***
Тя бе започнала да сънува. Странното е, че знаеше, че сънува. И за разлика от нормалните сънища, които бе имала през по-голямата част от живота си, тези сънища имаха пълен и неподправен смисъл.
Те се трупаха в тъмнината, цветни вихри, които прорастваха в съществуване. Цветните вихри започнаха да образуват форми, а след това формите започнаха да образуват образи. Дървета. Красиви дървета, с различни по цвят есенни листа, ярки като всички дървета, които някога е виждала.
Кейлин не можеше да повярва на яркостта на тези цветове. И миризмите. Усещаше миризмата на листата, на тревата и дори на въздуха, когато задухаше порив на вятъра.
Тя гледаше къщата на родителите си.
Майка ѝ, баща ѝ и Дина бързаха да се качат в колата на баща ѝ. Тримата изглеждаха измъчени, с подпухнали, облени в сълзи лица.
Дина обаче изглеждаше, че докарва всичко, което си заслужава. Тя ридаеше в палтото на майка си, докато те се придвижваха към колата.
– Всичко е наред, Ди Ди – каза майка ѝ. – Всичко ще бъде наред.
– Не – проплака Дина. – Тя ще умре, знам го. – Още хлипове.
– Тя ще живее. Тя ще се бори – Кейлин винаги е била боец, Бог знае.
Те се качиха в колата.
И тогава, сякаш беше сменила канала, Кейлин гледаше съвсем нова сцена.
Един лекар разговаряше с родителите ѝ в чакалнята на болницата. Лекарят беше висока, слаба жена с посивяла руса коса и чупливи ръце.
– Кейлин постъпи с много сериозна травма на главата от автомобилната катастрофа, но смятахме, че сме овладели отока – обясни лекарката.
– И тогава какво се случи? Защо беше в операционната? – Попита майката на Кейлин.
– Тя внезапно вдигна температура и когато и направихме още един скенер, установихме, че мозъкът и е започнал да се подува и се е образувал кръвен съсирек. Трябваше да влезем и да извадим съсирека, което и направихме.
– Значи тя е добре – каза баща ѝ и гласът му се разтрепери.
Докторът въздъхна.
– Тя е в стабилно, но критично състояние. Наложи се да я поставим в медикаментозна кома, докато чакаме температурата и отокът да спаднат.
– И така, тя ще живее ли? – Попита баща ѝ. – Какви са шансовете ѝ?
– Няма да ви дам категоричен отговор, господин Мърфи. Просто не знам. Това, което знам, е, че дадохме на Кейлин голям шанс. Премахнахме съсирека, справихме се с отока и сега се надяваме, че тя ще се справи с останалото и ще се възстанови. Страхувам се, че трябва да изчакаме и да видим.
Баща ѝ поклати глава.
Сцената сякаш се разпадна и цветовете се завъртяха за дълго време. Когато цветовете преформираха формите си, те показаха на Кейлин различна болнична стая.
Илайджа лежеше в леглото, а около него имаше завеса. Имаше нисък полицай, който му говореше, докато Илайджа пиеше джинджифилова бира от сламка.
– Значи не сте видели човека, който ви е прострелял, господин Даниелс?
Илайджа поклати глава.
– Не.
– И нямате никаква представа защо някой изобщо би искал да ви застреля – каза полицаят саркастично, сякаш знаеше, че Илайджа няма да му даде подходящ отговор.
– Е, може би не съм най-популярното момче в моя квартал.
Полицаят поклати глава.
– Защо? Изглеждаш толкова приятен човек.
– Защото обичам да си пускам Селин Дион на най-високата възможна сила на звука на стереосистемата ми. Но не всеки харесва Селин толкова, колкото аз.
– Не съм сигурен, че и тя е и моята чаша чай.
– Е, тогава ти си по-скоро като моите съседи.
– Искаш да ми кажеш, че според теб някой те е проследил и прострелял в една бостънска уличка, защото слушаш Селин Дион прекалено силно в апартамента си.
– Това е толкова добро предположение, колкото и всяко друго – сви рамене Илайджа. После сложи сламката в устата си и отпи.
– Слушай, разбирам, че имаш този тъп код – каза полицаят.
– Код?
– Да, не искаш да издадеш някого. Не искаш да излезеш като доносник. Но този, който те е прострелял, заслужава да отиде в затвора.
– Съгласен съм. И се надявам, че ще успееш да го откриеш по някакъв начин. Може би ще осъзнаят, че съм бил прав за страхотността на Селин Дион, и ще се предадат.
Полицаят се усмихна.
– Е, ако не искате да работите с мен, предполагам, че няма какво друго да ви кажа, господин Даниелс.
– Имам ли неприятности с комисията по предсрочно освобождаване?
– Не виждам как. По време на инцидента не сте притежавали нищо незаконно, а и няма престъпление в това, че сте прострелян.
– Можеше да ме заблудиш, с начина, по който ме разпитваш за това.
Полицаят направи физиономия.
– По-добре се надявайте само да не намерим нещо. Или ако приятелката ти се събуди и ни разкаже друга история…
При споменаването на Кейлин Илайджа пребледня и се принуди да седне в леглото. Очите му бяха изпъкнали, а въжетата на мускулите се открояваха в предмишниците му, докато седеше и се взираше в офицера.
– Какво имаш предвид, АКО се събуди?
Полицаят облиза устни и се огледа наоколо.
– Искате да кажете… че все още никой не ви е казал нищо за състоянието ѝ?
– Кажи ми – каза Илайджа. – Кажи ми. Моля те. Какво се случва с нея?
Полицаят се почеса по гъстата си къдрава коса.
– Господи, това е трудно. – Той погледна Илайджа и отново облиза устни. – Съжалявам, че трябва да ви кажа, че тя е в кома.
– Не. – Илайджа потрепери. – Недей да ме лъжеш.
– Не лъжа, сине…
– И не ме наричай син. – Ръцете на Илайджа се разтрепериха толкова силно, че той падна назад в леглото. – Не ме наричай така.
– Слушай, не исках да бъда човекът, който да ти го каже.
– Тя не може да е в кома.
– Наистина съжалявам.
– Можеш ли да разбереш нещо друго? – Попита Илайджа, а очите му се взираха в тавана. – Можеш ли да помолиш някой да дойде да говори с мен, лекар или някой друг? Просто трябва да знам. Трябва да знам.
– Виж, ще видя какво мога да направя. – Полицаят започна да минава през завесата, която отделяше Илайджа от останалите пациенти в стаята му. Но после полицаят сякаш се замисли и се обърна отново. – Хей, обзалагам се, че мога да разбера повече за състоянието на приятелката ти.
– Бихте ли могли? – Попита Илайджа, а гласът му вече беше изпълнен с надежда.
– Да. Всичко, което трябва да направиш, е да раздвижиш паметта си за това кой е вкарал онзи куршум в стомаха ти. Направи го, а аз ще накарам лекаря ѝ да дойде тук и лично да те информира за състоянието ѝ.
Илайджа се засмя слабо.
– Разбира се, че ще го направиш. Разбира се.
Цветовете отново започнаха да се вихрят, преливайки един в друг.
Преливаха в тъмнината и скоро цветовете изчезнаха напълно.