Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 14

ДАРСИ

Докато се преобличах в банския си костюм за урока по водна стихия, бях потънала в мечти за вчерашната вечер. Запътих се след Тори към лагуната, където пулсиращата синя светлина падаше върху нас и танцуваше върху високите скали, обграждащи басейна.
Прехапах устните си, докато си представях начина, по който Орион ме беше притиснал, мускулите по тялото му блестяха и…
Ръката на Уошър кацна на ръката ми и той застана пред мен в чифт тесни червени спидоси.
– Ооо, палавко, палавко, за какво ли си мислиш, а?- Ръката му се плъзна по голото ми рамо и пламъци затрептяха в краищата на виденията ми, докато той се опитваше да вкара силата си в мен. Облекчението ме изпълни, когато не се получи и аз се отдръпнах от него с отвращение.
Той се намръщи, поглеждайки надолу към ръцете си, сякаш беше допуснал някаква грешка.
– Тренираш умствените си щитове, нали?- Попита той, очевидно разочарован.
– Да – казах силно, обичайки новооткритите си сили на Феникс. – Предполагам, че вече не можете да влияете на настроенията ми, сър. Вдигнах рамене, след което побързах да се присъединя към Тори в топлата вода, докато тя стреляше с поглед по Уошър.
Джералдин се запъти към нас в прилепналия си костюм, мускулите ѝ се виждаха и големите ѝ гърди се поклащаха, докато се движеше. Когато пристигна, тя метна кичур светлокафява коса през рамо, а на устата ѝ се появи усмивка.
– Ами наречи ме Пегас в пижама с пайети, Дарси, ти току-що не отблъсна ли подаръците на професор Уошър?
– Да – казах весело.- Предполагам, че всички тези тренировки най-накрая са се отплатили.- Не ми харесваше да я лъжа за нашите ордени, но нямахме голям избор.
– Нямам търпение да видя лицето на Макс, когато…- Започна Тори, но беше прекъсната от самия дявол, който скочи в басейна до нас. Водата се разпръсна над нас и той се усмихна хищно на Джералдин, докато се приближаваше.
– Какво щеше да кажеш, малка Вега?- Попита Макс Тори, извивайки вежди.
– Когато разбереш, че банските ти са прозрачни – Тори смени лентата с усмивка и Макс бързо сведе поглед към тях, което накара и трите ни да избухнем в смях.
Той се намръщи, докато вдигаше поглед, сгъвайки ръце върху стегнатите мускули на гърдите си.
– Много умно. Дори да бяха прозрачни, наистина ли мислиш, че щеше да има за какво да се притеснявам? Кажи им, Грус.- Той я погледна многозначително и тя постави ръка на хълбока си.
– Аз не пазя фило-факс за дискети, с които съм кадрувала.- Извъртя очи Джералдин.
– Не е било флопи – изпъшка Макс.
Джералдин махна с ръка, сякаш не ѝ пукаше, а ние с Тори изпаднахме в тих кикот.
– Освен това лейди Петуния е танцувала с много придворни тази седмица. Как, по дяволите, изобщо ще си спомням как изглеждаше твоята флопи шпатула?
– Той не беше флопи!- Избухна Макс.- И почакай малко, искаш да кажеш, че си чукала куп пичове след мен? Мина само една седмица!
– Няма да стоя тук и да обсъждам колко пръчки съм потопила в медения си съд от твоята насам, Макс Ригел. Това не е твоя работа.
Джералдин се обърна да си тръгне и устните ми се разтвориха, когато Макс я хвана за ръката, за да я спре. Той се премести в личното ѝ пространство, понижавайки тона си, сякаш не искаше да го чуем. – Хайде, трябва да признаеш колко хубаво беше. Ела при мен тази вечер, за да ти го припомня.
– Тази вечер имам среща с един прекрасен джентълмен. Очаквам, че той ще се погрижи за нуждите на лейди Петуния точно както трябва.
– Коя фея?- Поиска Макс.
– И защо трябва да ти го казвам?
– Защото ще му счупя краката – изръмжа Макс.
Дариус започна да се запътва към приятеля си и Макс пусна Джералдин, прокарвайки ръка по тила. Той прочисти гърлото си и кимна на Наследника на огъня, когато той пристигна.
Очите на Дариус се обърнаха към нас, задържайки се към Тори в продължение на няколко дълги секунди. Дали осъзнаваше колко очевидно я изпиваше? Очите му на практика бяха залепнали за деколтето ѝ.
Тори промуши средния си пръст между гърдите, а Дариус се засрами и отново си тръгна без да каже и дума.
Уошър раздели учениците на различни класове и ние с Тори работихме рамо до рамо, докато той ни учеше как да създаваме вълни, като изливаме магията си в басейна. Скоро започнахме да се справяме, като изпращахме малки вълни по повърхността една по една.
– Много добре – коментира Уошър.- А сега направете една хубава голяма мокра вълна за мен.
Опитах се да овладея изражението на лицето си, но беше невъзможно да не набръчкам носа си около Уошър и грубите му начини на говорене.
Изпратихме няколко по-големи вълни и Уошър плясна с ръце.
– Добре, а когато си готова, можеш да направиш едно голямо плискане като това.- Той натисна ръцете си във водата и една вълна се стовари върху мен и Тори, като ни накара и двете да изкрещим.
Косата ми беше залепнала за кожата, а водата капеше от мен на потоци.
– Да… точно така – мърмореше Уошър, като разглеждаше намокрените ни бански, преди да нагласи малкия си спидо и да се отдалечи към Дариус. Той се навеждаше напред във водата, докато хвърляше някаква магия, и аз почти извиках, за да го предупредя.
Ставай, идиот!
В секундата, в която ръцете на Уошър кацнаха на бедрата му, той се изправи толкова бързо, че тилът му се удари в носа му. Професорът се спъна обратно във водата и от гърлото ми се изтръгна смях, когато краката му се преметнаха през главата. Тори се усмихна и за миг сподели усмивка с Дариус, преди бързо да се отдръпнат един от друг.
– Харесваш го – подиграх се аз, като я побутнах по ръката.
Тя изсумтя.
– Аз го презирам.
– Все пак мислиш, че е секси – казах аз.
– Ами кой не го харесва?- Каза тя и после се прокле за думите си.
– Чудя се дали някога ще ни научат как да трансплантираме личности, тогава ще си готова – казах, докато хвърлях поредната вълна през басейна.
– Да – каза тя полугласно, сякаш не искаше това наистина, а аз ѝ се намръщих. Понякога сестра ми беше твърде упорита за собственото си добро. Вероятно е харесвала Дариус такъв, какъвто е. Задник и всичко останало. Ако той просто се извинеше за всички гадости, които ѝ беше сторил, и започнеше да се опитва да я компенсира… може би имаше нещо спасително между тях. Или може би просто понякога бях прекалено оптимистична за собственото си добро.
– Как вървят нещата с Кейлъб?- Попитах.
– Много се интересуваш от любовния ми живот тази сутрин – каза тя с усмивка, след което удари рамото си в моето.- Както и да е, така и не ми каза кой беше тайнственият мъж, с когото се срещна на Лунното затъмнение.
Засмях се нервно и отново потопих пръстите си във водата. По дяволите, толкова много исках да ѝ кажа. Беше глупаво, че не можех да го направя. Тори нямаше да обели и дума пред никого. А след снощи изглеждаше, че се е свързала с Орион. Все пак поне малко. Но достатъчно, за да не се изплаши в момента, в който ѝ кажа истината? Вероятно не. Тя смяташе, че Орион е почти толкова лош, колкото Дариус. Щеше да си помисли, че съм си изгубила ума.
Бях спасена от отговор, когато Макс внезапно изплува над водата върху една вълна, сякаш караше сърф без дъска, направлявайки се с магията си. Той профуча покрай нас, след което заобиколи няколко пъти Джералдин, откъсвайки я от Анджелика, докато я гледаше със съблазнителна усмивка.
– О, престани да бъдеш гигантска планинска пукнатина, Ригел!- Изкрещя тя, след което вдигна ръце и хвърли огромна вълна, която го прати в полет и той изчезна под водата с огромен плясък. Изплува с рев на гняв и класът започна да му се смее, докато той се влачеше обратно към Джералдин.
– Идвам за теб, Грус.- Той посочи към нея.
– Ооо, треперя чак до чорапогащника с леопардов принт – каза тя с присвити очи.
– Ще трепериш.- Той се отдалечи, а Джералдин му махна за довиждане само с малкия си пръст.
– Това трябва да е препратка към члена ми ли? – изсумтя той.
– Не съм правила никаква препратка – каза тя невинно.- Макар че може би си мислиш, че прилича на твоята флопирана франзела, щом го спомена?
– Не е бил флопи!- Изкрещя Макс така, че целият клас да го чуе. Дариус го стрелна с объркан поглед, а Уошър се понесе към него, сякаш усещаше някакви емоции, които му харесваха.
Макс тръгна да се отдалечава смутено, а аз споделих поглед с Тори. Изглеждаше, че Джералдин го е омотала здраво около малкия си пръст, който все още му размахваше. И наистина се надявах той да продължи да се опитва да се заяжда с нея, защото това беше ужасно смешно.

***

Скъпа мис Вега,
Присъствието ви в кабинета ми е необходимо незабавно.
Ако не се явите, ще ви бъде наложена сериозна санкция от точките на дома.

Ваша,
Директор Нова

Бях замръзнала на място, четейки и препрочитайки това съобщение, докато седях в стаята си след вечеря. Беше почти осем вечерта, така че за какво, по дяволите, можеше да иска да говори с мен?
Сърцето ми заби в гърдите, докато си мислех за най-лошия сценарий. Но тя не можеше да разбере за мен и Орион. Бяхме внимателни.
Дали наистина бяхме толкова внимателни снощи?
Ами ако някой ни беше видял да се промъкваме в класната му стая?
Но защо тогава щеше да чака досега, за да ме извика в кабинета си?
Напъхах краката си в маратонките, нахлузих палтото върху униформата си, преди да се измъкна през вратата.
Моля те, нека не става дума за Орион. Моля, моля, моля, моля.
Ръцете ми станаха лепкави, когато се приближих до офисите на Плутон, където се намираше офисът на Нова. Забързах се, въпреки че ми се искаше да се влача или дори да се обърна и да избягам по хълмовете. Но трябваше да се изправя пред това.
Вероятно така или иначе не ставаше дума за Орион. Може би и Тори беше получила съобщението.
Защо, по дяволите, не и изпратих съобщение?
Проклинах се, докато отварях вратата, насочвах се към атриума и следвах знаците към офиса на Нова през едно стълбище. Никога преди не бях ходила в него, но я бях виждала да отива там многократно. Тръгнах нагоре по ярко осветеното стълбище, прокарвайки пръсти по златния парапет, докато се опитвах да убедя себе си, че не става въпрос за Орион.
Стигнах до последния етаж, заобиколих в коридора и спрях да вървя. Спрях да дишам. Защото Орион стоеше там и тревожно прекарваше ръка през косата си. В момента, в който ме забеляза, лицето му пребледня и леко поклати глава в някакъв знак. Но само един бог знаеше какъв е той.
Приближих се бавно към него, едва успявах да си поема дъх, докато той удряше с кокалчетата си по вратата на Нова.
Моля, Боже, не.
Той ще загуби работата си. Ще бъде опозорен от властта. Това ще провали целия му живот.
Принудих се да мина през вратата след него, влизайки в голямата стая. В нея имаше тъмночервен килим, дъбови мебели и дълъг прозорец, който гледаше към Огнената територия в далечината. Нова вдигна поглед от бюрото си, със свити пръсти и напрегнато изражение на лицето. Всеки орган в тялото ми сякаш беше обвит с бодлива тел.
– Извинявам се, че ви викам и двамата тук толкова късно, но се опасявам, че трябва да следвам протокола по един въпрос, който наскоро излезе наяве.- Нова направи жест да седнем на двата стола един до друг пред бюрото ѝ. Очите ѝ се въртяха между нас, сякаш ловяха нещо. Запазих неутрални черти на лицето си, чакайки я да обясни и опитвайки се да не се паникьосвам. Но, по дяволите, аз се паникьосвах. Орион вероятно чуваше пулса ми толкова силно, колкото и своя.
Нова се изправи, отиде до принтера срещу бюрото си и извади нещо от подноса. Върна се на мястото си и всяко косъмче по тялото ми се изправи на крака, когато тя постави една снимка пред нас.
Беше от снощи. Орион се беше навел близо до мен, за да ми говори, а на лицето ми имаше глупаво ярка усмивка, когато го погледнах под миглите си. Най-лошото е, че ръката ми лежеше леко на ръката му, а пред нас имаше редица празни чаши.
Орион прочисти гърлото си, вдигна снимката, след което я захвърли обратно с лек смях – как, по дяволите, се смее точно сега?
– Да, знам, че е нелепо – каза Нова с уморена усмивка и аз я погледнах объркано.- Но се страхувам, че трябва да го чуя и от двама ви.
– Какво да чуете?- Изригнах, прекъсвайки мълчанието, и Нова ме погледна.
– Обяснение за това.
– То е очевидно, нали?- Провикна се Орион.- На рождения ми ден Вега ми направи засада. По-специално тази.- Той въздъхна, сякаш не му беше за пръв път, и аз бързо се улових, потапяйки глава от смущение, за да играя заедно с него.
– Очевидно сервитьорката е била подкупена, за да получи няколко уличаващи снимки на господин Акрукс снощи – обясни Нова.
– Да, ама той беше там. Беше прекарал тежка нощ, а както знаеш за ситуацията с баща му…- Орион се отдръпна и Нова кимна бързо.
– Разбира се, не казвай повече – каза Нова.- Страхувам се, че снимките на господин Акрукс вече са публикувани в пресата. Доколкото ми е известно, снимката на вас и мис Вега е попаднала само във FaeBook, но трябва да направите всичко възможно, за да бъдат свалени възможно най-скоро. Знаеш как слуховете могат да се разраснат.
– Разбира се – съгласи се Орион.
– И така, мис Вега – каза строго Нова, като премести погледа си към мен.- Вие сте последвали професора си в един клуб? Това е много неподходящо, разбирате ли?
– Да – казах аз, като държах главата си ниско наведена и се преструвах на засрамена.
– И защо един студент проявява такъв интерес към вас, професоре?- Попита го Нова.
– Може би трябва да попитате нея – каза леко Орион.
– Мис Вега?- Настоя Нова.- Искате ли да обясните?
Поех си дъх, готова да действам по най-добрия начин, тъй като по бузите ми пламна руменина, която ми помогна в случая.
– Аз съм влюбена в него.- Прочистих гърлото си, като гледах навсякъде, но не и към Орион.
Нова въздъхна, обръщайки се към него.
– Ами няма да е за първи път, нали? Какво ще правим с това твое лице?- Тя се ухили.
– Ще се опитам да си отгледам по-дебела брада – подигравателно каза Орион, а аз сдъвках вътрешната страна на бузата си, докато усещах как очите на Нова ме пронизват.
– Може би една съпруга би била по-добър вариант?- Закачи се Нова. – Мисля, че професор Престос все още е свободна, може би трябва да я поканиш на среща? Бихте били прекрасна двойка.
Вътрешностите ми се размърдаха и ръцете ми се стегнаха върху подлакътниците на стола.
– Виждам се с Франческа Скай – каза леко Орион и челюстта ми се сви, макар да знаех, че това е лъжа.
– О, аз наистина обичам това момиче. Беше толкова интелигентна ученичка – каза Нова мечтателно и аз се опитах да не си счупя зъб. Нова погледна към мен, като се наведе по-близо.
– Знам, че е нормално на твоята възраст да изпитваш пориви. И хормоните ти сигурно са се разбунтували.
– Аз съм на осемнайсет. Отдавна съм минала пубертета – казах твърдо, като не харесах покровителствения ѝ тон.
– Разбира се, но твоят Орден се е появил наскоро, това може да бъде също толкова обезпокоително, скъпа моя. Срещала ли си се с някого, откакто си пристигнала в академията?
Сериозно ли ме пита това точно сега?
– Не. Но не виждам как това…
Нова ме прекъсна.
– Може би трябва да се присъединиш към някой от миксерите на Ордена. Ако си намериш постоянна половинка, това може да ти помогне да успокоиш някои от тези бушуващи хормони.
– Разбира се… Ще помисля за това – казах, принуждавайки се да се усмихна, а тя кимна, изглеждайки доволна.
– Уведоми ме, ако имаш още някакви проблеми. Мога да ти назнача консултант, ако искаш?- Попита Нова и не ми хареса начинът, по който каза проблеми. Сякаш наистина си мислеше, че има нещо нередно с мен. Може би вярваше на слуховете, които вестниците разпространяваха за това, че говоря с невидими врани.
Стори ми се, че ако бях наистина честна с нея, вестниците щяха да пишат много по-лошо за мен. О, да, директор Нова, трябва да ви кажа, че всъщност се чукам с професора, който в момента седи до мен, той също така ми дава тайни уроци за овладяване на сенките, които със сестра ми получихме по време на един безумен ритуал, ръководен от един от Върховните съветници. А и криех моята форма на Орден, която може да се окаже най-мощната, появявала се от хиляда години насам. Но няма какво да си губя съня, нали?
– Това няма да е необходимо, благодаря – казах аз.
– Добре, свободна си.
Изправих се и се придвижих към вратата, като исках да се махна оттам по дяволите.
– И още нещо госпожице Вега?- Обади се Нова и аз погледнах назад през рамо с пръсти, кацнали на дръжката на вратата.- Ако науча, че отново се занимавате с професор Орион, последствията ще бъдат най-тежките.
– Да, госпожо – казах, а гърлото ми се сви, докато се измъквах през вратата.
Беше ми горещо и студено, потта се стичаше по тила ми, докато бързах надолу по стълбището, вдишвайки продължително. Не можех да не бъда разтреперана. Как щях да продължа да се виждам с Орион след това? Ако ни хванат, играта щеше да приключи. Чудовищен Армагедон.
Забелязах табела за тоалетна и я последвах, като се втурнах в женската и опрях ръце на мивката, опитвайки се да успокоя нервите си.
Идеята да спра нещата с Орион накара сърцето ми да се пръсне и да заплаши да се разбие на хиляди парчета. Но какъв избор имахме? Това беше предупреждение. Знак „Спри се сега“ с мигащи светлини, които го обгръщаха, и ревяща аларма, която наистина беше задействана.
Пуснах малко студена вода върху ръцете си и я плиснах върху твърде горещите си бузи. Вратата се отвори с едно рязко движение и накара сърцето ми да подскочи, преди ръката на Орион да се увие около кръста ми и да ме завлече в една от тоалетните кабинки.
– Какво, по дяволите, правиш?- Изсъсках, когато той хвърли заглушаващ мехур и ме погледна разгорещено.
– Мога да чуя всеки, който се приближава, на километър разстояние, повярвай ми – изръмжа той, а веждите му се сключиха плътно.
Поклатих глава.
– Това е глупаво, пусни ме навън.
– Не – изръмжа той, стискайки раменете ми, за да ме задържи на място.- Мислиш ли да спреш това.
– Какъв избор имаме?- Прошепнах въпреки факта, че балонът беше на мястото си. Нова беше горе – това беше определението за лудост!
– Ще бъдем по-внимателни. Не трябваше да излизаме заедно снощи.
– Знам, но Гейбриъл ни покани, така че…
– Той е безразсъден, но ние не можем да бъдем такива. Той не знае какво има между нас, така че не се е замислил за риска.
– Ланс – въздъхнах, а в гърдите ми се надигаше болка.- Не мога да понеса какво ще се случи с теб, ако ни хванат. Ще ме убие да бъда отговорна за това.
– Аз съм отговорен за собствените си действия – каза той с мощен глас, който изпрати прилив на електричество по гръбнака ми.
– Не си заслужава – казах, докато сълзите изгаряха задната част на очите ми. Наистина ли прекратявах отношенията помежду ни? Не ми се струваше осъществимо. Сякаш връзката между нас беше направена от твърдо желязо.
– Да, така е – каза той и сведе глава, за да се опита да ми открадне целувка, но аз извърнах глава, за да не може да го направи.
– Това е лудост – полузасмях, полузадуших се. Но увих ръце около врата му, нуждата да бъда по-близо до него ме подлудяваше.- Ако ни хванат…
– Няма да го направят – изръмжа той.- Чувам всичко около нас. Винаги ще бъдем една крачка напред.
– Ти не знаеш това. Снощи не бяхме.- Вкопчих ръка в косата му, тревогата разкъсваше крайниците ми.
Орион въздъхна и се наведе, за да заговори на ухото ми.
– Не мога да спра, Блу. Знам, че е шибано. Но съм престанал да се интересувам от последствията. Това нещо между нас става все по-силно с всеки изминал ден и аз не мога да се боря с него… а ти?
Вдишах при думите му, а в паузата, която мина между нас, чувах само пулса си. Отговорът беше очевиден. Щеше да е почти невъзможно да се откажа. Сякаш самите звезди ме притискаха в ръцете му, държаха ме там и отказваха да ме пуснат.
– Мога да опитам, заради теб – казах аз. Щеше да боли адски много, но ако това го спаси от съдбата да бъде открит, можех да го направя.
– Не искам да го правиш. Всъщност го забранявам – нареди той и аз извърнах очи.
– Хайде, Ланс. Наистина ли мислиш, че това ще ни се разминава винаги?- Въздъхнах.
Той сключи ръцете си около мен, притискайки ме към гърдите си.
– Знаеш ли… това е първият път, в който признаваш, че искаш това да има бъдеще.
Преглътнах буцата в гърлото си. Орион беше направил толкова много силни жестове към мен, но аз се страхувах да направя същото. Защото дълбоко в себе си се страхувах да се изправя пред възможността да приключим. Всеки ден беше авантюра. И колко дълго можехме да продължаваме така, без да ни разкрият?
– Просто толкова се страхувам, че в момента, в който ти кажа, че съм изцяло обсебена от теб, небето ще се срути около нас – казах аз.
Пръстите му докоснаха основата на челюстта ми и в тъмните му очи се появи гладен поглед.
– Добре, кажи го и ще видим – каза той с предизвикателна усмивка, която играеше по устните му.
Притиснах устата си върху неговата с лек жест, докато се отдавах на най-отчаяното си желание. Той.
– Искам това.
Той изохка и погледна към тавана, сякаш очакваше да падне.
– Хм, не, небето все още е непокътнато.
Ударих го по гърдите и той се разсмя, преди да допре устните си до моите. Чувствах го като обещание, запечатано от самите звезди. Изгаряше по целия път през мен и открадваше дъха ми.
– Ще бъдем по-внимателни – каза той, докато аз се отдръпнах, преценявайки, че вероятно трябва да напуснем тази баня.
– Повече никакви публични изяви – съгласих се аз и той отключи кабинката, за да ме пусне, като ми препречи пътя, преди да я отвори.
– Ти върви напред.
Кимнах, открадвайки си последна целувка, преди да се измъкна от кабинката и да се насоча към коридора.
Сърцето ми биеше бързо, когато излязох навън и поех глътка свеж нощен въздух, за да успокоя нервите си.
Не знаех какво ме очаква в бъдеще, но се надявах небето да е на наша страна. Наистина не исках да съжалявам за решението, което бях взела, но всъщност дори не беше възможно да прекратя нещата. Бяхме се вкопчили прекалено дълбоко един в друг и вселената сякаш се беше наговорила да ни задържи така. Просто се надявах, че това означава, че звездите са на наша страна и ще помогнат тази тайна да не излезе наяве.
Скоро стигнах до Плачещата гора и от тишината, която ме посрещна, по гърба ми полазиха тръпки. Наоколо нямаше ученици. Беше почти девет и скоро щеше да настъпи полицейският час. Очите ми си правеха лоша шега, когато уловиха сенки да се движат в периферията ми. Но всеки път, когато обръщах глава към тях, те изчезваха.
Просто продължавай да вървиш, тук няма нищо.
Освен може би някоя нимфа. Или пък някоя гладна фея във формата на Ордена си. Или Наследниците.
Да, добре, може би трябва да ускоря малко темпото си…
Вдигнах огън на върха на пръстите си, за да осветя пътеката, и скоро тръпката от магията ми успокои нервите ми. С всеки изминал ден ставах все по-уверена в силите си. И макар да нямах право да показвам формата на ордена си, със сигурност щях да я извадя, ако някоя нимфа ме пресрещнеше.
Щрак.
Завъртях се към чупещото се клонче дълбоко в гората, като отново увеличих темпото си и насърчих огъня да разцъфне в ръцете ми.
Една тъмна сянка стъпи на пътеката отпред и аз затаих дъх, вдигайки ръце, за да се защитя. Изсечените черти на Сет се появиха под светлината на пламъците в ръцете ми и усмивка разтегли устните му.
– Здравей, бейби.
Той се приближи към мен, а аз държах дланите си вдигнати и погледнах през рамо, за да проверя дали не ме обикалят още наследници.
– Знаеш, че не е нормално да се спотайваш в гората след стъмване, нали?- Казах, а той издаде тих кикот.
– За мен е.
– Някои хора биха нарекли това страшничко – отбелязах аз, като спуснах ръце с половин сантиметър, но не достатъчно, за да сваля бдителността си.
– Други биха го нарекли секси – измърмори той и аз не можах да се преборя с малкия смях, който ми се изплъзна.
– Заблуждаваш се.- Спомних си последния път, когато го бях видяла в тъмното на партито за лунното затъмнение. Беше видял Орион и мен заедно, но беше толкова пиян, че си помислих, че така или иначе е забравил по-голямата част от тази нощ.
Понечих да мина покрай него, но той ме хвана за ръката, за да ме спре. Хватката му беше нежна, но все пак накара сърцето ми да се разтупти.
– Пусни ме – казах твърдо, взирайки се в него. Той ме пусна, като ме погледна невинно.
– Просто имам нужда от помощта ти за нещо – каза той, издавайки кучешко хленчене.- Моля?
– Какво?- Свих очи.
Той въздъхна и погледна встрани.
– Явно не искаш да бъдеш член на моята глутница. Предполагам, че една част от мен се надяваше, че ще приемеш идеята, но…- Той сви едно рамо и аз се отдръпнах с крачка назад.
– И какво?
-И така, просто ме предизвикваш и аз ще те изхвърля от глутницата. Ще го направя бързо, само трябва да ми съдействаш.- Веждите му се вдигнаха с надежда и когато не отговорих, той хвана ръката ми между своите две ръце с умолително хлипане.- Хайде, Дарси, моята глутница няма да се върне при мен, докато не се отърва от теб. Моля те, направи това. Не мога повече да бъда сам. Ти не искаш да си с мен, така че ме остави да бъда с тях. Не мога да издържам повече.- Той се прехвърляше от крак на крак, пъхайки ръка в дългите си лешникови кичури, а в погледа му проблясваше отчаяние.
Гърлото ми се стегна при вида на болезненото му изражение и въпреки че идеята да го измъчвам още известно време след това, което ми беше направил, ми харесваше, също така нямах намерение да падам на неговото ниво.
– Добре – въздъхнах.- Предизвиквам те, Сет.
Откъм дърветата се разнесе вой, после още един и още един, а гласовете бяха изпълнени с възбуда. Отстъпих назад с тревога, търсейки онова жалко изражение, което беше там само преди секунди, но то беше изчезнало. Беше заменено от жестока, демонична усмивка.
– Е, благодаря на дявола за това – изръмжа той и стомаха ми се надигна.
Отстъпих още една крачка и гърбът ми се притисна към топло тяло. Обърнах се рязко и се задъхах, когато открих, че глутницата на Сет стои там във формата на феи, рамо до рамо. Те се движеха бързо, обикаляха около мен и вкарваха мен и Сет между тях.
– Какво правиш?- Избухнах, пулсът ми се ускори, а инстинктите ми за оцеляване се задействаха с пълна сила.
– Изхвърлям те от глутницата си – отговори Сет.
– Искаме да си върнем нашия Алфа!- Провикна се от предната част на редицата Франк, сгънал мускулестите си ръце пред гърдите.- Ще си го вземем веднага щом си тръгнеш.
– Така че просто ме изритайте вече – поисках аз, като се борех да запазя нивото на гласа си.- Така или иначе не искам да бъда негова Омега.
Сет свали ризата си и посегна към колана си, като го разкопча, докато тъмните му очи оставаха приковани в мен.
Устата ми пресъхна и погледнах към вълците, които също започнаха да се събличат.
– След минута ще бъдеш извън глутницата – обясни Сет.
– Какво ще правиш?- Изсъсках, опитвайки се да запазя нервите си, докато глутницата започна да се преобразява в гигантските си вълчи форми.
– Отговарям на предизвикателството ти… сигурно ще боли, бебе.- Сет изрита обувките си и аз се вгледах в него с изгаряща ме тревога.
Придвижих се до ръба на кръга, като накарах огъня си да се разгори до изгарящи пламъци и се опитах да си пробия път. Ударих се в магическа бариера и се спънах назад, страхът капеше по крайниците ми, докато се обръщах към Сет.
Сет се ухили.
– Не можеш да си тръгнеш, докато не се пребориш с мен. Така че се сражавай с мен, Омега.
Зад гърба ми се разнесе хор от вопли и по гръбнака ми премина тръпка.
Не можех да бягам. Не можех да се скрия. Трябваше да се бия.
Преглътнах надигащата се буца в гърлото ми, като се опитах да намеря кураж, докато намествах краката си.
Сет свали панталоните си, после скочи напред, като се преобрази във въздуха, така че огромната му форма на бял вълк се откъсна от плътта му и се приземи пред мен на четири огромни лапи. Паниката се промъкна под кожата ми, но аз удържах позицията си, отказвайки да покажа колко ме е страх.
Можех да се преобразявам. Но тогава той щеше да види какво съм отблизо. Рискувах Лайънъл да разбере, ако Сет заподозре нещо.
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
Вдигнах ръцете си и пламъците в дланите ми се отразиха в огромните му кафяви очи, когато започна да ме обикаля. Глутницата щракаше със зъби, лаеше и виеше с прекъсвания, а шумът опъваше нервите ми.
Щях да се бия с него като фея. Ако беше във формата си на Орден, поне не можеше да използва магия. Но ако щеше да ме изгони, не трябваше ли така или иначе да загубя тази битка?
Нямах време да разбера това, защото той се хвърли към мен с ръмжене, изтръгнало се от гърлото му.
Извиках земна стена, за да се предпазя, и скочих назад, но той я проби, сякаш беше от хартия. Зъбите му бяха оголени, а от тях се стичаха въжета от слюнка, докато се втурваше към мен.
От гърлото ми се изтръгна писък, докато се стрелвах настрани, използвах въздух и придърпах плътен щит около себе си. Сет се сблъска с него и силата ме прати на земята. Блъснах се в калта и се претърколих по гръб, Сет постави огромните си лапи върху въздушния мехур, който ме заобикаляше.
Натискът на тежестта му накара въздуха да се огъне и аз с вик на усилие вдигнах ръце, за да го запазя непокътнат.
Той го разкъса със зъби и нокти и аз изтръпнах, когато го проби.
Извиках, желаейки магията ми да ме защити. Вместо острите нокти на Сет, усетих как тежестта му се разбива в мека плетеница от лиани, обгръщаща тялото ми.
Той започна да ги разкъсва със зъби, а аз впих ръце в земята, желаейки да израстват все повече и повече, докато се провирах назад по земята. Лунната светлина се разливаше през дупките, докато Сет я разкъсваше на парчета, търсейки ме под масата зеленина, изригваща от калта.
Измъкнах се от тунела, скачайки на крака, а глутницата започна да лае. Сет беше в лудост, докато разкъсваше и разкъсваше масата от лиани, ограждащи земята, а аз знаех, че имам само секунди да действам.
Тръгнах напред с адреналина, който прогонваше страха ми, после се хвърлих върху гърба му, задвижвайки се с въздушна магия. Той веднага се отдръпна назад, а аз извиках в ръката си лоза, която се уви около гърлото му и пожелах да се стегне.
Той изръмжа яростно, отметна глава настрани и хвана крака ми между мощните си челюсти.
Изпищях, когато той ме изтръгна от гърба си и аз отново се блъснах в земята, а болката рикошираше нагоре-надолу по гръбнака ми. Кракът ми кървеше и, дявол да го вземе, много ме болеше.
Изстенах и се изправих, но Сет скочи върху мен, притискайки ме с гигантските си лапи. Цялата му тежест се стовари върху гърдите ми и нещо се счупи, като изтръгна болезнен стон от устните ми. Зъбите му се оголиха, докато се навеждаше към лицето ми, а по бузите ми капеше слюнка, докато аз потъвах все по-дълбоко в калта под него.
– Не – задавих се, когато от ребрата ми се чу още едно остро пукване.
Протегнах ръка към лицето му, стискайки косматите му бузи между ръцете си, и ръмжащото му изражение се смекчи. Зениците му се разшириха и от него се изтръгна тихо хленчене.
Яростта избухна под кожата ми, когато ноктите му се впиха в плътта ми, а аз излях огън в ръцете си, оставяйки го да се изсипе от вените ми в експлозивна вълна.
Сет изпищя от болка, отскубна се от мен и се търкулна в калта, за да се опита да потуши пламъците, които лумнаха по козината му. Болката се вряза в тялото ми и аз се вкопчих в страните си, опитвайки се да се изправя, но всяко движение предизвикваше болка от агония.
Огънят угасна в периферията ми и Сет отново се запъти към мен, а от погледа му струеше ярост. Извиках лиани, за да го забавя, но той ги пречупи като клонки и се спусна над мен. Страхът се стовари върху сърцето ми, когато той сключи челюстите си около гърлото ми.
Паниката ме обзе и времето сякаш се забави. Задъхах се от ужас, когато той ме вдигна наполовина от земята, а зъбите му почти пронизваха плътта.
– Спри – всичко свърши!- Изкрещях.- Ти спечели!
Той ме спусна на земята в миг и аз изохках, когато болката експлодира в ребрата ми. След миг Сет беше до мен във формата си на фея, коленичил в калта, напълно гол, с мрачно изражение на лицето.
Той се наведе над мен, плъзгайки ръце под горнището ми, докато аз се опитвах да го отблъсна, но ме болеше толкова много, че имах чувството, че ще припадна.
По раните ми се разля топлина и аз поех дълъг дъх, докато агонията бавно утихна. Сет се наведе по-близо, косата му падна около мен като завеса, докато последните ми наранявания заздравяваха.
– Ти просто трябваше да се подчиниш. Не беше нужно да бъде така.
– Не си ми казал – изплюх, а в червата ми се надигаше яд.
– Трябваше сама да разбереш – въздъхна той с искрено изражение на разкаяние, което адски ме обърка, след което почука с кокалчетата си по бузата ми, преди да се изправи на крака.
Премина отново във формата си на върколак и вдигна глава към луната, която надничаше през сенките над него. Звукът на воя му отекна отново и отново, докато глутницата му го заобикаляше, притискайки страните му, докато той заемаше позиция начело на редицата им. След това се втурна навътре в дърветата и лапите му удряха по земята, докато вълците му го следваха.
Изправях се в калта и треперех, докато адреналинът се изцеждаше от тялото ми, а на негово място идваше студът.
Започнах да вървя обратно към Въздушната кула, а униформата ми беше наполовина изпокъсана и напълно потънала в кал. По някаква странна причина не се чувствах толкова ядосана на Сет. Може би заради разкаянието в очите му, след като всичко беше приключило. Или може би защото знаех, че на някакво базово ниво това е начинът на феите. И започвах да осъзнавам, че винаги ще има такива битки, особено когато ставаше въпрос за нуждите на нашите Ордени. Това беше нашата природа. Но просто се надявах, че следващия път, когато се сблъскам с противник, ще изляза победител.

Назад към част 13                                                         Напред към част 15

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!