му нокти се разкъсваха срещу бариерата, докато се опитваше да я пробие.
Чувствах се ужасно смъртна, а фактът беше, че може би никога повече няма да усетя капка магия да пламти в кръвта ми. Това същество ми я беше отнело и не ме интересуваше, че ще рискувам живота си, за да си отмъстя. Трябваше да го направя, да убия това чудовище, което беше откраднало ключовата част от мен, която ме правеше фея. Моят орден, моята сила. Но то не беше откраднало способността ми да се бия. И докато все още вкарвах дъх в дробовете си, щях да го направя с всеки грам енергия, който притежавах.
– Не мога да те оставя да направиш това – каза Орион, когато се преместих на негова страна.
– Не те моля – казах мрачно аз. – Аз ти заповядвам да го направиш.
Погледите ни се вкопчиха и между нас премина тежко бръмчене на енергия, като желанието му да ме защити се сблъска с желанието му да се подчини на своята кралица. Чертите му бяха напрегнати от усилията, които полагаше, за да задържи Сенчестия звяр, и знаех, че всеки момент щеше да пробие щита му.
– Вярваш ли в мен, Ланс Орион? – Попитах, а гърлото му се издигаше и спадаше.
– Вярата ми в теб е безгранична – каза той тежко. – Но…
– Тогава защо ми отнемаш шанса да се боря със съществото, което ме измъчва, открадна волята ми и те принуди да кървиш и кървиш заради моето проклятие? – Изсъсках. – Наистина ли ще ми откажеш това убийство?
Той отвори и затвори уста, страхът и любовта се гонеха в очите му, но после се смили и склони глава пред мен.
– Разбира се, че не, кралице моя. – Той се отдръпна и аз му кимнах, като го насърчих да разсее въздушния си щит.
Вдигнах новопридобития си меч, мускулната памет се разпали в мен, когато застанах като воин пред сянката, която ме беше поробила, готова да я посрещна с лице към нея.
Орион освободи въздушния щит и вик на най-чиста ярост напусна устните ми, когато се втурнах напред с високо вдигнат меч, готова да отрежа главата на Сенчестия звяр от врата му. Може би бях само черупка на фея и това можеше да е последната битка, която някога съм водила в този свят на изкривени съдби, безсърдечни звезди и необикновена магия, но щях да я воювам добре. Щях да се гордея с моята близначка и щях да направя всичко възможно, за да осигуря справедливост за онези, които бяха станали жертва на това чудовище.
Изскочих на масата, пълна със смъртоносни остриета, и спринтирах по тях, докато Сенчестият звяр скачаше да ме посрещне. Боен вик, подхранван от цялата мъка в сърцето ми, се изля от дробовете ми и аз скочих от края на масата, а белият меч блестеше от сила, докато го размахвах към целта си. Но Сенчестият звяр се отклони встрани, за да избегне най-тежкия удар, а острието на меча разкъса рамото му, вместо да прониже сърцето му, и разля черна кръв.
То изрева в агония, когато се приземих до него, и животното изхвърли лапа, която се заби в корема ми и ме блъсна в бронята. Тя се сгромоляса на земята и аз се изтърколих от тежкия метал, изправих се на крака и се затичах, за да се справя отново със звяра.
Мечешката му челюст се отдръпна в ръмжене, а сенчестият звяр се хвърли към мен, скърцайки със смъртоносните си зъби, докато аз размахвах меча си в също толкова смъртоносна дъга, издълбавайки дълбока рана в муцуната му и принуждавайки го да отстъпи.
Усилих предимството си, но Сенчестият звяр се превърна в дим пред очите ми, а мечът ми прониза сърцето на тъмната пара и ме накара да проклинам от неудовлетвореност.
Продължавах да гледам адската сянка, докато тя се въртеше, опитвайки се да ме заобиколи, и държах меча си високо вдигнат, готов да атакувам в момента, в който се рематериализира.
– Давай – насърчих го аз. – Спри да се криеш и се бий с мен!
Сянката се втурна напред, закачи се за глезените ми и ме повлече по пода с висока скорост, преди да ме запрати към стената. Блъснах се в нея и хватката на меча ми се разхлаби, когато коленете ми се удариха в пода, а вятърът ме повали.
Затегнах дръжката на острието си, но сянката ме изхвърли във въздуха към високия, дъговиден таван и аз извиках, принудена да пусна оръжието си, докато протягах диво ръце, за да се хвана за нещо. Ръцете ми се увиха около голям дървен полилей, висящ от покрива, и се държах за него с всички сили, докато светлината се люлееше яростно над камерата.
Сенчестият звяр се върна към животинската си форма, скочи от пода и се вкопчи в глезените ми. Задъхах се, закачих крака си за кръглата дървена основа на полилея и се хванах по-здраво, а стомахът ми се преобърна, докато се люлеех над сигурната смърт.
Ухото ми долови шумолене и ужасът ме обзе, докато се обръщах да погледна в посоката, от която идваше, а погледът ми се спря на чудовищната форма на Тарик, който пълзеше с главата надолу по тавана и се приближаваше право към мен, с лукава усмивка на красивото си лице. Бялото на очите му се виждаше, а черните му зеници бяха втренчени в мен, езикът му се плъзгаше по устните, докато се приближаваше към мен.
Страхът се изви в гърдите ми и аз се загледах от един звяр към друг, опитвайки се да разбера кой от тях вероятно ще ме достигне пръв.
Орион се появи на магически порив на въздуха, в ръката си държеше секира, която замахна в корема на Тарик и я заби със сила през него в тавана.
Тарик изпищя като банши, замахна към Орион, който отби удара, след което се издигна по-високо и заби ледени остриета в сина на Лавиния, отново и отново, навсякъде, където можеше да нанесе удар.
Черна кръв се разля по Орион, а от всяка пробита дупка в Тарик се изсипаха сенки, като спиралите на мрака се увиха плътно около моя приятел и го омотаха като паяк, който ловува муха.
Орион изхвърли ледени отломки от кожата си, преряза чисто сенките, които го държаха, и се отдалечи от Тарик, преди новият син на Лайънъл да успее да го захапе.
Сенчестият звяр улови ботуша ми в хватката си и аз изкрещях, когато се откъснах от полилея, паднах във въздуха и увиснах с главата надолу от челюстите на чудовището. Кракът ми се изплъзна от ботуша и аз се ударих в пода, като се затъркалях под косматия му корем и набързо потърсих оръжие. Белият меч беше точно отвъд звяра и аз се хвърлих към него, като коленете ми се удариха тромаво в каменния под, докато поемах острието в хватката си.
Сенчестият звяр се завъртя, преди да успея да забия злокобния меч в стомаха му, и аз скочих на крака, принудена да бягам, тъй като той се втурна по петите ми, а аз нямах място да отвърна на атаката. Трябваше да направя малко разстояние между нас, но усещах горещия му дъх върху шията си и знаех, че едно-единствено препъване щеше да ме убие.
Не можех да се обърна, за да потърся Орион, единственото, което можех да направя, беше да бягам и да се надявам, че той ще намери начин да убие Тарик, докато аз намеря достатъчно сили в себе си, за да убия собствения си противник.
Стените на двореца гърмяха, а камъните под краката ми бръмчаха, сякаш сградата оживяваше. Призраците на това кралско място се бяха събудили, отдавна изгубена магия се вълнуваше в стените и викаше за отмъщение.
Днес, по дяволите, щях да оправдая репутацията на името Вега и да докажа защо съм кралица на огъня и владетелка на смъртта. Сенките ме преследваха твърде дълго, държаха ме потисната, когато трябваше да се издигна като Феникс, какъвто бях. Сега може и да бях дълбоко в пепелта, без магия или Орден, за които да претендирам, но въглените се запалваха в душата ми и нямаше значение дали съм на практика смъртна, защото все още бях кралица Вега и още изобщо не бях приключила.
Назад към част 88 Напред към част 90