ЗОДИАКАЛНА АКАДЕМИЯ – книга 3 – Разплатата Част 29

ДАРСИ

„Панаир,Панаир!“ – извика някой пред стаята ми и аз се засмях. Изглежда, че всички в Академията щяха да отидат на Панаира на феите днес, а аз кипях от вълнение, след като издържах последното си изпитание. Комендантският час беше отложен до единадесет вечерта, за да могат студентите да се насладят на панаира, но от клюките в залите прозвуча, че това е така, защото повечето преподаватели също искат да присъстват на него.
Косата ми беше наполовина вдигната със сребърна щипка, а аз носех плетена черна рокля с чорапогащник, дълги ботуши и кожено яке. Не бях взела нищо друго освен атласа си, ключовете и малко пари за атракциите.
Макар че технически това беше мисия да поговорим с Диего за съмнителния му чичо, това не означаваше, че нямаше да си прекараме страхотно. И кой знае? Може би това щеше да го развесели. Цяла седмица беше в лошо настроение, като знаеше, че София отива на панаира с Тайлър, но аз бях твърдо решена да го разсея. И може би да му кажа направо, че трябва да я покани на среща, а не да танцува около въпроса.
Тори отиваше с Кейлъб и макар да бях малко притеснена, че прекарва толкова много време с един от наследниците, изглеждаше, че той се отнася добре с нея, когато са сами. Не можех да повярвам, че той наистина се беше застъпил за нея срещу Дариус на другия ден. Това не беше точно извинение, но поне полагаше някакви усилия. И освен това Тори знаеше как да се справя с мъжете. Веднъж я бях видяла да рита метър и деветдесет висок мотоциклетист на тротоара, защото (цитирам) „й беше писнало да се чука с мъж, който има по-малки топки от нея“. Това беше Тор. И аз адски много я обичах за това.
Единственото нещо, което хвърляше сянка върху вечерта ми, беше фактът, че нещата между мен и Орион все още не бяха приключили. Избягвах го, за да се съсредоточа върху изпитанията си, но това мина твърде гладко. Той не ми беше писал съобщения, не се беше приближавал до мен в коридорите, дори не беше хвърлял поглед в моята посока, когато се приближавах до него. Дължеше ми извинение, но ако не го получих, трябваше да се опитам да го отминавам – независимо колко гаден щеше да е този процес. Със сигурност обаче нямаше да си позволя да се занимавам с това тази вечер. Дължах си малко забавление.
На вратата се почука и аз я отворих с ярка усмивка. Диего беше облякъл елегантна бяла риза, сиво сако и дънки. Беше подстригал косата си така, че да е обръсната отстрани и стилно отметната назад. Устата ми се разтвори, когато той ми се усмихна криво. Изглеждаше добре. По-добре от добре. Диего изглеждаше секси. Какво, по дяволите?
– Какво мислиш, мацко? – Той прокара ръка по новата си коса и усмивката ми се разшири.
– София ще си изяде сърцето – подиграх се аз и той пусна смях.
– Може би. Хайде тогава, каретата ми чака. – Той протегна ръка и аз се засмях, като я поех, дръпнах вратата и я заключих, докато си тръгвахме.
Усетих, че очите му се задържат върху мен, и го погледнах с любопитна гримаса.
– Какво?
– Изглеждаш като la luz de las estrellas.
– Какво означава това? – Попитах, а отзад на врата ми се надигна топлина.
– Като светлината на звездите – каза той и аз погледнах настрани, като махнах с ръка, за да отмахна коментара. Беше неловко приятно да идва от приятел, макар че понякога усещах, че Диего ме харесва повече от това. Но се надявах да греша.
Излязохме от Дом Въздух, където студентите се придвижваха из кампуса към паркинга и автобусите. Нощното небе беше ясно, а въздухът – свеж, дъхът ми се издигаше пред мен от зимния хлад.
Вървяхме към Земната територия и усещах очи на тила си, докато се движехме по пътеката. Погледнах през рамо и сърцето ми се сви, когато видях Орион да поема по пътеката към Астероидното място. Той се вгледа в мен за една дълга секунда и очите му пламнаха, когато видя ръката на Диего, свързана с моята. Стиснах устни и се обърнах. Не знаех защо изглеждаше толкова дяволски ядосан, нали той беше този, който ме помоли да изкопая мръсотията за чичото на Диего.
Тръгнахме с ръждясалата червена кола на Диего и тя се заизкачва по пътя, който водеше извън кампуса, а вълнението ми нарастваше, когато оставихме Зодиак зад гърба си.
– Някой ден ще направя нещо от себе си, знаеш ли? Няма да карам ламарина и няма да ми се налага да отговарям пред никого повече – каза Диего, а в очите му имаше огън.
– Наистина? – Попитах с усмивка, като го погледнах, докато ръцете му се стягаха върху волана. Ръцете му се огънаха и аз забелязах истински мускули там. Дали беше тренирал?
– Да. Мама ми се обади снощи – разкри той и аз се зачудих дали това е моят ред да попитам за чичо му. – Тя каза, че се гордее с мен, Дарси. Никога не е казвала това, знаеш ли? Ако утре мина през „Разплата“, каза, че ще ми дойде на гости.
– Това е чудесно, Диего. Предполагам, че чичо ти и е казал колко добре си се справил на Въздушното изпитание?
Той ме погледна.
– Хайде, и двамата знаем, че съм се закачил на това изпитание. И съм толкова благодарен за това. Но оценките ми са добри и ставам все по-добър на въздушните магии, така че предполагам, че и е казал това. – Той сви едно рамо и имах чувството, че не казва цялата истина.
– Изглеждаше малко… напрегнат – казах внимателно, без да искам да превишавам границата.
За миг чертите на Диего се промениха в мрачно изражение, което говореше за страх. Но той изчезна толкова бързо, колкото и се появи.
– Той е…
Изчаках го да намери думите, сигурна, че ако го притисна прекалено, ще прекрати разговора.
– Ами той е гадняр, това е – изръмжа той и свирепостта на тона му накара сърцето ми да забие малко по-силно.
– А? – Въздъхнах.
– Той оказва натиск върху семейството ми, кара ги да правят неща…
– Какви неща? – Задъхах се и раменете му се напрегнаха, докато ме поглеждаше.
Някакъв ужасен спомен проблесна в очите му и той преглътна трудно.
– Не бива да говоря за това.
– Аз съм твой приятел – казах нежно. – Можеш да ми кажеш всичко. – Възел в стомаха ми напомни, че трябваше да предам тази информация на Орион. Но наистина ли щях да предам приятеля си по този начин? Не знаех дали бих могла. Пък и Орион не заслужаваше помощта ми точно сега. Но пък ако Алехандро беше замислил нещо опасно, можеше да се окаже катастрофално, ако не предам наученото…
– Алехандро е ел диабло – изсъска Диего. – Той използва майка ми, собствената си сестра и баща ми за работата си. Когато бях по-малък, те заминаваха за няколко дни заедно, а мен ме оставяха вкъщи с ми абуела.
– Каква е работата му? – Попитах.
Диего потърка брадичката си, като твърдо гледаше през прозореца.
– Не знам – промълви той и аз бях сигурна, че лъже. Поставянето на челюстта му говореше, че този разговор е приключил и се надявах, че ще мога да го повдигна отново по-късно.
Седнах обратно на седалката си и Диего скоро пусна радиото, а разговорът ни се прехвърли върху панаира. Не след дълго спряхме в покрайнините на Тукана, на обширно поле, пригодено за паркинг. Отвъд него панаирът беше осветен с неонови светлини и усмивка се провлачи по устните ми, докато вълнението преминаваше през мен.
Изскочих от колата, поклащайки се на петите си, докато чаках Диего, и се присъединихме към тълпата, която се насочваше към входа. Голямото виенско колело и влакчетата блестяха със светлини отвъд редиците от щандове и очакването се надигаше в гърдите ми. Никога през живота си не бях ходила в увеселителен парк, а идеята за атракциите винаги ми е харесвала. Тази вечер щях да се кача на всички тях.
Огледах се за Тори и се зачудих дали вече е тук. Сред тълпата имаше много ученици и учители и дори забелязах Уошър отпред, който скърцаше в кожените си панталони с червен пуловер с ръкави. Ръката му беше около една жена с тъмна коса и сърцето ми почти спря, когато разбрах, че това е директорката Нова. Тя се засмя на нещо, което той каза, като го блъсна закачливо по гърдите, а той ѝ се усмихна.
– Това шега ли е? – Измърморих на Диего, като ги посочих. – Те са заедно?
– Нищо чудно, че в „Зодиак“ му се разминава уволнението – отвърна той.
Насочихме се към осветената арка, над която с извити букви беше изписано „Панаирът на феите на Тукана“. Диего пое инициативата и плати входната такса и за двама ни, преди да успея да изрека дума на отказ, после ме хвана за ръка и ме издърпа на тревата между първия ред щандове.
– Благодаря – казах аз. – Питиетата са за моя сметка.
– Харесва ми да те радвам – каза той и интензивността в погледа му ме накара да погледна другаде.
Тръгнахме покрай щандовете, на които се продаваше набор от странни храни и безумно изглеждащи напитки, които искряха и бълбукаха. Имаше сладкиши от всякакъв вид – от огромен захарен памук, който променяше цвета си на всеки няколко секунди, през пуканки, които се запарваха и бяха покрити с разтопен шоколад, до огромни ванички със сладолед с всякакви вкусове, включително „Фейбъри рипъл“ и „Ром и Фейсън“.
Минахме покрай щанд за напитки, на който се продаваха парещи чаши с горещ меден сайдер, и аз купих две за нас, като подадох едната на Диего. Вкусът беше като сън, толкова пикантен и сладък, а алкохолът се разгаряше чак в червата ми и ме сгряваше.
Следващата редица от щандове, до която стигнахме, беше дълга редица от игри и аз побързах да се насоча към една от тях, в която наградата беше плюшена играчка „Пегас“ с дължина четири фута. Рогът му светеше и всяка част от козината му блестеше като звезди.
– Ооо – изръмжах аз.
– Ще ти я спечеля – каза Диего и изпъчи гърди, докато оставяше чашата си на плота. В центъра му седеше червен пистолет с дълга цев, прикован с верига, за да не го крадат хората. В задната част на щанда имаше една-единствена голяма мишена, измайсторена с магия, която висеше във въздуха и бавно се въртеше.
Съмнителният човек зад щанда се приближи.
– Ще опитате ли, мисис? – Попита той.
– Разбира се – отвърнах весело аз.
– Аз ще го направя – настоя Диего и му подаде парите, преди аз да го направя.
Въздъхнах, сгънах ръце и се приготвих за шоуто, докато Диего вдигаше пистолета.
– Трябва само да улуча тази мишена? – Попита той мъжа.
– Трябва да я уцелиш три пъти. Имаш тридесет секунди и неограничен брой изстрели – потвърди мъжът с палав блясък в очите. – Готов ли си?
Диего кимна, а момчето се усмихна и се отдръпна. Диего вдигна пистолета и стреля в огромната мишена. От нея избухна експлозия от червена светлина с мощен откат, който го накара да се препъне от плота. Мишената се изстреля встрани и взривът избухна в дъжд от искри, тъй като не я улучи. Диего изруга, вдигна пистолета и стреля отново. Този път мишената се сви до размера на грахово зърно и Диего отново пропусна.
– Това е невъзможно – казах със смях, но Диего изглеждаше смъртоносно сериозен, докато стреляше с пистолета. Той правеше изстрел след изстрел, а мишената се стрелкаше наляво, надясно, нагоре, надолу, ставаше огромна, после мъничка, издължена, после кръгла като топка, която се разпиляваше навсякъде.
Диего не улучи нито един изстрел и захлопна пистолета с досада.
– Премести се – дълбокият глас накара сърцето ми да изхвръкне нагоре и да се превърне в пясък.
Орион избута Диего настрани, облечен в черна риза и джинси с кожено яке, което му отиваше твърде много. Зад него беше Франческа.
Тя изглеждаше като Бони на неговия Клайд, облечена в прилепнала червена рокля, която обгръщаше извивките ѝ, и дълго черно сако, което крещеше класа. Тя наклони глава и положи ръка върху ръката на Орион.
– За мен ли? – Попита тя и ми се прииска да изкрещя.
Орион не ми обърна никакво внимание, сви ръка около талията ѝ и я придърпа към бедрото си.
– Искаш синия Пегас или сребърния?
Диего ме хвана за ръкава, за да ме измъкне, но нещо ме задържа там, а челюстта ми се закова, докато гледах двамата. Толкова близо един до друг, пръстите ѝ, които го галеха, сякаш го бяха правили хиляди пъти.
Мислех, че си свободен, глупако?
– Синьо – реши Франческа.
– Любимият ми цвят. – Той я целуна по носа. Целуваше проклетия ѝ нос, докато казваше колко много обича синия цвят.
Защо това толкова много болеше?
Орион притисна края на пистолета към плота, насочвайки мерника надолу. Ласкавият мъж зад гишето рестартира играта и мишената се стрелна встрани.
Взрив. Тя се взриви в дъжд от разноцветни искри, тъй като Орион я уцели точно.
Мишената се появи отново в мъничък вид, като се носеше наоколо като пчела. Орион премести пистолета толкова бързо, че едва видях движението. Последва още един взрив и избухване на искри, когато той отново я удари. На третия път мигнах и той го беше направил. Спечели проклетата игра.
Човекът откачи една от огромните сини играчки „Пегас“ от мястото, където висеше на стелажа, и я подаде на Орион, който я подаде направо на Франческа. Сърцето ми се разби на пух и прах, когато той преметна ръка през раменете ѝ и се отдалечи, като двамата изглеждаха като двойка филмови звезди, докато се насочваха към щанда с напитки.
Обърнах се към Диего, като се усмихнах болезнено силно.
– Да се качим на всички атракции, докато не повърнем.
– Е… добре – каза той и аз грабнах ръката му, като малка и горчива част от мен знаеше, че го правя, за да си върна на Орион. Презирах игрите, но нямаше да го оставя да виси пред мен и да прегръща Франческа. Това беше унизително.
Качих Диего на първото влакче, което намерихме – по случайност най-голямото – и го насочих към първия ред. Диего побеля, когато решетката се затвори над кръста ни, а ръката му стисна моята много силно.
Изстреляхме се толкова бързо, че от гърлото ми се изтръгна писък, а адреналинът ме връхлетя като горски пожар.
Преди да се усетя, разходката свърши, а аз се смеех от сърце и вече се чувствах хиляди пъти по-добре.
Майната му на Орион. Той се изясни. Свършил е. И аз няма да позволя да ми съсипе нощта – дори и да се прибера по-късно вкъщи и да плача във възглавницата, докато се задуша. Това е проблем на по-късно. Сега ще се забавлявам адски добре.
Наредихме се на опашката за още едно влакче, въпреки че Диего все още изглеждаше малко блед от последното. Забелязах Тайлър и София да слизат от влакчето и им махнах, за да привлека вниманието им. Те не ни забелязаха, но аз привлякох погледа на Диего към тях, като веднага се намразих за това, когато Тайлър я хвана за кръста и я придърпа в свирепа целувка.
Обърнах се към Диего, чувствайки се гадно, че съм помогнал на тези двамата да се съберат. Особено сега, когато бях вкусила от собственото си лекарство. Очите му бяха тъмни, но отговорът му беше, че сви ръка около кръста ми и ме придърпа по-близо. И аз му позволих. Отчасти защото беше студено и не можех да откажа прегръдка, а отчасти защото ме болеше силно. Освен това се използвахме един друг. Той искаше София, а аз исках Орион. Можеше и да се усмихнем и да се престорим, че на никой от нас не му пука.
Погледнах към Диего и в очите му се зарея пламък, сякаш наистина искаше това. И бях толкова неподготвена, че когато той наведе глава и притисна устните си към моите, просто замръзнах. Напълно, напълно замръзнах.
Изпръхтях, отдръпнах се, несигурна какво да кажа. Дали съм му харесала? Или искаше да си отмъсти на София? Дори и да беше така, трябваше да ме попита.
Изпратиха ни напред, за да се качим на влакчето, но изведнъж не ми се искаше.
– Да си вземем храна – казах бързо, обърнах се и едва не получих аневризъм, когато забелязах Орион до една сергия отвъд опашката, а очите му се впиваха в мен. Лицето му беше нечетлива маска, но погледът му ми каза всичко, което трябваше да знам. Беше видял Диего да ме целува.
Заблъсках се през опашката, кръвта ми беше твърде гореща, докато си пробивах път навън. Трябваше да говоря с Орион. Само за секунда. Само за да му обясня. Може и да сме в лоши отношения в момента, но не исках това да се случи.
– Дарси! – Диего извика след мен.
Имаше толкова много тела на пътя ми, че просто имах нужда всички да се размърдат, по дяволите. Въздухът се изтръгна от дланите ми, прокара път и хората се спънаха встрани с досада. Пътят се насочи директно към Орион и болката запечата траен отпечатък върху сърцето ми. Той притискаше Франческа към стената на щанда, едната му ръка беше заплетена в косата ѝ, а другата беше заключена около кръста ѝ, докато я целуваше. Тя се вкопчи в якето му, пръстите ѝ драскаха по брадата му, докато езикът ѝ се вмъкваше в устата му.
Диего ме хвана за ръката и ме поведе нанякъде, като дори не забеляза, че Орион е там. Защото за него това не означаваше нищо. Не беше небето, което се срутваше, но на мен ми се струваше, че всяка звезда на небето се спуска и се разбива в земята около мен.

Назад към част 28                                                       Напред към част 30

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *