***
Рейвън не можеше да престане да мисли за Макс Мендес и клуб „Алфа“, след като приключи разговора си с него по телефона.
На път за работа тя потърси и Макс, и клуб „Алфа“ в интернет и не намери абсолютно нищо. Нямаше никакви публикации във форуми, никакви записи в уикипедия, никакви уебсайтове, регистрирани за клуб „Алфа“, изобщо нищо.
Отначало ѝ се искаше да повярва, че това означава, че този човек просто я лъже, опитва се да я измами или нещо подобно. Но дълбоко в стомаха си Рейвън знаеше, че става дума за нещо сериозно и че то съвсем не е приключило.
В края на краищата Джейк ги беше споменал снощи – не по име, но определено имаше предвид тях, когато каза, че трябва да си уговорят среща чрез нейната агенция. А в договора, който беше подписала, беше видяла и името на клуб „Алфа“.
Защо подписа тези документи, без дори да ги погледне? Какво си мислеше?
Беше ядосана на себе си, че е допуснала момента да ѝ се изплъзне и за пореден път е действала импулсивно, без да мисли за последствията. На седемнайсет години беше постъпила също толкова импулсивно и безразсъдно и това едва не ѝ струваше всичко.
***
Когато Рейвън стигна до ресторанта, видя, че Скайлър вече седи на една маса и развърта сребърни прибори, готвейки се да отвори за обяд.
– Здравей – каза Рейвън и седна срещу нея.
Скайлър вдигна, широко отворени очи, и се усмихна.
– Здравей, ти! Луда нощ, а?
– Твърде луда – каза Рейвън. Тя грабна салфетка, вилица, нож и лъжица.
– Кога си тръгна?
– Не много дълго след теб – каза Скайлър. – Дойде някакъв старец и започна да ми говори за петзвездни ресторанти и да ме пита дали обичам суши, но беше висок около метър и половина и малко миризлив. Оправдах се и се измъкнах оттам.
– Отвратително – съгласи се Рейвън и набърчи нос.
– Можеш ли да повярваш, че Джейк Новак е говорил с теб? – Попита Скайлар. – Бях, като че ли, напълно разтърсена. Това беше най-безумното нещо, което някога съм виждала.
Рейвън не искаше да се впуска в това, нито пък искаше да признае, че той я е проследил долу и я е поканил на своеобразна среща. Това щеше да доведе до много други разкрития, които все още не беше готова да сподели.
Но беше любопитна.
– Хей, някой обади ли ти се снощи или тази сутрин? Някой от партито?
– От партито? – Попита Скайлър, като смръщи вежди. – Не съм давала на никого номера си.
– Значи някакъв Макс не ти се е обадил и не ти е оставил гласова поща?
Скайлар спря да търкаля сребърните прибори и я погледна подозрително.
– Още ли си пияна, скъпа?
– Не, просто получих няколко странни обаждания. Сигурна съм, че не е нищо.
– Какво ти каза този чудак? – Попита Скайлър.
– Нищо, наистина. Вероятно е сбъркан номер.
– Добре, скъпа. – Скайлар намигна и кимна, сякаш всичко беше напълно логично.
Приключиха с подготовката за обяда, а след това първите клиенти започнаха да се настаняват.
Макс Мендес започваше да се чувства като блед кошмар, а събитията от предишната нощ не бяха нищо друго освен мъгла, която се разсейваше с напредването на деня.
Но тогава, малко след отварянето, Рейвън приемаше поръчка за обяд от двойка на средна възраст и случайно забеляза, че в ресторанта влиза доста едър мъж в много хубав, ушит по мярка син костюм. Той се приближи до мениджъра ѝ и започна да разговаря с него точно до подиума на домакина.
Нещо в поведението на мъжа направи впечатление на Рейвън и тя продължи да го наблюдава, дори когато двойката на средна възраст ѝ съобщаваше поръчката си.
Дик, мениджъра на Рейвън, стоеше и слушаше за момент, а изражението му беше съсредоточено и сериозно загрижено. Дик огледа ресторанта, докато не видя Рейвън, и устата му се стегна. Той погледна обратно към едрия мъж в синия костюм и отново се заслуша.
Рейвън имаше силното, ужасно чувство, че мъжа в костюма е Макс
Мендес. Той имаше тънка черна коса и мустаци, като на някоя застаряваща порнозвезда.
Беше мазен и противен и изглеждаше зъл като кутия с гърмящи змии.
– Извинете, госпожо? – Попита жената на масата ѝ. – Чухте ли какво казах за дресинга отстрани на салатата ми „Кобб“?
– О, да, разбира се – каза и Рейвън и започна да се отдалечава от масата. Сърцето ѝ се разтуптя диво.
Дик кимна няколко пъти в отговор на мъжа в костюма и след това погледна директно към Рейвън, преди да тръгне към нея. Срещна я в средата на ресторанта до бара.
– Кой беше този човек? – Попита тя.
– Слушай – каза Дик, а очите му се местеха нервно – трябва да си тръгнеш.
– Какво имаш предвид? Току-що започнах смяната си. Ти вече ме освобождаваш?
– Трябва да те уволня, Рейвън. Съжалявам.
– Да ме уволниш? За какво? – Тя погледна покрай него и видя, че мъжа с костюма вече чака точно пред ресторанта и пуши цигара.
– Слушай, този човек, който току-що влезе в ресторанта, е човек, с когото не мога да си позволя да се забърквам. По някаква причина той има голям проблем с теб и аз не искам да участвам в това, така че трябва да си тръгнеш. Не мога да те оставя да ни подгряваш по този начин.
– Дик, не съм направила нищо лошо. Нека се обадим в полицията – помоли тя.
Дик винаги е бил много мил с нея, но сега изглеждаше ядосан и бесен.
– Слушай, Рейвън, ти винаги си била добро дете и добра работничка. Но по-добре си тръгвай веднага, защото ще се обадя на полицията – ясно? – Очите му на практика изскачаха от главата му.
– Разбрах – каза тя, след което свали престилката си и я хвърли на земята, а до нея пусна бележника и химикалката си. – Благодаря ти много, Дик – промълви тя и излезе от ресторанта, знаейки кой я чака.
Но нямаше да избяга от него. Беше ядосана и гнева ѝ даваше гориво – Рейвън изведнъж се почувства силна и безстрашна.
Тя се провря през изхода и намери врага си да пуши цигара, а на устните му играеше лека усмивка.
– Добре, заради теб ме уволниха, задник – каза тя и се изправи право в лицето му. – Но на мен не ми пука. Ти не ме плашиш.
Той се извисяваше над нея, а вероятно беше поне със сто килограма по-тежък. Но той само се усмихна и издуха струя дим към нея.
– Може и да не се страхуваш все още – каза ѝ той – но продължавай да си играеш с огъня, Рейвън Хартли, и виж какво ще се случи след това.
Гласът му беше точно като този по телефона. Така че това беше това, което Макс изглеждаше на живо.
Тя направи отвратителна физиономия.
– Аз не работя за вас, момчета. Никога няма да работя за вас. Така че какво искате от мен?
Той подсмръкна.
– Искаме това, което вече обясних. Да изпълниш договорните си задължения.
– И какво точно означава това?
Макс въздъхна, сложи цигарата в ъгъла на устата си и я стисна между зъбите си.
– „Клуб „Алфа“ е много елитна, ексклузивна организация, която обслужва най-богатите мъже в света. И това, което предлагаме, е преживяване, съобразено с вкуса на всеки човек, нещо като… не знам… „Милионерски сватовник“ или нещо подобно.
Тя се почувства малко облекчена.
– О, значи е като услуга за запознанства.
На Рейвън ѝ се искаше да повярва, че е сбъркала. Всичко е било просто едно голямо недоразумение. Те не искаха тя да спи с богаташи за пари.
– Нещо такова, да – съгласи се Макс.
– И вие набирате жени, които да се срещат с тези милионери – каза Рейвън. – Разбирам.
– Сега разбираш – усмихна се той. – Хайде, разходете се малко с мен. – Той започна да върви по тротоара и тя го последва, бързайки да не изостава от дългите му крака.
– Току-що ме уволнихте – каза тя. – Това не ме кара да искам да работя за теб.
– Разбирам – отвърна той – но трябваше да видиш, че не съм за пренебрегване. – От устата му се издигна кълбо дим.
– Е, какво да правя? – Попита тя. – Искаш да ходя на повече партита или нещо подобно? Защото аз ще отида на няколко партита, но не мога да обещая нищо.
Той спря да върви и се обърна с лице към нея.
– Подписала си едномесечен договор с нас. Като минимум това означава две нощи седмично да работиш за клуб „Алфа“. – Той извади цигарата от устата си и изхвърли пепелта на тротоара близо до краката си. – Плащаме хиляда долара за една нощ работа. Ако имаш осем нощи, това ще ти осигури осем хиляди за един месец работа.
– Хиляда долара за една нощ?
– Да. Не е зле, а?
Изведнъж подозренията ѝ отново се засилиха. Тя си спомни за спалнята, в която случайно се бе натъкнала предишната вечер, и какво бяха правили онези голи жени в нея. Две от тези жени я бяха поканили на партито, което означаваше, че вероятно работят и за клуб „Алфа“.
Бяха проститутки.
– Не съм проститутка – каза Рейвън, а гласът ѝ трепереше.
Макс сви рамене и се усмихна.
– Не ме интересува как ще го наречеш, скъпа. Всичко, което знам, е, че си вбесила някои хора с този номер снощи.
В ъгълчетата на очите ѝ се появиха сълзи.
– Какъв номер?
– Отказала си на много високопоставен клиент и това ни кара да изглеждаме наистина зле, а ние никога не изглеждаме зле. Никога.
– Не знаех, че карам някого да изглежда зле. Откъде можех да знам? – Попита го тя. – Никой не ми даде време да прочета документите, които подписах. Казаха ми, че това е просто формалност, измамиха ме.
Макс изглеждаше развеселен.
– Това е много тъжна история. Възмутен съм от твое име.
– Явно нямате проблем със сенчестия начин, по който функционира вашата компания. Изглежда, че това ви доставя удоволствие. – Ръцете ѝ бяха стиснати в силни юмруци. – Иска ми се просто да ме оставите на мира, да отидете да притеснявате някое друго момиче.
Макс пусна цигарата на земята и я стъпка, смачквайки я.
– Нито едно от оплакванията ви няма значение за мен, мис Хартли. Чувал съм всичко това и преди. Това, което мога да ви кажа, е, че ще трябва да се справите с това по един или друг начин.
– Няма да правя секс за пари – каза тя на Макс и повдигна брадичка. – Можеш да ме уволниш, можеш да правиш каквото си искаш. Не ме интересува.
Макс я погледна право в очите, сякаш наистина я виждаше за първи път.
– Но на теб ще ти пука – каза той. След това избърса носа си, обърна се и тръгна от нея по улицата, като изчезна зад ъгъла.
Назад към част 6 Напред към част 8