ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 28

ТОРИ

Стояхме в пещерите, където заедно с останалите първокурсници имахме уроци по земна стихия, докато чакахме да започне последното изпитание.
Това беше по-различно от останалите. Трибуните бяха извън пещерите и ние бяхме сами тук долу, докато професор Рокфорд и другите оценители стояха в очакване да започнат изпитанието.
Пристъпвах от крак на крак, докато нервната енергия тиктакаше в мен. Това беше последното изпитание.
Когато се справим с „Разплатата“, имаме нужда от една вечер навън – казах на Дарси, докато чакахме да пристигнат и последните ученици.
– Да, по дяволите. Танци и пиене и никакви наследници. Трябва да отидем отново в „Тукана“ или може би някъде още по-далеч.
– Може и да се измъкнем от Академията за цял уикенд? – Предложих с усмивка. – Да изхарчим стипендията си за петзвезден престой в някой луксозен хотел и една нощ да пием шампанско.
– Да, моля – каза Дарси ентусиазирано.
И двете щяхме да отидем на Панаира на феите тази вечер, но това наистина нямаше да е същият вид празненство, каквото можехме да си направим след „Разплатата“. Освен това Дарси отиваше с Диего, а Кейлъб ми изпращаше съобщение след съобщение, докато накрая се съгласих да му позволя да ме вземе. Това обаче не беше среща. Бях седемдесет и осем процента сигурна в това. По-скоро шанс да се срещна с някое ново място. Предположих, че така или иначе ще разбера тази вечер.
– Целта на тази задача е проста – обади се Рокфорд с тихия си глас и аз насочих вниманието си към нея. – Избягай от пещерите, преди да изтече времето. Има различни маршрути през тях и трябва да намериш един, който води над земята… и да се уверите, че няма да бъдете изядени.
– Изядени? – Попитах объркано. – Какво означава…
Чу се клаксон и всички ученици се втурнаха напред като един. Хванах погледа на Дарси и ние също започнахме да тичаме, застигнати от потока от тела.
Тунелът завиваше надолу пред нас, преди да се разклони в две посоки. Първокурсниците се разделиха като прилив, който се разбива в скала, като половината тръгнаха в двете посоки. Ние побягнахме наляво, без да правим избор, освен факта, че вече бяхме от тази страна на тълпата.
Тунелът се извиваше, преди да се раздели отново и отново, а студентите около нас се разпиляваха в различни посоки, докато ние вземахме бързи решения и се надявахме на най-доброто.
Колкото повече напредвахме, толкова по-тъмно ставаше. По черните стени проблясваха червеи и скъпоценни метали, но беше трудно да се различи нещо друго.
– Как ще намерим изход оттук, когато всеки тунел води надолу?- Дарси изсъска, а аз прехапах устни, несигурна как да ѝ отговоря. Тя беше права, но колко дълго можеше да продължи това? Сигурно накрая пак ще тръгнат нагоре? Какво, по дяволите, щеше да е това предизвикателство, ако беше невъзможно?
– Задръж – казах аз, хванах я за ръката и я дръпнах да спре. – Може би трябва да се опитаме да постъпим по-умно. Със сигурност трябва да използваме земна магия, за да избягаме от това място, не може да става дума само за бягане на сляпо.
– Да, права си. – Дарси се огледа наоколо, докато останалите ученици ни оставяха зад гърба си, и се протегна към стената на пещерата.
Тя затвори очи, докато се концентрираше, а аз се огледах наоколо, за да видя дали не мога да забележа нещо, което би могло да помогне.
Слаб трус премина през земята в краката ми и аз се преместих, за да запазя равновесие.
– Мисля, че трябва да тръгнем надясно – промърмори Дарси, гласът ѝ беше тежък, докато се концентрираше върху усещането за земната си магия.
Отворих уста, за да отговоря, тъкмо когато някъде в пещерите зад нас се чу глух рев, от който по гръбнака ми преминаха тръпки на страх.
Очите на Дарси се отвориха и тя ме погледна, а погледът ѝ бе изпълнен със същия ужас, който звукът бе събудил у мен.
– Какво беше това? – Издишах.
Дарси поклати глава, без да изрече нито една дума.
Ревът се повтори и аз се запътих към нея.
– Да? – Потвърдих, като погледнах към тесния проход, който водеше натам. Беше по-тъмен от останалите, също така и по-тесен. На външен вид не бих го избрала, но може би това беше добре. Трябваше да се доверяваме на магията си, на нищо друго.
– Да – съгласи се Дарси.
Тръгнахме към нея заедно и тъмнината ни притисна, докато пещерата ни поглъщаше. Напред оранжево сияние сякаш трептеше точно откъм очите, давайки достатъчно светлина, за да мога да видя стените, които се притискаха от двете ни страни.
След няколко метра коридорът се стесни твърде много, за да можем да тичаме една до друга, и Дарси се измъкна пред мен. Продължихме да вървим, а задъханото ни дишане отекваше в студените скали, докато проходът бавно започна да се изкачва нагоре по хълма.
– Ти беше права! – Казах окуражително, когато увеличихме темпото си още малко.
Протегнах ръка, за да прокарам длани по стените от двете ми страни, докато тичах, и зад нас отново прозвуча онзи дълбок рев.
– По дяволите, не мислиш, че е имала предвид онази част, че ще ни изядат, нали? – Помоли се Дарси, като се оглеждаше зад гърба си, докато продължаваше да тича.
– Не – издишах аз, макар че звучеше адски много като – да.
Завихме зад ъгъла и попаднахме в широка камера, в центъра на която гореше слаб огън, предизвикващ оранжевото сияние.
Запътихме се към пламъците и сърцето ми се разтуптя, докато оглеждах стаята, в която се бяхме появили. Оттук водеха седем други коридора, но не можеше да се каже кой от тях трябва да следваме, за да се върнем на повърхността.
Ръмженето се чу отново, толкова близо, че земята под краката ни се разтресе от силата му.
– Какво, по дяволите, е това? – Въздъхнах.
Дарси поклащаше глава и се отдръпваше по-близо до огъня.
Погледнах между коридорите в пълно недоумение.
– Трябва да усетим отново пътя нататък – каза тя, падайки на колене.
– Добре – съгласих се аз, макар че не бях напълно сигурна какво има предвид.
Аз също паднах, като затворих очи, докато притисках длани към пръстта под нас.
Отдалечих съзнанието си от себе си, търсейки с помощта на земната си магия връзка със скалите и почвата, които ни заобикаляха. За миг това беше непосилно, толкова много от тях ни притискаха от всички страни, отгоре, отдолу, от всяка страна, но изведнъж вниманието ми се спря на пространството, в което се намирахме.
Усетих пукнатината в почвата, разделението, което минаваше през нея като вените на тялото.
Другите тунели се разклоняваха от това пространство и аз можех да насоча съзнанието си и към тях, усещайки ги, докато се опитвах да разбера къде отиват.
– Аз ще започна отдясно, а ти отляво – нареди Дарси и аз бързо се съгласих.
Вкопчих пръсти в почвата, изтласках съзнанието си към тунела вляво и се опитах да разбера накъде води. Нагоре и надолу сякаш не означаваха нищо за това, което усещах, но когато тунелът се разстилаше далеч от нас, усещах как скалата около него става по-дебела, по-студена, по-влажна.
Това трябваше да означава, че той върви надолу. Поклатих глава и се върнах на мястото, където бяхме, като вместо това изследвах следващия тунел с магията си.
Прокарах съзнанието си в тъмното пространство, но усетих, че то рязко свършва с остра блокада. Отвъд нея нямаше отвор, беше задънена улица.
– Не са двамата вдясно – въздъхна Дарси, докато продължаваше да търси.
– Трябва да е някой от средните – съгласих се аз.
Започнах отново да разпръсквам магията си, но точно когато го направих, огромен трус разлюля земята под мен.
Изкрещях, докато се хвърлях напред, а почвата и скалите се разцепваха зад мен, сякаш не бяха нищо повече от меко масло, разрязано от нож.
Очите ми се отвориха и аз се завъртях, а земята под мен се размърда и ме хвърли обратно в Дарси точно когато огромен рев изпълни пещерата, разлюля се от скалните стени и изтръгна от устните ми писък на ужас.
Очите ми се разшириха, когато огромно същество изскочи от почвата под краката ми.
То приличаше на нещо средно между гигантски червей и проклет дракон. Огромната му уста беше осеяна с редици остри като бръснач зъби, а слепите му очи се стрелкаха гладно, докато то размахваше бледата си глава наляво и надясно.
– Свята работа – изпъшках и главата му моментално се извъртя към мен.
Изкрещях, когато то се хвърли към мен, вдигнах панически ръце и инстинктивно изхвърлих от дланите си огромна вълна земна сила. Скална стена се издигна от земята между нас и съществото секунди преди то да успее да ни достигне. Звукът на трошащ се камък се разнесе при сблъсъка със стената, която бях направила, и очите ми се разшириха от ужас, когато пукнатина проби средата ѝ.
Ръцете на Дарси се вкопчиха в ръката ми и ме вдигнаха. Отърсих се от моментната си паника и се втурнах след нея, докато тя тичаше през пещерата към трите централни тунела. Нямахме време да измислим кой от тях да изберем и тъй като звукът от чупещ се камък ни следваше, трябваше да направим скок на вярата.
Дарси се стрелна в левия тунел, а аз бях по петите ѝ, докато спринтирахме в тъмнината.
Ревът се повтори и земята в краката ни се разтресе и потрепери, докато съществото ни преследваше в каменния лабиринт.
Нямах представа дали то използва тунела, за да ни преследва, или всеки момент може да изскочи от пръстта в краката ни.
Бягахме и бягахме, адреналинът се вливаше във вените ми, докато натоварвах тялото си до краен предел, и бавно сякаш се отдалечавахме от адското създание, което ни преследваше.
Земята се издигаше леко под нас, докато вървяхме, и сърцето ми се разтуптя от идеята да успеем да излезем на повърхността.
– Още малко – изпъшках аз, отказвайки да намаля неумолимото темпо, докато притисках ръка към рамото на Дарси, уверявайки се, че не я губя в тъмнината.
– Трябва да сме близо – изпъшка тя в отговор, когато наклонът рязко се увеличи и надеждата заби в гърдите ми.
Земята все още се тресеше, ревът ни преследваше, докато се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре, а обещанието за свеж въздух и свобода ме зовеше, докато стъпките ни отекваха в ехото на тунела.
Бяхме почти там, само още няколко крачки. Бях сигурна, че чувам как тълпата ликува някъде наблизо.
Лицето ми се сблъска с гърба на Дарси и аз извиках, докато се блъсках по задник в калта.
– Няма повече тунел! – Изкрещя Дарси панически и сърцето ми прескочи, когато в тъмнината зад нас се чу друг рев.
– Трябва да има! – Протестирах, пълзейки напред на ръце и колене, докато премятах ръцете си през стената от пръст, която препречваше пътя нататък.
Съществото изръмжа зад нас и стените отново се разтресоха.
Изтласках магията от себе си, издирвайки някакъв път напред, отказвайки да повярвам, че сме поели по грешен път. Сърцето ми се разтуптя, когато открих, че около нас има само пръст, която ни затрупва, погребва ни живи, идеална плячка за съществото, което се приближаваше всеки момент.
– Не е дълбоко! – Дарси изведнъж извика. – Трябва да изкопаем пътя си. Намираме се само на няколко метра под повърхността!
Задъхах се, когато осъзнах, че е права, тежестта на почвата пред нас беше много по-малка, отколкото преди, бяхме почти там, почти свободни.
– Тогава да копаем! – Съгласих се решително, хвърлих се напред и изтръгнах буци пръст настрани.
Дарси беше точно до мен и с помощта на магията ни се заровихме в стената, която препречваше пътя ни навън. Изгубих я в тъмнината, докато се вкопчвах в един тунел, където почвата падаше навсякъде около мен, покриваше ме, задушаваше ме, задушаваше ме…
Продължавах да вървя, да копая и да копая към обещанието за свобода, което беше толкова близо, че можех да го усетя.
Тежестта на почвата ме притискаше, ревът на съществото се приближаваше и с последния прилив на земната ми магия ръцете ми най-сетне пробиха повърхността.
Захърках от усилие, докато се изкопавах от земята, и изведнъж една ръка се сключи около моята. Дарси ме дърпаше навън.
Свежият въздух ме обгърна и не можах да се въздържа от хлипането, което се изтръгна от гърлото ми, докато го поглъщах жадно.
Разклатих се на колене и погледнах нагоре, когато ме заляха възгласите на тълпата.
Голяма група ученици вече се бяха събрали до професор Рокфорд, а гигантският таймер отмерваше последната минута.
Но нямаше значение, че бяхме дошли последни. Бяхме се справили.
Бях покрита с мръсотия от главата до петите. Всеки сантиметър от тялото ми трепереше от страх и умора. Но бяхме успели. Бяхме преминали последното изпитание. И никой не можеше да каже, че не сме заслужили мястото си в това проклето училище сега.
Бяхме се справили с всяко изпитание.
И бяхме тук, за да останем.

Назад към част 27                                                             Напред към част 29

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!