Шоуни
– Трудно е да спреш да мислиш за него, нали? – Каза Шоуни, когато двамата с Ерик бяха изпаднали в поредното мълчание, докато се взираха в мястото, което баба Редбърд и другите жени бяха покрили с градински чай и лавандула – мястото, където Калона беше умрял.
– Беше невероятно. Знам, че Зоуи и останалите от вас са виждали Никс много пъти, но на мен все още ми се върти в главата.
– Хей, напълно те разбирам. Да, виждала съм Никс и преди, но не е като да съм свикнала с това. Не мисля, че някога ще свикна.
– Калона и Еребус – уау!
Шоуни кимна, съгласявайки се с него, и се радваше, че той все още е толкова поразен от това, на което е станал свидетел. Тя го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Той се беше променил и тя харесваше промяната.
– Благодаря ти, че седна тук с мен – каза тя, като погледна към четирите могили, които човешките жени бяха направили в спалните си чували, а след това погледна вътре в палатката към Танатос, който се беше върнала в тихата си медитация малко след като всички останали си бяха тръгнали. – Ако не беше ти, тук щеше да ми е самотно.
– Радвам се, че съм тук – каза Ерик. – Харесва ми да съм с теб и…
Вълни от топлина и болка връхлетяха Шоуни и тя се сви с ужасен вик.
– Използвай ме – прокарай канал през мен – нека подсиля заклинанието – рецитираше си Шоуни отново и отново, докато се люлееше напред-назад, опитвайки се да овладее горещината, хаоса и болката, които бяха избухнали в нея.
– Всичко е наред. Ти можеш да се справиш, знам, че можеш. Просто се съсредоточи и дишай. Опитай се да се отпуснеш, както преди – казваше Ерик.
– Не! – Задъха се Шоуни. – Различно е от преди! Лошо. – Тя изстена и падна на страната си. – Не мога да се контролирам.
– Шоуни, слушай ме! – Гласът на Ерик се превърна от спокоен в загрижен. – Ти можеш да направиш това. Огънят е твоята стихия. Запомни това. Съсредоточи се върху това.
Болката заля Шоуни. Сякаш я изгаряха отвътре. Това изискваше твърде много от нея. Тя нямаше какво повече да даде. Изведнъж осъзна, че подобно на Клеопатра щеше да бъде погълната от собствената си стихия.
След това, също толкова бързо, колкото я бе разкъсала, тя изчезна, оставяйки я задъхана да лежи в скута на Ерик. Ръцете му я обгръщаха и с трепереща ръка той заглаждаше косата ѝ от влажното ѝ чело, като промърморваше:
– Можеш да го направиш… можеш да го направиш…
Баба Редбърд и сестра Мери Анджела бяха коленичили до него и държаха по една от ръцете ѝ.
– Скъпа, върна ли се при нас? – Попита я баба Редбърд.
– Д-да – каза Шоуни. – То е… то е изчезнало. Каквото и да се е случило, то е минало.
– Шоуни! – Танатос стоеше на входа на палатката ѝ. Лицето ѝ беше напълно бяло. Тя плачеше с кървави сълзи. – Неферет е развалила заклинанието. Предупреди Зоуи. – След това тя се срина.
Шоуни се мъчеше да се изправи, за да се втурне към Танатос. Всички го направиха. Но преди да успеят да я достигнат, от земята пред върховната жрица се вдигна димяща мъгла. Мъглата се търкаляше, сякаш беше бълбукаща вода, а после прие формата на жена. Тя беше красива и ефирна, но и плашеща. Тя протегна ръка. Танатос отвори очи и я пое, като се усмихна блажено.
– И така, най-накрая дойде моят ред да хвана ръката ти – каза Танатос.
Ела с мен там, където този свят вече няма да те свързва. Аз снех бремето, което ти носеше за мен толкова дълго и толкова добре. За теб, любима моя дъще, грижите на това царство най-после, най-после свършиха.
Все още усмихната, Танатос пристъпи в прегръдката на жената и двете се превърнаха в дим, а след това в мъгла, която се носеше бавно надолу, докато не се впи в земята.
Сестра Мария Анджела се прекръсти благоговейно. Шоуни я чу как започва да чете милитва.
– Това беше Смъртта – каза Ерик. – Тя отнесе Танатос – цялата!
Шоуни погледна към мястото, където беше тялото на върховната жрица. Той беше прав. Дрехите ѝ лежаха плоски и празни на земята.
– Предупреди Зоуи! – Разтърси раменете ми баба Редбърд. – Сега!
Шоуни събра мислите си и срещна разтревожения поглед на баба.
– Ще го направим. Ще спрем Неферет. Някак ще го направим. – Тя хвана ръката на Ерик. – Заведи ме в Къщата на нощта, бързо!
– Ще се молим за теб – каза равин Бърнстейн. Всички жени коленичиха под кръга на дъба на Съвета.
– Да сте благословени всички! – Извика след тях баба Редбърд.