***
Кейлин реши, че трябва да се върне в общежитията и да вземе нещата (отново), а Илайджа ѝ каза, че ще дойде с нея.
Въпреки протестите ѝ, той отказа да ѝ позволи да вземе влака и да отиде сама. Каза, че иска да бъде с нея, когато отиде в стаята си в общежитието, сякаш се страхуваше, че някой ще я убеди да промени плановете си.
По време на пътуването до Кеймбридж Илайджа беше жизнерадостен, говореше надалеч, както тя не го беше чувала от първата му среща. Пиеше кафе и ѝ разказваше за изслушването си за нарушаване на условията за предсрочно освобождаване, подиграваше се на различните членове на съвета, правеше импресии, имитираше езика на тялото им и начина, по който бяха говорили с него.
Кейлин беше доволна просто да бъде в негово присъствие и да знае, че е щастлив и се забавлява.
Разбира се, тя се притесняваше, малко. Чудеше се какво ли щеше да работи сега, но се страхуваше да го попита, особено след коментара му, че сега той е опасен.
Работата беше там, че тя трябваше да му се довери. Или щеше да му се довери, или щеше да прекрати отношенията си напълно, а Кейлин не искаше и не беше готова да прекрати отношенията си с Илайджа.
Така че тя се наслаждаваше на пътуването, отпиваше бавно кафето си от пластмасовата чаша, наблюдаваше отминаващия пейзаж и слушаше как Илайджа се шегува с лудостта, която представлява животът му.
В крайна сметка той приключи разказа си и спря да говори за минута-две, а колата замлъкна, освен бръмченето на двигателя.
Някак си в главата ѝ изникна въпрос, сякаш от нищото.
– Защо онази сутрин беше целия в кръв? – Попита тя.
Той не я погледна, в първия момент дори не реагира.
– Онази сутрин?
– Да. Когато се прибра вкъщи напълно покрит с кръв.
Кокалчетата на пръстите му се стегнаха върху волана.
– Не искаш да знаеш. Това няма да промени нищо.
– Може.
– Как така?
– Ами, ако си направил нещо наистина лошо, ще искам да знам.
– Защо, за да можеш да ме издадеш?
– Не, Илайджа – въздъхна тя. – Просто не искам да има тайни между нас. Искам да започнем нещата по правилния начин, ако наистина ще правим това. Искам да се получи.
Той я погледна, а после се върна към пътя.
– Добре, добре. Бях целият в кръв, защото едно от момчетата, с които бях, беше прободено с нож и аз се опитвах да притисна раната. Очевидно не съм се справил много добре с тази задача.
Тя усети как облекчението залива тялото ѝ.
– Значи не си наранил никого.
– Никога не съм казвал това.
Тя го погледна внимателно.
– И какво се случи? Получи ли парите си обратно от онази конкурентна банда?
Той поклати глава и издаде хъркащ звук.
– Нямаше пари за връщане. Поне не от тях.
– Не разбирам.
– Това е така, защото цялото нещо е нелепо.
– Значи те никога не са имали парите ти?
Челюстта на Илайджа потрепна.
– Това беше подставена работа. Брат ми и неговата бригада – старата ми бригада – ограбили апартамента ми, за да изглежда, че новото гадже на Хейли и неговата бригада са ни ударили.
– Но защо? – Попита тя, шокирана. – Защо собственият ти брат би ти направил това?
Илайджа наполовина се усмихна, наполовина се намръщи.
– Защото Джейк знаеше, че ако успее да ме разгорещи и да ме накара да се бия, отново ще се включа в живота. Искаше да съм му задължен – Джейк искаше да си мисля, че ми е направил услуга. За негово нещастие аз разбрах истината.
Кейлин все още се олюляваше от това, което ѝ беше казал. Цялото това нещо звучеше като нещо от лош филм. Със сигурност не беше филм, в който тя искаше да участва.
– Как разбра?
– Отидохме при приятеля на Хейли и неговия екип в апартамента им. Влязохме, изненадахме ги, пукнахме няколко души по главата, но нищо прекалено грубо. Те не бяха подготвени за нас. Мислехме, че ще влезем и ще се измъкнем лесно, но когато си тръгвахме, едно от момчетата ни беше намушкано с нож.
– Колко тежко беше?
– Видя кръвта по мен. Беше доста зле. Удари го право в рамото. Няколко сантиметра в другата посока и щеше да засегне сънната му артерия и сега щеше да е мъртъв.
– Илайджа, това можеше да си ти. – Кейлин започна да трепери само от мисълта за това.
– Да, но не бях аз. След това не се задържахме наоколо, просто продължихме да вървим – излязохме оттам с някакви наркотици, няколко бижута. Но без пари.
– Наркотици? – Попита тя с отвращение. – И какво ще правиш с тях?
– Това е областта на Джейк. Аз не питам – отвърна Илайджа.
Тя поклати глава.
– Това е лошо. По-лошо от лошо.
– Ти искаше да знаеш. Никога не съм казвал, че това е правилно, Кейлин.
Тя въздъхна, чувствайки се зле в стомаха си.
– Все още не разбирам как разбра истината.
– Докато оказвах натиск върху раната му, моят така наречен приятел ми се извини. Предполагам, че си е помислил, че умира или нещо подобно. Извини се, а аз му казах, че няма причина да ми се извинява. И тогава той каза, че ако умре, трябва да знам, че никога не е искал да ме подгони по този начин.
– И брат ти го е чул да ти казва това?
Илайджа сви рамене.
– Да, той чу всичко това. Седяхме на задната седалка в колата на Джейк и се заливахме с кръв, докато той караше към болницата.
Кейлин дори не знаеше какво да каже.
– Съжалявам, предполагам – каза му тя.
– Защо съжаляваш?
– Съжалявам, че попитах, и съжалявам, че брат ти е направил това с теб.
Илайджа изсумтя.
– Отмъщението е кучка – беше всичко, което каза.
И след това спряха да говорят, докато не стигнаха до университета в Кеймбридж.
Когато паркираха и слязоха от колата, на Кейлин ѝ стана ясно, че това е истинско. Двамата наистина щяха да отидат и да вземат нещата ѝ от стаята. Ако Алисия или Нели бяха в стаята, можеше да стане много неловко. Кейлин не искаше да мисли за това.
С Нели можеше да се справи, но с Алисия – това беше друга история. Алисия и Илайджа се бяха намразили от пръв поглед.
Те излязоха на площада, където се разхождаха ученици, отиващи към и от занятията и общежитията.
Илайджа наблюдаваше всичко около себе си със странно изражение на лицето. Кейлин не можеше да реши дали се презира, или просто се забавлява с тези привилегировани деца, които сякаш си мислеха, че светът им принадлежи, а не обратното.
Минавайки покрай сградата, в която се намираше кафенето, Кейлин случайно видя с ъгълчето на окото си познато лице. Тя замръзна на място, а Илайджа проследи погледа ѝ до входа на сградата.
Джейсън и няколко негови приятели изчезнаха във входа на сградата точно когато Илайджа погледна към тях.
Назад към част 9 Напред към част 11