ТОРИ
Когато бях дете, сънувах един и същ сън отново и отново, до такава степен, че почти можех да се убедя, че е истински. Не беше нищо особено според стандартите на повечето хора. Просто си представях как се свивам в леглото между любящите ръце на майка ми и баща ми. Родителите, които никога не съм познавала. Топли, сигурни и обичани. Това беше тайна, която никога не бях споделяла дори с Дарси, защото не исках да ѝ призная, че съм вярвала, че нещо ни липсва в живота. Да имаш близначка беше благословия, която означаваше, че никога не съм била наистина сама, но да израснеш, без да знаеш, че имаш хора, които те обичат, възпитават и защитават независимо от всичко, беше трудно за едно дете.
Когато пораснах, се отърсих от тези мечти, като постепенно се научих да разчитам на себе си и на сестра си за подкрепа и любов, отглеждайки дебела кожа, знаейки, че никога няма да имам такава безкрайна защита от родител. И със сигурност никога нямаше да потърся такава от някой мъж.
Затова този сън ми се стори странно познат и същевременно напълно чужд. Отново бях сгушена в леглото, държана и защитавана от всичко, което светът можеше да ми подхвърли.
Но вместо меката прегръдка на родителите, които никога не съм познавала, главата ми лежеше върху гърдите на мъж, чиито силни ръце ме обгръщаха така, сякаш никога не искаха да ме пуснат.
Сърцето му туптеше под ухото ми. Ръката и кракът ми се бяха навили върху него, докато той ме притискаше към себе си, а ръката му почиваше върху извивката на бедрото ми. Беше топъл, както никой друг, когото бях познавала, кожата му сякаш съдържаше огън, който изпълваше душата ми със сила и спокойствие.
Очите ми бяха затворени, така че не го виждах, но се чувствах странно у дома си. Сякаш това беше мястото, където трябваше да бъда.
Ръката ми легна върху твърдите мускули на коремната му преса и бавно започнах да проследявам с върховете на пръстите си линиите, които мускулите създаваха, без да искам да наруша спокойствието на съня, като отворя очи.
Той вдиша дълбоко, гърдите му се повдигнаха под мен, а ръката, която ме държеше, ме придърпа още малко по-близо.
Продължих сънливото си изследване на стомаха му, като пръстите ми проследяваха линиите все по-ниско и по-ниско, докато изведнъж не се плъзнаха по ръба на грубия колан. Намръщих се на себе си при усещането за дънки срещу върховете на пръстите ми. Кой би спал в чифт дънки? Какъв странен мъж-мечта бях сътворила?
Прокарах пръсти по горната част на дънките, грубият материал гъделичкаше краищата на спомена ми, но главата ми беше твърде замъглена, за да го разпозная.
– Ако продължаваш да правиш това, ще спра да се държа джентълменски в тази ситуация.
Ръката ми падна неподвижно и замръзнах при звука на този глас. Нямаше начин дори и мечтаната Тори да се заблуди дотолкова, че да се чувствам в безопасност в ръцете му.
Сърцето ми заби в панически ритъм в гръдния ми кош и аз отворих очи, мигайки няколко пъти срещу тъмнината, която ме очакваше. Болката гърмеше в черепа ми, а езикът ми беше дебел в устата. Свих се срещу главоболието, опитвайки се да се съсредоточа върху нещо около мен, докато бавно осъзнавах, че това изобщо не е сън.
Първо забелязах огъня, който гореше слабо зад решетката в другия край на стаята. Пред него стоеше черна стена за огън, а до него имаше плюшен кремав стол. Познавах тази стая. Веднъж вече я бях опожарила. И някак си се бях озовала точно в центъра на проклетото златно легло на Дариус Акрукс.
Бях прекалено ужасена от себе си, за да помръдна, а мозъкът ми търсеше отговори в мъгливо море от спомени, напоени с алкохол. Бях пила в „Кълбото“ със София и Диего, докато тя закриваше присъствието ни със заклинание, за да отклони вниманието, така че никой да не ни забележи и да ни изиграе някоя шега от Седмицата на ада. Или да забележи факта, че сме останали навън след полицейския час. Спомням си, че играехме с тях на странна фейска версия на „истина или предизвикателство“, докато си проправяхме път през твърде многото шотове, а Диего измисляше как да върне шапката си от Орион. После… нищо. Със сигурност нищо, което да ми обясни как се бях озовала в ръцете на Дариус Акрукс.
Погледът ми се плъзна по широкия фотьойл, където забелязах полата на академията да виси от едната страна. Преглътнах дебелата буца в гърлото си и насочих вниманието си към това, което носех… или не носех. Сграбчих огромната тениска, която очевидно не беше моя, като издърпах широко врата, за да мога да погледна надолу в нея. Изпитах облекчение, когато забелязах, че сутиенът ми все още е на мястото си, но той не беше освободил хватката си върху мен, така че не можех да бъда сигурна, че и бикините ми са все още там.
Дариус плъзна ръката си от бедрото ми и я прокара нагоре по плата на тениската ми, докато не намери косата ми, която започна да я усуква през пръстите си. Това беше твърде странно. Защо ме докосваше по този начин? Какво, по дяволите, бяхме направили снощи, за да си помисли, че може? И защо, по дяволите, аз му позволявах?
Все още не бях помръднала, главата ми все още лежеше върху туптящото му сърце, а пръстите ми все още се опираха в ръба на колана му.
– Моля те, кажи ми, че не сме… – Всъщност не можех да понеса да го кажа, но трябваше да знам, защото паметта ми се оказа празна.
– Предпочитам момичетата ми да не са толкова пияни и да реагират с по-голямо желание – отвърна той. – Освен това нямаше да го забравиш, ако те бях чукал.
При тази инсинуация по гръбнака ми се надигна топлина, но аз я пренебрегнах, за да се съсредоточа върху облекчението, което ми донесоха думите му.
– Благодаря на небето за малките чудеса – въздъхнах, но по някаква причина все още не се движех.
– Не е нужно да звучиш толкова доволна от това – промърмори Дариус, но в същото време звучеше някак забавно.
– И защо съм тук? – Попитах, защото това все още нямаше никакъв смисъл за мен и по някаква неизвестна причина сякаш бях замръзнала на място.
– Толкова си се напила, че си загубила съзнание и си започнала да използваш магия в съня си.
Намръщих се на това. Бях се напила, да, но можех да се справям с алкохола. Да припаднеш на обществено място беше доста странно дори за мен и бях почти сигурна, че не бях изпила толкова много… нали?
Дариус продължи да обяснява, когато не реагирах.
– Трябваше да използвам силата си, за да върна твоята под контрол, а след това те върнах тук, за да съм сигурен, че няма да запалиш спалнята си през нощта или нещо подобно.
При тези негови думи забелязах усещането за неговата магия, която се увиваше около моята, където очевидно е била през цялата нощ. Всъщност той не я беше подтикнал да се слее с моята, но тя танцуваше по ръбовете на силата ми, сякаш искаше да се присъедини към нея. Инстинктивно оставих бариерата около моята сила да падне, приемайки неговата.
Дариус си пое рязко дъх, когато магията му се вля в моята, а от устните ми се изтръгна задъхан стон, преди да успея да го спра, тъй като тръпката от магията му накара всеки мускул в тялото ми да се стегне за миг. Екстазът от съчетаването на магиите ни беше някак пристрастяващ, сякаш усещах топлината на силата му, която изпълваше всяко тъмно пространство в тялото ми, и трябваше да се боря, за да не ме изгори.
Изтласках магията му обратно, преди да успея да се изгубя в усещането от нея, и лежахме в мълчание няколко дълги секунди, като никой от нас не коментираше това, което току-що бях направила. Радвах се, че той не ме попита за това, защото наистина не знаех защо го бях направила. Но сега всеки сантиметър от кожата ми беше жива от спомена за магията му, която ме изпълваше.
Пръстите му продължаваха да се движат в косата ми и аз се намръщих, чудейки се защо го прави. И защо, по дяволите, аз все още не бях помръднала. Сякаш бяхме под някакво заклинание, при което между нас съществуваше мир и двамата знаехме, че той ще бъде нарушен, ако някой от нас направи рязко движение.
– Ти ли ме съблече? – Попитах бавно, а топлината се носеше по гръбнака ми при мисълта за това.
Дариус изпусна лек смях и аз се отдръпнах малко назад, като се преместих така, че главата ми да е на възглавницата до него, вместо да лежи на гърдите му. Той се претърколи към мен, премести се на своята страна и се обърна така, че ръката му да легне на голото ми бедро. Не помръдна ръката си, щом кацна там, но топлината от докосването му ме изгаряше като магма.
– Не си ли спомняш да си правила стриптийз шоу за приятелите си в „Кълбото“? – Попита той, като ме гледаше в очите.
Малко се намръщих. Спомнях си, че играех някаква игра на пиене с феи и забравях правилата, така че губех адски много и консумирах повече от своя дял от питиетата. Трябваше да призная, че не бих се въздържала от подобна смелост, но тя не обясняваше сегашната ни ситуация.
– Не – казах в крайна сметка аз.
– Ами ти скъса всички копчета на ризата си точно преди да загубиш съзнание. Върнах те тук, за да те държа под око – за голям ужас на твоята малка приятелка пегас, бих добавил.
– София? – Да, можех да си представя, че тя не би искала Дариус Акрукс да ме отведе в стаята си след всички гадости, на които ме беше подложил. Той обаче очевидно не беше послушал оплакванията ѝ.
– Тя е доста лоялна към теб – каза той. – Но тъй като не можеше точно да ме предизвика, трябваше да приеме, че аз просто ще се грижа за теб. След това ти се погрижи да съблечеш останалите си дрехи. Точно преди да ме разпънеш и да ми откраднеш тениската.
Отворих уста, за да протестирам срещу идеята за това, но всъщност ми прозвуча смътно познато.
Дариус просто ме гледаше, сякаш бях някак си очарователна за него, и аз не можех да не се вгледам обратно в дълбоките му кафяви очи. Палецът му се премести, рисувайки огнена линия по бедрото ми, и сърцето ми заби малко по-силно в отговор.
– И после просто… спахме? – Потвърдих.
– Не бих те докоснал, докато си така пияна – каза той, погледът му премина по лицето ми и се спря на устата ми.
Но сега не съм пияна…
Протегнах бавно ръка и притиснах длан върху гърдите му, за да усетя как сърцето му бие в същата свирепа мелодия като моето. Спуснах поглед към гърба на ръката си, за да не се налага повече да виждам начина, по който ме гледаше.
Кожата му беше пламнала под дланта ми, дълбочината на огнената му магия гореше в него като ад. Исках да погледна отново нагоре и да уловя погледа му с моя, но ако го направех, бях почти сигурна, че знам какво щеше да се случи. А това мрачно изкушение пред мен беше много повече чудовище, отколкото човек.
Никога досега не бях имала възможност да изучавам татуировките, с които беше белязана плътта му, и си позволих да разгледам шарките, които се виеха по раменете и гърдите му на слабата светлина. От някаква рисунка на гърба му през ребрата му се премяташе крило, а перата горяха, сякаш самите те бяха направени от огън. Червеният символ на Везни на предмишницата му започваше мрежа от съзвездия и звездни знаци, която образуваше ръкав над бицепса му, макар че се открояваше рязко като единственото изображение с някакъв цвят.
Пламъците се изкачваха по лявото му рамо от татуировката, покриваща гърба му, която, както знаех, излизаше от устата на дракон. Бях сигурна, че бих могла да се изгубя в изкуството на гърба му, ако можех да го видя, и ме сърбеше да го попитам за тях, но някак си ми се струваше твърде лично и задържах езика си.
Преместих погледа си обратно към ръката си над туптящото му сърце, където кожата му беше оголена от всякакви белези. Замислих се за нещо друго, което да го попитам, докато тишината се разстилаше и между нас сякаш се натрупваше някаква очакваща енергия. Все още усещах как ме гледа, очаквайки да вдигна поглед и да му дам отговор на въпроса, който висеше между нас.
– И така, какво сънувах, че ме накара да използвам магия? – Попитах, докато се опитвах да сглобя липсващите късчета от вечерта си. – Дали се опитвах да отгледам приказна гора или да създам торнадо, пълно с кексчета?
– Не… това беше по-скоро кошмар, отколкото сън – призна бавно Дариус.
– Ама аз имам само един кошмар, така че… – Намръщих се, като се спрях да не продължа, чудейки се защо съм се канела да му разкажа за това. Този махмурлук сигурно беше размътил мозъка ми, а може би все още бях пияна и честно казано, това изглеждаше като единствената причина да обясня защо му правя компания, вместо да си тръгна.
Но ако той беше прав и бях сънувала кошмар, тогава нямаше да отглеждам дървета или да си играя с вятъра. Щеше да има вода, лед и паника…
– Беше замразила всичко около себе си – каза Дариус тихо. – А после започна да кашляш вода.
– Точно така. – Стиснах устни, докато кимах.
Изведнъж навсякъде, където между нас беше горещо, стана студено и същият този лед плъзна по вените ми, докато се опитвах да се изтласкам от хватката му. Той обви ръката си около мен по-плътно, като ме спря да се надигна.
– Не си тръгвай – издиша той и в гласа му прозвуча странна молба.
Натиснах се по-силно, крайниците ми изстинаха от същия лед, който той каза, че съм изляла миналата нощ, и той помръдна на мястото, където ръката ми се притискаше към гърдите му, преди да ме пусне.
Успях да седна изправена и Дариус също се изпъна, като хвана ръката ми, когато започнах да се отдръпвам назад, имайки намерение да се измъкна по дяволите оттук.
– Разкажи ми за това – помоли той. – Не си тръгвай просто така.
– Да ти разкажа за какво? – Поисках, като срещнах отново погледа му и за щастие открих, че заклинанието между нас е развалено.
– Кошмарът ти. Каза, че имаш само един, така че трябва да знаеш за какво става дума.- Хватката му се затегна върху пръстите ми.
– Вече не е същият, какъвто беше – казах студено, чудейки се защо изобщо си правя труда да водя този разговор. Но исках той да знае. Исках да види какво точно ми е причинил, дори и да не вярвах, че е способен да се почувства зле заради това.- Преживявах онази автомобилна катастрофа отново и отново. Бях заклещена в колата, докато тя потъваше на дъното на реката, а студената вода се стичаше над главата ми… Бившият ми, Зейн, просто отплува и ме остави там да умра. Мислех, че той е най-лошият човек, когото съм срещала. Но всъщност той беше просто страхливец. Спасяваше собствения си задник, а не го рискуваше заради мен. Остави ме там да умра, но не ме постави там умишлено.
Дариус се намръщи мрачно, в основата на гърлото му се разнесе ниско ръмжене, докато му разказвах за Зейн, сякаш идеята за този задник го вбесяваше. Което беше най-нелепото нещо, което някога бях чувала, защото седях в леглото с някой хиляда пъти по-лош от него.
Изтръгнах ръката си от хватката на Дариус, който продължаваше да ме държи, сякаш си мислеше, че ме утешава или нещо подобно.
– Сега, когато сънувам този кошмар, успявам да се измъкна от колата и да изплувам на повърхността – издишах, като се насилих да задържа погледа му.- Но когато стигна дотам, тя е замръзнала и няма как да се измъкна. Заклещена съм, давя се, задържам дъха си, докато последната ми енергия избледнява, и знам, че ще умра веднага щом си поема още един дъх… А когато се събудя с викове, знам много добре, че на този свят има хора, много по-лоши от Зейн.
Сълзите изгаряха очите ми и аз се отдръпнах назад, изправяйки се на крака, превих се от блъскането в черепа ми, докато се движех. Започнах да ловя дрехите си в тъмното, чудейки се дали просто да не ги изоставя и да избягам обратно в стаята си, както си бях. Във вестника беше публикувана статия за мен, в която се твърдеше, че съм пристрастена към секса, така че се съмнявах, че да изглеждам като на разходка на срама, може да навреди на репутацията ми много повече от това така или иначе.
– Когато Макс измъкна този страх от теб, не мисля, че го е разгледал толкова внимателно, колкото е трябвало – каза бавно Дариус от леглото. – Ако знаех това…
– Какво? – Изпъшках, като го погледнах гневно. – Какво е това, което мислиш, че можеш да кажеш за онази нощ, което би могло да ме накара да те възприемам изобщо по различен начин? Защо изобщо ти пука? – Попитах.
– Не знам – отговори Дариус на един дъх и начинът, по който ме гледаше, ме накара да спра за минута. – Но за феите страхът е слабост. Родителите ни ни принуждават да се изправяме пред страховете си и да ги преодоляваме, за да ни направят по-силни. Ако не успеем, това е просто доказателство, че не сме достатъчно добри. Искахме само да покажем на всички, че не си достатъчно силна, за да се изправиш срещу твоите… Предполагам обаче, че не сме обмислили всички последици за теб.
– Достатъчно добри за какво? – Попитах, пренебрегвайки последната част, защото не ме интересуваше дали е осъзнал, че е трябвало да обмисли повече последствията, това не ми помагаше сега. – Всеки има страхове. И да, може би да се изправиш срещу тях понякога е добре, но това, което ти и приятелите ти направихте с нас, не беше някакъв опит да ни направите по-силни. Беше жестоко и пресметливо и беше прецакано.
– Знам.
Точки за него, че не се опитва да го оправдае, но не исках да виждам болката, която му причиняваше. Той нямаше право да ме гледа по този начин.
– Е, добре за теб, знаеш точно колко голям пич си. Следващият път, когато сънувам кошмар, не се притеснявай да ме оставиш на него. Нямам нужда от помощ от чудовището, което ми го е причинило на първо място. – Успях да намеря ключа за осветлението и го завъртях, преди да изохкам силно, когато в отговор ножът се заби право в черепа ми.
Забелязах чантата си до вратата и с облекчение се пресегнах да я взема, като я отворих, за да се уверя, че ключът ми все още е там.
Пръстите ми се допряха до откраднатия кинжал и аз изтръпнах, когато присъствието му ме заля, изпълвайки ме с желание да обвия пръсти около дръжката му и да го взема в ръцете си. Замръзнах за миг, докато силата му ме зовеше, молейки ме да го овладея. Снощи бях взела това глупаво нещо със себе си, защото по някаква причина си мислех, че може да е полезно, ако отново ни нападнат нимфи. Но тази мисъл сякаш беше дошла от острието, а не от мен, и като го гледах сега, се чудех защо, по дяволите, го бях взела със себе си.
Дариус се измъкна от леглото и се премести в личното ми пространство, карайки сърцето ми да подскочи от страх, докато аз бързо пуснах кинжала и отново затворих чантата си.
– Силите ми бяха пробудени три години преди да дойда в тази Академия, за да мога да прекарам това време в овладяването им с различни наставници заедно с другите Наследници – каза той бавно, сякаш смяташе, че може да ме изплаши, ако каже твърде много наведнъж. – По време на това обучение баща ми ми направи хиляди неща, за да ме накара да се изправя пред страховете си. Караше ме да минавам през огън, да скачам от скали, да се затварям в тесни пространства, да ме бие, да ме гори, да ме бие с камшик – почти всичко, което му хрумнеше, за да ме превърне в човек, който не се страхува. Това е, което правим. Ние сме такива.
– Е, поздравления – промълвих аз, докато отстъпвах назад, а ръката ми се затваряше върху дръжката на вратата. Да, зарязах дрехите си, защото нямаше как да остана тук и секунда повече. – Сега си точно като него.
Лицето на Дариус падна, сякаш току-що го бях ударила, а вратата се разтвори зад мен.
Обърнах се и се стрелнах в коридора, бягайки далеч от него и насочвайки се право към стълбите. Не се спрях, докато не стигнах до стаята си, като по чудо избегнах някой от съквартирантите си по пътя.
Затворих вратата след себе си и притиснах гръб към гладкото дърво, като си поех дълго дъх. Не знаех какво се опитваше да докаже Дариус, като ме заведе в стаята си снощи, но ако си мислеше, че ще му благодаря за това, значи беше луд. Единствената причина, поради която изобщо имах нужда от помощта му, беше това, което ми беше направил в басейна. А може би и малко, защото трябваше да се науча кога пиенето е достатъчно. Но нямах никакво намерение да променям каквото и да било в начина, по който се чувствах към него.
Може и да беше странно мил с мен за една нощ, но това не променяше нищо между нас. Миналото говореше само за себе си. И нямаше нищо, което той да ми каже, за да оправдае това.
Просто ми се искаше бясното ми сърце да се съгласи.
Заключих вратата си, след което завлякох и нощното си шкафче пред нея, тъй като имах нужда от солидна преграда между мен и външния свят.
– Майната му – издишах, когато туптящото ми сърце най-накрая започна да се успокоява. Защо си позволявах да изпадам в такива ситуации? Можех само да съм благодарна, че нищо друго не се беше случило между нас, защото това щеше да е проклета катастрофа.
Взех атласа си от чантата, след което я пуснах на пода. Докоснах устройството, но установих, че е мъртво, и въздъхнах, като го включих да се зареди, преди да отида да си взема душ.
Ярките светлини в банята пронизаха черепа ми с още повече кинжали и аз изстенах. Беше проклета училищна вечер, какво си бях помислила да се напия така? Искаше ми се да пия, но само звездите знаят какво ме беше подтикнало да изпия толкова много. Спомням си, че се почувствах замаяна, а после просто ми стана черно. Как успях да премина от опиянение към затъмнение, без да го забележа?
Пуснах водата под душа и се погледнах в огледалото. Косата ми беше разхвърляна на къдрици, а очната линия се беше размазала малко под очите ми, но най-ужасното нещо в отражението беше погледът ми. Това дори не беше срам. Очите ми бяха запалени от тръпката на магията на Дариус.
– Безнадеждно – подиграх се на себе си, преди да издърпам тениската му през главата си. Ароматът на кедър и дим се уви около мен като ласка и за половин секунда се върнах в прегръдките му.
Отхвърлих тениската от себе си с отвращение към себе си и тя се приземи обратно в спалнята ми. Бельото ми бързо я последва и аз се хвърлих под душа, за да отмия Дариус Акрукс от тялото си. Нарочно увеличих температурата на водата и измих косата си два пъти. Усещането за ръцете му върху кожата ми обаче не се отмиваше и в крайна сметка трябваше да оставя отпечатъците там.
Изсуших се бързо и се облякох в свежа униформа, преди да осъзная, че обувките ми липсват. Проклех Дариус и нанесох грима си, докато примижавах срещу острата светлина в спалнята ми. Кардинална магия с Орион щеше да е проклет кошмар с този махмурлук.
Атласът ми започна да пищи като луд, докато се съживяваше, и аз посегнах към него със стон, като имах нужда този шум да спре. Първото нещо, което светна, беше хороскопът ми.
Добро утро, Близнаци.
Звездите говорят за твоя ден!
След бурно начало днес може да започнете да виждате нещата в нова светлина. Понякога нещата не са само черно-бели и въпреки че може да се изкушите да се придържате към първоначалните си предположения за някой ситуации, ако отворите съзнанието си за възможността за промяна, може да останете приятно изненадани.
Везни и Риби ще работят, за да потушат пламъка ви днес, но запазете сърцето си, ако успеете да преминете през трудната част, може просто да откриете, че късметът ви се променя с напредването на деня.
Е, ако Везни щяха да потушат пламъка ми, тогава имах добра представа, че това ще е Орион.
Докато затварях хороскопа си, открих множество съобщения от София, Диего и Дарси, които бяха в паника относно отвличането на Дариус Акрукс и искаха да знаят дали съм добре.
Изпратих бързо успокоително съобщение в чата на групата ни, в което им казах, че съм оцеляла от Дракона и ще ги запозная с всичко на няколко кафета в „Кълбото“ възможно най-скоро. Единственото, което знаех, беше, че искам да се махна от Дом Огън, преди да се сблъскам отново с Дариус.
Взех чифт черни обувки на токчета от гардероба си, като проклинах факта, че бях оставила равните си обувките си в стаята на Дариус. Но по-скоро щях да прекарам деня на нелепите токчета, отколкото да се наложи да чукам на вратата му в търсене на моите обувки. Само мисълта за това ме караше да се свивам на кълбо и да крещя. Не. Окаяните крака от токчета бяха далеч за предпочитане пред агонията на това взаимодействие.
Защо си бях позволила да започна да забравям всички неща, които наследниците ни бяха сторили? Дори не бяхме направили повече ходове срещу тях от мача в Питбол насам.
Време е това да се промени.
Грабнах чантата, която бях скрила в дъното на гардероба, и я напъхах в раницата си с прилив на решителност.
Придвижих нощното шкафче настрани и увих дебелото яке около себе си, преди да отворя вратата.
Едва не се спънах в купчината сгънати дрехи, които се намираха пред нея, и сърцето ми се разтуптя, докато ги грабвах. Бързо смених токчетата с моите училищни обувки, като се опитвах да не мисля прекалено много за Дракона, който беше върнал нещата ми. Може би Дариус не е бил петпроцентов задник. Но все пак на деветдесет и пет процента беше копеле, което се опита да ме убие, така че нямаше да му изпратя благодарствена картичка.
Нахлузих слушалките си, но удрящата ми се глава не можеше да понесе ада на музиката, така че не ги включих. Просто исках да обезкуража всеки, който би искал да говори с мен, да го направи.
Имах нужда от кафе, Дарси и кафе в този ред. Стомахът ми се свиваше и само при мисълта за цялата храна в „Кълбото“ ми се струваше, че ще повърна, но трябваше да се махна оттук.
Общата стая се пълнеше, докато я прекосявах, и веднага забелязах Дариус, седнал на обичайното си място, заобиколен от фен клуба си. Косата му беше мокра и вече беше облякъл униформата си с една от онези черни роби върху нея. Очите му ме проследиха, докато пресичах стаята, но аз вдигнах качулката си, оттегляйки се в тъмнината в нея, докато се опитвах да прогоня болезнената светлина, която искаше да разцепи главата ми на две.
– Прясно месо!- Звукът от приближаващи стъпки последва виковете, когато ме забелязаха, и стомаха ми рязко спадна.
Майната му! Не си играйте с мен сега!
Вдигнах ръце нагоре, като автоматично изпратих ударна вълна от въздушна магия, която се откъсна от мен във всички посоки. Хората и мебелите се разхвърчаха навсякъде, тъй като хвърлих твърде много сила в атаката и само Дариус и хората около него бяха пощадени от удара, тъй като той ги защити навреме.
Половин усмивка се отскубна от устните му, но аз погледнах настрани и се затичах право към стълбите, за да избягам, преди задниците от „Адската седмица“ да ме нападнат отново.
– Пусни я – гласът на Дариус ме последва навън и по гръбнака ми се разнесе топлина, но отказах дори да се запитам защо го е направил. Сигурно просто не искаше да повърна на килима.
Денят беше прекрасен, небето беше бледосиньо и чисто от облаци, когато слънцето се издигаше, за да го изпълни, а птиците радостно крещяха. Аз се намръщих на това.
Глупаво слънце.
Имах нужда от сив ден, който да подхожда на сивото ми настроение, а цялата тази ярка светлина щеше да ми причини сериозни проблеми. Измъкнах чифт слънчеви очила от чантата си и ги сложих със стон.
Защо трябваше да пия толкова много? Защо той трябваше да е този, който да ме открие? Защо трябваше да изглежда толкова добре сутрин с разрошена коса и разкопчана риза…
Когато най-накрая влязох в „Кълбото“, спрях изненадано и се огледах в цветята, които покриваха всяка свободна повърхност във всички възможни цветове. Когато се вгледах по-внимателно, разбрах, че те растат през дебел слой лед, който блестеше в трептящите светлини, горящи по извитите стени. Предположих, че това е резултат от моята излязла от контрол магия, и малко се възхитих на това, което бях успяла да създам.
Устните ми се разтвориха и възхищението почти прогони главоболието ми, докато вместо това миризмата на храна не накара стомаха ми да се преобърне.
Тук все още нямаше много ученици, но няколко учители разглеждаха леда и цветята и ги обсъждаха с тихи гласове.
– Предлагам да оставим украсата за известно време, наслаждавайте се на промяната!- Каза Уошър, като потриваше ентусиазирано ръце.
– Изборът наистина е между това да изгорим всичко или да се опитаме да насърчим леда да се разтопи и растенията да изсъхнат – не се съгласи Пиро. – Не можем да оставим мястото покрито с лед и цветя. Но магията е толкова проклето силна, че не иска да помръдне. Предполагам, че тази шега е дело на наследниците, трябва да разберем кой от тях я е направил и да отнемем точките на Дома. Най-малкото трябва да им наложим да я почистят.
– О, тези негодници никога няма да си признаят, дори и да са те – каза Уошър и размаха пръст. – Искаш ли тогава да опитам да го стопя? Може да намокря всички, но…
Минах покрай тях, преди да чуя отговора на Пиро, и се огледах, за да проверя дали някой ми обръща внимание, преди да направя заклинанието, на което София ме беше научила снощи. Кожата ми изтръпна, когато блясъкът падна върху мен и се скрих от погледа на всеки, който ме погледнеше. Заклинанието действаше така, че просто караше хората да гледат покрай мен, и можеше да бъде развалено, ако някой се концентрираше достатъчно силно, така че трябваше да побързам.
Прекосих стаята право към червения диван, където винаги се провеждаше съдът на наследниците, и се усмихнах на себе си, докато вадех чантата от раницата си. Първо извадих блестящ лилав вибратор с рог на пегас и бързо го забих между възглавниците. След това извадих камшик за езда, който бяхме персонализирали така, че Кейлъб Алтаир да се откроява със сребърни букви по дължината му, и го сложих на ръба на обичайното му място, а сърцето ми изпомпваше адреналин в крайниците ми.
Насочих се направо към машината за кафе с усмивка, която се появи на устните ми, и отново пуснах блясъка, като се огледах, за да се уверя, че никой не е прозрял заклинанието ми. Грабнах една табла и бързо направих шест кафета, преди да ги занеса до един комплект извити дивани в ъгъла, откъдето щяхме да имаме добра видимост, когато наследниците пристигнат.
Изпратих на Дарси съобщение, за да я уведомя какво съм направила, за да не рискувам да ѝ го кажа, докато хората могат да ни подслушат, след което отчаяно посегнах към кафето си.
Първата глътка от горещата напитка ме приближи малко повече до това да се почувствам отново човек и изпуснах тих стон, докато я изпивах.
– По дяволите, Тор, какво, ти се случи снощи?- Попита Дарси, докато тичаше към мен. Едва успях да сложа кафето си на масата, преди тя да ме обгърне с ръце. – Диего на практика разби вратата ми да ме търси, а после София ми се обади и ми каза, че Дариус Акрукс те е отвлякъл, но пред изхода на Дом Въздух дебнеше учител заради полицейския час и не можех да изляза, за да те намеря!
– Всичко е наред, той не е направил нищо лошо – успокоих я аз. – Причината, поради която изглеждам гадно, е само моя.
Дарси се свлече в мекия фотьойл срещу мен и си взе кафето, докато аз започнах второто си. Все още бях със слънчевите си очила като пълна глупачка, но не можех да понеса да ги сваля.
– Не мога да повярвам, че си се напила в учебна вечер – каза тя, като ми хвърли обвиняващ поглед.
– Ами ти ни изостави, така че трябваше да изпия и твоите питиета – пошегувах се аз.
– Какво се случи с Дариус? – настоя тя.
Изпуснах тежък дъх. Какво, по дяволите, се беше случило с Дариус? Разказах ѝ всичко, а тя ми докладва какво са ѝ казали и София и Диего. В края на разговора все още не знаех какво да си мисля за поведението на Огнения наследник.
Когато ми разказа какво се е случило със Сет, веждите ми на практика се изгубиха в линията на косата ми.
– Може би звездите правят нещо странно в момента – казах накрая. – Защото сега това означава, че и четиримата наследници са успели да се държат не толкова кретенски през последните двадесет и четири часа. А това със сигурност не е естествено.
Дарси се засмя и се отпусна на стола си с поклащане на глава.
– Права си. Може би Нептун за известно време изкривява характерите им в такива, каквито не са.
– Дано да продължи дълго – промърморих аз над третото си кафе.
– Е, ще пия за това – съгласи се тя.
Щракнахме чашите с кафе и аз се стреснах от острия звук. Каквото и да се случваше по дяволите с наследниците, просто се надявах, че ще остане така.
Докато тази мисъл ми идваше на ум, се появиха въпросните четирима задници. Вдигнах вежда към Дарси, за да привлека вниманието ѝ, и тя се плъзна от мястото си, за да заеме стола до моя, който ѝ предлагаше по-добра гледка към тях, докато те се приближаваха към дивана си.
– Може би да ги ядосам отново не беше най-добрата идея – промълвих аз, макар че вече беше твърде късно да се оттегля.
– Пф, това е нищо в сравнение с това, което направиха с нас – отвърна Дарси и отпи дълго от чашата си.
Сет падна на мястото си, наклони глава назад и изрева по онзи начин, който правеше, за да се увери, че всички са забелязали, че е пристигнал. Сякаш егото му се нуждаеше от това всяка сутрин всички да го гледат в продължение на две секунди, иначе щеше да се самозапали.
Дариус ме погледна, докато заемаше мястото си, но аз не реагирах, защото знаех, че не може да разбере, че го гледам със слънчевите очила, които закриваха очите ми.
Дарси се занимаваше с това да се преструва, че прелиства нещо на Атласа си, докато ги гледаше през завесата на косата си, а аз трябваше да се боря, за да не изпусна от лицето си изпреварващата усмивка.
Макс падна на седалката си в същия момент, в който го направи и Кейлъб, и веднага се премести, за да издърпа вибратора с рогата изпод възглавницата си. Джералдин минаваше покрай тях и спря, за да посочи, като извика силно, щом забеляза какво държи Макс.
– Заради любовта към стандартните колбаси, моля те, кажи ми, че не носиш извратените си хобита тук, където всички ние се храним! – Извика тя. – Достатъчно лошо е, че си платил на грифон, за да ти се изсере на гърдите, без да носиш ракетата със себе си за закуска!
Дарси и аз едва не се задавихме от смях при това, в което го обвини – беше прокълнато гениално.
Настъпи тишина, докато всички гледаха към Макс, чиято уста се беше отворила от шок. В секундите, които му бяха необходими, за да се опита да отговори, Джералдин се отдалечи, насочвайки се към нас, а в очите ѝ проблясваше пакост, докато наоколо се разнасяше смях.
– Това не е мое! – Изкрещя Макс, като се изправи на крака.
– Не, изглежда, че трябва да е на Кейлъб! – Обади се някой от задната част на стаята и останалите наследници изведнъж също станаха на крака.
От устата ми се изтръгна смях, а Дарси ме хвана за ръката, докато се бореше да сдържи собствения си смях. Джералдин се спусна срещу нас, а на устните ѝ се появи сдържана усмивка, докато вземаше кафе от масата.
Когато Кейлъб се изправи, той удари камшика с коляно и той падна на пода с трясък.
Дариус се наведе, за да го вземе, като стисна здраво ръката му, докато го вдигаше, за да го видят останалите.
– Какво е това, по дяволите? – Изръмжа Дариус, а очите му се стрелнаха из стаята, но за щастие не се спряха на нас.
– Наистина ли си платил на грифон, за да се изсере на гърдите ти, Макс? – Изкрещя едно момиче. – Защото аз бих го направила безплатно!
Лицето на Макс придоби жестоко лилав оттенък и вълна от гняв заля Кълбото от него секунда преди да изстреля роговия вибратор из стаята. Той се удари в металната стена с тъп трясък, след което падна на земята, където бързо започна да вибрира и да подскача навсякъде.
– Когато разберем кой стои зад тази гадост, ще съжалява, че се е родил! – Изръмжа Кейлъб, изтръгна камшика от ръцете на Дариус и го счупи наполовина със силен трясък.
Гърдите ме боляха, докато се борех със смеха си, хапех устните си почти толкова силно, че да ми потече кръв, но това беше загубена битка. В стаята се чуха повече от няколко подсмърчания и аз се вкопчих в Дарси, докато губех контрол.
Наследниците излязоха от стаята и след тях се разнесе каскада от смях.
– Галопиращи гаргойли, това може би беше най-доброто досега – изрече Джералдин и въпреки че смехът определено засилваше главоболието ми, бях сигурна, че трябва да се съглася.
Назад към част 10 Напред към част 12