Зодиакална Академия – Книга 2 Безмилостни Феи-Част 6

ТОРИ

Тичах надолу по спиралната стълба в Къщата на Въздуха, а сърцето ми биеше от вълнение. Ние останахме. Напускането изглеждаше като единствената възможност за няколко мрачни часа, но в момента, в който Дарси каза, че иска да остане, тежестта се вдигна от гърдите ми.
Никога не бих бягала от предизвикателство в живота си. И дълбоко в душата си знаех, че никога нямаше да си простя, ако в крайна сметка бях избягала от това.
Може и да не съм искала трона или да управлявам всички други феи в тази академия, но със сигурност, по дяволите, също не исках да се преклоня пред изискванията на куп садистични задници.
Няколко студенти ме забелязаха, докато минавах, няколко вика се чуха по пътя ми като „искаш ли да поплуваме, Тори?“ и „хареса ли ти потапянето снощи?“. Отвърнах, като вдигнах главата си високо и преминах покрай тях, без дори да си направя труда да отговоря. Имах по-големи риби за пържене от няколко злобни кучки, които се занимаваха само с това да впечатлят Наследниците.
Изкочих навън от Къщата на Въздуха точно навреме, за да видя светкавицата да проблясва в тъмното море от облаци над главата ми. Гърмът прогърмя и аз погледнах нагоре към бурното небе, очаквайки всеки момент да завали.
Затичах обратно по пътеката, която водеше към Кълбото, високата ми опашка се люлееше през гърба ми от бързото темпо. Вятърът задуха малко по-ожесточено и косата ми се развя около мен, миризмата на дим нахлу в ноздрите ми. Стиснах зъби, надявайки се, че никой друг не е усетил тази миризма по дрехите ми, когато минавах покрай тях.
Поддържах темпото си, докато минавах покрай Кълбото и завивах към Къщата на Огъня, сливайки се с други ученици от Огнения елемент, които бяха сред последните, които се връщаха от събранието. Забих се между тях, исках да се върна бързо и забързах напред, когато забелязах София.
– Хей – казах аз, докато влязох в крак с нея.
– Тори!- Тя ме прегърна и аз се препънах крачка назад от изненада, докато и върнах прегръдката за момент.- Бях толкова притеснена за вас двете – каза тя.- Видях кадрите на това, което Наследниците…
– Добре съм – казах бързо, изтръгвайки се от хватката и, когато видях Дариус да върви по пътя ни. Последното нещо, от което се нуждаех, беше той да си помисли, че се крия след това, което ми беше причинил. Той се смееше с група от фенклуба си и аз устоях на желанието да се разсмея на демонстрацията им. Милтън Хюбърт му се усмихваше толкова широко, че имах чувството, че ще оближе ботушите му, ако Дариус искаше това.
София проследи погледа ми, докато ме пускаше и аз я бутнах, за да я накарам да върви отново към Къщата, като обърнах гръб на Дариус, докато погледът му се движеше в моя посока. Исках да се върна преди него.
Вървяхме мълчаливо и аз я насърчих да се движи още по-бързо, когато тълпата започна да се сгъстява.
Вятърът се развихри около нас, носейки уханието на дим във въздуха, точно когато огромен трясък се разнесе в небето и дъждът избухна от облаците.
Няколко студенти извикаха, когато започна проливният дъжд и ние започнахме да бягаме към безопасността на Къщата. Много от по-големите ученици създадоха щитове от горещ въздух над главите си, за да изпарят дъжда, преди да успее да стигне до тях, но аз дори не помислих да се опитам. Оставих дъжда да ме намокри, като се разсмях на късмета си; сега вече не трябваше да се притеснявам, че някой ще забележи миризмата на дим по кожата ми.
София ме погледна каточили съм луда и аз и се ухилих.
– Харесвам дъжда – казах като обяснение и тя поклати глава, явно не беше съгласна.
Докато стигнахме до вратите на Къщата на Огъня, викове на тревога се надигнаха, хората крещяха и викаха за помощ и сърцето ми се ускори от звука.
Вътре изкачвах по две стъпала, исках да седна на първия ред, когато Дариус се качи горе и разбере какво се е случило със скъпоценната му стая. София едва успяваше да ме настигне и веднъж почти не я загубих в тълпата от крещящи, паникьосани студенти.
– Някой да извика Дариус! – изкрещя Маргьорит. – Нуждаем се от неговата водна магия!
Вмъкнах се в общата стая и се притиснах с гръб към стената, откъдето можех да видя ясно какво се случва. Вонята на дим беше изпълнила пространството и повече от няколко ученици кашляха и бързаха да се върнат навън.
– Какво, по дяволите, става? – Дариус изрева, когато влезе в общата стая и много от паникьосващите се гласове утихнаха в отговор на командващия му глас.
– На горния етаж! – Маргьорит извика отчаяно и се затича напред, за да го хване за ръката. – Това е твоята стая – гори!
– КАКВО? – Дариус измъкна ръката си от хватката й и се втурна през стаята.
Другите ученици се разпръснаха, за да се измъкнат от пътя му, докато той се качваше нагоре по стълбите.
Хванах лакътя на София и успяхме да влезем в тълпата, която го последва. Тя ме погледна с широко отворени очи и аз свих рамене в отговор, сякаш бях също толкова любопитна като нея. Чувствах се малко гадно да не и кажа истината, но споделянето на това, което бях направила с нея, само би я изложило на опасност. За нея беше по-добре, ако остане напълно невинна.
Милтън Хюбърт ме избута с лакти, когато стигнахме най-горния етаж и аз се опрях до стената, за да гледам настъпилата суматоха.
От горната част на вратата на Дариус излитаха пламъци и дебел слой дим се придържаше към тавана по целия коридор. Но не изглеждаше, че огънят е надхвърлил стаята му. Чудех се дали това е свързано с моята магия и факта, че исках да се насоча само към него или е просто късмет, че не се е разпространил.
С яростно ръмжене Дариус ритна вратата си достатъчно силно, за да разбие ключалката и да я счупи.
Огънят се опита да избухне към него, гладен за свеж запас от кислород, но Дариус вече беше вдигнал ръце и постави пламъците под свой контрол, като ги принуди да се върнат обратно.
Студентите викаха, тълпата се сгъстяваше в коридора, докато всички правеха място на Дариус да се справи със ситуацията. Трябваше да извия врат, за да видя над главите на всички, и зърнах Дариус, който командваше голям воден поток да извира пред него, когато влезе в ада.
– Кой друг държи Елемента на водата?- Маргьорит изпищя от паника, когато Дариус се отдалечи от поглед.- Има нужда от помощ!
Всички се огледаха, някой каза:
– Имам земя – безполезно и тогава някой друг ме забеляза.
– Помогни му! – каза момичето, хвана ме за ръката и ме повлече напред.
Когато останалите ученици ме забелязаха, те ме прокараха през редиците си, крещейки окуражаващи думи и настоявайки да помогна на капитана на Къща Огън с неговия малък проблем.
Стигнах до предната част на тълпата и се изправих лице в лице с Маргьорит, яркочервената и коса беше разбъркана за първи път и сълзите, боядисани със спирала, се стичаха по бузите и.
– Какво чакаш? – попита тя, протегна ръка да ме хване за китката.- Помогни му!
Изтръгнах ръка от ръцете и.
– Не – казах просто, гласът ми беше твърд и не предлагаше място за преговори.
– Какво? – извика тя. – Ти трябва да! Вие…
– Не трябва – казах аз. – И след снощи имах повече от достатъчно вода, за да ми стигне за цял живот. Нямам желание да я предизвиквам повече.
Звукът от счупване на нещо тежко беше последван от стреснат вик от Дариус и много от учениците зад нас изпищяха от страх.
– Помогни му, кучко! Маргьорит се хвърли към мен, сякаш мислеше да ме изтласка по коридора и аз вдигнах ръце, като я бутнах назад със струя от ледено студена вода, която я удари в отсрещната стена.
– О, изглежда, че все пак мога да се справя с малко вода. Това обаче е достатъчно. Не ми се иска повече да я викам. – Усмихнах и се и няколко издишвания на изненада дойдоха от тълпата.
Маргьорит изпръхтя гневно, вдигайки ръце, за да се защити, след което изглежда реши, че не е добре да предизвика още огън в настоящата ни ситуация.
– Капитанът на Вашия дом се нуждае от вашата помощ! – изръмжа тя.
– Е, когато аз имах нужда от помощта му, той ми каза, че ще трябва да се моля за нея. Така че мисля, че ще дам същия отговор – отвърнах ледено.
Маргьорит изпищя, отблъсквайки се от стената срещу мен, сякаш възнамеряваше да ме нападне с голи ръце. Въздушната магия се изгради в дланите ми, но преди да успея да я използвам, заповеднически глас изпълни коридора.
– Мини настрана! – Гласът на професор Пайро се разнесе над всички останали и тълпата се раздели, за да пропусне нея и директорката Нова.
Те се насочиха направо към края на коридора, където Дариус все още се бореше с огъня в стаята си и аз предложих на Маргьорит невинно свиване на рамене, когато се присъединих към тълпата, която ги последва.
Професорите се насочиха право вътре и аз зърнах опустошението, докато се облягах на стената, за да гледам.
Дариус беше в центъра на почернялото пространство, задъхан тежко, докато оглеждаше остатъците от спалнята си. Той беше успял да потуши пламъците, но сега всичко беше намокрено, както и изгоряло до черен цвят. Дънките му бяха изпепелени, ризата му изгорена почти изцяло от тялото му, за да разкрие татуировките, които бележеха плътта му и сажди по лицето му. Забелязах тъмночервен символ, татуиран на предмишницата му, който разпознах като знака на Везни и се запитах за момент защо има нечия друга зодия на кожата си.
Изглеждаше адски ядосан, може би дори малко опустошен и не можех да отрека прилива на триумф, който течеше във вените ми.
Дариус се огледа, когато професорът и Нова влязоха в стаята, тъмната му коса падаше напред над очите му, които пламтяха от ярост.
– Какво, за бога, се е случило тук, г-н Акрукс?- попита остро директор Нова, с ръце на бедрата.
– Не знам – изръмжа той.
– Първо онзи инцидент с горкия професор Аструм снощи, а сега този. Какви са шансовете две такива големи събития да бъдат свързани с огнена магия за толкова кратък период от време? – измърмори загрижено професор Пайро.- Може би трябва да се притесняваме, че това е опит за втора атака?
– Кой би се опитал да атакува Огнен Дракон с огън? – Отвърна Нова пренебрежително. – По-скоро бих повярвала, че това е опит да се прикрият доказателства…- Гласът и заглъхна, но очите и се присвиха към Дариус.
– Надявам се, че не ме обвинявате, директоре – изръмжа Дариус със заплашително нисък глас.
Всички в коридора бяха замълчали с надеждата да чуват по добре.
Мина напрегнат момент между Дариус и Директора.
– Сигурна съм, че FIB ще стигне до дъното на това – отговори тя накрая. – Каквито и да са мотивите за пожара.
Дариус ясно прие това като намек, че може да е направил това и очите му блеснаха с характеристиките на драконовата му форма, докато гневът му нарастваше.
– Ще ви уредим друга стая, докато се оправи тази бъркотия…- започна професор Пайро, пречупвайки нарастващото напрежение в стаята.
– Добре съм, имам къде да спя – отсече Дариус.
– Добре. Е, може би тук можете да съберете всичко, което можете да спасите и…- Тя замълча, докато се оглеждаше в напълно опустошената стая. Със сигурност не изглеждаше, че нещо може да бъде спасено.
Бедното малко богато момче, всичките му красиви неща са изчезнали.
Трябваше да се боря с усмивката, която идваше за устните ми, но не бях сигурна, че се справям.
– Просто имам нужда от моето злато и…- Дариус се огледа наоколо мястото, където преди беше сандъкът му със злато, и изрита няколко овъглени буци дърво, за да разкрие локвата от разтопено съкровище, което сега се беше охладило достатъчно, за да се слее с останки от килим и подови дъски.
Цялото му тяло сякаш за миг потрепери от гняв и двамата професори отстъпиха премерена крачка от него.
– Контролирайте формата си, г-н Акрукс! – извика Нова с писклив глас.
– О, мамка му, той губи контрол над Дракона – въздъхна един човек зад мен.
Дариус се залюля напред, опря ръцете си на пода, когато ръмжене на абсолютна ярост се изтръгна от него, което прозвуча твърде дълбоко, за да може човек да го издаде.
– Свети ад! – Пайро се спъна и Дариус успя да се изправи и започна да бяга.
Той се спъна и не успя да стигне до прозореца, преди трансформацията да започне. Крила избухнаха от гърба му, люспи покриха кожата му и дрехите му бяха накъсани направо от него. Той се изстреля от счупения прозорец половин секунда, преди тялото му да експлодира и огромен дракон да изскочи от пределите на плътта му.
Дариус издаде мощен рев, изпълнен с абсолютна ярост, когато се издигна в небето и малко парченце страх пробяга по гръбнака ми. Ако някога разбере, че аз съм отговорна за това, ще ме убие.
Драконов огън разкъса буреносните облаци и над учениците настъпи смъртоносна тишина, като всички се напрягаха да го видят, докато отлита. Повече от няколко души записваха цялото нещо в своите атласи и с нетърпение очаквах да гледам повторението на победата си няколко пъти.
– Шоуто свърши, хора! – извика Пайро, докато ни отвеждаше. – Върнете се в стаите си!
– Това е минус петдесет точки за Дом Огън за излязъл от контрол пожар! – Директорът Нова извика след Дариус, макар че той явно не я чуваше заради целия луд рев и дишане на огън. – И минус двадесет за ученик, който не успява да контролира формата си на поръчка!
Трябваше да прехапя устни, за да се спра да не се смея на това. Дариус Акрукс току-що беше изсипал лайната си пред всички заради това, което бях направила и нямаше представа, че това съм аз.
Директорката ме забеляза, преди да успея да избягам, и ме заговори.
– Чух за инцидентите снощи – каза тя тихо. – Радвам се да видя, че си добре.
– О, благодаря – казах аз, изненадана да чуя загрижеността в гласа и.
Тя протегна ръка, за да стисне ръката ми успокояващо.
– Минус сто и петдесет точки за Огън и Въздух за вас двете, защото липсватехте на събранието – каза тя, преди да ме освободи и да се отдалечи.
Устните ми се разтвориха от изненада от наказанието. Не ми пукаше за точките на дома, но беше казано много студено. Може би в края на краищата не беше толкова симпатична.
Бързо се обърнах и последвах тълпата надолу. Когато стигнахме до моя етаж, аз се отлепих и се оттеглих в безопасността на спалнята си.
Притиснах гръб към вратата, докато тръпка от адреналин ме разлюля. Подпалването на стаята на Дариус може да е ужасна идея, но, по дяволите , чувствах се наистина добре.

***

На следващата сутрин се изкъпах в собствената си баня, с лека усмивка на устните си, която просто не слизаше.
Докато горещата вода се стичаше по кожата ми, се опитвах да се накарам да съжалявам за това, което бях направил най-малкото от гледна точка на самосъхранението, но не можех да го направя. Може да е било безразсъдно и импулсивно, но беше и доста поетично. И това беше единственият начин, по който можех да отвърна на Дариус, докато все още се уча да поемам пълен контрол над силата си.
Напълно приключих с простото пренебрегване и търпене на глупости от Наследниците. Това, което бяха причинили на мен и Дарси във вечерта на партито, беше непростимо. И ако искаха да ни направят врагове, значи са успели напълно.
Сега просто трябваше да намерим начини да отвърнем на останалите.
Спрях топлата вода неохотно и се върнах в спалнята си, прокарвайки кърпа през косата си.
Засега бях оставила по-голямата част от съкровището на Дариус скрито в стаята на Дарси, но купчина осем тлъсти монети стояха в кула на бюрото ми, където ги бях оставила снощи.
Взех златна монета от върха на купчината и я извих през пръстите си. Като я гледах, се почувствах глупаво щастлива. Сякаш веднъж сме спечелили точка срещу тях и те дори не го осъзнават. Погледах монетата за няколко мига. От едната и страна беше гравиран дракон, а от другата – корона. Натиснах палеца си върху лицето на дракона, привличайки малко топлина към повърхността на кожата си, докато отпечатъкът от палеца ми замъгли чертите на ръмжящия звяр.
Отдръпнах палеца си, усмихвайки се на подобрението на монетата, преди да я оставя на място, за да мога да се облека.
Облякох чифт черни дънки и черна жилетка и направих очната си линия малко по-дебела, отколкото обикновено през деня. Днес имах сериозно нужда да канализирам гадната мацка, която краде супер мотори в свободното си време и не взимаше нищо от никого от задниците в бара на Джоуи.
Моят Атлас упорито звънеше от нощното ми шкафче и аз въздъхнах, докато се запътих да го взема. Докато го грабнах, пръстите ми се докоснаха до камата, която бях откраднала от Дариус и това силно усещане сякаш се зароди отново, сякаш присъствието му говаряше на мен, подканяйки ме да я взема. Грабнах я импулсно и бързо седнах в подножието на леглото си, докато отварях моя Атлас.

Вашият дневен хороскоп ви очаква Тори!

Стиснах устни, докато отварях хороскопа си, без да искам да чета още едно предупреждение за това да пазя гърба си днес. Но Дарси беше категорична, че обръщането на внимание на тези прогнози може да ни помогне да избегнем насилниците в това училище, така че поне ще го прочета.

Добро утро Близнаци!
Звездите говориха за вашия ден .

Промяната в подреждането на вашите звезди може просто да има положителен ефект върху деня ви. Но внимавайте да не се доверявате на промяната твърде лесно; ако искате това да е постоянна ситуация, тогава ще са необходими упорита работа и отдаденост на вашата кауза. Днес може да се окажете на курс на сблъсък с Телец, но ако можете да запазите равновесие, взаимодействието може да е по-добро от очакваното.

Барабанях с пръсти по бедрото си, докато обмислях думите за момент. Определено исках да мисля, че нашите звезди са на път да се променят, но цялата работа беше толкова неясна, че трудно можех да разчитам на това. Единственият Телец, за който можех да се сетя, беше Кейлъб Алтаир и нямах никакви намерения да имам каквото и да е взаимодействие с него, ако мога да го избегна, така че поддържането на равновесие вероятно няма да е проблем.
Отхвърлих хороскопа и реших да се регистрирам на началната страница на FaeBook. Не ми беше приятно да гледам неудобни истории и коментари за мен и Дарси, но ако не знаех какво има там, тогава нямаше да съм готова да се изправя пред това.
Прехапах устна, когато забелязах всички истории, изпълващи новинарската лента, и не можах да сдържа дъха смях, който ми се изплъзна, тъй като снимка на мрачното лице на Дариус ме поздрави с надпис и много коментари.

Милтън Хюбърт:
Какъв жесток свят! Стаята на Огнения наследник беше изгорена до основи, докато всички бяхме извън Къщата. Къде ще спи сега?

Маргьорит Хелебор:
Горкото момче! Винаги можеш да дойдеш и да останеш с мен.

коментари:
Тайлър Корбин:
Съвсем сигурен съм, че публично те заряза Мъфскраф, но пак намери начин да продължиш да изглеждаш отчаяна.

Маргьорит Хелебор:
В почивка сме, неудачник, провери си фактите.

Тайлър Корбин:
Наистина се надявам да разговаряш отново публично с него, за да мога да гледам как те изхвърля два пъти.

Елуиза Пирот:
В леглото ми има много място, Дариус.

Тили Фарбрингер:
Направо съм в сълзи от тази трагедия. Запалете свещ за загубата на Дариус тази вечер.

Избрах да се спася от нуждата да повръщам в устата си, тъй като забелязах дългата редица от съчувствени съобщения от половината училище и спрях да чета, но погледът ми беше привлечен обратно към тази картина. Дариус не просто изглеждаше ядосан, той изглеждаше искрено разстроен и наистина се надявах, че в стаята му е имало неща, от които наистина се е интересувал. Той заслужаваше лош късмет и аз не бях против идеята да му дам малко.
Превъртях, но всичко, което намерих, беше публикация след публикация, посветена на Дариус и бедствието в спалнята му. Публикациите за това, което Наследниците бяха направили с мен и Дарси, бяха погребани от новата училищна драма и бях повече от доволна да осъзная, че вече сме вчерашни новини. Ухилих се на кратък видеоклип, който показва как пламъците избухват от покрива на Дом Огън и за момент сякаш болката, която наследниците ни причиниха, беше прогонена.
На вратата се почука силно и аз трепнах, за малко да изпусна атласа си от изненада. Проклех се за опънатите си нерви, но не беше толкова изненадващо; преди две вечери почти се удавих, а сега бях подпалвач.
Наполовина мислех да се преструвам, че не съм тук, но ми се струваше малко като да се крия в стаята си, така че вместо това се изправих и се придвижих към вратата.
Бързо напъхах златните монети на Дариус в чантата си и я хвърлих на пода на път към вратата.
Пръстите ми се затвориха около дръжката, фиксирах отегчен израз на лицето си и отворих вратата.
В последната секунда осъзнах, че не съм скрила камата на Дариус и сърцето ми подскочи от паника, но беше твърде късно да направя нещо по въпроса.
Кайлъб Алтаир стоеше, облегнат на рамката на вратата ми, с половин усмивка на красивото си лице и ръка, която разбърква русите му къдрици. Толкова за избягването му днес.
– Хей, скъпа – каза той, когато го огледах изцяло.
Не си направих труда да чакам още една дума да излезе от устните му, преди да затръшна вратата пред лицето му.
Той заби крак във вратата, за да я спре да се затвори, и аз се отдръпнах от него, когато вратата се отвори отново. Погледът ми се вкопчи в кинжала, който лежеше на леглото ми, така че се хвърлих върху него, сякаш нямах никакви грижи на света и един от най-отмъстителните мъже, които някога съм срещала, не беше просто нахлул в личното ми пространство.
– Може ли да вляза? – попита Кейлъб с по-мек глас, отколкото бих очаквала. Все още не беше стъпил в стаята и не можах да се сдържа от изненадата, която проблесна върху лицето ми.
– Ами и двамата знаем, че не мога да те спра, ако това си решил да направиш – казах студено.
– Затова ти предлагам избор – отвърна той. – Просто искам да поговорим. – Кълна се, че няма да те докосна, дори няма да те ухапя. Просто бих искал да ме изслушаш.
– Защо? – попитах аз, присвивайки подозрително очи.
– Насаме, моля, скъпа, вече привличам малка тълпа тук.
Погледнах през рамото му и забелязах няколко от другите ученици на Огнения елемент, които дебнат отвъд него, както беше казал. Предполагах, че капитанът на Къща Земя не идваше толкова често в Къщата на Огъня, но той държеше елемента на огъня, за да може да влезе достатъчно лесно. И вероятно беше още по-интригуващо да го видят как ми се омилква.
Магията се надигна в гърдите ми, докато се подготвях да се защитя от него, ако е необходимо, но той не направи никакво движение към мен. Изглежда, че той наистина искаше разрешението ми да влезе и въпреки себе си, бях любопитна да чуя какво има да каже.
– Добре – казах най-накрая, като го поканих да влезе. Изправих се и притиснах гръб към стената до леглото си, като държах дупето си на камата.
Пулсът ми се ускори, когато Кейлъб влезе вътре и устните му леко потрепнаха, сякаш го беше чул. Което вероятно е направил. Проклет вампирски задник.
Вратата щракна и Кейлъб махна с ръка във въздуха. Вълна от топлина се плъзна по кожата ми и космите по тила ми настръхнаха.
– Заглушаващ балон – обясни той, когато забеляза обърканото ми изражение. – Само за да запазим разговора си поверителен.
Кимнах неопределено, опитвайки се да не мисля за факта, че това също означаваше, че никой няма да може да ме чуе как крещя.
Кейлъб се приближи към мен, сякаш щеше да дойде и да седне до мен на леглото, но вместо това посочих стола до бюрото си. Няма начин да го искам отново толкова близо до мен.
Той седна на стола и прокара ръка по челюстта си, докато ме оглеждаше с морските си очи.
– Какво искаш? – попитах, когато той не изглеждаше склонен да ме просветли.
– Просто ми хрумна, че вероятно не знаеш много за „Кода на вампира“- каза той бавно.
– Какво?
– Е, различните ордени на феите имат свой собствен управителен орган, който да ръководи действията на своите членове, докато са под влиянието на тяхната форма на орден. С толкова много различни поведения, характери, инстинкти и способности за жонглиране е много по-лесно да поддържате контрол, като имате отделни фракции. И като мой Източник, реших, че е правилно да знаеш малко за…
– Кейлъб? – попитах аз, като го прекъснах. – Ако не си тук, за да ме ухапеш, тогава може би просто искаш да ме ядосаш? Защото освен ако последната ти форма на мъчение не е да се опиташ да ме отегчиш до смърт, нямам абсолютно какво да ти кажа. Не знам дали си забравил, но ти и твоята извратена група приятели почти ме убихте предната вечер, така че нямам никакъв интерес да прекарвам каквото и да било време във твоята компания.
Кейлъб срещна омразата в погледа ми с проблясък на усмивка.
– Е, радвам се, че все пак те не съкрушиха духа ти, скъпа.
Настръхнах от факта, че той дори не трепна от думите ми. Не пропуснах факта, че той беше казал „те“, сякаш не беше участвал в случилото ми се, което беше глупост, защото го бях видяла да стои точно до тях, част от тяхната група преди и през време на всичко което се случи.
Кейлъб продължи да ме наблюдава с интерес, докато се борех срещу желанието да започна да крещя по него.
Какво, по дяволите, ставаше с този човек? Той току-що нахлу в личното ми пространство и започна да ми говори за организацията на Орден, с който не исках да имам нищо общо.
– Ако ти не си тръгнеш, аз ще си тръгна – казах твърдо.
Избутах се от леглото, като обърнах завивката, докато се надигах, за да скрия откраднатата кама.
Стигнах до вратата, но Кейлъб се стрелна към мен в замъглено движение, притисна ръката си към нея до главата ми и се наведе близо до мен. Бях прикована от мъжкия му аромат и твърдите линии на мускулестото му тяло. Единственият ми избор беше да срещна погледа му, докато ме хвана в капан с него.
– Просто… исках да знаеш, че нямам нищо общо със случилото се на басейна – въздъхна той. – Знаех, че другите планират нещо, но нямах представа, че ще бъде така…
Обърнах се към него, чудейки се какво, по дяволите, иска да кажа на това.
– Ако просто си беше тръгнала с мен, когато те помолих – въздъхна той. – Тогава можехме да се насладим на много различен вид вечер.
– О, значи аз съм виновна, защото не исках да си тръгвам с теб? – попитах аз, повдигайки вежда към него.
– Не. Но се опитах да те измъкна оттам, това трябва да се брои за нещо.
– Ти се опита да ме измъкнеш оттам, за да можеш да ми влезеш в панталоните, което наистина не е героично по никакъв начин. Опита ли се да измъкнеш Дарси от Сет, преди той да и отреже косата? – изръмжах аз.
– Е, не, но тя не е моя Източник. Длъжен съм да те защитавам от нараняване и се заклех, което означава, че не мога да те изтезавам или измъчвам – каза Кейлъб.
– О, колко благородно. Не мога да кажа, че се чувствах особено защитена в този басейн. Бях полумъртва, когато Орион ме извлече оттам.
– Нямаше да те убият – каза той, въпреки че в гласа му имаше нотка на колебание, което ме накара да мисля, че не е напълно сигурен в това.
– Това ли е всичко? Приключи ли с неубедителния си опит за извинение, защото имам къде да бъда – троснах се аз.
– Не се извинявам – каза той. – Просто ти казвам, че не бях аз. Не е нужно да се страхуваш, че ще ти направя нещо подобно. Като мой Източник можеш да си сигурна в това.
– Е, не се занимавай особено с моята сигурност. Не искам да съм твой Източник и ако това е единствената причина да не си психопат, тогава няма с какво да се гордееш. Защо просто не ме освободиш от така наречената си връзка и тогава можеш да имаш свобода да бъдеш толкова задник колкото останалите ти приятели и няма да се налага да търпя усещането на устата ти върху кожата ми отново. – Погледнах го гневно, докато ме държеше прикована към стената, отказвайки да отстъпи. Магията изтръпна, докато препускаше по ръцете ми и се събираше в дланите на ръцете ми, готова да бъде освободена.
Кейлъб задържа погледа ми за няколко дълги секунди, след което въздъхна, като отдръпна ръката си от вратата и отстъпи назад.
– Не дойдох тук, за да споря с теб, Тори. Искам да знаеш, че случилото се онази вечер не ме кара да се чувствам добре. Феите трябва да претендират за властта си и да се борят за позицията си, но те трябва да направят това един на един. Начинът, по който те постъпиха с теб… Знаеш ли, че проби леда, докато само Макс го контролираше? Трябваше и силата на Дариус, комбинирана с неговата, за да те хване в капан под него.
– Е, ти вече знаеш, че съм по-силна от всички вас. Липсата на обучение ни поставя в неизгодно положение. Може би си струва да напомниш на твоите малки приятели за това, защото веднага щом разбера как да използвам магията си срещу вас четиримата, ще го направя. И съм чувала, че разплащането е истинска кучка.
Вместо да се отдръпне от това изявление или да се ядоса от него, устата на Кейлъб се разтегна в усмивка.
– Нямам търпение. – Той направи крачка към вратата, но аз се преместих пред нея, за да попреча да си тръгне.
– Само ми кажи защо – казах аз. – Защо просто не приемете да кажем, че не искаме трона?
– Ти казваш това сега, но след като си обучена и след като Орденът ти се появи, ти не знаеш как би могло да се промени мисленето ти, как можеш да прегърнеш своята страна на фея и да копнееш за власт като всички останали в този свят. Не можем да поемем този риск. – Той се усмихна скръбно, сякаш това беше точно така и предположих, че за него това е истината.
– Защо не можем просто да останем тук, да се научим да използваме магията си и да спечелим наследството си, без то да има нищо общо с това да управляваме кралство, за което не знаем нищо? – Натиснах, отказвайки да се откажа от гледната си точка.
– Защото феите не са такива. Ние сме родени с нашата магия, но трябва да работим, за да я впрегнем и да я владеем по-добре от другите. Може да съм роден като наследник на Небесния съвет, но това не означава автоматично, че ще седна на мястото на майка си, когато тя се пенсионира. Имам по-малък брат и сестра, които също са наследници и ще трябва да докажа, че съм по-силен от тях, за да заема моето място. Също така ще трябва да се боря с всякакви външни предизвикателства, които ме сполетят. Може дори да се наложи да се боря с майка си за мястото и в Съвета, ако тя не го освободи доброволно. Кралските и Небесните семейства може да са най-могъщите в цяла Солария, но това не ни дава автоматични права да управляваме. Дори тук в училище ни наблюдават и оценяват.
– Това звучи изтощително – промърморих аз.
– То е. Но също така е необходимо. За да могат хората да вярват в своите управници, те трябва да видят, че можем да държим властта си без съмнение. За съжаление за теб и сестра ти, това също означава, че се очаква или да ви държим под контрол, или да ви се поклоним. Вие сте родени с повече магия от нас, да не говорим за факта, че и двете сте били събудени с четирите елемента. Всеки ден се публикуват безброй статии в пресата, призоваващи Вегас да си върне трона. Трябва да гарантираме, че всички могат да видят, че сме по-силни от вас, ако не искаме да ви го позволим.
– Значи това, което искаме, няма нищо общо с това? – Попитах. – А какво ще кажеш за факта, че всички наричат баща ни Дивият крал? Със сигурност никой не би искал неговите наследници да поемат властта, ако царуването му е било толкова ужасно?
– Хората са непостоянни, винаги има от какво да се оплакват, когато става дума за управници и има много причини да не харесват управлението на Небесния съвет, дори и да е неизмеримо по-добро от живота под тирания. И ти не си баща си, мнозина ще се чудят какви промени може да направите вие двете в нашето кралство. Освен това те вярват, че ако си достатъчно силен, за да претендираш за трона, той трябва да бъде твой независимо от всичко.
– Това е… наистина глупаво – казах аз. – Властта не се равнява на добри лидерски умения. Покоряването на хората изглежда като ужасен начин за избор на владетел. Може да се окажете с група отмъстителни задници за управляващи, които се опитват да убият хората, които им се изпречат на пътя.
Кейлъб ми се усмихна.
– Е, ако някога заемете трона си, може би можете да опитате да разклатите начина, по който се правят нещата. Аз обаче не вярвам да имаш шанс за това, скъпа. Това е начинът, по който мислят феите и този поглед в очите ти казва, че си същата като останалите от нас.
– Аз изобщо не съм като теб – протестирах ядосано.
– Не? Значи не сте мечтали да ни дадете да вкусим от нашето собствено лекарство? Не се ли изкушаваш да използваш силата си, за да ме хвърляш през стаята всеки път, когато те ухапя против волята ти? – Той се усмихна изкренно и аз се разместих малко неудобно.
– Е, не би трябвало да мисля да правя нещо от това, ако просто ни оставите на мира – протестирах аз.
– Това никога няма да се случи – каза Кейлъб и сви рамене. – Така че това, което трябва да решите, е какво ще направите по въпроса.
Той отново пристъпи към вратата и този път го оставих да си тръгне. Стоях на прага и гледах Кейлъб, докато се отдалечава по коридора. Други ученици избягаха от пътя му, докато той минаваше покрай тях и не един от тях кимна или дори навеждаха глави пред него в знак на уважение. И не само страхът ги кара да действат по този начин; беше уважение. Каквото и да си мислех за Наследниците и техните задници, беше ясно, че останалите феи не го виждат по същия начин. И въпреки че нямах намерение да ставам като тях, може би беше време да приема факта, че Феите правят нещата по различен начин.
Ако искахме да оцелеем тук, трябваше да се адаптираме. И бях готов да направя точно това.

Назад към част 5                                                                     Напред към част 7

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *