***
Когато стигнаха до апартамента ѝ, там нямаше никой. Кейлин изпусна дълбока въздишка на облекчение, защото нямаше интерес да се занимава с повече драма след това, което вече се беше случило в кафенето.
Бързо грабна една чанта и започна да я пълни с всички свои дрехи и вещи от първа необходимост.
Илайджа се разхождаше из общото пространство, разглеждайки картините, книгите и различните дрънкулки, които бяха поставени из стаята на общежитието.
След това се запъти към стаята на Кейлин и се облегна на вратата със спокойна усмивка, наблюдавайки как тя опакова нещата.
– Не забравяй да си опаковаш пижамата – засмя се той.
– Снощи я нямах, а ти изглеждаше, че нямаш нищо против – отвърна тя.
– Добре.
Точно когато Кейлин се канеше да приключи и да си тръгне, дръжката на вратата изтрака и се отвори, а в апартамента влезе Алисия. В момента, в който видя Илайджа, очите ѝ се свиха.
– Какво правиш тук?
Той кимна небрежно към Кейлин.
– Аз съм с нея.
Алисия погледна към Кейлин, а устните ѝ се стегнаха в неодобрителна линия.
– Не трябваше да го водиш в общежитието. Той ме кара да се чувствам неудобно. – Тя се промъкна покрай Илайджа и се изправи срещу Кейлин от по-близко разстояние. – И какво стана с това, че ти просто си тръгна снощи?
– Не съм си тръгнала просто така. Писах ти.
Изведнъж погледът на Алисия се насочи към чантата на леглото, която Каелин опаковаше.
– За какво е това? Пак ли напускаш училище?
– Наистина няма да се карам с теб за избора си, Алисия. – Кейлин закопча ципа на чантата, въпреки че си мислеше, че ще се скъса. Накрая я затвори.
– Не можеш просто да идваш и да си тръгваш по този начин – каза ѝ Алисия. – Това не е честно спрямо нас. Ще те докладвам и ще помоля за прехвърляне на съквартирантка.
– Прави каквото трябва, Алисия. – Тя се опита да вдигне чантата на рамото си, но тя беше толкова тежка, че едва не я изпусна.
За миг Илайджа я издърпа от нея и преметна каишката през собственото си рамо.
– Готова ли си? – Каза той.
– Кейлин, не си прави труда да се свързваш с мен никога повече – каза Алисия. Гласът ѝ беше дрезгав от гняв. – И не си добре дошла отново в тази стая. Ще съобщя на училището.
– Ако това е, което трябва да направиш – сви рамене Кейлин. И тогава тя и Илайджа си тръгнаха.
– Той отново ще те нарани! – Извика Алисия, докато те си тръгваха. – Той не е добър! Всички освен теб виждат това, Кейлин!
Гласът на Алисия отекна в коридора на общежитието, докато Илайджа и Кейлин слизаха по стъпалата. Те не разговаряха минута-две, докато излизаха от общежитията и минаваха през двора.
– Толкова ми е писнало от всички, които си мислят, че знаят как да управляват живота ми – каза най-накрая Кейлин. – Защо Алисия си мисли, че може да се отнася така с мен? Имам ли мишена на гърба си или нещо подобно?
– Тя просто е озлобена – каза Илайджа. – Срещал съм много момичета като нея. Тя мрази собствения си живот и не харесва хората, които могат да имат нещо, което тя няма.
– А какво имам аз? – Каза Кейлин.
– Мен – каза той и когато тя го погледна, разбра, че не се шегува. Имаше предвид това.
Тя се усмихна.
– Тогава всичко си заслужава.
Той държеше чантата с едната си ръка, а другата преметна през раменете ѝ, придърпвайки я към себе си.
– Това, което имаме, си струва да се борим за него, Кейлин. Никога не позволявай на никого да ти каже обратното.
Назад към част 11 Напред към част 13