***
Сега събуждането беше различно.
Очите ѝ се отвориха и видяха, че половин дузина лекари кръжат около леглото ѝ и я наблюдават. Един от тях, възрастен мъж с бяла коса, ѝ напомни за Алберт Айнщайн. Той пристъпи напред и заговори директно на нея.
– Здравей, Кейлин, казвам се доктор Голдфарб. Радвам се да те видя будна. Можеш ли да ме чуеш и разбереш? Можеш да отговориш устно или просто да кимнеш, ако така ти е по-лесно в момента.
Кейлин преглътна. Беше объркана, опитваше се да си спомни къде се намира и как е попаднала там.
После, след като малко се помъчи да си спомни подробностите, те отново я връхлетяха.
Аз съм в болницата. Бях в кома и сега излизам от нея.
А какво да кажем за Илайджа? Той беше дошъл на гости веднъж, за което тя знаеше, но оттогава не го беше виждала.
– Кейлин? – Каза доктор Голдфарб. – Разбираш ли ме?
Тя се опита да говори и се затрудни, затова вместо това се опита да кимне с глава. Отне и няколко секунди, но после установи, че главата и бавно се движи нагоре-надолу. Беше ѝ необходима много енергия, за да го направи.
– Много добре, Кейлин – каза старият лекар. Той имаше навика да потрива мазния си нос, сякаш му се искаше да кихне и се опитваше да го задържи.
Доктор Голдфарб започна да ѝ обяснява, че е била в кома, което тя вече знаеше. След това започна да ѝ разказва за естеството на мозъчните травми и за това, че от тях се възстановява много трудно. Спомена нещо за „Скалата на Глазгоу за кома“ и някаква друга скала и тест, нищо от които не означаваше нищо за нея.
Но другите лекари кимаха с глава, каквото и да казваше, така че тя предположи, че трябва да е важно.
– Ще трябва незабавно да започнем с рехабилитацията ти, Кейлин – каза Голдфарб, потърка носа си и после избърса ръка в лабораторната си престилка. – Проучванията са установили, че най-големият напредък се постига в първите дни и седмици след травма като твоята. Искаме да улесним незабавното оздравяване, доколкото е възможно. Има ли смисъл в това?
Тя кимна.
– Семейството ви е много развълнувано от факта, че сте се събудили, така че след малко ще ги пуснем да ви видят. Искате ли това?
Голдфарб изчака с очакване тя да кимне с глава за одобрение. Тя не кимна и лекарите си размениха погледи.
– Изглежда объркана – промълви някой.
– Вероятно е просто уморена – отвърна Голдфарб.
Не съм уморена, помисли си Кейлин. Е, уморена съм. Но не е това. Не майка ми и баща ми – и не Дина – са тези, които искам да видя.
Имам нужда от Илайджа. Къде е той? Защо не е тук?
Тя отвори уста и гласът ѝ излезе бавно и много слабо, като стара скърцаща врата, която току-що се е отворила, след като години наред не е била използвана.
– Ил…Ил….Ил….
Лекарите се придвижиха напред, всички едновременно, за да я чуят по-ясно. Щеше да е смешно, ако тя не се бореше толкова упорито само за да каже една проста дума.
– Ил…ай…джа.
– Какво? – Каза Голдфарб, като се приближи и се наведе до устата ѝ. – Не се опитвай да се напъваш да го кажеш, Кейлин. Можеш да ми го прошепнеш на ухото.
Той обърна косматите си уши към устата ѝ и Кейлин си пое дълбоко дъх.
– Илайджа – опита се да изкрещи тя, само че наистина излезе като шепот. И след като изрече името му, тя се срина в себе си, отново чувствайки се така, сякаш е тичала с часове.
– Тя каза „Илайджа“ – обяви доктор Голдфарб, като се изправи и застана с лице към останалите лекари.
Един от останалите лекари вдигна ръка.
– Може би това е името на някой роднина.
– Не, това е името на мъжа, с когото е била, когато е претърпяла злополуката – каза една лекарка. – Бях в стаята му преди няколко дни. Огнестрелна рана, лека травма на главата.
– Беше ли освободен? – Попита Голдфарб.
– Смятам, че е бил освободен след няколко дни, тъй като куршумът е нанесъл много малки вътрешни увреждания – няма засегнати органи.
– Добре, можем да се свържем с него – отговори доктор Голдфарб.
– Мисля, че в момента е в чакалнята – каза друг лекар.
Всички се обърнаха към този лекар.
Доктор Голдфарб погледна внимателно лекаря.
– От колко време е в чакалнята?
– Забелязах го по-рано и попитах за него, защото ми се стори странно. Той е бил в чакалнята всеки ден в продължение на часове, седял е там, предполагам, докато тя се събуди.
Кейлин не можеше да повярва. Илайджа е бил там и я е чакал през цялото време. Емоциите се надигнаха в гърдите ѝ и тя усети как се отпуска, а после по бузите ѝ потекоха сълзи.
– Тя плаче – каза някой.
Доктор Голдфарб се приближи към нея, а лицето му беше маска на загриженост.
– Не се притеснявай, Кейлин, всичко ще бъде наред. Тук си в безопасност.
– Илайджа – прошепна тя. Беше и трудно да го направи, но трябваше да знаят колко важен е той наистина за нея.
Доктор Голдфарб се изправи, потърка носа си за кратко, преди да реши.
– Добре, ще наредим този човек Илайджа да бъде доведен в стаята ѝ веднага.
– Докторе, мисля, че има проблем с родителите…
– Тя е пълнолетна, докторе…
Всички се събраха плътно един до друг и започнаха да се съветват. Но когато приключиха, Голдфарб се усмихна на Кейлин.
– Ще се върнем след малко – каза той и я потупа по ръката. – Ти просто си почини.
Тя не искаше да си почива. Искаше Илайджа.
На Кейлин ѝ се прииска да изкрещи, да се разхвърчи и да изпадне в истерия. Ако Илайджа беше в болницата и чакаше да я види, тогава трябваше да го доведат. Не беше честно да го оставят в чакалнята, особено когато тя го беше поискала.
Лекарите излязоха от стаята и Кейлин зачака, а сълзите все още се стичаха по бузите ѝ.
След няколко часа някой се приближи до стаята. Кейлин чу стъпките, които се приближаваха, и сърцебиенето ѝ започна да се ускорява в очакване Илайджа да влезе и да я види будна.
Нямаше търпение да погледне в очите му и да се усмихне, да му даде да разбере, че е наясно с жертвите, които е направил. Искаше да му покаже, че го обича, независимо какво се е случило.
Дали изобщо някога съм си признавала, че го обичам? Чудеше се тя.
Е, сега ще му кажа, ако мога.
Само че в стаята влезе не Илайджа. Бяха майка ѝ, баща ѝ и Дина.
Те носеха разтревожени изражения на лицата си. Майка ѝ видя Кейлин и се разплака.
Дина се опита да я утеши, но лицето на Дина беше притиснато, а кожата ѝ – на петна от гняв.
Разбира се, помисли си Кейлин – Дина мразеше, когато някой друг получаваше внимание.
– Мамо, всичко е наред. Всичко ще бъде наред – утеши я Дина.
– Моето бебе – извика майка ѝ, а после се затича и хвърли ръце около Кейлин. Тя зарови глава в рамото на Кейлин и се разплака в плата на болничната ѝ рокля.
Очите на Кейлин се преместиха надолу, за да я гледат, но тя видя само върха на главата на майка си – фините коси, скалпа под нея – и тогава майка ѝ погледна нагоре към Кейлин през течащата спирала.
– Наистина си будна – подсмръкна тя. – Бебе, ти си жива.
Кейлин облиза устните си.
– Мисля, че тя ще проговори – каза бащата на Кейлин.
Родителите ѝ я гледаха със затаен дъх, а Дина извърна очи към небето и направи физиономия, сякаш току-що е била принудена да изяде лъжица мръсотия.
– Илайджа – каза Кейлийн.
– Какво? – Майка ѝ се отдръпна назад, сякаш я бяха ударили.
Бащата на Кейлин се стресна. Челюстта му трепереше.
Дина изглеждаше положително триумфираща.
– Тя току-що каза Илайджа. Можеш ли да повярваш, че тя пита за него? След всичко, което се е случило?
– Но защо? Защо? – Каза майка ѝ. – Не мога да разбера защо е казала името му от всички неща, които би могла да ми каже.
– Може би те мрази – каза Дина.
Майката и бащата на Кейлин погледнаха Дина, която само сви рамене.
– Тя не те мрази – каза бащата на Кейлин и разтри раменете на майка ѝ. – Тя е наранена, объркана – току-що е излязла от кома. Едва ли е в състояние да разбере какво казва.
– Мисля, че тя знае – каза Дина.
Кейлин си пое дъх и изтласка още въздух от дробовете си и го вкара в гърлото си.
– Илайджа – каза тя отново и този път на практика изкрещя името му.
– Не мога да слушам това – каза майка ѝ.
– Илайджа – отвърна Кейлин. Мониторът за сърдечния ѝ ритъм писукаше все по-бързо и по-бързо. – Илайджа. – Тя си пое дъх отново. – Илайджа!
Дина извади мобилния си телефон.
– Някой ще я затвори ли?
В стаята влезе медицинска сестра.
– Всичко ли е наред?
– Не, не е – каза майката на Кейлин. – Честно казано, трябва да обясним на персонала тук, че има опасен млад мъж, който дъщеря ми продължава да иска да види.
Медицинската сестра погледна към Кейлин.
– Тя иска да види някого? Нали е в кома?
– Не, тя е излязла от кома.
– И е по-луда от всякога – промълви Дина.
– ИЛАЙДЖА! – Изкрещя Кейлин. Сърцето ѝ се разтуптя. По челото ѝ се стичаха капчици пот. Никога не беше изразходвала толкова много енергия за такова дребно нещо като произнасянето на нечие име.
Струваше ѝ се, че може да умре от говорене, толкова ѝ беше трудно.
Но гневът беше прекрасно гориво.
Медицинската сестра се вгледа в сцената и насочи вниманието си към семейството на Кейлин.
– Можете ли всички да излезете с мен навън за момент, моля?
Четиримата излязоха навън, оставяйки Кейлин сама, напрегната, а от ъгълчетата на очите ѝ се стичаха сълзи.
Мина известно време и тогава майката на Кейлин влезе сама. Изглеждаше по-възрастна, някак по-крехка, сякаш се е състарила с десетилетие през последните няколко дни. Приближи се до леглото на Илайджа и я погледна студено.
– Сега ще се приберем у дома, Кейлин. Очевидно в момента не искаш да ни виждаш. Но ти си моя дъщеря и аз ще направя всичко по силите си, за да те защитя. Обясних на медицинската сестра, че Илайджа е опасен и че все още не си способна да бъдеш напълно разбрана. Като такава, ние все още отговаряме за грижите за теб и моето решение е да не му се позволява да те посещава.
Кейлийн започна да трепери, докато гледаше безпощадното лице на майка си.
Как смееш? Искаше и се да изкрещи. Как смееш да вземеш това решение, когато знаеш колко силно искам да го видя?
Но всъщност не можеше да каже нищо от това. Устата ѝ се напрягаше да говори. Тя стенеше, устните ѝ трепереха, докато се опитваше да състави пълноценно изречение.
Майка ѝ я потупа по рамото.
– Мисля, че трябва просто да се опиташ да си починеш, Кейлин. Ще се върнем утре. Всичко ще бъде наред. Аз ще се погрижа за това.