ДАРИУС
Преследвах баща си в небето с вкус на кръвта му на езика и глад за смъртта му в стомаха, който бях твърдо решен да задоволя.
Той ревеше от болка и гняв, когато беше принуден да бяга, а от дългата рана, която бях пробол в страната му, капеше кръв по склона под нас, докато аз се втурвах след него, решен да сложа край на това.
Той беше адски бърз, но аз бях по-бърз и се нахвърлих върху него с превъзхождащата ме сила и размери, като изревах победата си, когато се сблъсках с него и паднахме от небето в сблъсък на нокти и зъби.
Притиснах го под себе си и се хвърлих към гърлото му, но челюстите ми се затвориха съвсем близо до него, когато той отново ме изрита и аз бях отхвърлен назад, ударих се силно в земята и се търкулнах надолу по хълма към бягащите бунтовници.
Баща ми ме преследваше, челюстта му се разшири, когато писъците на армията ни достигнаха до ушите ми и аз се преместих точно навреме, за да хвърля огромен леден щит върху главите им, докато той изстрелваше драконовия си огън в редиците им.
Хвърлях ледени копия след него, ръмжейки през усилието, което ми костваше да поддържам щита си, докато го атакувам, и проклинайки страхливата му шибана тактика, докато той се отдалечаваше от мен и прелиташе над главата ми.
– Дариус! – Долових гласа на едно момиче, докато се готвех да го последвам.
Обърнах се, забелязвайки там София, чиито очи бяха широко отворени и уплашени, докато се опитваше да измъкне Ксавие от отстъпващите бунтовници, които се втурнаха покрай мястото, където той лежеше окървавен на земята във формата си на фея.
– Дай ми го – казах уплашено, изтичах до нея и хванах ръката му, като вкарах лечебна магия в кожата му, макар че кървящите рани по гърба му само леко се закърпиха, а дълбоките почернели, прорезни рани в страната му сякаш изсмукваха магията от раните и спираха изцелението.
– Мисля, че беше нокътят на сянката на Лайънъл – изхлипа София, хвана Ксавие за бузите и го целуна по устата. Тя държеше огнения му шлем „Феникс“, който висеше на китката и, а на главата му имаше следа от мястото, където беше толкова здраво пристегнат.
Ксавие въздъхна, размърда очи и прокле болката, която изпитваше, докато очите му се местеха от нея към мен.
– Той ми откъсна крилата – изпъшка той, а в очите му блеснаха сълзи, които ме прорязаха до шибаната ми същност.
– Ще го довърша – заклех се и вдигнах глава, когато яростно хленчене привлече вниманието ми и огромен сребърен пегас галопираше през тълпата към нас.
– Тайлър! – Извика София, а аз се изправих и вдигнах брат си на ръце, когато пегасът спря пред нас, ритайки кал, която се разплиска по бледите му крака заедно с повече от малко кръв. На врата му висеше чанта, чиято каишка беше наполовина отрязана, а от нея изпаднаха чифт дънки, когато той падна неподвижно, притискайки нос към бузата на Ксавие, докато от него се изтръгваше тревожно хленчене.
Гърдите ми се стегнаха, когато се вгледах в гледката на Джералдин, размазана по гърба му, гърдите и страната и бяха пробити с огромни следи от ухапване, а в плътта и бяха издълбани подобни чернеещи следи от нокти като тези на Ксавие.
Изглеждаше мъртва и аз се поколебах за миг, преди да протегна ръка, за да я докосна, като въздъхнах с облекчение, когато открих слаб пулс.
Опитах се да я излекувам, но открих подобна бариера пред магията си, каквато имаше и плътта на Ксавие.
– Майната им на сенките – изрекох, а в мен се появи страх за останалите наследници, докато се чудех какво им отнема толкова време. Лавиния все още се виждаше от другата страна на бойното поле, летяща над нимфите върху облак от сенки, който сякаш беше специално създаден, за да ме дразни със силата си. Не знаех какво, по дяволите, се случваше с този олтар, но не можеше да е добре, ако тя все още беше толкова могъща, а аз мразех шибаните звезди за това, че отново и отново ни налагат толкова много препятствия.
– Какво да правим? – Попита ме София, търсейки отговор, какъвто нямах.
– Чухте кралицата си – казах твърдо и пристъпих напред, за да поставя и Ксавие на гърба на Тайлър. – Тя призова за отстъпление. Така че се върнете в тези тунели и се уверете, че четиримата сте се махнали по дяволите оттук.
– Какво ще правиш? – Изпъшка тя, протягайки ръка към ръката ми, докато аз грабвах дънките, които Тайлър беше изпуснал, и ги придърпвах.
– Твърде шибан упорит съм, за да се подчинявам на заповедите на една Вега, дори и да се случи да я обичам повече от земята, на която стоим – изръмжах, ловувайки в небето за страхливия си баща и го забелязах да стои на един хълм отвъд редиците на нимфите, които все още напираха напред след бунтовниците. Той също се беше преобразил обратно във формата си на фея, без съмнение имаше нужда да заздрави раната, която му бях дал, и сега беше забулен в червено наметало, което го обозначаваше като водач на драконовата гилдия.
– Ти отиваш след Лайънъл? – Издъхна уплашено тя и аз отново се обърнах към нея, като я вдигнах лесно и я настаних на гърба на Тайлър заедно с останалите, така че да се уверя, че няма да паднат.
– Изправям се пред съдбата си – потвърдих, преди да плесна Пегаса по задника, сякаш беше обикновено муле, и да им излая команда да тръгват.
Тайлър се издигна с уплашено хленчене, размаха мощните си криле и се отдалечи в галоп от мен към тунелите, които бяха единствената им малка надежда за оцеляване, а аз исках да направя нещо повече от това да ги гледам.
Обърнах се от тях и се втурнах в бяг, като ръмжах, докато вървя, и изграждах леден мост точно над главите на армията от нимфи и ги обстрелвах с драконов огън, докато те вдигаха поглед да ме видят как минавам.
Звуците от писъците им оцветиха красиво въздуха и тъмна усмивка озари чертите ми, когато забелязах брадвата си, забита в земята пред мен. Сигурно я бях изпуснал, след като се върнах тук на звездния прах и ме завладя промяната, но тя си беше там, пламтяща от огъня на Феникса, който спираше нимфите да се приближат до нея, и ме чакаше, сякаш и тя жадуваше да усетя тежестта и, която разсичаше врата на баща ми.
Скочих от ледения си мост, грабнах брадвата и я размахах по най-близката нимфа, като и подкосих краката и я оставих да крещи, докато тичах нататък, зарязвайки хълма, където баща ми ме чакаше с танцуващи в дланите му пламъци и с поглед на гнусна победа в очите.
Той хвърли пламъците към мен, но аз не забавих ход, призовавайки Дракона си само колкото да позлати кожата ми със златни люспи за няколко мига, за да могат те да отклонят топлината и да ме спасят от изгарянето на атаката му.
Усмихнах се на напълно шокираното му лице, благодарих на упоритостта си да науча този трик и се радвах на часовете, които бях изтърпял в компанията на Гейбриъл, за да го усъвършенствам.
Избухнах от въглените на атаката му с предизвикателен рев, като замахнах с брадвата си към главата му, а той изкрещя, тъй като беше принуден да отскочи настрани, като се скри под следващия замах на брадвата ми и я изхвърли от ръцете ми с въздушна магия при третия опит.
Тогава се нахвърлих върху него, забих го в земята под мен и ударих юмрука си в лицето му толкова силно, че чух как зъбите му се пукат.
Лайънъл ревеше и се мяташе под мен, борейки се с всички сили, докато аз запазвах позицията си върху него благодарение на чистата си твърдост и решителност, обсипвайки го с удари отново и отново, докато накрая не успя да ме повали по гръб с въздушна струя.
В небето над нас се разнесе агонизиращ рев и аз погледнах навреме, за да видя как един сив дракон се втурва във въздуха към нас, а от жестоката рана на гърлото му тече кръв.
Отскочих настрани, а бащата се изтърколи от мен, Драконът се сгромоляса на земята между нас със звучен бум, от който хълмът затрещя, преди да се преобрази обратно във формата си на фея и да се появи един от неприятните братовчеди на баща ми.
Игнасиус изкрещя, докато кървеше в пръстта, а аз хвърлих ледено копие в юмрука си и го забих в гърдите му, за да го довърша, докато се придържах към спомена за това как той влезе при баща ми, който ме биеше, когато бях на десет години. Беше срещнал погледа ми, беше свъсил вежди и се беше извинил за прекъсването, преди да се измъкне оттам и да ме остави на ритниците, които поемах. И когато срещна погледа ми с последния си дъх, се надявах, че също си спомня този момент и вижда чудовището, което е създадено в тази къща заради нещата, на които е бил свидетел и които е пренебрегнал.
Баща ми се изправи на крака в мига, в който бях разсеян от убийството на братовчед му, и изръмжа предизвикателно, докато се движеше, за да ме удари отново. Изтръгнах леденото копие от гърдите на Игнасиус и го хвърлих към него с яростен вик, принуждавайки го да се отдръпне и да изпрати към мен ад от огън и въздух.
Паднах на колене, защитих се с лед и стиснах зъби, докато куполът от магия, който държах, се разцепи и пропука под напора на силата му, а погледът ми се спря на мътните очертания на тялото му, които едва виждах през леда.
– Скриваш се от мен, момче? – Подиграваше се той, точно както се подиграваше на Ксавие за това, че се опитваше да го избегне, когато се прибираше у дома. Но аз никога не съм се крил. Винаги вървях право към него с вдигната брадичка, дори когато знаех, че ще получа побой, или когато той имаше предвид някакъв жесток и необичаен метод да ме накара да се боря със страховете си. Изправях се пред него като фея, точно както се изправях пред него сега.
– Просто се наслаждавам на момента – обадих се в отговор, потънах с пръсти в пръстта и хванах влагата, която намерих там, преди да я изпратя да се издигне и да излезе от земята под него в поредица от остри като бръснач шипове.
Баща ми изрева от болка, когато те го прорязаха, а атаката му се забави и ми даде време да прогоня щита си.
Тъмна и опасна усмивка озари устните ми, когато открих пред себе си овъгления скелет на Игнатиус, чието тяло бе изгорено от огнената магия на баща ми. Костите му бяха положени като жертвоприношение и думите на тъмната магия, на която Ланс ме беше учил в подготовка за този ден, изникнаха на устните ми, докато грабнах една бедрена кост в дланта си и прокарах пръсти по нея в добре тренирани движения.
– Chiedo al buio di disturbare questo corpo dalla pace e di mettere la sua magia nel mio sangue (Моля тъмнината да наруши това тяло на мира и да вложи магията си в кръвта ми) – прошепнах, а силата на тези думи накара треперенето да премине през цялото ми тяло и засмуках рязко дъх, когато магията, съхранена в костта, се отприщи.
Костта започна да сияе от силата, която беше заключена в нея, докато аз владеех тъмната магия, за да я взема за своя. Мускулите ми се сгърчиха от силата на тези думи, когато от нея поникнаха бодливи лиани, които се усукаха около пръстите ми и се врязаха в кожата ми, докато чуждото усещане за земната му магия си проправяше път в тялото ми.
Шибано ме болеше, докато поглъщах чуждото усещане на земната стихия, сякаш тези тръни си проправяха път през всяка вена в тялото ми и ги разкъсваха, отчаяно търсейки начин да се върнат обратно навън.
Баща ми изръмжа, докато тичаше към мен, юмруците му бяха покрити с огън, когато изпуснах костта и успях да покрия кожата си със златните си люспи още веднъж, преди ударът му да успее да падне.
Хрущенето на юмрука му, който се срещна с челюстта ми, бързо бе последвано от рев на усилие, който се изля от устните ми, когато тези покрити с тръни лиани си пробиха път обратно от тялото ми, позлатени от огъня на моя Дракон и го откъснаха от мен с такава сила, че той бе отхвърлен надолу по хълма.
Поех по пътя му, позволявайки му да види в какво точно ме е превърнал, докато той се бореше да изгори лианите от плътта си, а откраднатата магия продължаваше да гърми в тялото ми.
Сблъскахме се още веднъж, яростен сблъсък на юмруци, магия и омраза, от който костите се чупеха, кръвта се лееше и целият склон на хълма трепереше под мощта на нашата сила.
Баща ми извика от тревога, когато успях да закача лианите около гърлото му, пламъците го изгориха, тъй като отново не успя да премине през огнеупорната кожа на моя Дракон, докато златните люспи бронираха плътта ми.
Скочих отгоре му, тъмнината се завихри в кожата ми, когато забих юмрук в лицето му и затегнах хватката на тръните върху гърлото му, устните му посиняха, а очите му се разшириха от ужас, когато най-накрая видя смъртта си в мен, и се почувствах толкова шибано добре, че вече исках да ревна победата си до небесата.
Но тъкмо когато бях сигурен, че го държа, тъмната магия, която бях хвърлил, изгоря, хватката ми върху откраднатия земен елемент отпадна и лианите, които го задушаваха, станаха крехки, преди да се разпаднат напълно. Нахвърлих се напред, като вместо това стегнах ръце около врата му, оголих зъби и го забих под себе си, докато се борех да сложа край на това с отчаяние, което съответстваше на бясното темпо на сърцето ми. Но тъкмо когато бях сигурен в победата си, баща ми извади слънчево стоманено острие от гънката на наметалото си, промуши го през страната ми и ме принуди да се свлека от него, докато кръвта се разливаше и опасният метал ме разсичаше.
Изтърколих се от него с проклятие, грабнах брадвата обратно в ръцете си, докато скачах на крака, а той също се възстановяваше. Вдигнах ръка нагоре, за да отклоня въздушния удар, който той изстреля към мен, с още вода, карайки го да залее склона на хълма, докато силата ни се сблъскваше и беше изпратена под ъгъл, привличайки отново погледа ми към бушуващата битка.
Нимфите продължаваха да преследват бунтовниците, докато отстъплението продължаваше, като все повече от тях успяваха да слязат под земята и да се отдалечат от враговете си, макар да нямах представа къде планират да отидат оттам.
Баща ми отново се опита да ме атакува с въздушната си магия, а камшиците му се извиваха, за да ме улучат по гръбнака, докато аз го блокирах с ледена бариера, която се пропука и разцепи зад мен под атаката му, а звукът ми напомни за Рокси, хваната в капана на този басейн.
От мисълта за мъжа, в когото почти се бях превърнал заради този демон, се изтръгна ръмжене и аз изревах предизвикателство, докато тичах към него отново, размахвайки брадвата си с брутален удар, целящ да отдели главата му от тялото.
Брадвата се блъсна във въздушния щит, който той държеше близо до кожата си, и очите му се разшириха от тревога, когато я нажежих и го ударих за втори път.
Отново и отново брадвата ми се удряше в щита му, докато мускулите му изпъкваха от напрежението в опитите да го поддържа, лицето му се зачервяваше, а вените изглеждаха готови да се пръснат.
Той погледна в очите на звяра, който беше създал, и аз знаех, че вижда в тях смъртта си, а драконът в мен се взираше в тях с глад за своя край, по-силен от този, който бях изпитвал някога преди.
Той беше тук. Точно тук и усещах как щитът му се чупи под ударите на оръжието ми, а огънят на феникса, който го покриваше, караше въздуха между нас да пулсира от топлина.
– Всичко това заради някаква курва? – Изкрещя той, докато се бореше да ме задържи, самообладанието му се изплъзна и пред мен се разкри страхливия човек, който познавах в същността си. Защото това не беше фея, която се е изправила и се е борила, за да извоюва властта си, това беше измамник и хитрец, който беше толкова не-фея, колкото и всички останали. Но тук и сега не му давах избор. Той щеше да се изправи срещу мен като мъж срещу мъж и по ужасения поглед на бездушните му очи разбрах, че вече знаеше кой ще победи.
– Роксаня Вега не е курва – изплюх, а брадвата ми се заби в щита му с такава сила, че усетих как вибрациите се разнасят по покрития ми с пот гръбнак.
– Трябваше да убия близначките Вега в момента, в който се върнаха – изсъска той, а омразният поглед в очите му не помръдваше. Но сега вече знаех какъв е в действителност. Ревност. Мразеше ги по същата причина, поради която бе мразил баща им, собствения си брат и дори мен. Защото виждаше, че ние сме по-силни от него, а той винаги щеше да бъде просто един малък човек, когато застанеше до нас.
Сватбената халка на пръста ми сякаш гореше също толкова горещо, колкото и тези пламъци, докато си мислех за всички неща, които този човек беше направил на момичето, което притежаваше цялата ми душа, моята половинка, моята съпруга.
– Аз се ожених за нея – подигравах се, докато замахвах с брадвата още веднъж. – И когато се върна при нея с твоята глава, висяща от юмрука ми, също ще и се поклоня.
Очите на баща ми блеснаха с непреклонна ярост при това предложение и с рев на Дракона си той остави въздушния щит между нас да се разруши, хвърли се към мен, за да се озове под удара на брадвата ми, и впи сенчестата си ръка в страната ми, ноктите му пронизаха кожата и ми откраднаха дъха.
Замахнах с юмрук в челюстта му с всички сили, а брадвата ми се вряза в задната част на бедрото му, докато се борехме да вземем надмощие, и той се сгромоляса, крещейки, докато падаше назад, но сенките му трепереха и пулсираха в мен, докато ги принуждаваше да се захванат.
Извих гръб с рев от болка, докато те се бореха да поемат контрола над мен, а силата им беше непоклатима.
Огънят от целувката на феникса, която Рокси ми подари, се втурна да ги посрещне, изгаряйки ги с яростта на любовта ни един към друг, но в мига, в който ме държаха на милостта си, баща ми отметна ръка назад и заби стоманеното си острие право в гърдите ми.
Всичко в мен сякаш замря, докато се взирах в него, а пулсът, който трябваше да усещам, че се движи във вените ми, се успокои невъзможно, тъй като ме обзеха шок и категоричен отказ.
В продължение на няколко мъчително дълги мига можех само да го гледам с ужас, докато усещах как кръвта, разлята от удара в сърцето ми, оцветява кожата ми и отново краде съдбата ми.
Това не беше начинът, по който трябваше да свърши.
Винаги съм знаел, че всичко ще се сведе до мен и него, но кулминацията трябваше да бъде тази сцена, която се разиграваше в обратен ред.
– Никой мой син никога няма да се преклони пред шибаните Вега – изръмжа баща ми и горната му устна се сви назад, докато гледаше смъртта ми в очите и я обявяваше за своя. – Предложих ти света и ти го отказа, затова сега си вземам обратно привилегията, която ти предложих при зачеването ти. Върни се към звездите, Дариус. Може би в смъртта те ще бъдат по-благосклонни към теб, отколкото бяха в живота.
Той ме отблъсна от себе си и аз паднах, крайниците ми не реагираха на командите ми и не направиха нищо, за да ме спрат, когато се сгромолясах обратно в пръстта и се озовах загледан в звездите, които ме бяха презирали толкова шибано много в твърде краткия ми живот.
Лайънъл ме заплю, преди да си тръгне, и единственото, което усещах, беше дълбоката локва кръв, която се разстилаше навсякъде около мен от острието, останало забито в сърцето ми.
Устните ми се разтвориха на думи, които не можех да изрека, и смазващото чувство на разочарование ме изпълни, когато осъзнах, че отново съм я разочаровал.
Бях предложил на Роксаня Вега звезди, а и бях донесъл само мръсотия. Винаги съм знаел, че не съм достатъчно добър за нея, а сега смъртта ми ме връхлетя набързо, толкова кратка и безсмислена, колкото беше и животът ми, и дори не успях да и подаря главата на човека, който я беше наранил толкова много.
Държах на любовта, която изпитвах към нея, докато започнах да се изплъзвам от този свят, открадвайки я със себе си, докато се оставях да потъна в усещането да бъда държан здраво в ръцете ѝ и да знам, че това е единственото място в този или следващия живот, където някога бих искал да пребивавам.
Никога не съм я заслужавал. Но въпреки това тя беше моя. Макар и само за най-краткия период от време. Така че, независимо от това колко несполучлив винаги е бил късметът ми, знаех, че съм бил благословен по този единствен, най-съществен начин. Бях опитал топлината на целувката ѝ и се бях удавил в тежестта на любовта и, бях погълнат от нея, притежавах я и също така бях станал цялостен от нея.
Не бях добър мъж. И със сигурност не бях съвършен. Но бях неин.
Звездите започнаха да угасват една по една в жестокото небе над мен, сякаш сега ми обръщаха внимание, виждаха провала ми и губеха всякакъв интерес към мен.
Но после се появи една-единствена светла точка, която гореше толкова по-ярко от тях, че ги запрати в сферата на несъщественото, и аз я видях да се носи по небето, изгаряйки по-силно от самото слънце. Тя беше толкова безкрайно красива, толкова мощна, толкова силна.
Сърцето ми.
Моята любов.
Моята кралица.
И това беше начинът, по който исках да напусна този живот, защото когато се стигна до него, знаех, че тя е за мен. Единственото нещо, от което някога наистина съм се нуждаел, и за най-краткия отрязък от време тя ми принадлежеше. И това беше достатъчно.
Има само тя.
Назад към част 77 Напред към част 79