Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Скръб и звездна светлина – Книга 8 – част 92

ТОРИ

Светът се огъваше и променяше около мен, докато преминавах през вълната на света на онзи мост, нищо и никой не съществуваше отвъд него, докато аз преминавах, балансирйки върху дебелия, бял като кост ствол.
Беше малко като пътуване чрез звезден прах, но вместо онези блестящи очи, които ме гледаха как минавам покрай тях, единственото, което усещах отвъд ръбовете на моста, беше безкрайно падане в безпросветна празнота, изпълнена със същества на злобата и алчността.
Ако се подхлъзнех, знаех, че никога няма да се върна тук. Тази тъмнина щеше да ме погълне малко по малко.
Когато краят на моста се виждаше пред мен, бях повече от готова да сляза от него и с въздишка на облекчение скочих от дънера върху сивия пясък.
Все още се намирах в Прокълнатата гора, а белите дървета ме заобикаляха във всички посоки с изключение на една.
Непосредствено пред мен се простираше простор, воден басейн, толкова неподвижен, че приличаше по-скоро на стъкло, отразяващ небето над него толкова съвършено, че да стъпиш в него би било все едно да потънеш в самите небеса.
Тръгнах към него с вдигната брадичка и с онова неземно усещане за него, което все още беше близо.
Това щеше да се получи. Каквото и да се случи, щях да получа отговорите, които търсех тук, и да спазя клетвата си към него и звездите.
Спрях на ръба на водата, като погледнах към безкрайната и шир до хоризонта, където тя се губеше от погледа. Как щях да премина отвъд нещо толкова огромно? Щях да го нарека океан, ако не беше толкова съвършено неподвижно.
Извадих от раницата си Книгата на водата, отворих я и прелистих страниците, докато търсех пасажа, който наполовина си спомнях за прекосяването на голямото море. Бях отхвърлила магията там като несъществена, но може би имаше нещо повече, нещо, което можеше да ми помогне.
Прелиствах страница след страница, докато една призрачна ръка сякаш не се протегна и не обърна книгата към определена, сърцето ми почти изскочи от гърдите, а от устните ми се изля проклятие.

За да преминеш през голямо море, трябва просто да платиш на лодкаря.

Е, това звучеше като пътуване в царството на смъртта и ако бях тук по друга причина, вероятно щях да избягам с писъци към шибаните хълмове, преди да се опитам да го направя, но бях отвъд точката на връщане. Не бях изминала целия този път, за да си тръгна, без да изпълня обета си, и дори сега отказвах да отстъпя.
Погледът ми обходи картинката, придружаваща неясното указание – плачещо момиче, което хвърля златна монета в реката, докато призовава лодкаря да ѝ помогне.
Това изглеждаше… подозрително лесно.
Върнах „Книгата на водата“ в раницата си и извадих от дъното ѝ малката кесия за монети, като взех от нея три древни, златни аури и ги задържах здраво в юмрука си. Бях ги взел назаем от съкровището на Дариус, а изследванията ми върху петте книги, които бях откраднала от Библиотеката на изгубените, ме бяха подготвили за използването на злато и скъпоценни камъни. Затова бях решила да взема по малко от тях за всеки случай.
Приближих се до ръба на водата, но се постарах да не докосна с пръстите на ботуша си преливащите се течности.
Вдигнах юмрук над водата и впрегнах силата си в магията на света, викайки през тишината и надявайки се, че това не е акт на лудост.
– Имам нужда от преминаване с лодкаря! – Трите монети, които пуснах във водата, се разплискаха силно, а пулсациите, които хвърляха, се разпространяваха по повърхността в нечестива дъга, като сигнал, предназначен да съобщи на всеки звяр и чудовище в тази вода къде точно се намирам.
В продължение на няколко дълги минути не ме посрещаше нищо друго освен пълзящата тишина, но после го чух.
Слабо плискане привлече вниманието ми и аз погледнах надясно, откривайки забулена в мрак фигура, която водеше сал по ръба на водата към мен.
Пламъкът край мен гореше все по-силно, силата ми набъбваше в мен, тъй като топлината му ме сгряваше през цялото време и ми помагаше да добия смелост да удържа позицията си, докато салът се приближаваше към мен.
Той се блъсна в пясъка пред мен и аз се опитах да не трепна, когато стоящата на него фигура свали качулката си.
Баща ми стоеше там, погледът му бе безизразен и твърд, маската на Дивия Крал бе твърдо очертала чертите му и от него струеше само презрение, докато чакаше да се кача на кораба му.
– Какво е това? – Изсъсках, държейки се на мястото си, докато се взирах в съществото, за което знаех, че не може да бъде мой роднина.
– Твоят шанс да преминеш – отвърна сериозно Хейл, като махна с ръка към малкото пространство до него на сала. – Ако можеш да поемеш цената на прехода.
Отблясък на злато привлече вниманието ми и аз погледнах надолу, забелязвайки трите монети от съкровищницата на Дариус, които все още седяха там, игнорирани и нежелани от това нещо, облечено в плътта на баща ми.
Той не ме изчака да се замисля, тоягата му потъна във водата, докато се оттласкваше, отплувайки от ръба, и ме остави на брега, а мен ме изпълваше увереност, че това е единственият ми шанс да успея да прекося тази вода. Можех да се опитам да полетя, но се съмнявах, че ще се получи, а магията тук беше повече от способна да направи това пътуване безкрайно, ако не изпълня изискванията и за преминаване.
– Майната му на живота – промълвих аз.
Отдръпнах се, като все още не исках да докосна и капка от тази вода, а вместо това скочих от брега. Приземих се тежко, салът се поклащаше бясно, но Хейл дори не ме погледна, а просто ни избута още по-навътре във водата с пръта си.
– Защо носиш лицето на баща ми? – Изтърсих аз, когато в дърветата зад нас започна да се надига страховита мъгла, чиито пипала пълзяха по повърхността на водата.
– Нося лицето на твоя враг – отговори той просто, а гласът му беше жесток и отнесен.
– Е, съжалявам, че ще спукам балона ти, но баща ми не е мой враг. Лайънъл Акрукс е начело на този много дълъг списък – казах му, сгъвайки ръце срещу хладината.
Мъглата продължаваше да се сгъстява около нас, като бавно се опитваше да ни скрие от погледа. Нищо друго освен мекото пляскане на пръта на лодкаря не звучеше, докато между нас се простираше пауза, достатъчно дълга, за да се осмелим да изпитаме неудобство.
– Лайънъл Акрукс не ме превърна в чудовището, от което вашето кралство се страхуваше повече от всички останали – мърмореше тихо Хейл. – Той само насочи природата ми към онези, които искаше да види ранени.
– Какво трябва да означава това? – Захапах.
Вместо да отговори, лодкаря махна с ръка пред мен и когато погледнах надолу във водата, където той беше посочил, видях нещо, което трябваше да предположа, че е спомен от миналото.
Баща ми беше в променената си форма – многоглава хидра, която приличаше на дракон с черните си люспи и влечугоподобно тяло, макар че огънят, който изригваше от една от устите ѝ, вместо червен беше отровно лилав.
Принудих се да гледам как Хейл се втурва към малката армия от феи, около стотина от тях се изсипаха от края на селото си, за да се бият с него, а писъците им изпълваха въздуха, докато той ги посичаше без колебание. Виковете им за милост ме преследваха, докато гледах как изгаря онези, които бягат, как разкъсва телата на две, как реве от ярост към света и после се обръща към селото с ужасяващо темпо, което обещаваше още по-голямо клане.
Устните ми се разтвориха в молба споменът да спре, но той така или иначе отпадна и се смени с ново видение. Вместо да виждам как баща ми прорязва безброй феи, сякаш за него това не е нищо повече от игра, аз видях себе си в битката. Бях в променената си форма, враговете ми се обръщаха и бягаха, докато от мен се разразяваше огънят на Феникса, а от протегнатия ми юмрук се откъсваха червени и сини криле, които ги преследваха, докато бягаха.
– Не беше така – изсъсках, докато гледах как се прорязвам през нимфи и феи, с ръмжене на устните и жажда за кръв в очите.
– Отричаш ли истината за природата си? – Попита меко лодкаря. – Не можеш ли да се изправиш пред това, което си в същността си?
– Това не съм аз – отрекох аз. – Никога не съм искала да правя каквото и да било от това. Не съм имала избор. Трябваше да защитя хората, които…
Прекъснах, когато видението във водата отново се превърна в баща ми, чието лице беше изпълнено със самоомраза, докато той прокарваше ръка през тъмната си коса, крачейки пред майка ми.
– Нямах избор – каза той с почти умолителен тон в гласа си, докато Мериса го гледаше така, сякаш изобщо не го познаваше. – Те заплашваха кралството ни. Щяха да наранят хората, които съм се заклел да защитавам. Щяха да наранят и теб.
Откъснах поглед от водата и се намръщих на лодкаря.
– Лайънъл Акрукс го накара да повярва в тези лъжи – казах аз.
– Тогава какво е твоето извинение? – Попита той.
Изтръпнах от подтекста в думите му, поклатих глава в знак на отказ от тях, докато се разиграваха още моменти от битката в тази вода. Бях обляна в кръв, яростна, жестока, неудържима.
Чудовище.
Никога преди не го бях виждала, но то беше там. Нещото, което беше толкова неразделна част от мен, а то беше способно на толкова много разрушения, толкова много болка и смърт…
– Какво е безкористно и егоистично. Добро и жестоко. Безкрайно и непостоянно. Безценно и ценно. Предвестник на войната и единственото нещо, което може да я прекрати също толкова сигурно? – Попита лодкаря, думите му бяха подигравка, докато загадката ме заливаше, а аз само поклатих глава, без да имам представа какво има предвид. – Какво е оправдание и причина. Утвърждаване и насилие. Нужда и търсене?
– Не знам – отговорих, а смехът му беше жесток и студен.
– Да, знаеш.

Назад към част 91                                                              Напред към част 93

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!