КЕЛИ ФЕЙВЪР – За неговото удоволствие – книга 1 – част 2

Денят дойде твърде скоро за Никол Мастърс.
Най-важният ден в живота ѝ, а тя се чувстваше зле подготвена.
Никол не беше спала предната нощ. Вместо това беше прекарала часове в подреждане на различни тоалети, в разглеждане на възможните въпроси за интервюто. Стомахът и се свиваше, беше взела шест или осем таблетки, беше чела статия след статия за „Джеймисън Интернешънъл“ в интернет и, разбира се, беше проучила и Ред Джеймисън, високопоставения изпълнителен директор и основател на рекламната агенция. Само на трийсет и две години мъжът вече беше легенда в света на рекламата и сърцеразбивач в останалата част на света.
Докато се забавляваше в интернет, тя дори попадна на уеб форум, който сякаш беше посветен на обсъждането на всяка връзка на Ред, както истинска, така и въображаема. Участниците във форума безкрайно разказваха за известните жени, с които е бил забелязан, а след това обсъждаха (в големи подробности) какво биха направили, ако имаха пет минути насаме с него.
Ред Джеймисън е бил представян на кориците на Forbs и Rolling Stone. Просто беше толкова готин.
Накрая, около пет и трийсет сутринта, когато тъмнината започна да отстъпва място на сивото и мъгливо утро, Никол започна да се унася в сън.
Алармата и я събуди само половин час по-късно. Тя изстена и седна, сякаш беше прекарала предишната нощ в пиене на текила. Или може би се е ударила с чук по главата.
Така или иначе, трябваше да се съвземе. Тръгна към банята и започна дългия процес на приготвяне за деня. Избръсна краката си във ваната, изми и подхрани косата си. Докато изплакваше сапуна от очите, в съзнанието и изплуваха образите на Ред Джеймисън. Той я гледаше, а изражението му беше неодобрително. Той поклати глава.
Не. Не можеш да получиш стажа, Никол. Не си готова за истинския свят. Може би вместо това трябваше да отидеш в аспирантура.
Когато тя отвори очи, сърцето и се разтуптя. Мисли позитивно – заръча си тя.
Това интервю ще мине чудесно. Заслужавам този стаж. Имам всички умения, които изискват, и затова съм стигнала толкова далеч.
Никол кимна, окуражена от собствената си пропаганда, и нанесе овлажняващ крем върху кожата си. Кожата и беше гладка, копринена и бледа. Това беше един от атрибутите и, който сякаш предизвикваше най-много коментари както от мъжете, така и от жените. Тя рядко имаше петна по лицето си или някакъв вид акне.
Освен с почти перфектната си кожа Никол винаги се е смятала за средностатистическа. Не беше нито прекалено висока, нито прекалено ниска. Не беше нито прекалено слаба, нито прекалено дебела. Имаше гърди, но не от онези, които мъжете гледаха като слюноотделящи кучета. Обичаше да тича два-три пъти седмично, така че имаше известен мускулен тонус, но не беше наедряла като някои от момичетата в града.
Косата и беше кафява и обикновено я носеше прибрана на обикновена конска опашка.
Днес обаче Никол трябваше да бъде изтънчена. Джеймисън Интернешънъл беше авангардна рекламна агенция и тя не можеше да влезе като някоя селянка със сено в зъбите.
Така че се беше облякла много повече от всичко, в което се чувстваше удобно.
Вчера дори беше задлъжняла с кредитна карта в „Прада“, като си купи цял ансамбъл: високи токчета, пола, блуза, чанта. Цялото това нещо беше излязло малко под две хиляди долара. Разпределила ги бе между две карти.
ДВЕ ХИЛЯДИ ДОЛАРА.
Повече, отколкото беше похарчила за дрехи през цялата изминала година.
Но това не беше просто за някакъв малък стаж. Никол беше победила шансовете само за това интервю и сега трябваше да го изкара на върха. Трябваше да изглежда глобално, да изглежда богата и светска, иначе нямаше да има шанс.
Излизайки от вратата и качвайки се във влака, тя се опитва да запази спокойствие. Съсредоточи се върху малка дихателна медитация, която беше научила от бившето си хипи гадже. Той я беше научил да медитира, а също така се беше опитал да я убеди да му направи джаджа, което Никол учтиво беше отказала.
Скоро след това те приключиха.
Кратка разходка от влака до центъра на града и тя изведнъж се озова там. На голямата стъклена сграда, която се простираше почти до небето. Джеймисън Интернешънъл. Приличаше на блок от оникс.
Дъхът на Никол застина в гърдите и. Тя се разтресе на токчетата си за миг. А после влезе вътре.
Главният вход беше огромен, с огромни мраморни подове и фонтан. Мъже и жени в костюми с перфектни прически се подаваха през вратите и чакаха асансьорите. На голямото бюро за сигурност в центъра на помещението трима чернокожи мъже проверяваха гостите.
Никол се приближи до тях с усмивка. Никой от тях не се усмихна в отговор.
– Име, моля? – Попита един плешив мъж. Той я погледна така, сякаш тя можеше да е потенциален терорист.
Гласът и излезе толкова слаб, че трябваше да започне отначало. Никол прочисти гърлото си.
– Аз съм Никол Мастърс? Тук съм за интервю в осем и тридесет?
Мъжът кимна и се обърна към компютъра си. Той набра бързо текст. Кимна.
– Влезте, моля. – Той потупа клипборда до нея на бюрото и тя бързо написа името си, часа и датата.
– Погледни тук, моля – каза той и когато тя го погледна, в очите и внезапно проблесна.
– Само момент. – Секунди по-късно той беше разпечатал нейна снимка и беше направил ламинирана значка, която и подаде. – Моля, носете я през цялото време, докато сте в сградата, госпожо Мастърс.
Тя погледна значката. На снимката тя приличаше на японка с кръстосани очи.
– Иска ми се поне да ми бяхте казали да се усмихвам – пошегува се тя.
Той реагира така, сякаш тя никога не беше говорила.
– Вземете асансьорите вляво до петнайсетия етаж. Ще се срещнете с Глен Голдман.
– Благодаря – прошепна тя.
Стомахът и се свиваше от тревога. Тя бръкна в чантата си, взе няколко таблетки „Тумс“ и ги сдъвка, докато се тъпчеше в асансьора с перфектните служители на „Джеймисън Интернешънъл“.
Слезе на петнайсетия етаж, както беше инструктирана, в широк коридор с черни мраморни подове. Вдясно имаше затворена дъбова врата. Вляво имаше двойна стъклена врата, а зад нея – нещо като чакалня.
Тя мина през вратите.
Зад безупречно бюро стоеше забележителна, висока руса жена. Тя носеше Bluetooth слушалки и седеше пред компютър.
– Мога ли да ви помогна?
Тя и каза, че е дошла за интервю с Глен Голдман.
– Разбира се. – Русата жена се усмихна по възможно най-перфектния начин. – Моля, седнете, той ще бъде при вас след малко.
Никол седна на един от черните кожени столове за изчакване. Чувстваше се разкошно, елегантно и лъскаво, като нещо от стая в четиризвезден хотел. Наблизо имаше стъклена масичка с грижливо разхвърляни по нея списания. Бяха списания за рекламната индустрия. На кориците на две от тях беше изобразен Ред Джеймисън. На едната той държеше златна статуетка CLIO. На другата държеше по една пура във всяка ръка и се усмихваше. Под снимката му пишеше:

„Как един човек може да има твърде много от всичко и все пак…
Не достатъчно.“

Трудно и беше да каже дали Ред беше тлеещо секси, защото изглеждаше добре и беше фотогеничен, или защото Никол случайно знаеше колко умен, иновативен и влиятелен е той. Може би беше всичко това. Външният му вид беше интересен. Предполагаше се, че е от ирландски и немски произход, но изглеждаше по-скоро като италианец или персиец. Кожата му беше тъмна, почти с цвят на кафе. Очите му бяха присвити. Косата му беше леко къдрава, черна и жилава. Носът му беше дълъг и малко закачлив в края, а той притежаваше силна, изсечена челюст, изненадващо дебел врат и широки рамене.
В гладките си сиво-черни костюми понякога приличаше по-скоро на спортист, облечен като бизнесмен, отколкото на човек, на когото принадлежат вратовръзките и саката.
– Мис Мастърс?
Гласът на русата рецепционистка изкара Никол от замисъла и. Тя осъзна, че току-що се беше загледала в списанието със снимката на Ред.
Тя се изправи твърде бързо и едва не загуби равновесие.
Блондинката се усмихна, сякаш се притесняваше за нея.
– Сега ще Ви заведа на интервюто Ви с господин Голдман.

Назад към част 1                                                                    Напред към част 3

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *