Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 50

ГЕЙБРИЪЛ

– Не искаш ли да останеш и да се забавляваш с новия си приятел? – Попитах Орион, докато той вървеше до мен на излизане от трапезарията, посочвайки Сет с чашата ми за кафе, който разговаряше с Розали Оскура.
Той го погледна назад, след което ми хвърли сух поглед.
– Той не ми е приятел, Нокси.
– Точно така – казах многозначително, виждайки в съзнанието си съвсем различно бъдеще за тях. – И аз не съм твой съюзник в “ Мъглявина“.
Той изстена.
– Моля те, кажи ми, че мутрата не е предопределена да ме спечели?
Засмях се.
– Не е задължително, но определено има шанс.
– Ще работя по-усърдно, за да смажа този шанс – каза той с усмивка. – Явно не ми върви с приятелите, освен ако не са ми наложени насила като теб и Дариус, а сега и Кейлъб.
– Не съм ти се налагал – казах аз.
– Бих могъл да твърдя, че звездите са ми те наложили – отвърна той.
– Бих могъл да твърдя, че те са те принудили да ми го наложиш. – Погледнах го, докато си спомнях нощта, в която му бяха подхвърлили отвара за похот, когато го срещнах в Академията на Зодиак, и той се влюби в мен силно, докато не успях да му осигуря антидот.
Той се засмя.
– Да, ама ние ще отнесем тази нощ в гроба, нали?
– Стига да отнесем в гроба и инцидента с пробите – промълвих аз, а той ми кимна сериозно. Никога повече не исках да мисля за това. Все още сънувам кошмари. Пичът ми имаше посттравматично стресово разстройство.
– За човек, който няма приятели, изглежда, че имаш ужасно много такива – подиграх се аз и той притисна рамото си към моето.
– Не, нямам.
– Мисля, че доста си надхвърлил квотата си да искаш „не повече приятели, отколкото имаш пръсти“, ако си спомням правилно.
– Както и да е. Сет Капела не се присъединява към редиците – каза той твърдо.
– Тогава защо имах видение как го прегръщаш цяла нощ, докато Дарси отсъстваше?
– О, майната му – промълви той. – Казах му, че може да получи една прегръдка и двамата заспахме, това е всичко. Както и да е, какво си ти, полиция за приятелите сега?
– Всъщност ми е доста приятно да те гледам как се влюбваш във всички наследници – подразних го и той изръмжа предупредително.
– Внимавай, Нокси. Кал и Дариус са единствените, за които имам време.
– Ти се смееше цели пет минути, след като Макс ти разказа за вампира, който отишъл в царството на смъртните и накарал всички да повярват, че е истинският Едуард Калън, като се покрил с блясък на пегас.
– Това нещо беше смешно – каза той защитно. – Не той ми харесва, а историята.
– Тогава защо винаги се смееш на шегите му?
– Шегите са смешни, Гейбриъл – изръмжа той. – Затова се наричат вицове.
– Орио, някога и аз бях като теб, не можех да допусна хората до себе си и работех толкова усилено, за да се преструвам, че не ми пука за никого, който се опитваше да пробие защитата ми – казах сериозно и той ме погледна намръщено. – Просто не искам да изгубиш най-добрите приятелства в живота си, защото си упорит задник, или още по-лошо, да се случи нещо ужасно и да изгубиш възможността да ги създадеш завинаги.
– Имам Дарси, нейната сестра, теб и твоето семейство, Дариус, Ксавие, Кал, това не е ли достатъчно? – Попита той, доказвайки своята упоритост.
– Да, достатъчно е – признах аз. – Но винаги може да има и повече. – Той сви рамене и аз плеснах с ръка по гърба му. – Както и да е, разкажи ми за теб и сестра ми. Отнасяш ли се добре с нея, защото знаеш, че ще унищожа живота ти, ако не го правиш – казах през мрачна усмивка.
Когато Дарси се беше върнала, я бях проверил за следи от проклятието с Орион и не открих категорични следи от хватката на Лавиния върху нея. Тя твърдеше, че силата и се чувства възстановена, и макар че моето Зрение нямаше да ми предложи много отговори, които да потвърдят, че тя наистина е свободна от проклятието, аз се надявах, че огънят на Феникса на сестрите ми може да се пребори с него.
– Разбира се, че съм – каза той твърдо. – И едва ли ще успееш да унищожиш живота ми, Нокси, какво ще направиш? Да ми отнемеш статута и да накараш всички да се отвращават от мен? О, чакай, твърде късно.
Вкопчих пръсти в гърба му, а злобната ми усмивка се разрастваше.
– Като за начало ще изгоря всяка книга, която обичаш.
Той вдиша рязко, поглеждайки към мен с ужас.
– Няма да го направиш.
– Ще го направя. Бих изтръгнала тези страници направо и бих накарал тези твърди книги да крещят.
– Ти си чудовище – прокле той.
– Значи тя е щастлива с теб? – Натиснах го и на челото му се образува бръчка.
– Е, да. В повечето случаи, предполагам.
– Какво имаш предвид? – Намръщих се.
– Имам предвид…- Той ме погледна. – И недей да ми търсиш шибаните книги за това, но знам, че тя не е съвсем доволна от позицията ми по отношение на сегашната ни ситуация.
– В смисъл? – Натиснах го и той въздъхна, изглеждайки с болка, докато тъмните му очи се впиваха в моите.
– Тя не се интересува от моето опозоряване на властта, защото не е израснала в този свят. Тя не разбира колко дълбоко ще ни засегне това. Винаги. Никога повече няма да бъда приет в обществото. Когато тази война свърши и се молим на шибаните звезди, Вега да се възкачи на трона, какво тогава? Не мога да застана на нейна страна, тя ще загуби подкрепата на народа си. Ще и се присмиват. Ами ако тя ми се разсърди за това? Тя заслужава лесен живот, партньор, с когото може да бъде открито, без да я съди целият шибан свят.
Опитах се да видя повече от онова бъдеще, за което говореше, но съдбата беше твърде слаба, едва ли изобщо правдоподобна, докато Лайънъл седеше на трона.
– И така, какво планираш? Защото се кълна в Луната, Орио, ако я оставиш…
– Няма да я оставя – обеща той. – Но съм щастлив да остана на заден план, да оставя света да повярва, че не сме заедно.
– Както се опитваш да направиш тук, в Бъроуз? – Подиграх се и той кимна. – Трябва да се гордееш, че я обявяваш за своя.
– Гордея се – изръмжа той. – Но не можеш да отречеш, че тази ситуация ме поставя в трудно положение. Какво би направил ти?
Замислих се върху това, мислейки за жена си и представяйки си какво би било за нас да се изправим пред подобно изпитание. И по дяволите, Орион беше прав. Не бих позволил тя да бъде повлечена надолу от тежестта на моя срам, но все пак… трябваше да има някакъв по-добър отговор от този.
Погледнах към звездите за напътствие още веднъж и видях такава смесица от съдби, че се отдръпнах от тях. Тези дни във виденията ми имаше толкова много смърт. Бях виждал семейството и приятелите си да умират безброй пъти по безброй начини и понякога ми се искаше просто да изключа съзнанието си и да живея в настоящето. Трябва да е било толкова шибано спокойствие по време на тази война, за да имаш поне надеждата, че всичко ще се оправи. Но за толкова много хора на това място изглеждаше, че може и да не е така.
– Предполагам, че бих направил това, което правиш ти, и жена ми ще ме изкара по дяволите за това – признах аз и Орион изхърка от смях.
– Да, ами добре дошъл в моя свят – каза той и аз насочих погледа си конкретно към тази ситуация, като се опитвах да не виждам твърде далеч, за да не се впусна в хаотичните видения на войната.
Пред мен се отвори малко джобче от възможности, докато гледах как Орион публично обявява Дарси за своя пред бунтовниците и възмущението, което предизвика в отговор, но сестра ми се усмихваше, сякаш това беше най-щастливият момент в живота ѝ, и сърцето ми се сви, знаейки, че цялата им връзка е била изживяна между тайни. Тя заслужаваше нещо по-добро. Тя заслужаваше целия проклет свят. Точно както и Тори, но, по дяволите, Дариус беше отишъл и беше направил гадно шоу от съдбата им. Можех да потуша само толкова много пожари, а неговият беше бушуващ ад, който не можех да контролирам.
Докато видението продължаваше, наблюдавах как бунтовниците се оттеглят от Дарси, следвайки само заповедта на Тори, докато все повече от тях обръщаха гръб на нейния близнак. Видях как Орион започна да се мрази за това, което беше направил, как самообвинението му го караше да изпие вината, че е съсипал претенциите и за трона.
Върнах се от това възможно бъдеще и се усмихнах тъжно на приятеля си.
– Просто я обичай с цялото си сърце, Орио – въздъхнах аз, знаейки, че не мога да се намеся в съдбата им. Те трябваше да вземат собствени решения, да преодолеят собствените си препятствия. Но това ме остави със страх, стиснал сърцето ми за тях.
Дали и двете ми сестри щяха да се окажат съкрушени заради мъжете, които бяха избрали да обичат? Не ми се искаше да мисля за това, но звездите вероятно нямаше да ми позволят да го избегна.
– Винаги – обеща той.
Стигнахме до дългите коридори, където се намираха класните стаи, и аз се насочих към определената за мен, а Орион ме последва.
– Какво се знае за Джъстин Мастърс? – Попита той.
– Все още нищо – казах сериозно. – Все пак циклопите няма да спрат да се опитват да се сдобият с някакви твърди доказателства или признание.
– Ако Хамиш просто ме пусне в килията му, ще го измъкна от него за минути – каза той с проблясък на злоба в очите си.
– Да, а ти щеше да добавиш още едно престъпление към колекцията си. Сигурен ли си, че искаш да бъдеш убиец? – Попитах го.
– Какво е още едно малко престъпление? Аз така или иначе съм в бягство – каза Орион с вдигане на рамене и аз се засмях.
– Искаш ли да останеш за днешния урок? – Попитах го. – Бих могъл да им помогна да научат церомантията.
– Разбира се – съгласи се той и аз се отправих към бюрото си, като миг преди столът ми да избухне в пламъци, в главата ми се разкъса видение.
– Какво става? – Проклех се, като поставих чашата си с кафе на бюрото и се втурнах да гася огъня. Но в момента, в който овладях този, цялата ми дъска с тебешир пламна.
– Орио! – Излаях за помощ, докато малки огънчета оживяваха навсякъде из стаята, а в главата ми се появи мигновена представа кой е отговорен. – Ксавие – какво, по дяволите?! – Най-накрая овладяхме пламъците и аз се обърнах, откривайки Ксавие да стои до бюрото ми със зачервени бузи и неловка усмивка на лицето.
– Просто малка шега – каза той невинно и аз забелязах Тайлър и София да влизат в класната стая. Всъщност те не трябваше да се присъединяват към този клас, но Ксавие беше помолил София да се присъедини, а след моето съгласие се появи и Тайлър и отказа да си тръгне. Зрението ми каза, че това не е кавга, която си струва, така че оттогава не съм си правил труда да го отпращам.
– Уморително – изрече Орион, като се премести да седне на едно от бюрата и да сгъне ръце.
– Е, щях да те накажа, но предпочитам да си избода очите, отколкото да прекарам един час от вечерта си, гледайки те как вършиш някаква черна работа – измърморих аз, вдигнах кафето си и преглътнах последното. Странният вкус остана на езика ми за секунда и аз стиснах устни, преди очите ми да се насочат към Ксавие, чиито бузи, уши и шия вече бяха яркочервени. – Иди и седни. – Отблъснах го и той се запъти към мястото си до София в началото на класа.
Тори, Дарси и наследниците пристигнаха, следвани плътно от Джералдин, която запя гръмко парче за луната, спускаща се на кралски бал, и аз изчаках всички да седнат на местата си, преди да взема от бюрото си купчина свещи.
Орион ги взе от мен и ги раздаде на всички малко агресивно, докато ги хвърляше по бюрата на всички. Но когато се приближи до Дарси и тя протегна ръка, за да вземе една, той я отмести от обсега си и потупа устните си, усмихвайки и се. Тя се изправи от мястото си, целуна го и се протегна към гърба му, за да изтръгне свещта от ръката му.
– Сега може и да сте свободни да се целувате в клас, но това не означава, че трябва да го правите – обади им се Макс и Орион се изправи, приковавайки го в полезрението си като плячка.
– Ще правя каквото си поискам, и ако искаш да продължа да те уча, за да не пропуснеш последната година от обучението си, тогава ти предлагам да запазиш мнението си за себе си – каза той през смъртоносна усмивка, а Макс извъртя очи, но не каза повече нито дума.
– Мисля, че това е романтично! – Изригна Джералдин, стиснала брадичка в ръцете си. – Един засрамен, отблъскващ професор по кардинална претендира за принцеса, когато целият свят би предпочел да не го прави.
– Джералдин – изсъска Дарси.
– Простете ми, милейди. Нима говорих не на място? – Задъха се тя.
– Не го наричай отблъскващ – настоя Дарси.
– О, моя свята кутия за бисквити! – Изпъшка Джералдин. – Простете ми, скъпа Дарси. Занапред ще подбирам по-подходяща дума. Може би ужасен? Или отвратителен? Може би думата „настървен“ би била по-подходяща за твоя вкус?
– Той не е такъв – изръмжа Дарси.
– О – извинявам се – взривих хлебните си изделия – Джералдин сякаш се измъкна, уловена между културната норма да се обръща към опозорените от властта феи и желанието да угоди на кралицата си. Срамът му беше нещо, с което можех да се справя достатъчно лесно. Той беше мой съюзник от мъглявините и аз бях прекалено могъщ, за да позволя подобно нещо да ми влезе под кожата, което беше същата причина, поради която наследниците не се притесняваха от него. Много феи вярваха, че компанията на опозорен от властта фея понижава собствения им статус, но на мен не ми пукаше за нищо от това. Щях да подкрепя Орион във всичко, той винаги беше правил същото за мен.
– Да започнем, нали? – Предложих, като оставих Орион да се измъкне, докато гледаше хладнокръвно Джералдин, но когато всички насочиха вниманието си към мен, Тайлър се задъха и посочи разкрача ми.
– О, звезди мои, сър, вие държите там звяра от изтока? – Той извади атласа си, като направи снимка, и аз погледнах надолу, откривайки, че от горната част на колана ми са поникнали тъмни косми, а панталона ми е малко изпъкнал.
– Какво за…
Копчето на дънките ми изведнъж се откъсна, прелетя през стаята и удари Сет право в окото.
– Защо?! – Изкрещя той, като се хвана за лицето, а ципът ми се разтвори.
– Орио – изпъшках – изпълни ме пълна паника при мисълта за това, което се случваше.
– Пич, померан ли имаш в панталоните си? – Запъна се Тори.
Орион се втренчи в мен и аз се принудих да погледна отново надолу, шум от мъка ме напусна, когато дънките ми се разкъсаха напълно отпред и космите поникнаха гъсто и бързо от горната част на боксерките ми, които едва удържаха бързия растеж.
Наследниците започнаха да реват от смях, но това не беше шибана шега. Космите ми растяха със скоростта на светлината и когато се опитах да ги напъхам обратно в боксерките си, материалът се разцепи, освобождавайки космите, които бяха поникнали като жилав черен храст.
Тайлър шибаният Корбин записваше всяка секунда с маниакален блясък в очите и аз проклех, обърнах гръб на класа, хвърлих в ръката си сребърна ножица и започнах да режа космите, така че да падат около краката ми.
– Добре ли си, Гейбриъл? – Обади се загрижено Дарси.
– Някой ми е подхвърлил отвара! – Изригнах, а Орион се стрелна към мен загрижено.
– Какво мога да направя, Нокси? – Попита той сериозно.
– Изведи ги всички оттук – помолих го и той кимна, обръщайки се обратно към класа.
– Вън! – Изръмжа той с най-добрия си професорски тон.
– В никакъв случай, искам да видя как ще се разиграе това – каза Дариус с усмивка в гласа и ако този дракон не беше вече обречен, щях да го убия точно тогава и там.
– Той космите си ли стриже? – Прошепна под бурен смях София.
Отказах се да се опитвам да ги отрежа с ножицата, космите излизаха извън контрол, растяха по-бързо, отколкото можех да ги задържа. Те се изкачваха към брадичката ми и аз ги избутах надолу с шум от мъка, като се размахвах, докато яростта изгаряше крайниците ми.
– Кой направи това?! – Изръмжах, опитвайки се да видя отговора, но единственото, което ми дойде, беше видението на пубисите ми, които излизаха от контрол, и аз се задъхах, обръщайки се отново към Орион. – Вземи нещо, което да спре растежа им – помолих аз и Орион кимна, изстреля се от класната стая и ме остави изложен на цялата стая със смеещи се задници. Дори Дарси и Тори се разкрещяха и аз изръмжах на сестрите си, преди да се запътя към Тайлър с намерението да грабна онзи атлас и да го счупя. Но преди да стигна дотам, косъмчетата ми преживяха още един огромен скок на растеж и аз извиках, когато се разшириха около мен, и се разпищях, когато израснаха до лицето ми и се забиха в устата ми.
Отблъснах ги, докато се опитвах да видя отвъд тях, единственият звук, който достигаше до мен, беше безкрайният смях в стаята и изведнъж панталоните ми се разцепиха по средата и паднаха до глезените ми, докато космите се извиха около гърба ми и започнаха да се разширяват във всички посоки из цялата стая.
Единственото ми спасение беше, че косъмчетата бяха толкова гъсти, че членът ми несъмнено беше скрит в тях, но когато усетих как космите се притискат към бюрото ми и то изскърца по пода от натиска им, разбрах, че това едва ли е било някакво спасение.
– Помогни ми! – Поисках, като успях да издълбая място пред очите си, за да мога да погледна навън, и видях сестрите си да ми се притичват на помощ, докато останалите от класа се разпадаха по местата си.
Тори и Дарси хвърлиха ножици в ръцете си, отрязвайки косъмчетата, преди да се откажат от това, да споделят поглед и да вдигнат ръце.
– Доверяваш ни се, нали? – Попита Дарси и аз видях какво ще се случи със секунда закъснение, за да ги спра.
– Не – почакайте – задъхах се, когато те използваха огън, за да погълнат космите, погълнати от пламъците за миг, изгаряйки всичките ми дрехи в процеса и спирайки точно до члена ми.
Стоях гол пред всички с дим, който се виеше около мен, във въздуха се носеше ароматът на горящи косми, докато сестрите ми си разменяха усмивки на задоволство, а аз издишах с облекчение, сигурен, че това е спряло. Дори когато Тайлър подскочи на седалката си и насочи атласа си надолу към члена ми, знаех, че има и по-лоши съдби от тази.
Ксавие се смееше до него и когато погледът ми се спря на него, видях истината. Видях го да поставя отвара в кафето ми, така че знаех, че е той. Знаех какво е направил. И когато погледът му падна върху мен, смехът му секна, защото знаеше, че и аз съм го осъзнал.
– КСАВИЕ! Изревах от гняв и направих една крачка към него, но тогава косъмчетата отново избухнаха в действие, сякаш подтикнати от огъня, който ги беше откраднал, тъй като растяха толкова бързо, че за миг се изгубих в тях, тежестта им ме притискаше, когато паднах по задник и чух как бюрата пищят навсякъде, докато косъмчетата ги изтласкваха назад.
– Ах – бягай! Космите идват за нас! – Извика Кейлъб и звукът от стъпките, които се затичаха към вратата, ме достигна.
– Съжалявам, Гейбриъл! – Извика Тори, докато ме изоставяха.
– Идвам! – Гласът на Орио достигна до мен и звукът от нещо, което замахваше и режеше, стигна до мен, преди Орио да се появи, проправяйки си път през гората от пухчета, която сега сигурно беше изпълнила цялата стая. Лицето му беше напрегнато, докато се бореше да стигне до мен със стоманеното острие в ръката си, а пущинаците го отблъскваха отново и отново, докато той стискаше зъби и си проправяше път към мен. – Дръж се, Нокси. Почти съм там.
Отчаяно се протегнах към него, косъмчетата ме отблъскваха отново и отново, така че все го губех от поглед, но моят приятел воин продължаваше да си пробива път към мен, смело преодолявайки морето от моите косъмчета, които гъделичкаха лицето му и попадаха в устата му.
Той се разпищя и продължи напред, проправяйки си път към мен, докато ръката му не достигна моята и аз не я хванах здраво.
– Не я пускай – умолявах аз, като Роуз, която се опитваше да се вкопчи в Джак в края на „Титаник“. Но всички знаехме как се е развило това.
– Няма да го направя. Имам те – обеща той, докато се опитваше да ме издърпа от космите, които се опитваха да го отнесат на приливи и отливи, а ръката му стискаше, докато ме теглеше към себе си.
Но приливът беше твърде силен и той беше принуден да се върне назад, докато с другата си ръка държеше отвара, предлагайки ми я. Протегнах се със свободната си ръка, за да я хвана, но космите образуваха стена, през която не можех да премина.
– Орио! – Извиках.
– Нокси! – Извика той в отговор, докато ръката му започна да се изплъзва от моята.
Той отново си проправи път напред, а отварата вече се поклащаше на порив въздух, който той хвърли, поднасяйки я към устните ми.
– Отвори устата си – заповяда той и аз наклоних глава назад, правейки каквото поиска. Но докато Орион я обръщаше с въздушната си магия, проклетите коси се намесиха, като я отхвърлиха на една страна и вместо това отварата се разля в окото ми, а течността щипеше като дявол.
– Ах! – Изревах, а паренето се засилваше.
Усещах как ръката на Орион се изплъзва все повече от хватката ми и се държах за пръстите му с всички сили.
– Не ме пускай – изръмжах отново и се втренчих в пущинака, докато очите ми горяха и го издирвах.
Лицето му отново се появи през пущинака, очите му бяха пълни с извинения, докато клатеше глава.
– Много съжалявам, Нокси. – Пръстите му се изплъзнаха от хватката ми и приятелят ми бе погълнат от черната гора на космите, сякаш чудовище го бе въвлякло в дълбините си.
Изкрещях след него в отчаяние, когато космите се сгъстиха толкова много, че ме потопиха в тъмнина. И само една мисъл остана с мен там.
Ксавие Акрукс ще си плати.

Назад към част 49                                                       Напред към част 51

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!