КАЛИСТА
Главата ми бие като солиден бас барабан, на който свири барабанистът на „Металика“. Двоен удар, единичен удар, двоен удар, единичен удар. Интродукцията на “One“ пронизва черепа ми. Горещо ми е, наистина, наистина горещо. Опитвам се да отворя очи, но това е твърде голямо усилие. Устата и гърлото ми са сухи сякаш съм яла пясък, а очите ми са залепени. Отказвам се. Сигурно съм затворена в слънцето, че е толкова адски горещо, а на мен просто не ми се иска дори да опитам. Казвам на ръката си да се движи, но тя сякаш е на милиони километри от мен.
Някой стене и плаче. В главата ми отекват хрипове на болка, което прорязва блъскането. Ръката ми най-сетне реагира, бавно се повдига, докато не усещам как докосва челото ми. Разтърквам се по очите си. Нещо песъчливо ги покрива, така че го избърсвам, доколкото мога. Всичко ми се струва далечно, откъснато от мен и трудно постижимо. Най-простите задачи изискват огромни усилия, за да преодолея пулсиращата болка в главата си. Не искам да съм тук. Принуждавайки се да отворя очи, имам чувството, че те си проправят път през очните ми ябълки, след което ме напада ярка светлина, която временно ме заслепява.
– Гах! – Извиквам.
– Калиста? – Гласът на Джоли идва отнякъде наблизо.
Примигвам многократно, опитвайки се да прочистя зрението си, за да видя приятелката си.
– Да? – Гласът ми звучи несигурно дори за мен.
– Жива ли си? – пита тя.
– Може би? – Все още не мога да видя, затова избърсвам яростно очите си и най-накрая зрението ми се прояснява.
Иска ми се да не беше станало. Лежа по гръб и се взирам в червено-оранжевото небе с мъхести облаци, които изглеждат като лилаво-синини. Пламтящо червено слънце ме гледа гневно. Отблъсквайки се от земята, се издигам на лактите си. Докато го правя, те потъват малко.
Пясък, червен пясък, осеян с масивни парчета стомана и тела докъдето ми стига погледът. В далечината се издигат високо скални релефи, които прекъсват хоризонта и линията на видимост. Изглежда, че се намираме в някаква долина или насред пустиня.
– По дяволите – казва Амара, като подсвирка.
Поглеждам към нея, тя е на крака и закрива очите си, докато се върти в кръг. Лежа по гръб и главата ме боли още по-силно.
– Какво стана? – пита ме Джоли.
– Катастрофирахме на Татуин – въздъхвам аз.
– Това е Вулкан – казва Амара.
– Не е – мърморя аз. – Пясък, шибан пясък навсякъде. Това е Татуин.
– Червен е и има планини, това е Вулкан – отговаря Амара.
– Добре – връщам аз на любителката на „Стар Трек“. – Кажи на Скоти да ме телепортира, за да може Кости да направи нещо с тази болка в главата ми.
– Просто се радвай, че не носиш червена риза – провиква се Джоли.
– Уф – въздишам.
Джоли коленичи до мен и оглежда главата ми. Когато докосва задната ѝ част, остра болка ме пробожда и аз извиквам от изненада и интензитета ѝ. Тя свива устни и поклаща глава.
– Доста добре си се разбила – казва тя.
– И сама се досещам – казвам аз, преобръщам се и заставам на колене.
– Бъди внимателна – казва Джоли и ми помага да се закрепя.
– Разбира се, имам цялото време на света за това – казвам и се изправям бавно.
Джоли се държи за мен, а Амара идва и ми помага от другата страна. Опирам се на тях с благодарност, докато световъртежът отмине. Трите мълчаливо оглеждаме района. Очевидно е, че сме се разбили на планета и то не гостоприемна. От пясъка стърчат масивни части от колониалния кораб, някои от тях може би са достатъчно цели, за да ги използваме за подслон. По пейзажа са разпръснати тела, които може да са живи или мъртви. Някои от тях се движат, а няколко души са на крака и се оглеждат изгубени. Горещината ще бъде най-непосредственият ни проблем. Гърлото ми е пресъхнало като целия този червен пясък, а кожата ми гори. Поглеждам към приятелите си и виждам, че и те горят.
– Трябва да намерим подслон – казва Амара. – Сега.
– Да – съгласявам се аз. – И да разберем кой е оцелял.
Джоли пребледнява при думите ми, но Амара кимва в знак на съгласие.
– Тази част изглежда доста цяла – Джоли посочва част от кораба, която е на няколкостотин метра.
– Вероятно това е най-добрият ни залог – казвам аз. – Можем да съберем оцелели по пътя си.
Трите започваме да крачим през горещия пясък. Първият човек, който лежи на земята и до когото стигаме, не е успял да оцелее. Благоприличието ме кара да искам да го погреба или да направя нещо, но оцеляването трябва да е на първо място. Следващият, до когото стигаме, е Инга. Когато се приближаваме, тя изведнъж скача на крака и се оглежда с широко отворени очи.
– Инга! – Викам ѝ.
Тя завърта глава толкова бързо, че главата ме заболява още повече.
– Добре си – казва Джоли и тича към нея.
– Къде сме? – Инга пита, но гласът ѝ се пречупва.
– Татуин – казвам аз.
– Вулкан – казва Амара точно върху мен. Поглеждам я с поглед и тя ми го връща. – Аз спечелих този дебат, помниш ли?
– Точно така – съгласявам се провиквайки се. – Вулкан.
Инга поглежда между нас със сълзи в очите. Светлата ѝ кожа е яркочервена и вече започва да се подува. Трябва да стигнем до подслон и да намерим вода, иначе нищо друго няма да има значение. Събираме Инга и продължаваме по пътя си към масивното парче от това, което беше единственият дом, който някой от нас някога е познавал. Инга тихо плаче, докато вървим, а главата ми продължава да се блъска.
Намираме шепа други, но повечето от тези, до които стигаме, не са оцелели. Събираме тези, които са оцелели, и всички се подкрепяме взаимно, като вървим напред. Докато стигнем до сянката, хвърляна от разбития кораб, вече съм замаяна и коленете ми са слаби, а освен това стомахът ми се свива и ми се гади. Останалите не се справят по-добре. Жегата е невероятна, твърде голяма, за да се справим с нея. Все още не съм видяла никакви признаци на живот. Любопитно ми е как би трябвало да се адаптира всеки растителен живот, за да оцелее. Има ли друг живот? Сами ли сме на тази планета и обречени ли сме да умрем? Мисля, че ако имам достатъчно време, мога да измисля начин да адаптирам семената ни, ако някое оцелее, но ще ми трябва лаборатория и време.
– Най-накрая – въздъхна Амара с облекчение, когато най-сетне попаднахме на сянка.
Проправяме си път по хладния метал на кораба, опитвайки се да намерим отвор. Той е огромен, вероятно дълъг триста-четиристотин метра и се извисява поне стотина в небето. Прилича на триъгълник с един връх, заровен в пясъчната земя. Слънцето е отзад и сянката, която хвърля, е поне с двайсет градуса по-хладна, отколкото извън него, но все още горещо. Няколко души от малката ни група припадат, което ни принуждава да спрем и да им помогнем да се изправят на крака, преди всички да продължим. Напредваме бавно, твърде бавно. Ако скоро не намерим вода, нищо друго няма да има значение.
– Мисля, че това е ръбът там горе – въздъхва Джоли.
Амара и аз кимваме. Не мога да понеса идеята да говоря повече. Гърлото ми е прекалено сухо. Работя с устата си, опитвайки се да вкарам влага в нея, но не получавам нищо. Синусите ми дори горят, което ме кара да не искам да вдишвам въздуха. Мигам отчаяно, опитвайки се поне да изкарам пясъка от очите си, но и там нямам успех.
Стигаме до ръба на кораба и аз се облягам на него, опитвайки се да погълна малката утеха на прохладата му. Амара се придвижва напред и изчезва зад ръба. Най-накрая събрах воля да я последвам и си проправих път зад ъгъла. Пясъкът подкосява краката ми с всяка стъпка, което прави всичко още по-трудно. Това място е гадно.
След като се измъкнах от ъгъла, корабът продължава доста дълго, но първото нещо, което забелязвам, е, че има отвор, в който мога да видя, и че в него се движат хора. Те са спрели да погледнат Амара и мен, след което няколко от тях се втурват и ме прегръщат, след което аз падам в ръцете им и те внасят мен и останалите вътре. Там е хладно и тъмно и това е най-невероятното, най-прекрасното чувство, което някога съм изпитвала. Перфектно е. Хладно, няма слънце, благодаря на всички звезди на небето, че няма слънце, което да ме пече!
Вкарват малката ни група вътре и тогава влиза Розалинд, жената в бяло, с която се запознахме точно преди всичко да отиде по дяволите. Тя стои властно висока и съвършена, сякаш дори слънцето не може да пробие защитата ѝ. Съвършена е и се кълна, че не се поти, което е просто странно. Тя гледа, стиснала устни, сякаш внимателно обсъжда думите си.
– Каква е специалността ти? – пита тя.
Примигвам и присвивам очи, за да се съсредоточа върху нея. Това не е в групата на въпросите, които очаквах, и ми е трудно да го осмисля.
– Какво? – Питам в проява на абсолютна гениалност.
– Твоята специалност? Каква беше работата ти? – повтаря тя, говорейки по-бавно.
Може би това помага, защото все пак прониква в постоянното пулсиране в главата ми, дори и да не е въпросът, който бих очаквала.
– Биохимия – отговарям ѝ. – По-специално, свързана с ботаниката.
– Добре, ще ни трябваш.
– Добре? – Съгласявам се с питане.
Какво означава „добре“? Ами ако не е добре?
– Трябва да намерим вода – отсичам аз.
Госпожа Генерал прави движение с една ръка, без да откъсва поглед от групата ни. Някои от хората, които вече са вътре, се приближават с контейнери, пълни с хладка вода. Всички ние ги грабваме и отпиваме. Студът се отразява на гърлото ми като успокояващ балсам.
– Забавете темпото – нарежда Розалинд.
Стомахът ми се свива силно от студа и аз се превивам от болка. Амара беше по-умна и отпиваше от водата си бавно, докато останалите отпиваха жадно. Болката и гаденето отшумяват и главоболието ми най-сетне се връща към тъп рев, така че се изправям пред жената в бяло, която вече е насочила вниманието си обратно към издаването на заповеди на останалите оцелели.
– Какво се случи? Къде сме? Как стигнахме дотук?
Тя се обръща, за да ме погледне, докато малката група, дошла с мен, се приближава. Джоли и Инга са се вкопчили в ръцете ми от двете ми страни и дори Амара се е приближила, за да ме слуша. Розалинд въздъхва, когато насочва цялото си внимание към нас. Някои от другите оцелели също са спрели да се събират и организират, за да слушат. Розалинд се оглежда наоколо, стискайки устни, след което взема решение. Отдалечава се на няколко метра, качва се върху няколко щайги с припаси и вдига ръка към всички нас. Събираме се по-близо около нея, за да я слушаме.
– Добре, всички – казва тя и гласът ѝ се носи лесно през събралите се. – Ето какво знаем със сигурност. Нашият кораб, нашият дом, беше нападнат от космически пирати. Те повредиха системата за поддържане на живота и изпратиха кораба в състояние на аварийно оцеляване. Това означава, че частите на кораба са били запечатани и поради нанесените щети са се разпаднали на по отсеги. Ние се приземихме аварийно на негостоприемна планета. Първият ни приоритет е оцеляването.
– Ами спасяването? – пита някой в тълпата.
– Няма да има спасяване – казва Розалинд.
От събралите се се чуват въздишки и викове на отчаяние. Стомахът ми се свива в стегнат възел, когато усещам мащаба на ситуацията. Обръщам се и поглеждам към Джоли, виждам сълзите в очите ѝ. Инга стиска ръката ми достатъчно силно, за да прекъсне притока на кръв към ръката ми, която изтръпва.
– По дяволите – казва тихо Амара.
– Можем да оцелеем – казва една красива блондинка, която пристъпва напред, за да застане пред Розалинд. Косата ѝ е толкова светла, че изглежда почти бяла и подобна на ореол на червеното слънце, което пронизва сенките на нашето убежище. Тя се усмихва и сякаш успокояващ лъч светлина преминава над тълпата. – Просто трябва да се организираме. Да работим заедно и всичко ще бъде наред. Някой ще ни спаси накрая, но дотогава трябва да работим заедно.
Розалинд я поглежда и кимва.
– Мей е права – казва тя. – Трябва да се съсредоточим върху непосредствените нужди. Събиране на оцелели, поправяне на този подслон, храна и вода. След това ще се справим с тези, които не са успели, но засега на първо място са оцелелите. В тази жега трябва да сме внимателни, всички ли знаят признаците на топлинен удар?
Няколко души признават, че знаят, сред разпръснато мърморене.
– Кой ви постави начело? – пита един мъж от тълпата.
Розалинд търси източника, но никой не пристъпва напред. Почти ми се струва, че разпознавам гласа, но не може да е той. Главата ме боли толкова много, че засега просто я изтласквам настрана.
– Аз съм лейди генерал Розалинд, ръководител на сигурността, ако някой друг смята, че е по-квалифициран от мен да ръководи тази мисия за оцеляване, тогава го приветствам да излезе напред.
Никой не го прави и това сякаш урежда нещата за момента.
От тълпата излиза закръглено момиче с кестенява коса. Познавам я от кораба, казва се Лана. Облечена е в риза с дълбоко деколте, която показва голямото ѝ деколте, и тесни панталони. Тя поглежда към тълпата, а после към Розалинд.
– Какво ще кажете за пиратите? Те също ли катастрофираха? Трябва ли да се притесняваме и за тях?
– Изпратих няколко разузнавачи и не видяхме никакви следи от кораба им или от тях – казва Розалинд.
– Но това означава ли, че сме в безопасност? – пита Лана.
– Как се казваш? – Розалинд пита.
– Лана – отговаря тя, сложила едната си ръка на хълбока.
– Лана, поставям те начело на малък екип, който ще разузнава района специално, за да търси всякакви заплахи, пиратски или други, за които трябва да знаем.
– Аз не… – Лана казва.
– Благодаря ти, Лана – казва Розалинд и прекъсва възраженията ѝ. – Приносът ти е оценен. Името ти?
Сега Розалинд сочи към мен и сърцето ми прескача.
– Калиста – казвам аз.
– Ботаник? – пита тя.
– Да – казвам.
– Добре, тези тримата с теб там, всички вие работите с Лана. Калиста искам да се заемеш с изучаването на местната фауна. Трябва да установим източниците на храна. Съществуващите ни запаси са ограничени и ще трябва да ги допълним възможно най-скоро. Има ли други въпроси?
Розалинд оглежда тълпата властно. Няколко души промърморват, но никой не се изказва.
– Добре, тогава се захващайте за работа, имаме много за вършене. След като съберем и складираме по-голямата част от провизиите, ще създадем екипи, които да се грижат за тези, които не са оцелели. Бъдете внимателни, не знаем нищо за тази планета и всичките ни компютри са изчезнали. Работим на сляпо.
Тълпата се разпръсква и аз се обръщам обратно към приятелите си.
– Е, това беше интересно – казва Амара тихо.
– Да – съгласявам се аз. – Предполагам, че всички имаме работа за вършене.
– Предполагам, че някой трябва да поеме отговорност – казва Инга.
– Не искам да си сама – казва Джоли и ме поглежда.
– Да, аз също, но не мисля, че лейди генерал се интересува от чужди блестящи идеи – казвам аз.
Разделяме се, като всички се насочваме към задачите си. Събирам малко вода, солени таблетки и дажби, както и намирам пончо от светлоотразителна материя, за което човекът, назначен за квартален отговорник на оцелелите, казва, че ще помогне за разсейване на горещината. Вземам всичко, екипирам се и тръгвам да проучвам местната среда.
Назад към част 3 Напред към част 5