***
Накрая отново пуснаха Кейлин в стаята на Илайджа.
Този път в стаята с него беше друг полицай – млад мъж с козя брадичка и бакенбарди. Когато тя влезе, двамата се смееха шумно за нещо.
Илайджа избърса сълзите от очите си, докато се смееше.
– По дяволите, боли ме – изпъшка той. – Не ме карайте да се смея отново, моля ви. Не мога да го понеса.
Кейлин влезе с усмивка и сърцето ѝ се повдигна, когато видя, че Илайджа се справя много по-добре.
Когато Илайджа я забеляза, той направи усилие да седне в леглото и протегна ръка.
– Миличка, ела тук. Трябва да се запознаеш с новия ми приятел Джъд.
– Здравей, Джъд – каза Кейлин и подаде ръка на офицера.
– Радвам се, че най-накрая се запознахме – каза ѝ полицаят. – Трябваше да слушам с часове как този бъбривец се хвали с теб, така че е добре да срещна лице с името.
Кейлин се засмя и седна до Илайджа, държейки го за ръка. Тя усещаше мехурите и изтръпна при мисълта колко много трябва да го боли все още.
Но Илайджа не изглеждаше притеснен от болката си. Той я погледна.
– Какво не е наред, момиченце? – Попита той, като веднага видя това в лицето ѝ.
Тя си пое дълбоко дъх.
– Родителите ми дойдоха в болницата тази сутрин.
Усмивката на Илайджа изчезна.
– Те са тук?
– Да – отвърна тя, гласът ѝ беше мек. – И искат да се прибера у дома с тях.
Илайджа кимна с разбиране.
– Разбирам. Не мога да те помоля да останеш тук, с мен, в болницата. Вече си направила много повече, отколкото някога съм могъл да очаквам.
Тя прехапа долната си устна, докато сълзите се разливаха неудържимо по бузите ѝ.
– Не искам да те оставям.
Той стисна ръката ѝ.
– Добре съм, Кейлин. Наистина. Справям се добре.
– Но кога ще те видя отново? – Тя избърса сълзите си и го погледна.
Очите му бяха измъчени, когато срещна погледа ѝ, и тя видя, че той изпитва известни затруднения да овладее собствените си емоции.
– Не съм сигурен кога ще се видим отново, но това няма да ми попречи да бъда с теб. Ще затворя очи и ще си представя как седиш до мен и се усмихваш. Ще прекарвам часове, мислейки само за очите ти, за гласа ти, за мириса на косата ти. И сякаш част от теб все още ще е с мен – дори когато не можем да бъдем заедно.
Тя поклати глава.
– Не мога да бъда достатъчно силна.
– Ти си достатъчно силна, Кейлин. И любовта ни ще оцелее след това. Знаеш, че винаги ще дойда отново за теб. И ако се преместиш…
– Моля те, недей. Не казвай това. Не мога да го понеса. – Тя затвори очи и поклати глава.
– Ще ви дам малко време на двамата – каза полицаят и излезе от стаята.
След като вратата се затвори, Кейлин усети ръката на Илайджа върху бузата си.
– Не ме карай да стигам толкова далеч – каза той, гласът му беше напрегнат.
Кейлин отвори очи и видя, че му се е наложило да се протегне, за да я достигне, и това го накара да се намръщи. Тя се плъзна по-близо до леглото и положи глава на рамото му. Усещаше миризмата му – онази ясно изразена миризма на Илайджа, която моментално я успокояваше. Кожата му беше топла на бузата ѝ и тя усети дъха му върху косата си.
Той целуна върха на главата ѝ и я погали нежно.
– Не ми се натъжавай сега – пошегува се той. – Това е много по-добре от онзи път, когато забих колата ни в стълб.
Тя се засмя малко, но сърцето ѝ не беше в него.
– Продължавам да те губя – прошепна тя.
– Невъзможно. Аз съм като лоша монета – каза той. – Продължавам да се появявам.
И въпреки че искаше да му повярва – въпреки че отчаяно искаше да се почувства по-добре, Кейлин не можеше да се отърве от усещането, че този път късметът им наистина се е изчерпал.
След всичко, през което бяха преминали заедно, то наистина щеше да спре дотук. Светът най-накрая беше победил, всички противостоящи сили бяха намерили начин да ги разделят и този път това щеше да продължи завинаги.
Тя щеше да се опита да го изчака, но кой знаеше какво щеше да се случи през следващите колкото и години да беше в затвора Илайджа? Дали изобщо щеше да иска да бъде с нея, когато излезе?
Как щеше да събере парчетата и да продължи да живее живот, който не означава нищо, без мъжа, когото обичаше повече от всичко на света?
Животът ѝ щеше да се превърне в безкрайна процесия от мрачни и самотни дни, прекарани със съзнанието, че истинският ѝ живот – този, който трябваше да има – ѝ е бил откраднат. А Илайджа щеше да бъде променен от целия си престой в затвора и когато излезеше, вероятно щеше да бъде озлобен и циничен и принуден да се върне към старите си порядки.
Нямаше да има друг избор, освен да продължи престъпния си живот, от който толкова отчаяно се бе стремял да се освободи.
Мислите ѝ бяха толкова мрачни, че не можеше да го погледне.
Усещайки това, той известно време не говореше, галеше я по косата, разтриваше гърба ѝ и я оставяше просто да положи глава на гърдите му.
– Ще се справим заедно, защото трябва да го направим – каза той накрая. – На мен не ми харесва повече от теб. Но това е просто начинът, по който е.
– Може би ще успееш да избягаш – каза тя.
Той я погледна така, сякаш е луда.
– Кейлин…
– Помисли за това – каза му тя. – Онзи полицай напусна стаята. Ако сега станеш от леглото…
Илайджа се засмя.
– Момиченце, ти говориш глупости.
– Не ми се смей – каза тя и седна. – Не се шегувам, Илайджа. Опитвам се да намеря начин да бъдем заедно. И това не е смешно.
Усмивката му избледня.
– Виж, знам. Знам, че е лошо. Но вече няма да бягам. Не мога.
– Защо не?
– Защото – каза той – спасяването на онези хора от пожара ме промени.
– Не разбирам. – Искаше ѝ се да му изкрещи. Сега най-накрая беше готова да направи всичко – дори това да означаваше отново да бяга от полицаите – за да бъдат заедно. Изведнъж Илайджа се бе превърнал в скаут.
– Знам, че не разбираш – каза Илайджа, а тъмните му очи я гледаха със съчувствие и спокойствие. – Но това е нещо, което почувствах, когато си мислех, че ще умра, и всичко сякаш изплува пред очите ми. Осъзнах, че докато не срещнах теб, целият ми живот беше една шега.
– Това не е вярно.
– Но е. Изгубих толкова много години, опитвайки се да скъся пътя и да се измъкна от хората. Но това вече няма да се случи. Отсега нататък аз плащам дълга си към обществото, правя това, което трябва да се направи.
– Е, това е просто глупаво – каза разярена Кейлин. – Трябва да мислиш как да бъдем заедно.
– В крайна сметка ще бъдем заедно, ако го искаме достатъчно силно и ти си готова да ме изчакаш.
– Ако го искаше достатъчно силно, щеше да станеш от леглото, да се облечеш и да намериш начин да избягаш. Това щеше да направиш. И щяхме да избягаме и да бъдем заедно.
– Но какъв живот щеше да бъде това?
– Докато съм с теб, не ме интересува.
– Заслужаваш нещо по-добро от това, Кейлин. – Очите му не се отдръпнаха.
– Добре. Ако така се чувстваш.
– Така е. И знам, че си разочарована от мен, но се надявам някой ден да разбереш, че правя това и за теб.
– Не, не го правиш за мен – каза тя и искаше да се разплаче отново, но се отказа. – Е, предполагам, че трябва да си тръгвам – каза му тя. – Родителите ми чакат от часове.
Той я погледна, изражението му беше някак непоносимо натъжено, но и напълно решително, сякаш беше приел напълно съдбата си.
– Обичам те – каза той.
– Аз също те обичам – отвърна тя, но тогава това беше прекалено. Тя дори не можеше да издържи да бъде в стаята с него, знаейки, че всичко е към своя край и че той е приключил с опитите да се бори за връзката им. Тя се обърна и избяга от стаята.