Каролин Пекъм – Зодиакална академия – Безсърдечно небе – Книга 7 – част 46

СЕТ

Вървях през тъмните тунели, влачейки петите си, докато сърцето ми потъваше като камък в студен, студен басейн в стомаха ми. Думите на Кейлъб се въртяха в главата ми като пералня, пусната на адски обороти. „Просто не мисля…“
Знаех края на това изречение, знаех го в стомаха си, в сърцето си, в члена си, в шибаната си душа. „Просто не мисля, че трябваше да правим това. Това беше целта на изречението му. Бях го видял в очите му. Видях промяната, точния момент, в който беше осъзнал, че е направил една гигантска необратима грешка. И аз бях въплъщение на тази грешка.
Вместо да му кажа истината, както може би трябваше, аз се опитах да прикрия задника си. Опитах се да излъжа възможно най-добре и му казах, че давам знак за мир на всички мои BFF BJ. Казах, че може да отида да предложа една на Дариус. Сякаш това беше нещо съвсем нормално за мен и не беше напълно прецакано.
Знакът за мир? Шибаният знак за мир?? Сега щеше да се наложи да се ангажирам и да се опитам да върна знака за мир, да го предлагам на случайни момчета, когато Кейлъб е наоколо, за да поддържам лъжата си, да го вържа в слънчева стомана и никога да не позволя да се счупи. Трябваше да се справя с тази лъжа като Рамбо, да изкормя всяка троха честност и да оставя след себе си кървава следа от истина, докато остане само лъжата.
Трябваше да се ангажирам толкова силно, защото ако Кейлъб някога ме разпита, ако някога разбере истината, щях да умра. И то не само в драматичен метафоричен смисъл, а буквално щях да умра. Щях да изляза направо под луната и да я помоля да ме прекрати, защото не живеех в свят, в който съм загубил Кейлъб Алтаир.
Дори да бях в агония до края на живота си и да трябваше да бутилирам тази тайна в гърдите си завинаги, докато не погълне сърцето ми и не остави след себе си само горчивина. Щеше да ми се наложи да преглътна, че виждам как Кейлъб се жени за някакво момиче, да присъствам на сватбата му с усмивка на лице, да гледам как има деца от нея, като през цялото време си спомням как веднъж му смучех члена и му предлагах знака на мира, преструвайки се, че това не означава абсолютно нищо за мен.
Щях да стана злобен, самотен и никога нямаше да се оженя, твърде пълен със злоба, за да направя нещо друго, освен да се разяждам в собствените си чувства. И в последния ден от живота си, когато бях стар и сив и живеех сам в дворец, пълен с красиви вещи, които бях събрал, за да се опитам да запълня празнотата в мен, щях да взема нож, да изрежа сърцето си и да го оставя на прага на Кейлъб. Тогава, и само тогава, щях да му кажа, че съм го обичал толкова силно, толкова безответно, че това ме е унищожавало всеки ден от живота ми от момента, в който бяхме заедно в неговата стая.
А може би сега той ще приключи с мен и никога повече няма да иска да ми говори.
О, звезди, аз прецаках всичко. Загубих Кал завинаги.
От устните ми се откъсна траурно хлипане и аз се разтреперих от ледения въздух, докато се гмурках по-дълбоко в тъмнината, а тялото ми жадуваше за контакта на заобикалящата ме глутница. В природата ми беше да търся утехата на вълците, но тук долу нямах глутница, не и такава, към която бих могла да се обърна точно сега. Оскурите ме приемаха винаги, когато наистина имах нужда от утехата на други вълци, но те вече си имаха Алфи и аз просто не изпитвах желание да оспорвам контрола над тях. Освен това, ако се насочех към тях, просто щях да гледам Розали, спомняйки си начина, по който Кейлъб я беше гледал, докато я чукахме заедно. Душата ми изгоря до пепел, като си помислих за него и любовта му към вагините, и осъзнах, че вероятно накрая ще се опитам да и разкъсам гърлото, ако отида при нея сега.
Не можех да говоря за това нито с Макс, нито с Дариус, а сега, когато Дарси я нямаше, нямаше с кого друг да говоря. Орион беше единственият човек на това място, който изобщо знаеше за чувствата ми към Кейлъб, но той не ме искаше. Той отхвърляше обичта ми отново и отново, а сега не можех да понеса повече отхвърляне. Затова намерих пътя към най-тъмния, най-самотния ъгъл на цялата пещера и паднах да седна там и да хленча, като траурният звук се изливаше от мен, докато свивах ръце в косата си и заравях лице в коленете си.
Бях го изгубил. Това беше всичко. За шестдесет секунди го бях превърнал от целувка в свирка. Бях взел влака за Кралство Диклик, без дори да имам пълен престой в графство Кис. Трябваше да прекарам повече време в устата му, за да се уверя, че той иска това. Можех да направя толкова много неща с езика си между устните му и да разбера дали изобщо иска да отида на мисия на юг. Какво си бях помислил? Толкова се бях развълнувал. Но това винаги беше мой проблем, нали? Бях глупава мутра, която се нуждаеше само от едно малко кокалче, което да и бъде предложено, за да се развълнува. А Кейлъб имаше огромна кост. В природата ми беше да искам да я заровя някъде, но устата ми явно не беше най-добрият вариант.
Бях преминала границата и сега той щеше да се отдръпне от мен. Сигурно бях разчел сигналите напълно погрешно и сега се чувствах така, сякаш бях шибано сексуално тормозил приятеля си. Сигурно всичко е било заради кръвта ми. Сигурно се е объркал за миг и аз, като глупак, съм си позволил да повярвам, че той иска мен, а сега какво? Как изобщо щяхме да преодолеем това?
Обзе ме отвратителната истина, защото знаех, че никога няма да преодолеем това. Бях ударил приятелството ни с чук по главата, бях го измъкнал с ритници и писъци в гората, бях го довършил с още един кървав удар по главата, след което го бях заровил на шест метра под земята. Това беше приятелско убийство. Ебати убийството на приятеля в най-висока степен.
Започнах бавно да свалям панталоните си, смятайки, че може би ще се почувствам по-добре, ако просто се преобразя и изляза горе, за да тичам под луната. Поне луната щеше да изслуша неволите ми, тя винаги е била толкова вярна в общуването си.
– Искам ли изобщо да знам защо плачеш и се събличаш в тъмното? – Дълбокият глас на Ланс Орион капна върху мен и главата ми се вдигна, когато в гърлото ми заседна хленч.
– Не плача – казах дебело, като придърпах панталоните си обратно нагоре. – Аз хленча.
– Една и съща работа, глупако. – Той отхапа от буритото в ръката си и аз му се намръщих.
– Защо ядеш тук долу съвсем сам? – Отклоних го от въпросите му.
– Защото след хотдога все още бях гладен, а да се храня сам в трапезарията е особен вид ад за мен, когато всички се отнасят с мен като с шибан парий – измърмори той, отхапа още една хапка от буритото си и я преглътна. – Така че си направих закуска в кухнята – ами, технически, изплаших една малка мишка преобръщач да ми я направи. – Той се засмя. – Така че предполагам, че ще те оставя да плачеш.
– Хленча – изръмжах аз.
– Ух – каза той леко и се обърна от мен.
– Чакай – извиках аз. – Ти… чу ме да хленча и дойде да провериш дали съм добре ли?
– Абсолютно не – каза той пренебрежително, но със сигурност вампирските му уши бяха доловили хленченето ми? Сигурно е знаел, че съм аз, сигурно е искал да помогне. А ако искаше да помогне, тогава може би щеше да ми даде това, от което се нуждаех.
Отчаяно се надигнах на крака, тичайки след него, когато той започна да се отдалечава, и фактът, че не се изстреля с вампирската си скорост, ми даде абсолютно сигурен отговор, че иска да ме утеши.
– Сигурно искаш компания. Липсва ти Дарси – казах аз, а той разкъса още по-агресивно буритото си, без да отговори. – Може би понякога бих могъл да спя с теб през нощта? Мога да сложа илюзия на косата си, така че да изглежда синя, а ако сложа и висок глас, тогава може би…
– Ще те спра точно тук, Сет – прекъсна ме той, след като погълна храната в устата си. – Няма никакви обстоятелства – повтарям – никакви обстоятелства, при които бих ти позволил да се преструваш на Дарси, за да можеш да ме гушкаш в шибаното ни легло.
– Добре – въздъхнах и наведох глава.
– Защо не отидеш и не се свържеш с някои от Вълците от Оскура, ако имаш нужда от такова внимание? – Предложи той.
– Защото имам нужда от нещо повече от прегръдки, гушкане и чукане – казах тъжно. – Имам нужда да поговорим за това, което се случи, докато правя всички тези неща.
– Какво имаш предвид? – Попита той и аз го погледнах с големи очи и трепереща долна устна.
– Направих нещо ужасно – прошепнах аз.
– Какво? – Поиска той, но аз поклатих глава.
– Не мога, Ланс. Не мога да го кажа. Не и без прегръдки. Трябва да се чувствам в безопасност, докато го казвам.
– Тогава отиди да го кажеш на някой от Наследниците – каза той твърдо, но аз изхлипах и отново поклатих глава.
– Не мога – промълвих. – Става дума за Кейлъб. А сега Дарси си е отишла и… и…- Наклоних глава назад и изревах, болката ми се разливаше от мен и изпълваше всяко кътче в тази мразовита, тъмна част на „Бъроуз“.
Орион сложи ръка на устата ми, за да ме накара да млъкна, довършвайки буритото си, докато очите му се стесняваха върху мен. Той въздъхна дълго и уморено, като бавно махна ръката си от устата ми.
– Ще ти предложа това само веднъж и само защото Дарси би ме помолила, ако можеше.
– Какво? – Издишах.
– Можеш да дойдеш в стаята ми и да получиш една малка, краткотрайна прегръдка – предложи той и аз се задъхах, хвърляйки се към него от вълнение, докато подскачах нагоре-надолу, знаейки, че опашката ми щеше да се размахва на километри, ако бях в променената си форма.
Той ме отблъсна от себе си с ръмжене.
– Какво казах току-що? – Изръмжа той.
– Една прегръдка. Разбирам. – Отдръпнах се, почти се пръснах от нуждата да бъда прегърнат, докато той пусна още една дълга въздишка и започна да се отдалечава в тъмнината.
Последвах го чак до стаята ни, а Орион заключи здраво вратата зад мен, сякаш се страхуваше някой да не влезе в този момент. Посегнах към колана си и се канех да сваля панталоните си, когато той ме посочи и изръмжа:
– Не. Облечи се, Капела. Нека не правим това по-странно, отколкото е.
– Добре – съгласих се аз. – Къде ме искаш? Позицията на голямата лъжица или на малката лъжица? Или можем да направим обратен завой? Или нагоре-надолу? Ооо, а какво ще кажете за двойна лъжица навътре с малко действие на закачане на краката? – Качих се на леглото, потупвайки чаршафите до себе си в знак на насърчение, а Орион остана до вратата, изглеждайки така, сякаш поставя под въпрос избора си на живот.
– Ще легна там. – Той посочи празното място до мен. – А ти можеш да ме обгърнеш с една ръка.
– Мога ли да си наведа крака? – Попитах умолително.
– Не.
– Дори не и едно мъничко краче за тридесет секунди? – Помолих и той прокара ръка по лицето си, но виждах, че се примирява с това.
– Добре – предаде се той, придвижвайки се към леглото, а аз побързах да загася светлината, преди да се гмурна обратно върху матрака и да включа лампичката вместо него.
– Защо го направи? – Изръмжа той.
– Осветление на настроението – казах аз. – Всяка прегръдка си има свое настроение, Ланс. По звездите, Дарси получава ли от теб прегръдки без настроение? Наистина трябва да ти дам манифеста си за прегръдките. Той ще промени живота ти.
Той легна на леглото, подпрял главата си на възглавницата, а аз запълзях към него, докато той ме гледаше като пираня, която е на път да отхапе члена му.
– Отпусни се – изръмжах аз, притиснах раменете му във възглавницата и ги масажирах. – Не мога да те прегръщам така. Спри да се напрягаш.
Той стисна челюст, след което тялото му се отпусна още повече и аз се усмихнах, хванах дясната му ръка и я изтеглих настрани, преди да започна да пълзя в кръг в пространството, което ръката му очертаваше.
– Какво, по дяволите, правиш сега? – Попита той раздразнено, докато драсках по чаршафите, движейки се в кръг и наоколо.
– Проверявам за змии, Ланс. По звездите, това е безопасност на прегръдката – едно-о-о-о-о. – Най-накрая доволен, легнах в пространството до него, опрях глава на рамото му, сложих едната си ръка върху тялото му и подпрях крак върху бедрото му.
– А сега затвори дясната си ръка около мен – прошепнах и устните му се размърдаха в знак на съпротива, преди да направи каквото казах, притискайки ме към себе си, и аз най-накрая се отпуснах, затваряйки очи, когато разтуптяното ми сърце най-накрая започна да се забавя.
Лежах там, попивайки усещането, че съм прегърнат, докато инстинктите ми за ред се успокоиха и най-накрая бяха задоволени.
– И така, ще ми кажеш ли защо плачеш? – Промълви той.
– Хлипах – поправих го аз, като държах очите си затворени, докато гърдите ми отново се притискаха от болка, спомняйки си горчивия отказ на Кейлъб и усещайки как тази болка ме залива на вълна след вълна. – О, Ланс, направих нещо толкова глупаво.
– Какво? – Измърмори той и аз си поех треперещ дъх.
– Дадох на Кал вихър с тибетски връх – признах аз.
– Какво?
– Ликраниански танцьор на потапяне на донг в устните – обясних по-добре.
– На език, който мога да разбирам, пич? – Поиска той и аз тежко изпъшках.
– Свирка, Ланс. Шибана свирка.
– Добре, добре. И защо това те е опустошило извън всякаква причина? – Попита той объркано и аз изревах дълго и ниско право в ухото му, което го накара да се отдръпне, но аз се държах здраво.
– Защото той не искаше да ми направи свирка – признах на един дъх. – Погледът, който ми хвърли, Ланс, беше сякаш – апокалипсисът е сполетял члена му. О, звезди мои, аз съм акълът на акъла – казах с ужасяващо осъзнаване.
Прегърнах го по-силно, подпрях крака си по-високо и се втренчих в рамото му, като си откраднах утехата, от която се нуждаех, а гърдите на Орион натежаха нагоре-надолу, челюстта му тиктакаше като малък часовник на лицето му.
– Обикновено мога да чета хората толкова добре. Кълна се, че си мислех, че ми е дал зелена светлина. Той ме целуна. Той ме целуна, Ланс! С език и всичко останало. След това ми показа очите на Джей Би Джей – винаги съм толкова добър в забелязването на очите на Джей Би Джей.
– Наистина не съм най-подходящият човек, с когото да говориш за подобни глупости – каза той. – Мисля, че трябва да кажеш на Макс и Дариус. Те ще знаят какво да кажат.
– Не – изръмжах аз. – Няма да го направя. Вече съсипах едно приятелство, няма да въвлека всички останали в това и да съсипя нещата и с тях. Но как мога да поправя нещата с Кал? Какво мога да направя? – Избухнах в тъжен вой.
– Звездите да ми дават сила – каза Орион под носа си, но не ме пусна, докато се свивах по-силно около него и изпъшках тежко срещу ухото му. – Слушай, съжалявам, Сет, но това вече се е случило, така че най-доброто, което можеш да направиш, е да се разбереш с него. Кажи му как се чувстваш, извини се, че нещата са станали странни, и се опитай да разбереш как двамата да продължите напред. Били сте приятели достатъчно дълго, за да може връзката ви да бъде спасена независимо от това. Вероятно и той се чувства гадно заради това.
Кимнах, като тихо хленчех.
– Или пък да загърбя чувствата си, да се държа така, сякаш това никога не се е случвало, и да се надявам, че всичките ни проблеми магически ще изчезнат? – Предложих.
– Не мисля, че това е…
– Да, точно това ще направя, благодаря, Ланс. Това е страхотен съвет – казах решително и се сгуших в него, докато се подготвях да подремна.
– Това не беше моят съвет – изсъска той, но аз вече заспивах, намирайки покой в прегръдките на новия си приятел и благодарен, че е измислил план, който наистина може да ми помогне.

Назад към част 45                                                                 Напред към част 47

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!