Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 72

ТОРИ

Сражавах се с яростта на кралица, защитаваща своето кралство, и със силата на чудовище, родено да се къпе в кръвта на враговете си. А аз имах толкова много шибани врагове. Лайънъл и Лавиния бяха само на върха на един много дълъг списък, а за шибаните звезди дори нямах намерение да започвам.
Те ни наблюдаваха сега, блещукайки в съвършено чистото небе, наслаждавайки се на шоуто, докато феите, чиито съдби изкривяваха толкова небрежно с желанията си, се бореха за живота си тук, долу в калта. Не ги интересуваше кой е победителят тук. Бяха дошли само да гледат касапницата, която бяха организирали.
Сражавах се с огън и ярост, като използвах силата на пламъка, за да поддържам магията си винаги напълно заредена, докато пробивах огромни дупки в редиците на враговете ни, но въпреки това те ни нападаха от всеки ъгъл.
Бяхме хванати напълно неподготвени и тъй като армията ни все още беше в капан под земята, затрупана в тунелите, и само бавно си проправяше път нагоре, за да се присъедини към нашите редици, бяхме в много неизгодно положение.
Погледът ми се спря на Каталина и Хамиш, които разкъсваха склона на хълма със земната си магия, освобождавайки още бунтовници от тунелите отдолу, като същевременно се предпазваха от Гилдията на драконите, които нахлуваха над нас в променените си форми и се стремяха да изгорят армията ни с драконовия си огън, преди още да успеят да се включат в битката.
Тежката сила на дрънкалките на нимфите звучеше отново и отново, карайки магията в мен да затрептява в настойчив ритъм всеки път, когато се приближавах твърде близо до някоя от тях, но пламтящият ми меч вече беше мокър от кръвта на техния вид и всеки, който правеше грешката да мисли, че мога да се бия само с магията си, откриваше, че греши по трудния начин.
Огромната нимфа, която сякаш ръководеше редиците им, все още беше в полезрението ми, но се беше отдалечила и се беше запътила към далечната страна на бойното поле, където тибетските плъхове се бяха изправили начело с Юджийн Дийпър.
Сърцето ми се разтуптя от смелостта на нашата армия, когато установих, че се бият навсякъде около мен, но все пак огромният брой последователи на Лайънъл беше ужасяващ.
Рев, който не приличаше на нищо, което бях чувала досега, разтърси земята в краката ми и се обърнах надясно, докато бунтовниците там крещяха, опитвайки се да избягат от това, което беше предизвикало този звук.
Очите ми се разшириха, когато забелязах източника на страха им – огромен звяр, който разкъсваше редиците им със сенчести нокти и бездушни очи на кошмар. Беше голямо колкото монолитна мечка и също малко приличаше на техния вид, а черната му козина беше мокра от кръвта на убитите феи.
Вдигнах ръка, като от устните ми се изтръгна предизвикателен рев, докато призовавах Феникса си, и в юмрука ми се разгоряха червени и сини пламъци, които се засилваха и засилваха, докато не ги освободих с енергиен взрив, който почти ме събори от краката ми.
Огнена птица се изтръгна от ръцете ми и извика със страховито красивия си глас, за да я чуят всички бунтовници и да повдигнат духа си, докато се носеше над главите им и летеше право към създанието от сенки, което беше дошло да ги унищожи.
Звярът вдигна поглед, когато огънят на Феникса го запрати към мен, а очите му се насочиха към мен, като в тях се появи сребърен блясък, който почти ме накара да спра, защото по гръбнака ми преминаха тръпки.
Атаката ми се заби в съществото и то изрева, докато се хвърляше от краката си, блъскаше се назад в редиците на нимфите и ги мачкаше под себе си, разбиваше костеливи крайници и ги караше да крещят от болка.
Започнах да тичам към него, докато то се мъчеше да се изправи, а на челото ми се появи бръчка от факта, че беше оцеляло след този удар. Приготвих меча си и изкрещях предизвикателство.
Бунтовниците се опитаха да се отдръпнат настрани, докато тичах към тях, но аз не им обърнах внимание, скочих и използвах въздушната си магия, за да се издигна над главите им, хванах меча в двете си ръце и го размахах над себе си, докато се подготвях да нанеса убийствения удар.
Нещо се блъсна в мен със силата на автомобилна катастрофа и аз се отклоних от курса с проклятие от болка, паднах на земята под едно мощно тяло и загубих хватката на меча си, докато се пързаляхме по земята.
Изтръгнах острието от бедрото си, забих коляно в земята, за да спра търкалянето ни, и замахнах с кинжала към врата на противника си, а очите ми се разшириха от тревога, когато разпознах Орион.
Успях да спра нападението си в последната секунда, върхът на острието ми докосна ъгъла на челюстта му и пусна кръв, докато го изтръгвах, и си поех рязко дъх.
– Ебаси, едва не те убих.
– Звярът е Дарси – изръмжа той, без дори да му пука за кръвта, която току-що бях изкарал от него. – Това е проклятието. Лавиния го е принудила да се прояви в нея и не мисля, че това е първият път.
Тръснах с глава, поглеждайки през тълпата от борещи се тела към звяра, който отново се изправи на крака, и устните ми се разтвориха от ужас, докато възприемах това, което казваше.
– Тя е тази, която убиваше онези феи в Нора? – Въздъхнах и Орион кимна, докато аз поглеждах назад към него.
– Мисля, че е така. Но не мисля, че тя е знаела, че това се случва.
Сега, когато е в плен на проклятието, тя изглежда напълно изгубена за него. Ще я измъкна оттук. Трябва да спечелиш тази битка, Тори. Трябва да ги поведеш към победата.
Преглътнах силно, докато възприемах това, като хвърлих щит от въздушна магия около нас, докато се изправях на крака и му предложих също да се изправи.
– Тогава не се насилвай – изрекох, като погледнах към касапницата, която ни заобикаляше.
– Можеш да се справиш – каза Орион, хвана ръката ми и ме накара да погледна в сребристите му очи, в които открих много повече вяра в мен, отколкото в себе си, и преглътнах шумно.
– Моля те, спаси я, Ланс – издишах, без да съм сигурна дали изобщо ще успее да ме чуе през бушуващата битка, но той кимна твърдо.
– Ще направя каквото е необходимо.
– Имаш ли нужда от повече сила? – Попитах, когато звярът изрева и аз отново погледнах към него, чудейки се как, по дяволите, планира да я измъкне оттук.
Отговорът му дойде с острото убождане на кътниците му, които се впиха във врата ми, и аз стиснах зъби, като затегнах хватката на меча си, а погледът ми отново падна върху огромната нимфа точно когато той се преобрази обратно във формата си на фея, и едно хъркане се откъсна от устните ми, когато разпознах Алехандро.
– Не умирай – заповяда Орион, докато ме освобождаваше, и аз срещнах погледа му за последен път.
– Ти също. – Пуснах щита, който ни защитаваше, и той се изстреля към Дарси, като се принудих да му позволя да и помогне без мен.
Побързах да си върна изпуснатия меч, вдигнах го и фиксирах Алехандро в полезрението си, докато той започна да хвърля шепи огнена магия по бунтовниците, които се бореха срещу нимфите по фланга му.
Огнена магия, която беше откраднал от баща ми, когато го беше убил. Магията, за която щях да го накарам да си плати с кръв и кости.
– Тази нощ ще умреш, копеле.

Назад към част 71                                                              Напред към част 73

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!