– Извини се – каза той рязко.
– Какво?
– Сложи си питието и се изправи.
– Не съм сигурна…
– Просто го направи, Рейвън.
И тя го направи. Постави питието си на богато украсената масичка за кафе и се изправи, а по челото ѝ се появиха наченки на пот, докато преглъщаше учестено.
– За какво се извинявам?
Той я погледна студено.
– За това, че си загубих времето на партито.
– Съжалявам, че ти изгубих времето.
Той се приближи до нея.
– За това, че се появи на концерта ми без предупреждение.
– Много съжалявам за това – каза тя и гърдите ѝ се свиха.
Той се приближи още веднъж и сега наистина беше много близо до нея.
– За това, че ме нарече измамник, който избира лесния начин да се измъкне. – Челюстта му потрепна, докато го казваше.
– Съжалявам, нямах право да ти го кажа.
Той я погледна, търсейки повече в очите ѝ.
– Изобщо не мисля, че съжаляваш – каза той тихо.
– Ще бъда такава, каквато имаш нужда да бъда – прошепна тя. И изведнъж зърната ѝ се втвърдиха и тя се намокри.
Осъзна, че го е мислила сериозно, че е искала това да е истина поне толкова, колкото и той, а може би и повече.
***
Рейвън Хартли имаше много лошо предчувствие за това.
Тя стоеше с група от пет други момичета пред едно обширно имение. По алеята бяха паркирани няколко дузини коли – Поршета, Ламборгини, Ягуари, Мерцедеси.
– Можеш ли да повярваш, че това се случва? – Скайлър приятелката на Рейвън прошепна в ухото ѝ.
– Не съвсем – отвърна Рейвън и го каза сериозно.
Това не беше нейната сцена. Тя не познаваше нито едно от тези момичета, освен Скайлър. Всъщност те се бяха запознали с момичетата в един клуб само няколко часа преди това и след като изпиха няколко шота и потанцуваха заедно, момичетата бяха убедили Рейвън и Скайлър да се присъединят към тях към следващата гореща точка.
Беше твърде късно през нощта, обстановката беше твърде непозната и всичко в тялото на Рейвън ѝ подсказваше, че е време да се прибере у дома, докато все още може да нарече излизането си успешно.
Помниш ли какво се случи последния път, когато отиде на парти и не помисли за последствията?
Но Скайлър беше толкова щастлива, хвана Рейвън за ръка и се кикотеше, докато се приближаваха към богато украсената врата, като едно от момичетата натисна звънеца и след това изчака да види кой ще отвори.
Рейвън не искаше да разочарова Скайлар. Освен това, ако партито се окажеше неубедително или страховито, тя си каза, че винаги може да си тръгне през входната врата.
Най-накрая вратата се отвори и на нея застана строен мъж в смокинг. Той погледна момичетата, като очите му се спряха на всяко едно от тях, сякаш преценяваше стойноста им.
– Добре, нека вземем мобилните ви телефони. Пуснете ги в кошницата и ще ги върна, когато си тръгнете.
Момичетата започнаха послушно да се шмугват вътре, правейки точно каквото той поиска, което се стори странно на Рейвън. Скайлър влезе преди Рейвън и сложи телефона си в кошницата, която беше препълнена с всякакви марки и модели телефони.
И тогава дойде ред на Рейвън. Тя се поколеба на прага.
– Искаш ли да влезеш, или не? – Каза мъжа в смокинг, сякаш имаше милион други по-добри места, където да бъде, и хора, с които да говори точно в този момент.
– Не виждам защо трябва да ви давам телефона си – каза му тя. – Ще го държа в чантата си, кълна се. – Тя вдигна ръка, сякаш за да се закълне в Библията, и леко се усмихна на мъжа, за да покаже, че не е толкова лоша.
Но мъжа в смокинг не я намери за смешна.
– Причината, поради която не позволяваме мобилни телефони вътре – каза той дръпнато – е, че клиентелата ни е много ексклузивна. Има присъстващи, които редовно са преследвани и тормозени от папараци. Именно за защита на нашите гости сме установили тези правила.
Рейвън се замисли. Не ѝ харесваше идеята да се откаже от мобилния си телефон само за да влезе на някакво парти в луксозна къща. Единствената причина, поради която изобщо беше там, беше Скайлър.
Бъди честна, Рейвън. Излязла си тази вечер, защото ти е писнало да нямаш социален живот. Не си го направила като някаква голяма услуга на Скайлър.
Добре, може би тя наистина се е нуждаела от забавна вечер в града. Но те вече го бяха направили. Рейвън не беше общувала толкова много от много отдавна, може би от гимназията насам.
Да, а помниш ли как се разви това? Помниш ли какво се случи последния път, когато изпусна задръжките си?
Но тя не искаше да се занимава с миналото. Бяха минали години от най-мрачния период в живота ѝ, а сега беше почти на двайсет и две години и ѝ беше писнало да се крие от света.
Нямаше да позволи на миналото си да ѝ попречи да изживее някое забавление.
Все още съм млада, все още съм свободна. Трябва да се наслаждавам на живота си за разнообразие.
Това реши тя. Опитвайки се да не отлага решението си, Рейвън пусна телефона си в кошницата и влезе вътре, а Скайлър изръкопляска и изкрещя одобрително.
Сега всички ръкопляскаха и се смееха, минаваха през огромното фоайе с нелепите фонтани, статуи и беше като да се разхождаш из музей – само че всичко беше като насън, напълно нереално.
Но сън ли е това, или кошмар? Запита се Рейвън, докато започнаха да се изкачват по широкото мраморно стълбище към втория етаж. За щастие момичетата, с които бяха, изглежда, знаеха как да се ориентират, защото иначе щеше да е лесно да се изгубят.
Скайлър я гледаше с широко отворени очи, докато изкачваха стъпалата, а токчетата им отекваха.
– Мисля, че сме в рая – каза тя.
– Надявам се да си права – каза Рейвън. Имаше чувството, че може да се окаже точно обратното.