ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 21

ТОРИ

Бях попаднала в клетка на ужас, която ме поглъщаше до такава степен, че не можех да дишам, не можех да мисля, не можех дори да викам за помощ.
Сърцето ми се удряше в ребрата, ускорявайки се до смъртоносно кресчендо, докато треперех на ръба на празнотата.
Тъмнината ме викаше, шепнеше името ми зад гърба с гранясал дъх. Искаше ме. Жадуваше за мен. И някаква дълбока, скрита част от мен също го искаше. Беше зло, ужас и вечни пламъци, но долу, в най-ниската част на душата ми, имаше частица от мен, която също искаше да бъде точно такава. Имаше обещание за сила, носеща се във вкуса на въздуха, привличайки ме, подтиквайки ме да продължа.
Посегнах към него и ръката ми пламна от агония, толкова силна, че ме заслепи. Сякаш самата същност на това, което бях, беше измъкната през най-дълбокия разрез по плътта ми.
Нещо ме чакаше в сенките. Нещо, което знаеше името ми. Нещо, което искаше да ме притежава.
Агонията се засилваше, докато се опитвах да се отдръпна от нея, но когато спрях, тя намаляваше. Приближих се още малко до ужаса в мрака и под кожата ми се плъзна извиваща се сила.
Флиртувах със сенките и някаква основна част от мен го харесваше, искаше го… имаше нужда от него.
Протегнах ръка, губейки всякаква представа защо да не го направя, когато сенките се увиха около върховете на пръстите ми, искайки да бъдат едно цяло с мен, нуждаейки се да се присъединя към тях, да отида при тях. И за миг не можах да разбера защо да не отговоря на призива им с готовност…
Когато направих крачка, за да се промъкна между краищата на мрака, в гърба ми се разгоря дълбока топлина и нещо затанцува по повърхността на съзнанието ми.
Паднах неподвижно, а сенките се разпищяха и изкрещяха, отчаяно желаейки да ме имат. Но огънят ме привлече обратно.
Обърнах се, откъсвайки поглед от тъмнината, докато не видях пламъците на гърба си, които горяха ярко и свирепо във формата на огромен, златен дракон.
Очите ми се разшириха, когато посегнах към него, и дъх на чист, солен въздух премина през устните ми, когато светът отново се сгромоляса върху мен.
Въздъхнах, когато болката ме нападна, а агонията в ръката ми се изостри, докато реалността се затваряше.
Дарси ридаеше някъде наблизо. Някой държеше ръката ми и натискаше лечебна магия под плътта ми. Но почти цялото ми внимание беше насочено към мъжа, който ме държеше в ръцете си.
Дариус ме гледаше надолу, очите му бяха диви от паника, докато отмяташе косата от лицето ми.
Казваше нещо и ми отне миг да отблъсна ехото в ушите си, за да мога да го слушам.
– Щеше да ме пречупи. Така че не смей да им се поддаваш. Ще те последвам в сенките, ако трябва, и ще те измъкна от тях с ритници и писъци. Защото те не могат да те имат. Не могат.
– Дариус? – Попитах объркано, намръщих се, когато той сякаш разбра, че съм се събудил, и тирадата му приключи.
– Ти се върна? – Попита той, гласът му се пречупи, докато прокарваше пръсти по линиите на лицето ми.
Намръщих му се, опитвайки се да си спомня как съм се озовала тук. Погледнах отвъд него, като открих, че Дарси и Орион ме гледат със загриженост.
Приливът се разбиваше в брега отвъд тях, а аз лежах наполовина върху мокрия пясък и наполовина в ръцете на Дариус.
– Какво, по дяволите, беше това? – Попита Дарси, а гласът ѝ беше паникьосан.
Борех се да си спомня как съм стигнал дотук и изведнъж си спомних за двамата в пещерата, за думите, които бяха изрекли, и за начина, по който кинжалът прошепна в ухото ми, молейки ме да го използвам. Смътно си спомнях, че във видението видях още двама души, но то беше продължило само миг.
– Защо Лайънъл беше с чичото на Диего? – Промълвих объркано, а Дарси се намръщи загрижено.
Дариус и Орион си поделиха погледи, между тях премина някакъв мълчалив разговор, но не ми казаха нищо.
Повдигнах ръката си и изтръпнах от нежността, която усетих там. Плътта ми беше окървавена, но раните бяха изчезнали.
– Аз… това нещо ме накара да се порежа – казах, като се намръщих колко налудничаво звучи това, но знаех, че е вярно.
– Какво нещо? – Попита Дариус. – Как успяхте да хвърлите черно…
– Тя имаше това – каза Орион, като заговори над него и протегна сребърния кинжал, който бях взела от спалнята на Дариус в нощта, когато я бях изгорила.
– Един нож не може просто да накара някого да се пореже така! – Изръмжа Дарси. – Какво, по дяволите, е това?
– Откъде го взе? – Попита ме Дариус, а хватката му върху мен се засили от успокояваща до сковаваща.
– Аз… – Погледнах между него и Орион, чудейки се как, по дяволите, трябваше да обясня това, без да издам какво съм направила, но от топлината, която се лееше от Дариус, имах чувството, че той вече го е разбрал.
Изтърколих се назад и Дариус ми позволи да седна, но не ме пусна, хвана китката ми и ме прикова с тъмния си поглед.
– Кажи ми откъде имаш този кинжал, Рокси – изръмжа той.
Хватката му върху китката ми се затегна до болка и аз изохках от грубото отношение, опитвайки се да се отдръпна. Той дръпна ръката ми, за да ме задържи, и изведнъж си спомних за начина, по който ме държеше, когато ме беше завлякъл до онзи басейн.
Сърцето ми подскочи от страх, докато се опитвах да се отдръпна от него, а в гърдите ми се забиваха ледени късчета, когато отново се оказах във властта на това чудовище. Защо се бях събудила, чувствайки се в безопасност в ръцете му? Той беше този, който ми беше причинил това. Този кинжал беше негов и какъвто и да беше той, беше тъмен. Не се съмнявах, че ако тези сенки ме бяха взели, досега нямаше да мога да си помогна.
– Пусни ме – поисках аз, но Дариус само хвана другата ми китка, докато се опитвах да откъсна пръстите му от себе си.
Той ме придърпа към себе си, дъхът му се смеси с моя, когато дълбоко ръмжене резонира в гърдите му, а очите му се превърнаха във влечуго подобни прорези.
– Откъде имаш този кинжал?! – Изкрещя той и страхът ме заля като прилив.
– Пусни я! – Поиска Дарси, но Орион я хвана за кръста и я задържа далеч от нас, докато чакаше моя отговор.
Но аз нямаше просто да се поддам на страха и да му кажа това, което искаше да знае. Току-що бях на сантиметри от смъртта и за това отново беше виновен той. Имах няколко проклети въпроса.
– Какво, по дяволите, е това нещо? – изръмжах. – То ме накара да направя това. Накара ме да си разрежа проклетата ръка и се опита да ме даде на шибаните кошмари да ме погълнат. Защо, по дяволите, притежаваш такова нещо? Какво, по дяволите, не ти е наред?
Хватката на Дариус се затегна толкова силно върху мен, че от устните ми се изтръгна стон, но аз не отстъпих.
Дарси се опитваше да се измъкне от хватката на Орион, но той ме гледаше втренчено и просто я държеше заключена в ръцете си, сякаш дори не усещаше как се бори с него. Какъв гениален учител беше, като ме остави на милостта на един дракон.
– Искам си шибания отговор, Рокси! – Изкрещя Дариус. – Ти ли открадна това от стаята ми? Ти ли запали този шибан огън?!
Отблъснах се от яростта му и изхвърлих магията от тялото си в див опит да го откъсна от себе си. Въздушната вълна се блъсна в него със силата на торнадо, а Орион и Дарси също бяха съборени от краката си. Някак Дариус успя да се задържи върху мен и аз изкрещях, когато бяхме изхвърлени във въздуха.
Приземих се отгоре на Дариус, когато паднахме обратно на земята, но той не пропусна да се изправи, завъртя ме около себе си и ме блъсна обратно в мокрия пясък, като се премести, за да ме обкрачи.
Хвана и двете ми китки в една от огромните си ръце и ги притисна към пясъка над главата ми. От свободната му ръка изскочиха огнени намотки, които се извиха по ръцете ми и ги закрепиха над главата ми, докато той ръмжеше надолу към мен.
Сърцето ми биеше в отчаян, панически ритъм, докато го гледах, а чертите му бяха засенчени от ярката луна, която висеше ниско в небето зад него.
Дариус натисна тежестта си върху бедрата ми, докато седеше над мен, забивайки ме в мокрия пясък и свивайки ръка около гърлото ми. Не упражняваше никакъв натиск, но хватката му беше достатъчна, за да разбера, че държи живота ми в ръцете си, и чистият ужас ме прониза, приковавайки ме на място по-ефективно от магията му.
Дарси крещеше на Орион да я пусне, но аз не можех да откъсна поглед от вбесения дракон, който в момента изглеждаше така, сякаш наистина може да ме убие.
– Ти ли нахлу в стаята ми и открадна този кинжал? – Поиска отговор той, гласът му беше нисък и хищен.
Сърцето ми се разтуптя, страхът облизваше крайниците ми като живо същество, но в дълбините на душата ми пламна силна искра на непокорство. Да, той ме държеше на милостта си. Да, той ме беше пребил. Но той никога нямаше да ме пречупи. И след всичко, което ми беше направил, сега отказвах да се сниша под него.
– Ти изгори дрехите от тялото ми през първия ми ден тук. Ти насърчи всеки задник в това училище да превърне живота ми в ад. Измъчваше ме и ме тормозеше всяка секунда, когато имаше възможност, и се смееше, докато го правеше. Взе най-дълбокия ми страх и ме завлече до онзи басейн, за да ме принудиш да го преживея отново, и едва не ме уби – изсъсках, а цялата отрова на цялата омраза, която някога съм изпитвала към него, се изля от мен като отворена рана. – Така че да. Нахлух в проклетата ти стая и откраднах ценното ти шибано съкровище и онзи психопатски кинжал, докато бях там. А после стопих всяко друго парче злато, което притежаваше, и помолих пламъците да изгорят останалото. И се смеех, докато го правех. Това беше най-малкото, което заслужаваше. И бих го направил отново на мига.
Мълчанието се разнесе, докато смъртоносна ярост заливаше тялото на Дариус. Пръстите му се стегнаха около гърлото ми почти незабележимо, но крайниците ми се напрегнаха в очакване на това, което можеше да направи. Ужасът премина през тялото ми, погълна ме цялата и ме изплю навън, за да лежа на милостта му в пясъка, но все пак го погледнах. Така или иначе не можех да направя нищо, за да го спра, и нямаше да му позволя да види страха ми.
Дариус оголи зъби към мен, а между устните му се разнесе дим, докато от него се изтръгваше смъртоносно ръмжене.
– Дариус – предупреди го Орион, но аз виждах как насилието се натрупва в очите на съществото пред мен и знаех, че не го чува.
Ужасен рев се изтръгна от него хватката му върху мен се затегна половин секунда преди Дарси да изкрещи в знак на паника и той да се отскубне от мен.
Задъхах се от изненада, отблъсквайки връзките на огнената магия на Дариус, когато той загуби контрол над нея и беше изпратен да се блъсне в стената на скалата със силата на въздушната атака на Дарси.
Той мигновено се изправи на крака, а в ръцете му оживя кълбо от смъртоносни пламъци. Орион изруга и усетих как магията му се плъзга по мен, докато той хвърляше щит половин секунда преди пламъците да се сблъскат с него и да избухнат над нас в пламтяща дъга от червено и оранжево.
– Спри! – Заповяда Орион и се стрелна напред, за да сложи ръце на гърдите на Дариус и да го задържи.
След миг Дарси беше до мен, издърпа ме на крака и ме проследи със загрижен поглед. Застанахме заедно, вдигнали защитно ръце, докато чакахме да видим какво ще се случи по-нататък.
Дариус всъщност се тресеше от ярост и имах чувството, че му е много трудно да сдържа дракона под кожата си.
Погледът му беше втренчен в мен и аз отвърнах на чистата омраза, която открих там, с още повече своя собствена. Защо изобщо бях започнала да мисля, че в него може да има нещо повече от това? След всичко, което ми беше направил, трябваше да знам, че той никога няма да бъде различен.
Дариус се опита да заобиколи Орион, но той отказа да помръдне, използвайки вампирската си сила, за да го задържи.
Дариус изръмжа, а аз помръднах, приближавайки се до Дарси, като съединихме ръце и оставихме магията ни да тече между нас, готова за всичко, което той можеше да направи по-нататък.
Орион му отвърна с ръмжене и двамата се взираха един в друг в продължение на един вечен миг.
– Помисли за това, Дариус – предупреди Орион. – Сега вече си върнахме кинжала, тя не може да каже на никого за него, защото ще трябва да признае какво е направила с твоята стая. Това се е получило в наша полза.
– В наша полза? Тя изгори шибаната ми стая и ме ограби! – Избухна Дариус. – Не мога да оставя това просто така!
– С оглед на това, което и направихте, вероятно трябваше да очаквате някакво отмъщение – изсумтя Орион. – Изненадан съм, че всички наследници все още не са се озовали в капан на отмъщението им!
Размених поглед с Дарси и сърцето ми заби малко по-бързо.
Орион се огледа наоколо, сякаш го беше чул, а Дариус насочи обвинителен пръст към нас.
– Няма да я оставя просто така да се измъкне от отговорност за това. Аз съм фея! Аз съм небесен наследник! Не мога просто…
– Можеш и ще го направиш! Ако искаш Тори да скрие знанието си за този кинжал, тогава ще трябва да се откажеш от този гняв. Нека всички продължат да вярват, че Милтън го е направил. Имаме кинжала обратно и…
– Милтън – прекъсна го внезапно Дариус. – Ти си го натопила?
– Той разпространи мои голи снимки из училището – изсъсках аз. – И исках да видя как губиш вяра в малката си група последователи.
Дариус се опита отново да се хвърли към мен и Орион изхърка, докато се бореше да го задържи.
– Ти ме накара да отбягвам приятеля си! – Изкрещя той. – Как, по дяволите, трябва да му обясня…
– Не няма! – Изръмжа Орион. – Не можеш да признаеш, че Милтън не го е направил, без да я изложиш. А ако го направиш, тогава тя няма да има причина да си мълчи за кинжала!
– Все още не си ни казал какво представлява този кинжал. Той едва не уби Тори – изсъска Дарси. – Искаме отговори.
– Всичко, което трябва да знаеш, е, че кинжалът и това, което правехме, не са от нещата, с които се заиграваш – предупреди мрачно Орион.
– Значи просто очакваш да мълчим за твоите сенчести малки тайни, без да ни давате реална информация? – Попитах с намръщена физиономия.
– Точно както ние ще си мълчим за вас, да. – Тонът на Орион не даваше възможност за преговори и аз размених поглед със сестра си.
– Трябват ни по-добри отговори от това – поиска Дарси.
– Ами няма да ги получиш, Блу. Просто си дръжте устата затворена и ние също ще го направим. Това е най-доброто, което ще получите. – Орион погледна назад към Дариус, който ми хвърли поглед, изпълнен със злоба, преди да свали ризата си и да я подхвърли на Орион. Панталоните и останалите му дрехи последваха примера и той се обърна далеч от нас, издавайки рев, докато преминаваше във формата си на дракон.
Застинахме на мястото си, докато гигантското, златисто влечуго, се отдалечаваше от нас през пясъка, но за щастие не погледна назад. Приклекна ниско, разперил криле в очакване на полет, а Орион ни погледна за последен път, преди да се стрелне след Дариус и да скочи на гърба му с вампирската си скорост.
Дариус излетя мигновено и ние наблюдавахме как те се издигат над морето, а от устата на Дариус се изтръгна огромна огнена дъга, докато той надаваше разтърсващ рев към небесата.
Бавно отпуснах хватката си върху ръката на Дарси, прехапвайки устните си, докато част от ужаса изтичаше от крайниците ми.
– Какво стана? – Издишах.
– Точно това си мисля и аз – каза Дарси и двете си разменихме погледи, изпълнени с целия ужас на току-що случилото се, преди да се обърнем и да започнем да вървим обратно от плажа и далеч от Въздушния залив.
Не разбирах и половината от това, което се беше случило току-що, но едно нещо ми беше напълно ясно и щях да се уверя, че никога повече няма да го забравя. Дариус Акрукс не ми беше приятел. Той беше жесток, подъл и безмилостен и нямаше да му мигне окото да ме нарани стотици пъти по хиляди различни начини. Никога не биваше да се опитвам да виждам в него нещо различно от това, което беше. И нямаше да направя тази грешка никога повече.

Назад към част 20                                                        Напред към част 22

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!