Зодиакална академия-Принцеса на сенките-книга 4-част 18

ТОРИ

Лежах в леглото си и слушах Sweet Dreams на Бионсе със слушалки на ушите и затворени очи, докато най-накрая намерих малко спокойствие от сенките.
Издишах с облекчение, когато сънят ме повика. Не бях сигурна дали защото слънцето все още не беше залязло или просто защото по време на обяда си бях прекарала блестящо в летене с Гейбриъл и Дарси, което ме беше уморило. Но независимо от причината, за пръв път след затъмнението се чувствах отпочинала. А дори не бях пила. Точка за Тори.
Попях си с песента, като умът ми се закачи за собствения ми красив кошмар, докато си мислех за Дариус за момент. Не бях говорила с него от леко унизителния сценарий с изкрещяването през вратата, а и не планирах да го правя. И въпреки това по някаква причина той все още успяваше да си проправи път под кожата ми и в сънищата ми.
Въздъхнах, докато се опитвах да се концентрирам върху заспиването и да забравя за Дракона, който беше прекалено привлекателен, за да е честно. Не че ме интересуваше как изглежда…
Чу се огромен трясък, последван от звук на разцепено дърво, и аз изкрещях, когато очите ми се отвориха и вратата ми се изтръгна от пантите. Изправих се на крака, като панически хвърлих въздушен щит около себе си, точно когато едно петно се стрелна в стаята ми.
– Закъсня за тренировката на мажоретките, госпожице Вега!- Избухна Орион, а очите му блестяха от вълнение, докато ме гледаше.
– Какво, по дяволите?- Задъхах се, докато се олюлявах и свалях слушалките си.- Ти луд ли си?
– Вече са го предпогал – съгласи се той с мрачен смях.- А сега си вдигни задника и си вземи нещата. Вече си загубила петдесет точки за Огън.
– Надявам се бедният ми капитан на дома да не е твърде съсипан. Не мога да си представя как ще се почувства, когато загубя още повече заради това, че изобщо няма да се появя.
– Това няма да доведе до по-нататъшна загуба на точки, госпожице Вега, а до посещение при директор Нова, за да обсъдим бъдещето ви в това училище. От вас се изисква да участвате в някой клуб, за да запазите мястото си тук.
– Е, тогава ще ѝ кажа, че искам да се присъединя към клуба „Задник“ и повече няма да имаме проблем – изръмжах аз.
– Не, аз отговарям за разпределението на клубовете и тя ще подкрепи решението ми. Така че или ще си сложиш краката на мястото, или ще си махнеш задника от тази академия.
Погледнах Орион, докато се опитвах да обмисля възможностите си, но той явно беше изчерпал търпението си. От дланта му се изстреля струя вода и покри въздушния ми щит, преди да се втвърди в ледена топка и да ме заключи вътре.
Задъхах се панически, когато студът на леда достигна до мен, а от кожата ми избухна огнено пламъче, за да му противодейства.
Ледът се разпадна и преди да успея да направя друго движение, силни ръце се увиха около кръста ми и бях вдигната над рамото на Орион.
Изкрещях от паника, когато той се стрелна право към отворения ми прозорец и скочи навън.
Писъкът ми се разнесе из цялата Огнена територия, докато падахме, а Орион се засмя, като използва въздушната си магия, за да забави падането ни, преди да се размажем.
В мига, в който краката му се удариха в земята, той се изстреля с вампирската си скорост, а аз стиснах очи, за да не повърна от комбинацията между безумното движение и люлеенето с главата надолу.
Внезапно спряхме и Орион ме захвърли по задник върху дървена пейка.
Огледах объркано момичешките съблекални, докато той започна да се връща назад.
– Преобличай се и излизай на терена след две минути, иначе следващата седмица всяка вечер ще бъдеш с мен – заповяда Орион вместо довиждане и излезе с бърза скорост, а зад него се разнесе смях.
– Ти си луд шибаняк!- Изкрещях след него, като се изправих на крака.
Голямата ми съпротива определено беше мъртва, а по-лошото беше, че сега трябваше да изтърпя мъчението, което наричаха тренировка на мажоретки.
Ебати глупоста.
Стиснах зъби, докато стоях и се взирах в черната спортна чанта, която висеше на една от куките, а Тори Вега беше написано на нея с розови и сребърни пайети.
Пайети!
Погледнах към вратата. Сигурно задържането би било за предпочитане пред този ад?
– Тя така или иначе няма да се справи – гласът на Кайли Мейджър се чу откъм съблекалните и имах чувството, че вика специално, за да се увери, че я чувам.
– Просто не разбирам защо професор Орион ще ни причини това – оплака се Маргьорит.- Ние сме училищният мажоретен състав. Никога не съм я виждала дори да се усмихне, освен ако не последва някой злобен коментар или просто не се засмее на собствената си грубост. Тя няма никакъв усет! Няма никакъв стил!
Въздъхнах, защото поне веднъж в шибания си живот бях намерила нещо, за което да се съглася с Маргьорит Хелебор, а то не променяше нищо.
Орион беше изоставил тренировките си по питбол, за да ме доведе в този ад през рамо като чувал с шибани картофи. Това беше сериозно. Той го мислеше сериозно. Просто не знаех защо. Защо ме прецакваше с това? Не признах ли, че го смятам за малко по-малък гадняр онзи ден? Това не ни ли направи леко приятелски настроени? Дали това беше едно от онези неща в клуба на момчетата, които пичовете си правеха един на друг за смях, но момичетата не намираха за смешни? Нито за миг…
Поех си дълбоко дъх и разкопчах чантата.
Ако си мислех, че пайетите са лоши, тогава дори не бях започнала да осъзнавам нивото на ада, в който щях да участвам с останалата част от нея.
Бавно разопаковах съдържанието на чантата.
Един мажоретен костюм, състоящ се от тъмносиня и сребриста пола, която едва покриваше дупето ми, и подходящо горнище, което показваше много повече деколте, отколкото е разумно за спорт, който включва толкова много скачане нагоре-надолу. Чифт блестящи помпони, които промениха цвета си магически, когато ги разклатих неволно, докато ги хвърлях на пейката, сякаш бяха заразени. Един чифт тъмносини чорапи до коляното със сребърни панделки в горната част. Една кутийка спрей за блясък „Ултраглиц“, каквото и да беше това. Една палитра с боя за лице „Веселите февури“. Пакет блестящи розови панделки за коса. Една тубичка с розов гланц за устни „Пегас“. И за капак – чифт блестящи розови маратонки.
Майната му на живота.
– Побързай, Вега!- Изкрещя отнякъде отвън Орион и аз изръмжах на себе си, докато се събличах от дрехите си и обличах мажоретния костюм. Чувствах се така, както си представях, че ще се почувствам, когато отлепя кожата от тялото си и я обърна на обратно. Не съвсем приятно.
След като бях в ултратясното облекло, се преместих да се огледам в огледалото до мивките. Не беше съвсем ужасяващо. Искам да кажа, разбира се, че личността ми беше подпечатана и всяко чувство за индивидуалност, към което можех да се придържам, беше избелено от униформената единичност на това да бъда част от екип.
Тори не беше отборен играч.
Майната му.
Дълго гледах лентите за коса, преди да взема една и да я завържа на врата си като каишка.
Розовият гланц за устни отиде в кошчето за боклук и нанесох кървавочервеното червило, което бях избрала по-рано, след като го извадих от джоба на дънките си. Това беше единственото проклето нещо, което имах със себе си, освен ключа. Който предполагах, че е безполезен, след като нямах врата.
Обух маратонките с неохота и останах неподвижна, когато осъзнах, че те променят цвета си с всяка моя стъпка. Беше някак готино… за десетгодишно дете.
С ръмжене вдигнах шибаните помпони и тръгнах към вратата, но преди да стигна, ме осени една идея. Спрях, погледнах назад към чантата с пайети, като усмивка разтегли устните ми и побързах да се върна към нея.
Планът ми не отне много време, макар че беше малко неудобно да се изпълни с огледало и без помощ, но майната му, щеше да ми помогне.
Когато се измъкнах обратно на игрището за питбол, изглеждах бодра като дявол – като изключим намръщената физиономия, която демонстрирах в знак на протест срещу оскърбителното ми положение.
– Нека всички да аплодираме нашата най-нова мажоретка!- Извика Орион, привличайки вниманието на всички шибани феи на стадиона към мен.
Кейлъб пъхна два пръста в устата си и ми подсвирна. Отговорих му с един пръст, преди да се обърна и да се отдалеча от него и другите играчи на „Питбол“, за да се присъединя към отбора на мажоретките. Точно така, вече имах шибан отбор. Чудесно.
Злите момичета се наредиха на опашка, за да ме гледат, надувайки розовите си устни с гланц и сгъвайки ръце в стена от масово предизвикателство, сякаш си мислеха, че искам да съм тук или някаква глупост.
– При всички положения не ми позволявайте да се присъединя – казах, когато пристигнах пред тях.- Не ми пука за това, но Орион ме принуди да присъствам. Така че, ако искате да ме изгоните, моля, направете го – все пак мога да кажа, че съм се появила.
– О, не – каза Маргьорит студено, като проследи с очи всеки сантиметър от мен, давайки да се разбере, че ме намира за недостойна.- Няма да направим това. Дошла си тук, за да се пробваш. Така че нека да видим какво можеш.
– Обзалагам се, че дори не може да направи задно салто в стойка – издекламира Кайли, като прикри устата си, докато говореше на Джилиан до себе си, сякаш това можеше да спре носовия ѝ глас да се носи.
Извърнах очи към нея, преди да скоча направо в задно салто и да го приземя перфектно.
– В последната гимназия, която посещавахме в света на смъртните, ти даваха възможност да избираш какви предмети да учиш и аз избрах физическите пред академичните – казах, като се прозях, за да им дам да разберат колко съм отегчена.- Гимнастиката беше четири пъти седмично и тренирахме вътре, за да не ми се налага да излизаме в проклетия студ през зимата. Това беше безсмислено.
– Няма никакъв мозък – издекламира Маргьорит.
Предложих ѝ сладка като пай усмивка и тя ми се наду.
– Не я харесвам – шепнешком извика Кайли зад ръката си към останалите момичета.
– Можеш да вървиш на майната си защото, аз също не те харесвам. Но това не е най-важното, нали?
Маргьорит въздъхна драматично, отбелязвайки нещо на клипборда си, което можеше да бъде и автопортрет заради целия интерес, който имах към него.
– Хайде, момичета. Трябва да издържим на трудните моменти. Звездите са решили да ни предизвикат с този… нов новобранец… и ние просто ще трябва да се справим с него. Знам, че останалите от вас могат да блестят достатъчно ярко, за да отклонят вниманието от по-малко желаните съотборници.
Извъртях очи и отвърнах поглед от нея към далечната страна на игрището за питбол, където Орион караше отбора да прави спринтове напред-назад. Дарси изглеждаше готова да си пръсне белия дроб и аз ѝ се усмихнах, когато тя започна да тича срещу мен.
Тя вдигна вежда в отговор и погледна към отбора на мажоретките, сякаш искаше да каже, ти имаш по-лошото. Прехвърлих погледа си към Дариус, който тичаше далеч от мен нагоре по терена като препускащ носорог, и свих рамене, за да кажа, че не съм толкова сигурна в това.
Дарси избухна от смях и Орион ни погледна.
– Ако можеш да разменяш заредени погледи със сестра си, тогава можеш да бягаш по-бързо, Вега!- Излая той и Дарси изстена, докато се обръщаше и отново започваше да тича към далечния край на игрището.
Погледът ми се плъзна към Орион, когато той се вгледа в новия ми, пиперлив като дявол, вид и ми се усмихна като проклет психопат.
– Много хубаво, Тори, виждам как вътрешният ти дух вече проблясва – обади се той.
Аз се намръщих и му отвърнах.
Той се засмя.
– Пет точки от Огън.  И е по-добре да започнеш да се радваш, ако не искаш да загубиш още.
– Ти си шибан садист – измърморих аз, докато насочвах вниманието си обратно към мажоретния състав, а смехът му ме последва.
– Ще трябва да помислим за пирамидата – казваше Маргьорит.- Ще трябва да я пренаредим, след като имаме допълнителен член.- Очите ѝ паднаха върху мен, когато застанах в края на групата и сгънах ръце. – Вероятно трябва да си на най-долното ниво, Тори – каза тя сладко. – За да можем да използваме здравите ти ръце.
Тя плясна с ръце, което явно беше някакъв сигнал, защото всички останали момичета се затичаха и започнаха да строят пирамида. Седем от тях коленичиха в пясъка на ръба на игрището, а Маргьорит посочи края на редицата, явно очаквайки аз да сляза там до тях.
– Не, благодаря, хъ – казах аз сладкодумно.- Има само едно нещо, за което съм коленичила.- Вкарах езика си в бузата си подигравателно и тя на практика изплю огнена топка към мен.
– Нямаш право да избираш какво да правиш! Ти просто изпълняваш заповеди!- Избухна тя.
– На кого?
– Аз съм капитанът, което означава, че ти трябва да изпълняваш!
– Е, какво ще кажеш просто да постигнем малка уговорка, що се отнася до участието ми в това шоу на ужасите? Аз ще избирам какво искам или не искам да правя, а ти ще го приемеш или ще ти набия задника отново.
Маргьорит ме погледна, огънят пукаше между пръстите ѝ, докато се опитваше да измисли какво да прави с мен.
– И сигурно трябва да ти напомня, че огънят не ме наранява – казах мило, поглеждайки към пламъците, които тя предизвикваше.- И тъй като ти си просто само огнен елементал, това на практика те прави безсилна в борбата срещу мен. Не е ли така?
– Ако не се подчиниш, ще говоря с професор Орион да те изхвърли от отряда – избухна гневно тя.
– Моля те, направи го – отвърнах аз.
Джилиан издаде неочакван смях, който се опита да прикрие с кашлица, докато Кайли я гледаше.
С ръмжене на неудовлетвореност Маргьорит се обърна и се отдалечи от отбора през игрището към Орион.
Аз се усмихнах невинно на останалите от отбора и започнах да си играя с шепа вода, която бях предизвикала, карайки я да тече между пръстите ми и да прескача от едната ръка в другата, като игнорирах погледите, които ми хвърляха.
– Мислиш ли, че можеш да се изстреляш на двайсет метра нагоре с въздушната си магия?- Попита ме любопитно едно момиче вдясно от групата и аз прогоних водната си магия, като и обърнах внимание.
– Защо?- Попитах подозрително.
– Ами опитваме се да усъвършенстваме едно съчетание и искахме да направим огромен въздушен скок в средата му. Ако имаме момиче, което може да се изстреля толкова високо и да се завърти чак долу в контролирано спускане, тогава…
– Не ни е нужна Вега, за да вземе централния скок в съчетанието ни, Бърни – отсече Кайли.- Казах ти, че почти съм го измислила.
– Нека тогава да го видим – предложих аз, като я гледах, докато размяташе платинено русите си къдрици.
– Казах почти – изръмжа тя срещу мен.- Все още не е съвсем готов.
– О, значи наистина не можеш да го направиш?- Подиграх се.
Лицето на Кайли придоби доста непривлекателен нюанс на червено цвекло, докато няколко членове на отряда се смееха за нейна сметка.
– Добре. Ще ви покажа, но не тръгвайте да се оплаквате, че още не е перфектно – каза тя, хвърляйки помпоните си на земята.
Всички се отдръпнаха, за да ѝ дадат пространство, но аз се държах на мястото си, наблюдавайки я безстрастно, докато тя си поемаше равномерно дъх и подскачаше няколко пъти нагоре-надолу.
Тя сви колене и скочи нагоре, като насочи ръцете си към земята и изстреля въздушна магия от дланите си, за да я задвижи към небето.
Издигна се на около дванайсет стъпки от земята, след което завъртя едната си ръка така, че да започне да се върти, докато се спуска.
Тя вложи твърде много сила във въздуха, предназначена да я завърти, и това я извади от равновесие, а спускането ѝ заприлича повече на падане. Въздушната магия, която използва, за да се забави, я накара да се наклони надясно и когато стигна до земята, тя падна по гръб и се засрами.
– Казах ти, че не е съвсем готово!- Каза тя, докато Джилиан ръкопляскаше ентусиазирано.
– И както казах – отвърна пренебрежително Бърни.- Все още нямаме никой, който да е способен на това движение.
Усмихнах се на Бърнис, когато тя ме изгледа, усуквайки тъмните си коси около пръста.
– Така че ще опиташ ли или си прекалено страхлива?- Предизвика ме тя.
Завъртях се и се усмихнах на Бърнис, докато отстъпвах назад, призовавайки въздушна магия в дланите си. Може би цялото това нещо с мажоретките нямаше да е съвсем ужасно с нея в отбора.
– Не се страхувам – казах уверено.- Просто не съм сигурна как да го направя. Имам чувството, че да имитирам Кайли ще бъде грешка.
Бърни и някои от другите момичета се засмяха, докато Кайли ме изгаряше с поглед.
– Просто искаш да се изстреляш нагоре по права линия, след което да се върнеш надолу, за да се приземиш на точно същото място, като се въртиш на място. Нещо като пирует на място, докато падаш – каза Бърнис.- Така че нека да видим какво умееш, Вега.
Отново погледнах нагоре, чудейки се дали няма да падна по задник, както беше направила Кайли. Но бях използвала въздушната си магия по този начин много пъти в уроците ни по летене и бях започнала да ставам доста добра в това да знам колко енергия да вложа, за да получа желаното движение в небето. Трябваше само да се надявам, че без крила няма да е твърде различно.
– Добре тогава, но ако падна по задник, искам всички да се смеете по-силно, отколкото се смеехте на Кайли – пошегувах се аз.
Кайли сгъна ръце и се усмихна очакващо, докато чакаше да стана за смях.
Извих рамене назад и призовах въздушната си магия, като насочих дланите си към земята под краката си и насочих струя от нея, за да ме изстреля в небето.
Изстрелях се във въздуха, много по-високо, отколкото наистина исках, тъй като по невнимание освободих твърде много сила. Сигурно бях на около четиридесет стъпки във въздуха, преди магията да отслабне и да започна да падам отново. Насочих малка струя въздух зад гърба си, която ме накара да се завъртя и стадионът се размаза около мен, докато се въртях отново и отново. Момичетата под мен започнаха да се радват и от устните ми се изля смях, докато пусках искри от огнена магия да падат от върховете на пръстите ми, докато се въртях. Те се въртяха около мен, сякаш бях комета с формата на Тори, която падаше обратно на земята, и аз не можех да не се усмихна на прилива, който получавах от използването на магията си за нещо толкова забавно.
Ударих се в земята малко по-силно, отколкото възнамерявах, препънах се няколко крачки назад, но успях да се задържа на краката си.
– По дяволите, Вега, ти не правиш нещата наполовина, нали?- Бърни изръкопляска с широка усмивка, докато Кайли ме гледаше така, сякаш току-що съм използвал избелялата ѝ руса коса за тоалетна хартия.
– Е, не ми се струва да се справя зле – чу се гласът на Орион зад гърба ми и аз се обърнах, за да го открия да се приближава с Маргьорит до себе си.
– Чийтингът не се състои само в използването на светкавична магия – изпъшка Маргьорит.- Става дума за училищен дух, работа в екип и веселие. Тя не се вписва.
Орион сгъна ръце, изглеждайки така, сякаш този дебат го интересуваше толкова, колкото обсъждането на пъпката по дупето на Маргьорит.
– Е, щом си толкова весела и приятелски настроен, сигурен съм, че ще превърнеш в своя мисия да помогнеш на мис Вега да се впише – отвърна той.
Погледнах през игрището към отбора по питбол, който протягаше крайниците си, и се усмихнах, като разбрах, че това означава, че тренировката е приключила.
– Е, колкото и да беше забавно, изглежда е време да си тръгваме – прекъснах го аз.
– Тя дори не използва нито една от боите си за лице, за да покаже подкрепата си за отбора – настоя Маргьорит.- Тя не се интересува от нищо, което ние защитаваме!
Орион ме погледна, сякаш очакваше да отрека този факт, но аз само свих рамене. Всички останали мажоретки бяха изрисували малки сладки лозунги или имена върху ръцете и бузите си. Повечето от тях бяха избрали фамилиите или инициалите на наследниците, но аз бях толкова склонна да започна да го правя, колкото и да си сменя името на Дороти и да отлетя в Канзас.
– Това не е съвсем вярно – казах аз с усмивка.
Обърнах им гръб и започнах да се отдалечавам, като обръщах задната част на полата си, за да могат да оценят използването на боя за лице, която ми бяха подарили. Маргьорит изтръпна от шок, а Орион се разсмя изненадано. Бях изрисувала „Ухапи ме“ по бузите на дупето си, където те висяха под миниатюрните къси панталонки, които по някакъв начин се считаха за униформа в този нелеп спорт.
– Не закъснявайте за следващата тренировка във вторник, мис Вега!- извика Орион след мен.
Пуснах полата си и вдигнах двата си средни пръста над раменете, докато се отдалечавах. Наистина не бях подходяща за мажоретка. Но ако Орион щеше да ме принуди да присъствам, тогава изглеждаше, че съм принудена да участвам. Това обаче не означаваше, че изведнъж ще ми бъде трансплантирана личност.
– Тори!- Гласът на Кейлъб ме накара да спра точно преди да стигна до съблекалнята и аз се обърнах към него, когато той се стрелна към мен.
– Здравей – засмях се, когато той спря и ми се усмихна, а косата му падаше в очите. От едната страна на лицето му се разпръскваше кал, а комплектът му за питбул беше мръсен и скъсан по ръба.
– Здравей – отвърна той с онази самодоволна усмивка, която донякъде обичах. Не че някога щях да му кажа, но прекалено самоуверените му глупости бяха доста възбуждащи.
– Добра тренировка?- Попитах, като протегнах ръка към подгъва на съсипания му комплект.
– Видя ли как току-що се справих с Макс? Той едва не се удави в онази локва – засмя се той, а очите му светеха от вълнение.
– Съжалявам, бях се концентрирал върху собствения си строг тренировъчен график и сигурно съм го пропуснала.
– Не знам дали съм те поздравил за това, че си в отбора на мажоретки всъщност – каза Кейлъб, а погледът му бавно се плъзна по униформата ми.
– Не мисля, че е редно да ме поздравяваш. По-скоро съболезнования – въздъхнах.
Дариус, Сет и Макс се насочиха към нас, когато също излязоха от игрището, и аз се отместих с крачка назад, възнамерявайки да си тръгна. Кейлъб хвана китката ми, спирайки бягството ми.
– Чакай малко – каза той.- Исках да попитам дали…
– Изглеждаш добре, малка Вега – обади се Макс, когато ни приближиха.- Надявам се, че тренираш песнопения с моето име.
– О, да, разбира се, че го правя – отвърнах весело и му разклатих помпоните си.- Макс! Макс! Косата му е толкова лъскава. Жалко само, че пенисът му е толкова малък!
Кейлъб се разсмя, а Макс извъртя очи и нацупи джуки.
– Лесно мога да докажа, че тези глупости са неверни.
– Няма нужда – отвърнах аз.- Джералдин ми разказа всичко за него. Държах палеца и показалеца си близо един до друг и му се усмихнах.
Макс сведе очи към мен, след което се обърна рязко.
– Грус!- Изкрещя той, като привлече погледа на Джералдин точно когато тя се наведе в протягане. Тя погледна Макс, докато се сгъваше на две, гледайки през краката си с вдигнат във въздуха задник.
– В момента се занимавам с разтягаща процедура и нямам време за разговори с фльорци – обади се тя.
Макс изръмжа и се насочи към нея с решителни крачки, докато Сет и Дариус продължаваха да се спотайват като лоши миризми.
Бях свършила добра работа да се държа по дяволите далеч от Дариус, откакто му крещях през вратата на спалнята, но сега погледът му се впиваше право в мен едва от метър разстояние. Въпреки това не му обръщах внимание и се държах така, сякаш изобщо го няма, докато се обръщах към Сет.
– Не чух ли Орион да казва, че си направил най-много точки в тренировъчния си мач?- Попитах го.- Това прави ли те най-добрия в отбора?
Сет се усмихна, а гърдите му се издуха, докато връзваше мъжкия си кок.
– По дяволите, да, така е – отговори той.- И бих се съгласил, че това вероятно означава, че съм най-добрият.
Кейлъб се изсмя, като премести тежестта си, за да се приближи до мен.
– Е, това едва ли е мерило за това кой се справя най-добре в един мач – намеси се Дариус.- Защитниците не се опитват да вкарат Пити, така че не можеш да прецениш точно най-добрия играч въз основа на резултатите. Половината от причината да вкара толкова много точки беше, че аз бях в неговия отбор и пречех на другите да вземат топката.
Обърнах се към Кейлъб, сякаш Дариус не беше говорил.
– И така, имаше ли смисъл да ме спреш, преди да мога да отида и да се преоблека от този отвратителен костюм?- Попитах го.
– Да. Ще излезеш с мен тази вечер – каза той смело. Не питаше. Казваше.
Усмихнах му се, докато подхвърлях отговорите си. Не бях сигурна дали трябва да му кажа да си ходи, или просто да се съглася. Нямах никакви планове за тази вечер, а от начина, по който лицето на Дарси беше изписано от изтощение, бях готова да се обзаложа, че ще се срине в момента, в който се върне в къщата си. Тя все още беше от другата страна на игрището и говореше за нещо с Орион, а половината от причината, поради която дори още стоях тук, беше, че я чаках.
– Дали?- Попитах бавно.- И къде отиваме?
– Не мислиш ли, че трябва да си по-внимателен около нея, докато не овладее Ордена си?- Попита Дариус.
– Мисля, че тя си заслужава риска – отвърна пренебрежително Кейлъб, като погледът му не се отклоняваше от мен, докато се обръщаше отново към мен.- И така, ще се приготвиш ли или какво?
– Добре – отвърнах аз и се усмихнах леко.
Кейлъб се усмихна, а Дариус изръмжа достатъчно силно, за да ме накара да го погледна за момент въпреки големите ми намерения да игнорирам съществуването му. Очите му бяха тъмни, а позата му напрегната, ръцете му сгънати върху широките му гърди. Сърцето ми се разтресе, но отказах да се отдръпна, докато погледът му пътуваше по мен, разпалвайки огън под кожата ми навсякъде, където очите му се приземяваха.
Пламъците на моята форма на Орден се размиха пред очите ми и аз примигнах, като отново извърнах глава от него, сякаш изобщо не бях поглеждала.
– Ще се срещнем пред стадиона, след като се преоблека – казах на Кейлъб, който се усмихна в отговор.
Отвърнах се от него, присъединявайки се към Дарси, която се запъти към мен, покрита с кал и изглеждаща уморена като куче.
– Добър опит?- Подиграх се, докато отивахме към съблекалнята на момичетата.
– Изненадващо да. Влязох в отбора като пазач на яма!- Обяви Дарси, а очите ѝ светеха от вълнение.
– Няма начин!- Задъхах се.
– Има. Но се чудя колко дълго ще продължи това, защото ме болят места, за които не съм подозирала, че съществуват и мисля, че краката ми ще се разпаднат, ако трябва да правя тези спринтове всяка тренировка – изстена Дарси, преди да ми се усмихне отстрани.- Изглеждаш… бодра.
– Да – съгласих се аз, взех си чантата и се отправих към душа.- Дължа това малко парче ад на Орион.
Дарси се захили, когато се премести в собствената си душ кабина до моята и разговорът ни беше прекъснат от звука на течаща вода.
Скоро излязох и се облякох в дънките с висока талия и червения топ, които бях облякла, когато Орион дойде и ме измъкна от стаята ми. Сплетох косата си на рамо и зарових в чантата на Дарси за малко грим, докато тя се обличаше.
– Отиваш ли някъде?- Попита тя любопитно, докато се придвижвах към огледалото.
– Кейлъб ще ме води навън. Надявам се за храна, защото съм гладна – допълних аз.
– Мислех, че просто се закачате?- Попита тя.- Защото това малко прилича на среща. Което след карнавала прави две…
Извърнах очи към нея в огледалото, докато нанасях червеното си червило, единственото проклето нещо, което имах в себе си.
– Не е среща. Просто едно… предварително приключение.
– Точно така.
Дарси събра грима си и го хвърли в чантата, без да си направи труда да се намаже.
– Ами аз имам среща с възглавницата си. Питбола е луд, а аз съм изморена.
Засмях се и тръгнахме навън една до друга. Дарси ми махна за довиждане, когато забелязахме Кейлъб, облегнат на стената на стадиона, с вдъгнат назад крак, докато разглеждаше атласа си.
– Готова ли си?- Попита той весело и се изправи, когато ме забеляза.
– Къде отиваме?- Попитах го, когато той преметна ръката си през раменете ми и започнахме да вървим. Нямах дори яке, затова призовах огнената си магия, за да спра да треперя.
– Това е изненада – каза Кейлъб и се усмихна като Чеширски котарак.
– Ще има ли поне храна?- Попитах, а стомахът ми къркореше.
– Да – кимна той.- Но няма да ти кажа нищо друго, така че не питай.
Въздъхнах. Не обичах изненадите. Но имах чувството, че иска да продължа да го подпитвам за дестинацията ни, докато той нямаше намерение да я издава, така че го оставих.
Последвахме пътя през Плачещата гора до многоетажния паркинг, където държеше колата си, и се качихме с асансьор до самия Батмобил на последния етаж.
– Нямаш ли си кола, която да е по-малко…- Махнах с ръка на показното нещо, дори не бях сигурна как да нарека. Беше изцяло черна и толкова претенциозна, че дори нямах думи за нея.
– Това е единствената кола, която държа в кампуса – отвърна той намръщено, като звучеше малко обиден.- Не ти ли харесва?
– Добра е – отвърнах аз.- Не се притеснявай за нея.
– И какво предпочиташ да караме?- Попита любопитно Кейлъб, докато отключваше колата.
– Ами ако си избираме, аз бих избрала това – казах аз и посочих един красив червен супербайк, който беше паркиран на място срещу колата му.
Кейлъб избухна от смях.
– Е, не мисля, че Дариус ще се съгласи да ни го даде назаем по някакъв начин.
По гръбнака ми пробягаха тръпки, когато направих крачка по-близо до мотора. Разбира се, че принадлежеше на Дариус, не знаех защо не бях осъзнал това веднага. Беше лимитирана серия, шибано перфектен, от нула до шейсет за две цяло и шестдесет секунди, абсолютно вдъхновяваща похотта красота.
– Е, сигурно бих могла да го запаля за около десет минути – предложих аз, а погледът ми пробяга по мотора, докато сърцето ми биеше по-бързо само при мисълта да го карам.
Кейлъб се засмя, сякаш се шегувах, и се спусна в колата си под вратата, която се разтвори като странно крило. И разбира се, че се шегувах. Най-вече. Нямаше да открадна мотора на Дариус Акрукс. Вероятно. Поне не и докато един от най-добрите му приятели беше тук.
Въздъхнах и се отдалечих от мотора, за да се кача в колата до Кейлъб.
– Закопчай колана – насърчи ме той, когато вратите се затвориха и той запали двигателя, който мъркаше като гладен звяр под нас.
– Не – отговорих просто, пренебрегвайки колана, докато се настанявах удобно, като плъзгах прозореца.
Кейлъб ме изгледа любопитно, но не попита. А аз едва ли щях да предложа подробности за нощта, в която едва не се удавих, като забавна тема за разговор, така че и двамата просто го оставихме на мира.
Той пусна радиото и започна да пуска плейлиста, което ме накара да се размърдам, когато сблъсъкът на ултрасилен ритъм заби заедно с някаква странна техно вибрация.
– Можеш да избереш нещо друго, ако това не ти харесва – каза Кейлъб и ми подхвърли своя атлас, за да мога да избера друга плейлиста.
Превъртях опциите, докато той ни изкарваше от територията на академията и се спускаше по криволичещия път към Тукана. Всичко в плейлистите на Кейлъб изглеждаше като една или друга форма на танцова музика. Явно бяхме обречени да пътуваме в мини рейв, въпреки че тъпанчетата ми кървяха. Отказах се от опитите си да намеря нещо добро за слушане, осъзнавайки, че музикалните ни вкусове са твърде далеч един от друг, за да мога лесно да намеря средно положение.
Задоволих се да намаля звука и да се опитам да не обръщам внимание на повтарящите се глупости, на които Кейлъб барабанеше с пръсти по волана.
Не след дълго спряхме пред огромен бар със затъмнени прозорци и име, което сякаш беше изписано със символи вместо с букви и ме остави в същото неведение за местоположението ни, както и преди да пристигна. Кейлъб се стрелна около колата и ми отвори вратата, като ми подаде ръка, сякаш бях истинска дама, и ме накара да се усмихна, докато ме изкарваше от колата и ме вдигаше в прегръдките си.
– Не можеш да паркираш тук!
Огледах се наоколо, докато портиера викаше гневно, но когато Кейлъб се обърна към него, огромният мъж сведе поглед към пода.
– Извинете, господин Алтаир, не разбрах, че сте вие – изсумтя той, а плешивата му глава се зачерви.
– Няма проблем – каза Кейлъб с вдигане на рамене, докато ме издърпваше покрай дългата опашка от хора, чакащи да влязат, и друг портиер моментално ни отвори вратата.
– Винаги съм се чудила какво ли би било да съм една от онези хора, които прекъсват опашката по този начин – казах, когато влязохме в луксозния атриум и една жена побърза да излезе напред, за да вземе палтото на Кейлъб.
– И как се сбъднаха мечтите ти?- Подигра се Кейлъб.
– Накара ме да се почувствам като пълна глупачка – отговорих с вдигане на рамене, а той се засмя.
– Ами свикни с това. Ти си Роксания, проклета Вега. Никога в живота си няма да се редиш на опашка за нищо, никога повече.- Той ме хвана за ръка и ме поведе след хостесата, докато аз се мръщех на гърба му. Не бях съвсем сигурна, че ми харесва това звучене. Значи само защото се оказа, че съм имала кралски родители, сега щях да получавам специално отношение през целия си живот?
Преминахме през кадифена завеса и хостесата ни поведе към ВИП маса зад въже. И така глупостта продължава…
Седнах на малка кръгла масичка и Кейлъб каза нещо на хостесата, като преди да си тръгне, натисна в ръката ѝ руло с аура банкноти.
– Значи това е любимият ти ресторант или нещо такова?- Попитах, като се оглеждах. Погледът ми попадна на сцената в далечния край на помещението. Бяхме издигнати над повечето от останалите посетители, така че имах добра видимост към нея. В центъра ѝ стоеше самотен микрофон, а пред него беше разположен екран, обърнат настрани от нас.
– Просто е малко смешно – допълни Кейлъб.
Едно момиче се изправи и излезе на сцената под бурните аплодисменти и няколко дюдюкания на приятелите си. Поколебах се малко, когато тя се насочи право към микрофона, и отново погледнах встрани от нея.
– И така, има едно нещо което страшно мразя, може би си струва да го знаеш, ако групата ще започне да свири – казах аз и погледнах към Кейлъб.
– О?
– Да. И така, музиката на живо някак си ме отблъсква. Просто ми е толкова гадно, когато хората ми пеят, а след това има и целият неловък социален натиск да им ръкопляскам и да подскачам в знак на благодарност колко са велики. Дори и да не мислиш, че са страхотни. Това ме кара да се чувствам някак… зле.- Направих физиономия, когато Кейлъб се засмя.
– А какво ще кажете за това, когато пеят аматьори?- Подигра се той точно когато момичето изсвири първия акорд на We Are The Champions.
Помълчах, мозъкът ми най-накрая се ориентира какво представлява това място, когато се огледах на сцената и забелязах думите на песента, осветени на екрана, докато момичето пееше от сърце.
– Караоке?- Попитах с ужас, като погледнах Кейлъб, сякаш го молех да не го прави.
Той се засмя и се наведе напред.
– Наистина ли го мразиш толкова много?- Попита той.
– Ебаси, Кейлъб, това е като… дори нямам думи за него. Това е като най-лошия ми кошмар, който оживява. Извинявай, че съм пълен кретен, но можем ли просто да отидем някъде другаде?
– Сериозно?- Попита той намръщено, като погледна към сцената с усмивка.- Това е просто забавление, Тори.
Направих физиономия.
– Не е моят тип забавление.
– Просто трябва да му дадеш шанс. Щом изпиеш няколко питиета, ще запееш Марая Кери като никой друг.
Отворих уста да протестирам, но в този момент пристигна хостесата с напитките и храната ни.
Стомахът ми се преобърна, когато тя пусна пред мен огромна чиния със слуз, придружена от яркорозов коктейл.
– Какво, по дяволите, е това?- Попитах с отвращение.
– Суши – каза Кейлъб с намръщена физиономия.- Донесоха ти специалното меню на шеф-готвача. Всичко е прясно уловено днес и…
– Знаеш, че не ям животни, нали?- Попитах, като взех клечка за хранене и побутнах нещо яркорозово. То се поклати. Почти повърнах в устата си.
– Дори риба?
– Не – отвърнах аз.- И особено не сурова шибана риба.- Отново потръпнах и изпуснах пръчката с отвращение.
Кейлъб се засмя, сякаш всичко това беше някаква голяма шега, а не пълна шибана катастрофа. Вдигнах отчаяно питието си, пренебрегвайки факта, че на върха му плуваха проклети цветя, и го изпих на веднъж. Болезнено сладкият му вкус накара вкусовите ми рецептори да се разбързат и аз се задавих малко. Защо, по дяволите, беше поръчал за мен, вместо да ме попита какво всъщност може да ми хареса?
Следващият певец се изправи и започна да пуска Spice Girls. Бях за момичешката сила, но не и когато тя се изпълняваше от огромен мъж, който изглеждаше така, сякаш се е превърнал наполовина във върколак и носеше сомбреро.
Завъртях стола си около масата, за да не гледам към сцената, но кожата ми все още сърбеше от желание да се махна оттук.
– Ще ти поръчам вегетарианско суши – предложи Кейлъб, докато сам си изяждаше храната с клечките за хранене като професионалист. Дори не знаех как го прави, но бях сигурна като дявол, че няма да успея.
– Ще бъде ли горещо? И да не е слузесто?- Попитах, оглеждайки другите маси и губейки надежда, тъй като виждах само маси и масички от слузести топки.
– Ами… може би ще ти хареса, ако опиташ?- Предложи той.
Повдигнах рамене, знаейки, че няма да ми хареса. Харесвах храна, която съдържаше много въглехидрати и мазнини, а в идеалния случай беше гореща. Но нямах намерение просто да го отпиша, без дори да се опитам да го ям, особено докато той ме гледаше с жадни очи.
Сервитьорката побърза да замени мократа ми риба с мокри зеленчуци, а аз се опитах да не се присмивам на прясното ястие. Направих три опита с клечките за хранене, след което просто забих най-близкото странно, зелено нещо в една от тях.
Вкарах го в устата си и дъвчех бавно. Кейлъб ме гледаше с онова самодоволно изражение на лицето, сякаш мислеше, че ще започна да хваля тази студена, гадна слуз, която се борех да не изплюя. Погледнах към салфетката, чудейки се дали мога да го направя, преди да реша, че дори оскъдните ми маниери не могат да позволят това, и да се принудя да преглътна. По пътя надолу беше още по-зле.
Захвърлих клечката за хранене и поклатих глава точно когато евентуалният върколак изпя припева в толкова грешна тоналност, че ушите ми искаха да кървят.
Ад. Бях в ада.
– Не ти харесва?- Попита разочаровано Кейлъб.
– Виж, пич. Ти не ме познаваш истински и аз не те познавам истински. Не си падам по изискана, слузеста храна и по това да слушам хора да пеят на живо. Предполагам, че и ти не се интересуваш от много от нещата, които аз харесвам. Но това няма значение, нали?- Той беше този, който ми беше казал, че така или иначе не иска да има никакво бъдеще с мен. Не бях сигурна защо изглеждаше толкова разочарован.
– Предполагам, че не – отвърна той, въртейки пръчиците си между пръстите.- Тогава искаш ли да се откажем от това място?
– Моля те – отвърнах с първата истинска усмивка, която му подарих, откакто бяхме влезли през вратите на тази зона на бедствие.
Кейлъб се усмихна в отговор, захвърли пръчиците и се изправи на крака. Аз се изправих на мига и двамата се отправихме право към вратата, за голяма изненада на домакинята. Кейлъб отново я развесели с още един клин аура и щом си взе палтото, вече бяхме отново навън и успях да се отърся от страховитото усещане за мястото.
– Какво сега?- Попита Кейлъб.
– Имате ли тук някакви писти за спидуей? Или арени за мотокрос?- Предложих.
Кейлъб повдигна вежди към мен и сви рамене.
– Може би… искам да кажа, че мога да разбера. Дариус сигурно ще знае…
– Може би просто се откажи от тази идея – прекъснах го аз. Той явно се увличаше по моторите толкова, колкото и аз по караокето, а звездите само знаеха къде по дяволите ще се озовем, ако получи съвет от Дариус за това.
– Не много далеч има един клуб за стендъп – предложи Кейлъб.
– Това донякъде ми създава същите проблеми, които имам с живата музика – отвърнах аз.- Пейнтбол?
– През нощта? С тези дънки?- Веждите му се смръщиха и можех да кажа, че мрази тази идея.
– Няма значение. Да отидем да пием вместо това? И може би по пътя ще намеря камион с бурито?
– Ще ядеш храна, приготвена в камион, но не и деликатеси, приготвени в петзвезден ресторант?- Попита с усмивка Кейлъб.
– Е, не всички сме претенциозни задници – подиграх се аз.- А и повечето от най-добрите храни се приготвят във фургони.
– Всъщност не се – възрази той.
– Както и да е. Нека просто се съгласим да не се съгласяваме – казах с вдигане на рамене.
– За всичко, очевидно – отвърна той с намръщена физиономия.
Усмихнах му се.
– Защо се цупиш, Кейлъб?
– Не се. Просто исках да прекарам една забавна вечер с теб, а тя не върви по план…
– Ами тогава защо просто не прекратим това фиаско? Ти ми намери едно бурито, аз ще ти направя свирка и всичко е наред – предложих аз.
– Сериозно?- Попита той, като се оживи от това.
– За буритото? Да, по дяволите. А за свирката? Ти току-що ме заведе на вероятно най-лошата среща в живота ми. А веднъж излязох с човек, който ме заведе на мост над овраг, пълен с боклуци, за да можем да „разгледаме гледката“, а той да направи сделка с наркотици. Така че си мисля, че не.
Кейлъб се засмя и тръгна към колата си.
– Може би утре ще можем да направим една повторна среща? Може ли да закусим заедно?
– Аз не съм сутрешен човек. Помниш ли?
– Не.
– Както казах, ти всъщност не знаеш нищо за мен. Нали?
– Очевидно не.
Погледнахме се неловко за момент и аз реших да разчупя напрежението.
– Но пък си доста добър в кревата, така че имаме това.
– Имаме това – съгласи се той и отново се усмихна, докато се отдалечаваше от бордюра.- Може би ще мога да ти припомня колко е хубаво, когато се върнем в академията?
Избухнах от смях, без да се ангажирам по никакъв начин.
– Може би.
– Мога да живея с това.

Назад към част 17                                                          Напред към част 19

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *