Драконите от червената планета Таджс-Бебето на дракона-Част-23

КАЛИСТА

Има толкова много работа! Сега, когато през града тече поне минимална енергия, всички сме заети с разследване и търсене. С Ладон прекарваме по-голямата част от дните си разделени, но всяка вечер се прибираме един при друг. Той се грижи толкова много за нас и е толкова закрилящ. Не обича да се разделяме през деня, но вниманието му е необходимо, за да надзирава екипите, които изследват града.
Част от моята и на Джоли работа е спасена от останките на разбития ни кораб. Двете с нея работим, за да видим дали можем да приспособим някое от семената, за да растат в тази по-сурова среда. Храната е най-големият ни проблем, непосредствено след безопасността от чудовищата, които бродят из пейзажа.
Вчера глутница густери навлезе в самия град и двама души загубиха живота си, преди да успеят да намерят подслон. Екип от инженери работи по силовото поле, което видяхме, че градът има на видеоклиповете с дронове отпреди опустошението. Ако успеем да го задействаме, тогава поне ще има място, където да сме в безопасност.
– Знаеш ли – казва Джоли. – Това място наистина прилича на Галифрей.
Случайна вълна от гадене преминава през мен и изведнъж ми става студено. Стомахът ми се свива и желанието да повърна е толкова силно, че жлъчката се надига в гърлото ми.
Джоли приема дискомфорта ми за объркване.
– Галифрей, особено ако успеем да задействаме купола – казва тя през смях.
– Аз знам… – Думите, които исках да кажа, са прекъснати от нова вълна на гадене, след което тичам за кофата.
Става ми лошо, жестоко, стомахът ми сякаш се опитва да изтласка всичко, което съм яла през живота си. Джоли се втурва към мен и придържа косата ми назад. След като приключвам, се чувствам по-добре, сякаш изобщо всичко е наред. Изправям се и избърсвам студената пот от челото си. Джоли ми подава няколко салфетки и аз се почиствам.
– Добре ли си? – пита тя.
– Да, случайно е – казвам аз. – Може би нещо, което съм яла.
Джоли ме оглежда нагоре-надолу, като се мръщи. Очите ѝ попадат на стомаха ми и тя се намръщва още повече.
– Какво? – Питам.
– Нищо – казва тя и се обръща. – И така, да, Галифрей, знаеш ли Доктор Кой?
– Няма да се измъкнеш толкова лесно, какво?
– Нищо, сериозно – казва тя.
– Това не е нищо и не е Доктор Кой. Какво е то?
– Ами, просто… – тя се измъква и раменете ѝ се спускат, докато отстъпва пред изискванията ми. – Не си ли качила малко килограми?
– Какво? Не! Искам да кажа, не!
Смущавам се от коментара ѝ. Със сигурност не е това, което съм очаквала да излезе от устата ѝ. Ръцете ми се насочват към корема ми и докато го докосвам, ги сплесквам.
– Може би съм малко подута – казвам аз.
– Ами да – казва тя, без да откъсва вниманието си от микроскопа, през който гледа.
– Добре, да, какво? – Питам отново.
– Просто… виж, просто питам, но кога за последен път си имала менструация?
– Какво? Хм… – налага се да се замисля. – Преди катастрофата.
– Което беше преди почти месец, когато бяхме на кораба – казва тя.
– Не, това не може да бъде, имам предвид, че това е просто стрес, нали? Целият стрес от живота тук, оцеляването, натискът може да направи това с едно момиче.
– Разбира се, че може да е така – съгласява се тя. – Мислиш ли, че е само това?
– Трябва да е! Искам да кажа, че единственото момче, с което съм била, е Ладон и… – Спирам.
Никога не сме използвали някаква защита. Диетите ни на кораба ни позволяваха да контролираме бременността, без да мислим за това. Когато бяхме готови да имаме деца, приемахме хапчета, които противодействаха на химикалите в диетата ни. Беше толкова лесно, че дори не се замислих, че вече не спазвам тази диета.
– Ами – казва Джоли с усмивка.
– О, Боже мой – казвам аз, а гласът ми спада до шепот.
Всичко около мен се завърта, след което вълна от гадене е прогонена от замайване. Хващам се за съседния стол и се свличам на земята. Джоли се приближава и взема и двете ми ръце в своите. Тя ме гледа топло и кима с глава.
– Да! Това е толкова вълнуващо!
– Не, не е – казвам, защото страхът ме завладява. – Не знам… какво ще стане, ако… как ще се случи при неговата раса…
– Еее! Ще го разберем. Ти си гениална, както и аз. Преминаваме по този път, когато стигнем дотам.
– Лесно ти е да го кажеш – гласът ми едва надхвърля шепота.
Кръстосвам ръце върху корема си и се взирам. Може ли това да е така? Искам да кажа, че трябва да е така, нали? В очите ми се появяват сълзи, но после съм по-щастлива от всякога. Не знам дали ще се смея, или ще плача. Джоли ме придърпва в силна прегръдка.
– Всичко е наред – казва тя тихо. – Ще се справим с това.
Вдишвам дълбоко, кимвам и после се изправям.
– Да, просто е страшно, разбираш ли?
– Да, разбира се, но всичко е наред. Ще се справим. Освен това той се грижи за теб! По дяволите, аз ревнувам. Искам да имам човек, който да ме гледа така, както те гледа.
– Да, гледа, нали? – Казвам, и се чувствам по-добре.
– Да, по дяволите! Той е на седмото небе от щастие със теб и ти го знаеш. Виждаш ли как очите му светват, щом те види?
Усмихвам се, знаейки за какво точно говори.
– Трябва да му кажа! – Казвам развълнувано.
– Да, трябва! – казва тя също толкова развълнувана, колкото и аз.
Прегръщам я още веднъж и след това тръгвам да търся Ладон. Едва в средата на следобеда и намирането му отнема известно време. Когато го откривам, той е на върха на една от високите сгради и гледа към пустинята. Той е сам, а опашката му се върти напред-назад. Излизам на покрива и той ме поглежда през рамо.
– Калиста – казва той с усмивка.
– Какво правиш тук горе? – Питам го.
– Тишина и спокойствие – засмива се той. – Всички тези хора, това е странно и шумно.
– Те притесняват ли те? – Питам.
– Притесняват? – пита той и изглежда замислен. – По-скоро е различно.
– Добре – казвам и поставям ръката си в неговата.
– Хубаво е – казвам и поглеждам към града. – Можем да поправим всичко това и да го накараме да заработи отново.
Ладон свива рамене.
– Различно.
– Е, това не е всичко, което ще бъде различно – казвам, приближавайки се към това, което трябва да кажа.
– Хм – казва той и това звучи по-скоро като съскане.
– Надявам се, че нямаш нищо против…
– Против? Теб или тях? Ти не ми пречиш. Ти ме правиш щастлив, отблъскваш самотата ми.
– Добре – казвам аз. – Скоро към нас ще се присъедини още някой.
– Някой? Още от тях? – пита той, сочейки към мястото, където другите оцелели са си устроили дом.
Поклащам глава, гърлото ми се свива и не мога да произнеса думите. Една сълза пада и той я избърсва нежно.
– Калиста, какво е това?
– Бременна съм – изричам.
Очите му се разширяват и той изсъсква шумно.
– Бременна? – повтаря думата, като навежда глава. – Това ли е правилната дума?
– Да – смея се и поглеждам надолу към корема си. – Бременна.
– Сигурна ли си? – казва той тихо, поставяйки ръцете си върху корема ми.
Кимвам, неспособна да говоря, несигурна каква ще бъде реакцията му. Той движи ръцете си с кръгови движения около корема ми. Той коленичи пред мен, след което се навежда и целува корема ми през ризата. Издава тих звук, който прилича на бръмчене, после до ушите ми достигат тихи думи и разбирам, че пее. Не мога да доловя всички думи, но звукът му е толкова красив, че предизвиква свежи сълзи в очите ми. Когато свършва, той обръща главата си и я опира в мен, сякаш слуша ударите на сърцето ми. Поставям ръцете си на главата му, като го придържам близо до себе си, а той обвива ръцете си около мен. Най-накрая той се изправя и примигва няколко пъти.
– Ще се подготвя! – казва той рязко
– Ще се подготвяш? – Питам.
– Да, има много неща за вършене. Куполът трябва да бъде поправен. Детето ни няма да бъде застрашено тук, в нашия дом. Ще ни трябва повече жилищна площ. Вече няма да ходиш на лов с мен. Твърде опасно е и ще рискуваш двама. Ще обучавам останалите, за да бъдат полезни.
– Не съм счупена – казвам аз.
– Не, не си счупена, а съвършенна. Ти си съвършенна.
Той се навежда и ме целува.
– Благодаря ти – казвам аз и усещам как любовта му ме обгръща. – Обичам те.
Той се навежда назад и ме гледа в очите, сякаш ги търси.
Сърцето ми отказва да бие, когато осъзнавам, че съм казала думите. Двете думи, които съм задържала. Не исках да ги кажа наистина. Те се изплъзнаха, но ми се сториха правилни.
Вярно е, обичам го!
Обичам начина, по който ме защитава, начина, по който ме докосва, начина, по който се грижи, обичам начина, по който се усмихва и сърцето ми подскача при вида му. Аз го обичам! Той се взира в очите ми Обичам го! Той се взира в очите ми, после се усмихва и усмивката се разстила по лицето му като слънчевите лъчи.
– Обичам те – казва той и ме придърпва към себе си.
Притискам се в хладината му и съм обгътната от ръцете му. Той полага главата си върху моята и се вглеждаме в пустинята. Опашката му се премества от една страна на друга и крилете му трептят, издавайки единствения звук близо до нас. Градът е развалина, но ние можем да го поправим. Ще работим в екип, всички ние, и ще създадем дом за нашето дете. Двете ни раси ще се слеят в едно и бъдещето ще се превърне в нещо ново и светло. Това е, което нашата любов ще създаде. Мечтая си как ще изглежда бъдещето, щастлива в ръцете му, в новия ни град, който ще бъде блестящ и светъл. Бъдещето, което ще имат нашите деца, и светът, който ще оставим след себе си за тях.
– Трябва да отида при Джоли – казвам, но не искам да се отделям от ръцете му. – Тя ще иска да знае как си приел всичко това.
– Ще се разходя с моята любов – казва той и заедно се отправяме надолу към библиотеката, където я оставих.
– Джоли? – Викам, без да я виждам.
Отговаря ми тишина. Двамата с Ладон се разхождаме из експозициите, но тя не е открита никъде.
– Може би е отишла да си вземе храна? – казва той.
– Може би – казвам аз, а в мен се настанява неприятно чувство.
Спирам, когато излизаме навън, за да позволя на очите си да се приспособят към по-ярката светлина. Мей се разхожда около празния фонтан.
– Мей! – Викам ѝ. – Видяхте ли Джоли?
Мей спира да върви и ни поглежда.
– Не – казва тя. – Не е ли в библиотеката?
– Не, току-що бях там.
– Хммм, ами аз просто дойдох тук, за да разгледам този фонтан, за да видя дали мога да разбера откъде идва водоснабдяването му, съжалявам, че не съм я видяла. Вероятно е избягала да проучи някаква идея. Знаеш колко импулсивна може да бъде.
– Да, може би – казвам аз, но притеснението продължава да ме гризе.
– Опитай в казармата – казва тя, свивайки рамене.
– В казармата? – Питам.
– Да, така наричаме сградата, в която спим. По-лесно е, отколкото да казваш дузина различни неща. Все още не се чувствам като у дома си, така че, ами да.
– Добре, благодаря – казвам аз.
Вървим към бараката. Пред себе си виждам Амара и Инга. Амара е шумна както винаги и избухлива, а Инга върви с наведена глава.
– Искам само да кажа, че ако просто се бяхме уверили, че по-голямата част от енергията отива в казармата, нямаше да имаме този проблем.
– Здравей, Амара – викам ѝ, докато се приближаваме една към друга.
– Какво? – пита тя, когато Инга вдига поглед нагоре, молейки ме с очи да я отведа.
– Някой от вас виждал ли е Джоли? – Питам я.
– Не и не ме интересува – казва Амара и започва да минава покрай мен.
– Хей! Не мога да я намеря – казвам разстроена.
Ладон пристъпва пред нея, препречвайки пътя ѝ напред.
– И това как е мой проблем? – Амара пита през рамо.
– Е, не е, но, искам да кажа, че можеш просто да помогнеш малко – казвам аз, чувствайки се победена.
– Да, помогнах. Не съм я виждала. Нещо друго, принцесо? – Амара се измъква.
– Не, това е всичко – казвам аз. – Остави я да си върви – казвам на Ладон на неговия език.
Той се отдръпва настрани, а Амара минава покрай него, очевидно разстроена, но не казва нищо повече. Изминава десетина метра надолу по улицата, след което се обръща.
– Идваш ли или какво? – крещи тя на Инга.
– Разбира се – казва Инга, въздъхва и се втурва след нея.
– Какво беше това? – Ладон пита, докато ги гледаме как си тръгват.
– Не знам – казвам аз. – Единствената ми друга идея е да проверя койката ѝ.
– Добре, любов моя – казва той.
– Не е нужно да идваш – казвам аз.
– Ще дойда – казва той и отново поглежда към Амара.
Очевидно е, че се държи защитно, но това ми харесва в него. Проправяме си път до казармата и вътре, след което се изкачваме по стълбите към стаята на Джоли. На вратите няма ключалки, но аз почуквам, за да съм сигурна. Никой не отговаря, затова бутам вратата.
– Джоли? – Питам.
Стаята е празна. Намръщена се обръщам към Ладон.
– Не мислиш ли, че са я отвлекли?
– Не, никой не би посмял сега, когато сте в моя град. Това би било обида. Никой Змей не би посмял.
– Ладон, тя е най-добрата ми приятелка. Трябва да я намерим.
– Сигурно е тръгнала да търси нещо – казва той.
– Да, вероятно – казвам, но ме гризе съмнение.
Той е прав. Сигурна съм, че е прав. Нищо не е на мястото си, нито една от вещите ѝ не липсва, вероятно просто се е заловила да гледа нещо и не се е върнала. Най-накрая се убеждавам в това, най-вече.
– Ако утре не е тук, ще ми помогнеш ли да я намеря? – Питам.
– Да, разбира се – казва той.
– Благодаря ти – казвам, след което тръгваме обратно към дома ни.

Назад към част 22                                               Назад към част 24

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!