***
Някак си се беше унесла. Кейлин не беше сигурна дали сънува, или не, но чу как Илайджа прошепна в ухото ѝ „Обичам те“.
Когато отвори очи, той я държеше здраво, но очите му бяха затворени. Тя се усмихна на себе си и отново се унесе.
Топлият пашкул на съня и безопасността се изпари много бързо.
Тя се събуди и откри, че Илайджа говори по телефона. Все още беше тъмно.
Беше седнал в леглото, с мускулест гръб към нея, докато говореше с тих, но замислен глас.
– Сигурен ли си? – Казваше той на този, който беше на другата страна.
Кейлин се плъзна на лакът, а сърцебиенето ѝ се ускори по онзи болезнено познат начин, когато осъзна, че е започнало нещо ужасно. Знаеше го само от гласа му.
– Трябва да ми кажеш, че това е на сто процента, Джейк – каза Илайджа. – Защото ако го направим и разбера, че грешиш…
Кейлин преглътна писък. Всичко в нея искаше да изтръгне телефона от него и да го хвърли през прозореца. Но нямаше какво друго да направи, освен да слуша. Тя беше безпомощна.
– Добре – каза Илайджа. – Да го направим. Ще бъда готов след пет минути.
Той затвори слушалката и бързо се изправи на крака.
– Илайджа, какво става? – Попита с треперещ глас Кейлин.
Той се обърна, а изражението му беше смесица от решителност и съжаление.
– Трябва да отида някъде – каза той. – Трябва да се върна най-много след няколко часа.
– Колко е часа? – Попита тя.
– Около четири часа.
– Къде отиваш?
Той въздъхна.
– Не мога да ти кажа, Кейлин. Нямам време – трябва да се облека. Брат ми ще дойде да ме вземе след няколко минути.
– Не тръгвай – каза тя. Гласът ѝ беше напрегнат.
Той изглеждаше разочарован от молбата ѝ.
– Ти дори не знаеш къде отивам, Кейлин.
– Знам, че не е нищо хубаво – каза му тя.
– Ти не… – но гласът му се изгуби. Изглеждаше, че се замисля.
– Каквото и да е, не е нужно да го правиш – каза тя. – Започваш отначало. Помниш ли?
Но после очите му отново срещнаха нейните и тя разбра, че вече е свършило. Беше загубила.
– Трябва да го направя. Някои неща трябва да се решат. – Той започна да събира дрехите си, като навлече тениска върху главата си.
Кейлин се изправи и отиде до мястото, където беше той, като хвана китката му, за да привлече вниманието му.
– Какви неща трябва да се решат?
– Недей – каза той.
– Недей какво?
– Не го прави заради нас. – Тя се вгледа в очите му. – Знаеш, че става дума за нас. Където и да отиваш, това не е нещо, с което бих била съгласна. Ето защо не искаш да ми кажеш.
– Не искам да ти казвам, защото няма да разбереш. Това не е твоят свят.
– Опитай с мен – каза тя.
Той въздъхна и се отдръпна от нея, докато продължаваше да се облича.
– Наистина нямам време. Това се случва. Трябва да отида. Ще се върна, преди да се усетиш.
Кейлин се опита да си представи къде може да отива и какво може да включва това.
– Това някакво отмъщение ли е? Ще отидеш да нараниш някого ли? – Каза тя.
Раменете му се стегнаха и тя беше сигурна, че е уцелила близо до целта.
Но Илайджа не забави ход. Беше навлякъл тъмното си яке, а после коленичи и извади пистолета си изпод матрака.
– По-добре е да не знаеш.
Тя не можеше да повярва на това, което виждаше, на това, което той всъщност правеше.
– Става дума за нас, Илайджа. Рискуваш всичко – може да влезеш в затвора, а какво ще стане с нас?
Той прибра пистолета в колана на панталона си и навлече якето върху него. Най-накрая установи контакт с очите ѝ.
– Аз няма да отида в затвора. Повярвай ми, всъщност съм доста добър в тези неща.
Тя поклати глава.
– Звучиш като луд.
Той се усмихна леко.
– Слушай, аз ще се…
– Кажи ми къде отиваш или няма да съм тук, когато се върнеш у дома.
Усмивката му изчезна.
– Това е заплаха?
– Това е истината. Кълна се в това.
Очите му се втвърдиха.
– Добре. Както искаш, Кейлин. – Той закопча ципа на якето си до половината. – Брат ми разбра кой е нахлул в апартамента и е взел парите ми.
– И какво точно ще направиш?
– Хайде – каза той и усмивката му се върна, но не беше приятелска усмивка. – Ти си по-умна от това.
Искаше ѝ се да се разплаче, но се отказа да го направи.
– Брат ти може да греши.
– Не мисля така. В това има смисъл. Очевидно Хейли е започнала да се среща с човек от един от екипите, с които имаме сериозни противоречия. Изглежда, че може би е влязла в него, за да си отмъсти срещу мен, а може би е съвпадение. Така или иначе, на улицата се разнесе слух, че тези клоуни са ме набедили, а ние наистина не можем да оставим това да се случи.
– Значи просто се страхуваш от това, което хората мислят? – Предизвика го тя. – Притесняваш се за репутацията си или нещо подобно? И си струва да умреш или да влезеш в затвора заради това?
Илайджа се засмя.
– Казах ти, че няма да го разбереш. – Той изглеждаше някак по-спокоен. – В моя свят, ако хората разберат, че сме седели и не сме направили нищо, ще ме ударят отново и отново. Ще продължат да ме преследват, ако заподозрат, че съм слаб.
– Тогава ще се отдалечим.
– Вече опитах, помниш ли? – Той се придвижи към вратата.
– Илайджа – извика тя. – Недей. Моля те, имам ужасно чувство за това.
Той продължи да върви.
– Трябва да тръгвам.
Тя го последва в коридора, когато той тръгна да излиза. Той спря и се обърна към нея за последен път, преди да тръгне.
– Наистина те обичам – каза той. – Добре? Ще повярваш ли поне в това?
Тя кимна, но едва-едва. Беше му толкова ядосана, наранена, но най-вече уплашена.
Когато вратата се затръшна, тя вдигна поглед и не можеше да повярва, че той наистина си е отишъл.
Кейлин отиде до прозореца и погледна към улицата. На тротоара беше паркирана лъскава черна кола и секунди по-късно тя видя как Илайджа се качи в колата, а след това тя потегли.
Как това беше излязло толкова извън контрол? Как се беше озовала в това положение? Илайджа щеше или да убие някого, или да бъде убит сам, тя просто го знаеше.
Минутите минаваха, а тя се опитваше да се разсее.
Може би той просто ще пребие някого или ще го сплаши – ще го заплаши малко, както направи с Джей Ди.
Но не можеше да повярва в това.
Все пак имаше някаква болна надежда, някаква способност да пренебрегне всички ужасни факти и вместо това да се насочи към фантазията. Може би Илайджа нямаше да се съгласи – може би щеше да откаже. Може би щеше да накара брат си да се обърне и да го откара обратно вкъщи в последния момент.
Но с напредването на времето слабите ѝ надежди бяха заменени от увереността, че Илайджа ще умре.
Кейлин седеше на кухненската маса и пиеше кафе, взираше се във вратата и чакаше.
Минутите се превърнаха в часове.
Слънцето започна да изгрява, оцветявайки красиво небето зад прозореца, но на нея то твърде много ѝ приличаше на кръв.
Кафето беше горчиво в устата ѝ.
И тогава чу стъпки, които се изкачваха по стълбите, и сърцето ѝ се разтуптя, а ръката ѝ стисна чашата толкова здраво, че едва не се пръсна.
Ключове в ключалката на вратата и после вратата се отвори, а когато го видя да стои на прага, толкова и олекна, че се изправи, треперейки.
– Слава Богу… – Започна тя.
Но после го видя.
Дрехите му бяха опръскани с кръв, както и лицето му. Изглеждаше така, сякаш последните няколко часа е прекарал в кланица.
– Трябва да си тръгнеш и да се отдалечиш от мен – каза ѝ той. – Тук вече не си в безопасност, Кейлин.