ОРИОН
Прекарването на вечерта да надзиравам училищните танци беше точно на едно място с убийството в списъка ми с приятни неща за правене тази вечер. И тъй като Нова така любезно ме беше избрала за един от присъстващите учители, просто нямах търпение да се оправя и да прескоча до „Кълбото“, за да започна да гледам как група ученици се дрогират и се млатят един друг.
О, не, чакай, предпочитам да сложа члена си в блендера.
Най-лошото от всичко това беше, че знаех, че наследниците са замислили нещо, а Дариус не искаше да ми каже какво. И тъй като в момента не бяхме точно най-добри приятели един с друг, почти цялото си време извън часовете прекарвах сам. До тази вечер, разбира се. Тази вечер щях да бъда в компанията на стотици хора, които изобщо не харесвах, докато се притеснявах какво замисля Дариус и се страхувам, че ще си навлече неприятности.
Погледнах часовника, докато лежах отпуснат на дивана, без риза и с бутилка бърбън, балансираща върху коремната ми преса. Коремни мускули, които вероятно щяха да бъдат загубени от все по-нарастващия ми навик да пия, ако не внимавах. По-рано бях ходил във фитнеса в сградата на „Лунната зала“ и бях тренирал, докато не можех да виждам направо, така че предполагах, че това е балансирано.
На вратата се почука и аз въздъхнах, потъвайки по-ниско в дивана. Не бях пиян. Бях полуотговорен, тъй като исках да се грижа за Дариус тази вечер, така че бях изпила само няколко глътки, но флиртувах с идеята да изпия всяка капка, да припадна и да се справя с последствията утре.
Почукването се повтори и аз проклех, поставих бутилката на пода и се изправих на крака, като се стрелнах към вратата с бърза крачка. Отворих я и открих Гейбриъл да стои там с твърдо намръщено лице и сгънати на гърба крила.
– Нокси – казах изненадано, като събрах нещо като усмивка, но той не ми я върна.
Поклати глава и се вмъкна в къщата, като при това крилото му ме удари в лицето.
– Не беше необходимо, но добре – промълвих, затваряйки вратата след него и обръщайки се към него за обяснение за необявеното посещение.
– Орион, това е…- Той погледна към празните бутилки бърбън на кухненския плот, после към мен и имах чувството, че разтваря гърдите ми и гледа директно всичките ми лоши решения в живота.
– Какво?- Измърморих, а той смръщи вежди.
– Това вече излиза извън контрол.
– Добре съм – казах пренебрежително.
– Това не е добре – изръмжа той, смъртно сериозен. Никога не ми говореше така. Само се шегувахме заедно, той беше един от малкото хора, с които наистина можех да се забавлявам.
– Не е толкова лошо, колкото изглежда – опитах се аз, но той сгъна ръце като ядосан родител и аз се преборих с въртенето на очи.
– Всъщност е по-лошо – каза той, но тонът му беше хаплив.- И ако не се вземеш в ръце, нещата ще се развият по спиралата. Нямаш представа какво е заложено в баланса тук.
– Тогава ми кажи – казах сухо и махнах с ръка.- Продължавай, о, могъщ прорицателю. Кажи ми каква съдба прецаквам сега.
– Най-хубавото в проклетия ти живот – изсумтя той и веждите ми се извиха от яростта в тона му.
Огледах празния си дом, който беше кух като туптящия мускул в гърдите ми, и свих рамене.
– Ако става въпрос за Лайънъл, може би трябва да говориш с Дариус, защото сега всичко зависи от него. Не мога да променя мнението му, той, по дяволите, не ме слуша.
– Не става въпрос за Лайънъл – каза той и отвърна поглед.- Е, и е….но не е.
– Благодаря, че изяснихте това – отвърнах аз, погледнах часовника на стената, осъзнах, че танците са започнали преди десет минути и също така осъзнах, че ми е все едно.
Гейбриъл отиде до бутилката бърбън, която бях оставил на пода, взе я и отиде до мивката, като я изля в канала, докато ме гледаше право в очите.
Прокарах език по зъбите си заради отношението му.
– Имам още от това.
– Не, нямаш – каза той с предизвикателство в погледа си.- Промъкнах се през задния ти прозорец и ги взех от спалнята ти.
– По дяволите – проклех аз. Имах защитни заклинания на това място, които позволяваха само на Гейбриъл и Дариус да преминават през тях, но явно трябваше да съкратя този списък.
– Сега ме слушай, Орион – каза той, като удари празната бутилка върху кухненския плот, а гръбнакът ми се изправи от властността на тона му.- Трябва да започнеш да обръщаш внимание на инстинктите си. И знам, че си най-негативният задник на света, но ти казвам, че тук има надежда. Има изход от тази гадна яма, която наричаш живот.
Стиснах челюстта си упорито, но той не спря, прокрадна се към мен като човек с мисия и се насочи към лицето ми.
– Пропиляваш се – изръмжа той.- Ти си толкова шибано специален, Ланс, че ако можех само да ти покажа, дори нямаше да разпознаеш човека, който знам, че можеш да бъдеш.
– Какво искаш да направя тогава, за да бъда този специален малък човек, Гейбриъл?- Изсъсках.- Да си облека пачка и да хвърлям брокат из стаята?
– Не, задник такъв – той се приближи до мен и взе лицето ми в двете си ръце.- Искам да видиш потенциала си и да го използваш. Защото пътят, по който вървиш, не те води до нищо добро, Ланс. Разбираш ли това? Тук говоря за ранен гроб. И наистина не ми пука дали звездите смятат, че е лоша идея да ти го кажа, защото приключих с опитите да те побутна в правилната посока, насилвам те. Така че облечи си някакви проклети чисти дрехи, излез през вратата и отиди да изпълниш дълга си тази вечер, защото ако не го направиш, кълна ти се, ще съжаляваш.
Взирах се в него изненадано, думите му най-накрая прорязаха мъглата от нещастни глупости в главата ми. Той беше ясновидец и аз приемах това много сериозно, защото знаех силата, която притежаваше. Той можеше да види съдбата ми. И колкото и всичко да ми се струваше безсмислено, всъщност все още не исках да умра. А погледът в очите му казваше, че не съм за този свят, ако не намеря начин да се променя. Нямах представа как трябваше да го направя, когато звездите продължаваха да ми подхвърлят гадости, но предполагах, че трябва да опитам. Защото приятелят ми изглеждаше съкрушен заради мен и не исках това бреме да тежи на него.
– Добре – съгласих се аз и напрежението изтече от раменете му, облекчението изпълни погледа му, преди очите му да се оцъклят от някакво видение. Когато се върна при мен, той ме пусна и кимна, а в очите му цареше мрак.
– Защо все още изглеждаш тъжен?- Попитах, като гърдите ми се свиха от притеснение.
– Защото понякога трябва да се случат ужасни неща, за да се появят нови пътища, и аз трябва да им позволя да се случат.
– Страхотен начин да ме успокоиш, братко – подшушнах аз и той се усмихна наполовина, макар че бързо отново прибледня. Той притисна ръка към рамото ми, а в очите му блестеше вяра.
– Знам, че в крайна сметка ще постъпиш правилно. Вярвам ти.
– Искаш ли да ме предупредиш какво е правилното нещо?- Опитах се, но той поклати глава, а на устните му се появи многозначителна усмивка.
Остана мълчалив за момент, след което кимна твърдо. – В девет часа трябва да си далеч от Вега и наследниците поне за десет минути – каза той.- Разбра ли?
– И няма да ми кажеш защо, нали?- Въздъхнах.
– Не. Но ти ще се справиш, Орион. Просто продължавай да правиш това, което ти предложих и преди, и сега.
– Да намериш светлината, да?- Отговорих с присвити очи.
– Тя е по-близо, отколкото си мислиш – каза той с усмивка, докато се насочваше към вратата.- Ще се поразходя малко из кампуса. Ще те намеря по-късно.- Той излезе навън, разпери криле и излетя, преди да успея да отговоря на загадъчното му изражение, но бях доста свикнала да се държи така, сякаш знае нещо, което аз не знам, така че нямаше да се замислям.
Въздъхнах, след което се стрелнах към душа, измих се за рекордно кратко време – което си казваше думата – след което се запътих към стаята си, докато се подсушавах и нахлузвах бледосиня риза и черен панталон, като набързо оформях косата си. След това излязох от къщата и се втурнах по посока на „Кълбото“, като забавих ход, когато стигнах до пътеката, водеща към него, където учениците се трупаха вътре, всички облечени в модни дрехи.
Погледът ми пресече всички тях към Вега, когато стигнах до входа, и очите ми се впиха в дупето на Дарси, преди да успея да се спра. Тя носеше прилепнала тъмносиня рокля с дантелени ръкави, която обгръщаше извивките ѝ толкова перфектно, че накара притежателно ръмжене да изпълни гърлото ми.
Набрах още малко скорост и ги последвах вътре, а очите ми се спряха на откритата ѝ шия, където се гъделичкаха свободно пуснати кичури черна и синя коса, падащи от кока, в който ги беше оформила. Зъбите ми изтръпнаха от желание да пия от нея, но ме обзе и много по-силното желание просто да докосна устни върху тази златиста кожа.
Последвах я вътре като сянка и я наблюдавах как оглежда украсата – мястото беше преобразено в бална зала на тема есен. Златни листа се носеха из стаята в безкраен вълшебен вятър, а по тавана се разстилаха лози, чиито листа се оцветяваха в зелено, после в оранжево, червено, златно, преди да паднат и да се присъединят към танцуващите на пода. Тя се взираше очаровано в магията и аз поклатих глава, докато я гледах, искайки да видя отново онзи поглед в очите ѝ, онзи, в който сякаш поглъщаше света пред себе си. Това ме накара да копнея за човека, който бях, този, който някога беше толкова въодушевен от живота, който мислеше, че всичко е възможно.
Тя започна да се придвижва по-дълбоко в тълпата със сестра си, сякаш търсеше някого, и аз взех светкавичното решение да привлека вниманието ѝ. Само за секунда. За да мога да открадна малка част от нея.
Придвижих се зад нея, пръстите ми докоснаха лакътя ѝ и тя обърна глава, а дъхът ѝ секна, когато се приближих до нея.
– Добър вечер – промърморих в ухото ѝ, а енергията бръмчеше във вените ми като наркотик. Взаимодействието продължи само две секунди и въпреки това, докато минавах покрай нея, тази енергия остана в мен и аз я задържах колкото можех по-силно, мислейки за мрака, на който бях роб само преди миг, и не исках да се прокрадва отново.
Уошър ми махна ентусиазирано от бара до Нова и аз въздъхнах вътрешно, докато се присъединявах към тях, знаейки, че нощта ще е дълга. Но докато можех да хвърлям по някой и друг поглед към Дарси Вега, може би нямаше да е толкова непоносимо. Въпреки че не можех да не си спомня думите на Гейбриъл за това, че понякога трябва да се случат ужасни неща. И имах ужасното, свиващо се усещане, че тази вечер наследниците щяха да направят нещо, което нямаше да могат да върнат назад. И нещо в мен се промени, когато осъзнах, че ще се опитам да предпазя Вега от гнева им.