ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 20

ОРИОН

Майната му, магията на кръвта беше приятна. Всеки път, когато я правех, се кълна, че опиянението ставаше все по-добро. Проблемът беше във фокусирането. Използването на тъмна магия беше смъртоносно. Можех да изкървя тук, преди дори да съм осъзнал какво се случва.
Привлякох магията си в заобикалящата ме тъмнина, изтласквайки стената от сенки, която искаше да ме отнесе със себе си. Тя дърпаше, примамваше и пееше обещания за чисто блаженство, но ако тръгнех по този път, никога нямаше да се върна.
Усетих как Дариус ме последва, когато преодолях бариерата, и странно гъделичкащо чувство ме накара за миг да си помисля, че с нас има и някакво друго присъствие.
Когато сладкият край на еуфоричното усещане във вените ми отслабваше, зрението ми се проясни и се оказахме на тъмна калдъръмена улица до висока ограда. Сърцето ми се разтуптя от разпознаване. Познавах този стар път. Намирахме се на изток от имението на Акрукс, точно отвъд стените му. Което означаваше, че Лайънъл очакваше посетител от звезден прах.
Усещах, че се намираме в близкото минало, воден тук от връзката, която имаше с онова лепкаво драконово украшение, и от желанието и на двама ни да разберем какво е замислил.
Това не беше нищо друго освен сянка на отминалото време. Краищата на света се размиваха като мъгла и ако се съсредоточих върху една точка твърде дълго, тя избледняваше от полезрението ми. Трябваше обаче само да изчакаме тук, за да намерим Лайънъл. Дариус застана до мен в момента, в който баща му зави зад ъгъла отпред. Лайънъл вървеше, тъмното му наметало се развяваше зад него, докато се движеше, а мощната му фигура бе огряна от луната.
Атмосферата трептеше пред него като звезди и от нея излезе висок мъж, който прокара ръка по вълнообразните си черни коси. За миг запомних лицето му – всичко от тънките му мустаци до извитата му горна устна. Носеше тъмнозелено палто и плетен червен шал, което говореше за сериозна липса на моден усет. Той наведе глава, макар че жестът му се стори леко подигравателен.
– Г-н Акрукс.
– Върховен лорд Акрукс – изръмжа Лайънъл. – Донесохте ли го? Не съм те вкарал в това училище само за да си губиш времето.- Той протегна ръка очаквателно.
– И аз не сключих този съюз, за да си губя времето – изръмжа мъжът със също толкова опасен тон.
– Това става доста едностранчиво, Алехандро. Каква е ползата от теб, ако ти и безполезното ти семейство не направите това, което искам? – Лайънъл се ухили и Алехандро бръкна в джоба си.
Извади дебел плик и очите ми се присвиха, когато разпознах личното досие на близнаците Вега. Бях го прочел отзад напред, преди да отида на Земята, за да ги намеря. Дори имаше петно от чаша за кафе, което бях оставил там. В този документ се съдържаше всичко, свързано с рожденото им право. И със сигурност не принадлежеше на Лайънъл Акрукс. Беше заключен здраво в кабинета на Нова.
– Ето. – Алехандро го хвърли към Лайънъл и ми се искаше да мога да вляза в този спомен наистина и да се намеся, преди ръката му да го обхване. Не знаех какво би могъл да научи от него, което да му помогне, но интуицията ми подсказваше, че не е нищо добро.
Погледнах към Дариус и сърцето ми удари максимална скорост, когато забелязах Тори проклетата Вега да стои зад него.
Очите ѝ се втренчиха в моите, а лицето ѝ беше бледо като на призрак. Тя се вгледа в мен, после погледна към Дариус и мъжете отвъд, изглеждайки напълно объркана защо е тук. Това ни прави двама!
– КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ!? – Изревах, като накарах и нея, и Дариус да подскочат.
Споменът се завихри като мъгла, после нещо се блъсна в бузата ми, изпращайки шип от болка, разцъфнал в черепа ми.
Последва още един удар и аз примигнах, изтръгнах се рязко от видението, открих Дарси върху себе си, а зачервената ѝ длан се вдигна, за да ме удари отново.
– Ебати – какво? Какво става?! – изревах, грабвайки ръката ѝ, преди да ме удари отново. Очите ѝ блестяха от сълзи, а някои от тях се бяха разлели по бузите ѝ. Хиляди ужасяващи притеснения ме връхлетяха, когато осъзнах, че тя е разпъната върху мен в пещера, в която нямаше абсолютно никакъв начин да влезе. Не и без…
Устата ми се разтвори от пълен ужас, когато го видях на земята. Кинжалът. Кинжалът на Дариус. А до него беше Тори, ръката ѝ беше увита в якето на Дарси, заобиколена от огромна локва кръв.
– Помогни и! – Молеше ме Дарси, слизаше от мен и ме влачеше към сестра си. Хвърлих поглед към Дариус, знакът „Лъв“ на ръката ми пулсираше странно, докато той се събуждаше от видението.
Очите му се спряха на Тори и той изруга, като се гмурна напред и я издърпа в прегръдките си.
– Ланс! – Изиска той.
Паднах на колене до него, проклинайки между зъбите си, докато изтръгвах якето на Дарси и откривах дълбоките рани по ръката и мишницата ѝ.
– Как се случи това? – Изригнах на Дарси, опрях ръце в кожата на сестра ѝ и я изцелих с всеки грам магия, с която разполагах.
Една кралска наследница на Вега няма да умре в ръцете ми. Не и тук. Не и на това шибано място. И не с рана, която може да се обясни само с едно проклето нещо.
Дарси държеше другата ѝ ръка и притискаше пръсти към шията ѝ, за да усети пулс. Тя се отпусна напред, когато не усети пулс, но аз все пак го чух, барабанеше все по-меко и по-меко с всяка секунда. Стомахът ми се свиваше и дърпаше, докато се опитвах да блокирам отчаяната болка по лицето на Дарси и да се съсредоточа върху спасяването на сестра ѝ.
– Този кинжал направи това – каза Дарси и поклати глава към мен.
– Тя си го е направила сама. Имаш ли представа колко опасен е този кинжал? – Изригнах, а Дарси ми отвърна с поглед, като нагласи челюстта си.
– Ясно е, задник такъв – изръмжа тя и аз прехапах реплика. Когато Тори беше жива и здрава, тогава щяха да получат пълната сила на гнева ми. И щяха сериозно да съжаляват, че са посегнали на този кинжал.
Ако те бяха тези, които го бяха взели, това означаваше…
– Съсредоточи се! – Изкрещя ми Дариус и аз вдигнах поглед, за да открия чиста паника в очите му, а съзнанието му явно не беше насочено към нищо друго освен към момичето в ръцете му.
– Съсредоточавам се – обещах аз, а лечебната магия се лееше от мен на вълни и изкопаваше последните ми запаси от сила.
Тори си пое дъх, докато раните ѝ заздравяваха под ръката ми. Погледнах нагоре и погледът ми се впи в този на Дарси.
– Откъде имаш кинжала, Блу? – Гласът ми беше смъртоносно мек капан, за да я примами, а тя нервно избягваше погледа ми, навеждайки се да провери сестра си. Дариус я прегърна до гърдите си, очите му бяха затворени, докато се концентрираше върху връщането на съзнанието ѝ обратно в тялото ѝ, явно без да осъзнава какво си говорим.
– Къде? – Изръмжах и погледът ѝ най-сетне се обърна, за да срещне отново моя, а долната ѝ устна трепереше от гняв или страх. Може би и от двете.
– Знаеш точно от къде – прошепна тя. – Но наистина ли си в състояние да ни накажеш след това, което току-що те видяхме да правиш, Ланс?

Назад към част 19                                                     Напред към част 21

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *