ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 18

ТОРИ

Възторгът, който изпитах след приключването на въздушното ни изпитание, се разнасяше във вените ми, докато стоях под горещата вода на душа.
Затворих очи, оставяйки водата да облекчи някои от възлите в раменете ми, докато умът ми започна да се лута. Все си спомнях за вчерашната вечер и за начина, по който Дариус ме накара да се смея, когато малко намалих бдителността си. Понякога ми се струваше, че той е съвсем различен човек от онзи мъж, който ми беше направил толкова много ужасни неща още от първата секунда, в която пристигнах в тази академия. Умът ми се пренесе към начина, по който се бях почувствала, когато се събудих в ръцете му, и как върховете на пръстите ми се движеха по изваяните му мускули. Чудех се какво ли би било да проследя линиите на всичките му татуировки и как ли би реагирал на това. Прехапах устни, когато умът ми започна да се лута в посока, до която можеше да доведе, и трябваше да прокълна късмета си за хиляден път, че той беше такъв проклет задник.
Но ако не беше, тогава имаше повече от няколко неща, които бих искала да направя с него. Помислих си за начина, по който ме беше погледнал, когато се опита да ме убеди да остана с него снощи, и сърцето ми започна да бие малко по-бързо, а дъхът ми – малко по-тежко…
– Това е най-лошият ти опит досега, скъпа – гласът на Кейлъб се чу през вратата на банята ми и аз наполовина изскочих от кожата си. От устните ми се изтръгна писък и аз се спънах крачка назад, като блъснах вратата на душа със силен трясък.
– Какво, по дяволите, правиш в стаята ми? – Изкрещях, грабнах една кърпа и я увих плътно около себе си, преди да се запътя към вратата.
Отворих я с още един трясък и открих Кейлъб, облегнат на бюрото ми, сякаш му принадлежи целият проклет свят. Русата му коса беше разрошена, а той носеше чифт дънки и червена тениска, които обгръщаха мускулестата му фигура и го караха да изглежда достатъчно добре, за да го изям. Или поне щеше да изглежда, ако току-що не беше нахлул в стаята ми и не ме беше изплашил до смърт.
– Изпратих ти съобщение – каза той невинно. – Петнайсет минути. Имаше време да избягаш. – Той се изпъна и тръгна към мен, но аз го погледнах в отговор, което го накара да се поколебае.
– Ново правило. Ако не си получил отговор, значи играта не продължава. Бях под душа. Дори не получих проклетото ти съобщение. И как си влязъл тук?
Кейлъб сякаш разбра, че съм истински ядосана, и спря настъплението си към мен, като вдигна невинно ръце.
– Вратата ти беше отключена. Мислех, че си я оставил отворена за мен.
Отворих уста, за да протестирам, но той може би беше прав. Бях се върнала тук в бързината и беше възможно да не съм заключила вратата.
– Ами не съм го направила. И останах с впечатлението, че си ми ядосан?
– Мислех, да ти дам възможност да се извиниш – Кейлъб вдигна вежда очаквателно и аз се изхилих.
– Малко вероятно. Ти си този, който се държи така, сякаш съм негова собственост, защото сме се закачали няколко пъти. Как би реагирал на момиче, което се държи така?
Кейлъб въздъхна драматично, а устните му потрепваха, сякаш се забавляваше.
– Можеш да опиташ, а аз да видя дали ми харесва?- Предложи той.
Погледнах го с присвити очи и той се приближи до мен.
– Добре – каза той и вдигна ръце в знак на поражение. – Точката е взета. Позволи ми да те компенсирам.
Той се наведе и постави целувка в ъгъла на устата ми, бавно прокара пътека по челюстта и надолу по шията ми, докато прокарваше пръсти в мократа ми коса. Под кожата ми се разнесе топлина и на устните ми се появи малка усмивка, когато той преодоля раздразнението ми към него.
– Ще ми дадеш ли малко време да се облека? – Попитах, докато той притискаше тялото си към мен по-силно, а сърцето ми биеше по-бързо в отговор.
– Не искаш ли да остана? – Промърмори той.
– Имам среща с Дарси и моите приятели в „Кълбото“. А и умирам от глад. Така че не – отдръпнах се и го насочих към вратата, но той се съпротивляваше.
– Мислех, че…
Вратата ми отново се отвори и двамата се огледахме, когато Дариус пристъпи през вратата.
– За какво крещиш тук? Мислех, че те убиват. – Очите му забелязаха мократа ми коса и кърпа, както и факта, че се опитвах да избутам Кейлъб от стаята, и от гърдите му се изтръгна ниско ръмжене. Кожата ми изведнъж се почувства прекалено гореща.
– Е, сега виждаш, че никой не е тук, за да я убие, можеш да ни оставиш да го направим – отвърна Кейлъб, като се приближи до мен, вместо да се отдалечи.
– Не. Сега, след като и двамата си позволихте да влезете в стаята ми, без да почукате, можете и двамата да се изнесете – изръмжах аз, смущението ме дращеше.
– Просто се уверих, че си добре – каза Дариус тихо, очите му бяха насочени към мен, но напрежението в позата му беше изцяло в полза на Кейлъб.
– Ще бъда, когато и двамата изчезнете. – Сърцето ми биеше нещо хронично и кръвта нагряваше бузите ми. Една тънка кърпа делеше тялото ми от тези двама великолепни мъже и кръвта ми се блъскаше като луда от смесица от униние и нещо малко по-малко почтено.
Двамата ме погледнаха и аз закрепих намръщено лице, докато чаках да направят това, което им беше казано.
– Съжалявам, че преминах границата, скъпа – каза тихо Кейлъб и ме целуна за кратко по бузата, преди да се отправи към Дариус. – Хайде, Дариус, да отидем да пийнем.
Очите на Дариус останаха върху мен за дълъг момент и аз не можех да направя нищо друго, освен да го погледна обратно, хваната в примката на погледа му.
Кейлъб го плесна по ръката, когато стигна до него, и той кимна, обърна се бързо и дръпна вратата, без да ми каже нито дума.
Придвижих се напред, за да заключа вратата, като изпуснах треперещ дъх, докато бясното ми сърце се успокои.
Джералдин беше изпратила съобщение, че клуб „Задник“ са направили тържествена вечеря за нас в „Кълбото“, така че извадих кървавочервена рокля от гардероба си и прекарах малко време в оформяне на косата и гримиране, преди да тръгна.
Слънцето беше ниско в небето, но навън не беше студено, така че грабнах коженото си яке и пъхнах атласа си в джоба.
Все още се чувствах малко нервна, след като вампир и дракон нахлуха в стаята ми, докато се къпех, и бързо претърсих бюрото си за нещо сладко, което да разсее нервите ми.
Когато не можах да измисля нищо, проверих нощното си шкафче, но вместо да намеря бонбони, пръстите ми попаднаха на дръжката на кинжала, който бях откраднала от стаята на Дариус.
Дълбок копнеж си проправи път през гърдите ми и аз го придърпах в прегръдката си, като изпуснах тиха въздишка, докато го държах. Затворих очи за миг, почти като че ли бях в присъствието на стар приятел, някой, който искаше да ме защити…
Прехапах устни, докато гледах надолу към сребърното острие, прокарвайки палец по вихрения дизайн, гравиран върху дръжката.
Хороскопът ми предупреждаваше за неприятности с настъпването на нощта днес и докато поглеждах през прозореца към слънцето, което вече започваше да залязва, се зачудих дали да взема кинжала със себе си няма да е най-лошата идея. Ако се натъкна на някоя нимфа, бих могла да го използвам, за да се защитя, ако магията ми е парализирана, още повече че след нападението не бях успяла да призова отново сините и червените пламъци…
Повдигнах рамене, прибрах кинжала в джоба си и го закопчах. Все още усещах повика на острието през материята, която го отделяше от кожата ми, и имаше нещо странно успокояващо в това да го имам близо до себе си. Все едно нямаше да го използвам. Беше просто резервен вариант. За всеки случай.
Излязох от стаята си, за да се срещна със София в общото помещение и да се отправим заедно към „Кълбото“.
Тя не беше там, когато пристигнах, и погледът ми се спря на Милтън Хюбърт, който седеше в задния ъгъл на стаята до един прозорец. Никой не поглеждаше към него и не му говореше. Беше напълно изолиран, точно както всеки път, когато го виждах, откакто го оставих да понесе вината за кражбата на съкровището на Дариус, и изглеждаше напълно нещастен.
Чувствата ми се свиха неприятно. Милтън беше задник, който ми беше направил голи снимки и ги беше разпространил из училището, но освен това никога не беше проявявал външна враждебност към мен. Знаех, че Дариус ще му се разсърди за това, че е откраднал съкровището му, и исках да внеса малко раздор и недоверие във вътрешния кръг на Дариус, но не осъзнавах, че той се е превърнал в пълен парий. Това с пренебрегването беше доста извратено.
Стиснах устни и реших, че вероятно от мен зависи да направя нещо в тази ситуация, ако не искам тя да продължава.
Прекосих стаята с целенасочени стъпки и спрях зад стола срещу Милтън. Той ме погледна изненадано, оглеждайки се наоколо, сякаш си мислеше, че тук трябва да има още някой, с когото съм искала да говоря.
– Мога ли да ти помогна? – попита той колебливо.
– Имаш ли нещо против да седна? – Попитах, но все пак седнах.
Той вдигна гъста вежда към мен и отново се огледа нервно наоколо.
– На Дариус няма да му хареса, ако види, че говориш с мен.
– Пф. Не ми пука какво харесва Дариус – казах пренебрежително. – Може и да не си забелязал, но той е правил доста неприятни неща с мен. Така че си мисля, че сме в една лодка, що се отнася до това.
– Аз обаче не съм го обрал – каза Милтън с намръщена физиономия. – Кълна се, че…
– И аз не искам глупавия му трон, но той всъщност не се интересува от истината, нали? Както и да е, това всъщност не е заради него. Просто си мислех, че може би ти и аз бихме могли да започнем отначало? Ти си ми направил разни неща и аз съм ти направила разни неща… – Като например да те поставя в това гадно положение… – Но ако искаш, можем да сложим точка на всичко това сега? Да започнем отначало като приятели?
– Защо искаш да ми бъдеш приятел? Дариус даде ясно да се разбере, че всеки, който се види с мен, ще…
– Не ме интересува какво мисли Дариус, пич. И аз си имам свои приятели, които той вече не харесва. Уверявам те, че ВСО няма да те отбягва, ако кажа, че си готин за мен. И обещавам, че дори няма да ти се наложи да носиш лъскава значка на ВСО, за да се срещаш с нас.
– Не знам… – Милтън се огледа нервно наоколо, сякаш очакваше всеки момент да се появи насъсканият Дракон.
– Изборът е твой, пич, но предложението е налице. На този етап какво повече може да ти направи той? Изглежда глупаво да се свиваш в ъгъла, когато ти предлагат маслинова клонка. – Вдигнах рамене и се изправих на крака, когато забелязах София да влиза в стаята.
Тя се усмихна развълнувано, докато показваше новата си тънка черна рокля, която носеше, и аз се преместих да се присъединя към нея.
– Така че това за Диего ли е или за Тайлър? – Попитах.
– Ако кажа и двете, това прави ли ме ужасен човек? – Попита тя и аз се засмях.
– По дяволите, не. Остави ги да се борят за теб – насърчих я с усмивка и тръгнахме през общото помещение към изхода.
Погледнах назад към Милтън, за да видя дали е решил да се присъедини към нас, и с решителен поглед той се изправи на крака и прекоси стаята. Подарих му окуражителна усмивка и София разшири очи към мен, понижавайки гласа си до шепот.
– Той с нас ли идва? – Изсъска тя. – Ако Дариус види…
– Аз ще се разбера с Дариус – отвърнах. – Освен това, врагът на моя враг и всичко останало.
София все още не изглеждаше убедена, но не каза нищо, когато Милтън се присъедини към нас и се отправихме към Кълбото.
Влязохме вътре и на практика можех да усетя как напрежението се търкаля от Милтън до мен, докато той гледаше към центъра на стаята, където всички наследници седяха на червения си диван.
Хванах го за ръката и го поведох през тълпата към лявата част на помещението, където се бяха събрали „Задкулисието“.
Милтън сведе глава, явно не искаше да привлича вниманието на капитана на дома Огън, но когато погледнах Дариус, стана ясно, че тази тактика не е проработила. Дариус се изправи на крака и се запъти към нас като разярен тигър, който току-що е излязъл от клетката си.
– По дяволите – измърморих аз, като бутнах малко Милтън, за да го насърча да влезе в безопасното пространство на клуба на задниците.
Джералдин се размърда, когато ни забеляза, и скочи на крака.
– Добре де, леле, какъв невероятен ден! – Възкликна тя. – Моля ви, позволете ми да бъда първата, която ще ви предложи…
– Съжалявам, Джералдин, но просто трябва да се справя с една малка ситуация – прекъснах я аз. – Можеш ли да се погрижиш за Милтън тук, докато аз го направя?
– За мен ще бъде чест да поема задачата! – Изригна тя и дръпна Милтън към себе си, докато аз се обърнах назад, за да се изправя пред драконовия задник, който прогаряше дупка в тила ми.
Обърнах се и тръгнах с бърза крачка през стаята, като пренебрегнах Дариус, който се приближи до мен, и се насочих направо към хладилника, за да си взема питие.
Ръката ми попадна на бутилка розова лимонада точно когато Дариус ме хвана за китката и ме завъртя с лице към себе си.
– Здравей – казах невинно, докато той ме притискаше с огромното си тяло.
Той се намръщи, тъй като това го смути, а аз бавно отвинтих капачката на питието си и отпих глътка.
– Какво правиш, като идваш тук с Милтън? – Попита той с тих глас, докато се съвземаше от изненадата си.
– Ревнуваш ли? – Подиграх се.
Оформяше се опашка от хора, които се опитваха да се доберат до хладилника с лед, и аз пристъпих малко по-близо до него, насърчавайки го да се движи. На Дариус сякаш не му пукаше, че задържа хората, но все пак ме дръпна, като постави ръка на гърба ми, за да се увери, че няма да избягам.
– Дадох ясно да се разбере, че Милтън се отлъчва – изръмжа той, когато стигнахме до ъгъла до един от огньовете, които горяха по краищата на Кълбото. Той постави ръка на стената до главата ми, докато притисках гърба си към златната стена, но аз подредих чертите си в маска на леко отегчение, вместо да дам някаква реакция на тактиката му за сплашване.
– А аз дадох да се разбере, че не правя каквото ми кажат – отвърнах с вдигане на рамене, като го погледнах, докато си играех с бутилката лимонада в ръцете си. – Ще ме накажеш ли?
Дариус ми изръмжа и аз се усмихнах въпреки тръпката, която премина по гръбнака ми в знак на предупреждение.
– На всички ли ръмжиш така или аз съм ти влязла под кожата повече от повечето хора? – Попитах.
– Намирам те за особено разочароваща – отговори той равно. – И мисля, че понякога забравяш какво се крие под кожата ми.
Погледнах го втренчено, като очите ми проследиха пътя от краката му до очите му, докато той продължаваше да се навежда над мен, и свих рамене.
– Не съм забравила – отвърнах аз. – Просто няма да те оставя да ме буташ, защото си по-страшен от мен. Опитите да избегна гнева ти така или иначе не ми донесоха никаква полза, така че защо да не правя каквото си искам?
– Умната ти уста ще ти докара неприятности с мен някой ден – предупреди той.
– Това обещание ли е?
Дариус задържа погледа ми, приближавайки се до мен, сякаш искаше да види кой от нас ще мигне пръв. Аз удържах позицията си и го погледнах право в очите, докато сърцето ми започна да бие от страх и нещо малко по-опияняващо. Сега не можех да отстъпя, но бях сигурна, че и той няма да го направи.
– Искам да изриташ Милтън отново – издиша той, мрачно предупреждение.
– Наистина ли си толкова безпощаден, че дори не му позволяваш да има други приятели? – Попитах меко. – Не е ли достатъчно, че той загуби социалната си група и твоята обич? Да не го оставиш да се среща и с изгнаниците…
– Защо? Мислех, че го мразиш за това, че е споделил тези твои снимки. Защо изобщо ти пука какво ще стане с него? – Попита Дариус, а гласът му се сниши.
– Може би не ми харесва да мразя хората – отвърнах аз. – Може би просто искам да му простя и да продължа напред.
– Това ли имаш предвид? – Дариус се намръщи към мен и аз свих рамене.
– Защо не? Той сподели само няколко снимки. Накарах го да ги изтрие и го наказах за това. Не е все едно той да е изгорил дрехите ми или да е направил нещо друго, за да ме нарани, нали? Може би е добре да запазя омразата си за онези, които заслужават повече.
– Тогава мразиш ли ме, Рокси? Или все още те е грижа за мен достатъчно?
– Защо ти пука дали те мразя, или не? – Попитах в отговор, защото в този момент вече дори не знаех. Топлината му отново ме обгръщаше и вместо да се отдръпна от него, аз се приближих. Той беше опасност, сила и най-лошият вид изкушение, но почти исках да разбера колко близо мога да се приближа, преди да се изгоря.
Някой прочисти гърлото си до нас и аз се отдръпнах от Дариус, сякаш току-що ни бяха хванали да правим нещо нередно.
– Не забравихте ли нещо, господин Акрукс? – Попита меко Орион, а погледът му ме прониза, тъй като все още бях притисната към стената.
– Не съм свършил тук – отвърна Дариус, без да го погледне, и аз преглътнах буца в гърлото си, докато гледах обратно в тъмните му очи.
– Искаш ли тогава да прибавя време към задържането ти? – Попита Орион, а тонът му загрубя.
Дариус изпусна дъх на неудовлетвореност и се наведе по-близо до мен, за да може да говори на ухото ми.
– Още не сме приключили, Рокси. – Гърдите му се допряха до моите, а грубото одраскване на брадата му се заби в челюстта ми. Той започна да се отдръпва, но аз хванах ръката му, преди да успее, и срещнах погледа му, който ме гледаше с любопитство, а нас ни делеше едва един дъх.
– Знам, че не сме – отвърнах аз, а усмивка се закачи в ъгълчето на устните ми. – Защото все още ми дължиш мотор.
Дариус изпусна дъх на смях, преди да се отдръпне и да ме освободи от клетката на тялото си. Топлината от него също се отдръпна и аз го гледах как си тръгва със слабото чувство на съжаление, че не бяхме довели тази кавга докрай.
Орион повдигна вежда към мен и аз му предложих намръщен поглед в отговор на преценката, на което той се усмихна, преди да си тръгне с Дариус.
Бързо се върнах в стаята, за да намеря приятелите си, и се усмихнах, когато забелязах Дарси на обичайната ни маса.
Погледнах към дивана на наследниците и забелязах красиво момиче с тъмна коса, сплетена на плитка по гърба, да седи в скута на Кейлъб, който прокарваше пръсти по шията ѝ. Той улови погледа ми и се усмихна провокативно, а аз му отвърнах с усмивка. Ако си мислеше, че може да ме накара да ревнувам, като захапе някое друго момиче, значи беше много далеч от истината. Бях повече от щастлива да предам хапещата част от връзката ни на някой друг, който да я изтърпи.
Спуснах се на мястото си срещу Дарси и нападнах храната си, без да се разсейвам повече. Въздушното изпитание беше изтощително и вече се страхувах от следващото утре.
– Само си представете колко уморени ще бъдем, докато свършат тези неща с Рекънинга – изръмжах аз, натъпквайки кремообразна паста в устата си, сякаш италианците можеха да я спрат от производство.
– Мислиш ли, че всички изпитания ще са толкова трудни? – Попита Дарси.
– Спомням си, че по време на земното изпитание едва не си подмокрих гащите – предупреди Джералдин. – Беше толкова дяволски кофти, че в края му почти се накъдрих.
Аз се засмях, а Милтън колебливо се присъедини към нея. Той седеше до нея, докато тя го запознаваше с всеки член на Клуб „Задник“ и се опитваше да го убеди да се присъедини официално. Да кажа, че изглеждаше като риба на сухо, беше меко казано, но той не седи сам в ъгъла, така че предположих, че нашият фенклуб е за предпочитане пред никаква компания, ако не друго.
– Какво искаше Дариус от теб? – Попита тихо Дарси, когато всички се върнаха към храната си.
– Не знам. Той така и не стигна до въпроса. Най-вече не иска да съм приятелка с Милтън, но винаги имам чувството, че с него получавам само половината от историята. – Повдигнах рамене, защото не бях сигурна какво друго да кажа, и Дарси кимна в знак на разбиране.
Кейлъб се появи между нас след миг, като се настани на ръба на масата ни и огледа ноктите си.
– Имаме проблем, скъпа – каза ми той, въпреки че продължаваше да разглежда ноктите си.
– Знам. Има вампир, който седи на нашата вечеря – отвърнах аз, а Дарси се захили в отговор.
– Ти ме убиваш, знаеш ли това? – Попита той, пусна ръката си и ме прикова с тъмносините си очи. – Пренебрегваш съобщенията ми, не играеш на нашите игри, не ме посещаваш, когато те помоля, и за да е още по-лошо, ходиш на тайни срещи с моите приятели.
– Какви тайни срещи? – Попита София.
– Не ти ли каза, че снощи е излязла с Дариус? Той я заведе в имението си и се заловиха с бог знае какво – каза Кейлъб.
– Не вярвам някоя от истинските кралици да прекарва свободното си време с този хулиган – гордо заяви Джералдин, а аз неловко прочистих гърлото си. Бях планирала да им разкажа за нощното си приключение в имението „Акрукс“, особено ако бях спечелила лъскав нов мотор, но все още не бях стигнала дотам заради лудостта на въздушното изпитание днес. А и не беше нещо, което бих могла лесно да обясня с няколко кратки изречения.
– Изпратиха ми снимка, на която са заедно, мога да го докажа, ако не ми вярваш. – Кейлъб извади атласа си от джоба и размаха пред всички снимката, която Дариус беше направил на нас двамата.
Погледнах я и се изненадах колко много приличахме на щастлива двойка на снимката. Гледах право във фотоапарата, с усмивка на лицето, докато Дариус беше притиснал целувка към главата ми, ъгълчето на устата му беше закачено в усмивка, а ръката му беше увита около мен.
– Това е доста подвеждаща снимка – казах неубедително, докато Дарси ми измърмори „Какво, по дяволите?“- зад гърба на Кейлъб.
– Изглеждате така, сякаш сте си изкарали абсолютно прекрасно и щуро, Ваше Величество! – Джералдин се развълнува, променяйки тактиката си за миг. – Не знаех, че сте се сприятелили толкова много със сексапилния наследник на дракона!
– Току-що не нарече ли Дариус Акрукс секси? – Попита изненадано София, а аз изхвръкнах от смях, когато Джералдин се изчерви.
– Ами аз имам очи! – Защити се тя. – Това не означава, че той е най-привлекателният от наследниците.
– Очевидно – каза Кейлъб злобно.
– Не е. Ясно е, че титлата за най-вдъхновяващ в слюноотделянето красавец се полага на Макс Ригел, дори и да е черноглед дявол. Но Дариус не е лош втори – каза Джералдин, а по бузите ѝ се появи слаба руменина. София започна да се смее, а Дарси покри устата си, за да скрие усмивката си. Диего изглеждаше така, сякаш би искал да е абсолютно някъде другаде.
– Какво? – Попита Кейлъб, а веждите му се свъсиха от раздразнение, докато аз изригнах от смях. – Ти ме класираш на трето място?
– Не! Разбира се, че не! – Джералдин се изказа гръмко и изглеждаше ужасена. – Сет Капела е трети.
Паднах обратно на стола си, стискайки се за корема, докато смехът ми излизаше извън контрол, а Кейлъб всячески се опитваше да не изглежда толкова отвратен, колкото явно беше.
Кейлъб изглеждаше изгубил ума и дума за момент, преди очевидно да реши, че ще е по-добре да не отговаря на оценката на Джералдин за него. Вместо това завъртя снимката обратно към мен и смръщи вежди.
– Искаш ли да ми обясниш малката си среща тогава, скъпа? – Попита ме той, докато аз сдържах забавлението си.
– Това не беше среща – казах аз и извъртях очи. – И съм сигурна, че той ти е казал какво правим така или иначе, така че защо имаш нужда да го потвърждавам?
– Тогава защо изглеждаш толкова дяволски щастлива на тази снимка? – Попита той.
Погледнах снимката още веднъж и трябваше да призная, че е прав. Извадена от контекста, тя наистина изглеждаше така, сякаш наистина се наслаждаваме на компанията си.
– Прав си, така е. Може би трябва да я направя моя профилна снимка? – Предложих.
– Целта ти е да ми разбиеш сърцето ли, скъпа? – Попита ме Кейлъб, като постави ръка на гърдите си, докато прибираше атласа обратно в джоба си.
– Не бъди смешен. Ти дори нямаш сърце – подигравам се аз.
Кейлъб се наведе по-близо до мен и се усмихна многозначително.
– Ако не те бях чул да крещиш името ми с такава сила многократно, щях да си помисля, че изобщо не си падаш по мен.
Диего започна да се дави в спагетите си до нас и София го потупа по гърба, докато Кейлъб повдигаше вежди към него.
– Винаги ли се срещаш с фригидни хора или правиш изключение за този екземпляр? – Попита Кейлъб с шепнещ вик, който чуха всички.
– Основният ми критерий е да не са задници, така че наистина ти си този, който не е на място. – Повдигнах му рамене и той се усмихна.
– Ела и остани с мен тази вечер – каза смело той и задържа погледа ми, докато чакаше отговора ми.
– Трябва да се наспя добре преди утрешното ми изпитание по вода. Не мисля, че това, което си намислил, ще включва много почивка.
– Харесва ли ти да ме караш да тичам след теб по този начин? – Попита той.
– Не ми е съвсем неприятно – признах.
Кейлъб се усмихна широко и се изправи на крака.
– Тогава ще се погрижа да не спирам. Може би ще искаш да внимаваш за шегите на Адската седмица тази вечер – макар че мога да те предпазя, ако приемеш предложението ми. – Той ми намигна и изчезна толкова бързо, колкото се беше появил. Дарси се наведе над масата, за да поговорим тихо.
– Мислиш ли, че трябва да се махнем оттук? – Попита тя, поглеждайки към Кейлъб, който се присъедини към Сет и Макс на дивана. – Кълна се, че замислят нещо.
И тримата наследници се бяха преместили близо един до друг и говореха на тихи гласове, докато стрелкаха с поглед из стаята. Израженията на лицата им изглеждаха доста подозрителни.
– Може би имаш добра идея – съгласих се аз.
Сбогувахме се с приятелите си и излязохме през задния вход на „Кълбото“. Докато си тръгвахме, погледнах назад към тримата наследници и установих, че те ни наблюдават как си тръгваме. Размених поглед с Дарси и увеличихме темпото, за да им избягаме. Тази адска седмица излизаше извън контрол. Наистина очаквах с нетърпение да преодолея „Разплата“ и да се върна към нормалния живот. Каквото и да беше това тук.
От вътрешността на „Кълбото“ се чу вой, последван от вик:
– Съберете първокурсниците! – от Макс Ригел.
– О, по дяволите – издишах, когато Дарси ме хвана за ръка и започнахме да тичаме.
Стигнахме до тъмното пространство между Обсерваторията на Земята и Лабораторията на Марс точно когато потокът от първокурсници изтича с писъци от Кълбото. По-възрастните ученици ги гонеха с вдигнати качулки на черните си наметала и бели маски на местата им.
Очите ми се разшириха, когато отвъд зала „Юпитер“ пламна огнена стена, която блокира бягството в тази посока точно когато земята започна да се тресе под краката ни. Земетресението изпрати първокурсниците на ръце и колене, където от калта израснаха лиани, за да ги хванат в капан.
– Бързо – подканих аз и отново се обърнах, когато по-големите ученици започнаха да се приближават към нас. – Да се махаме оттук, преди да са ни забелязали!
– Добър план! – Дарси се втурна между сградите и се насочи право към прикритието на Плачещата гора.
Адреналинът се вдигна във вените ми, докато я преследвах, а първокурсниците продължаваха да крещят, докато наследниците и другите ученици изпълняваха шегата си от Адската седмица.
– Къде отидоха Вега? – Изкрещя Сет и аз ускорих темпото си още повече.
– Къде? – Замолих се, докато тичахме по пътеката към Дом Въздух. – Ако се върнем в стаите си, ще ни намерят. – Искаше ми се да мисля, че Наследниците ще приемат, че сме избягали от тях, но се съмнявах, че има голям шанс за това. Ние щяхме да сме начело на списъка им с убити и те щяха да искат да ни унижат повече от всеки друг.
– Какво ще кажеш за плажа? – Дарси изпъшка, докато тичахме нататък. – Можем да отидем във Въздушния залив, където никой няма да може да ни забележи и ще можем да изчакаме хаоса.
– Звучи като план – съгласих се аз.
Зад гърба ни се разнесе вик и двете се извърнахме панически при звука от стъпки, които се носеха по пътеката към нас.
Не посмяхме да кажем нито дума, просто увеличихме скоростта, докато спринтирахме надалеч.

Назад към част 17                                                    Напред към част 19

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *