Зодиакална академия – Пробуждане – Свръхестествени хулигани и животни – Част 4

ТОРИ

– Запали- изругах аз, като погледнах през рамо, за да се уверя, че все
още съм сама. Нощта беше тъмна, сенките гъсти и тишината пълна
конкретно на това място от многоетажния паркинг, но никога не спирах
да бъда твърде внимателна. Красивият сребърен мотор до мен ме
криеше в по-голямата си част, но ако някой ме забележи, играта щеше
да приключи.- Запали, хайде.
Докоснах кабелите отново и пак нищо не се случи. Имаше ли
допълнителна функция за сигурност на този модел, за която не знаех?
Бях направила своето проучване, но ограничените издания бяха
оборудвани с произволни екстри. Вече обмислях да се откажа и да
изчезна от тук, по дяволите. Някъде между колите прозвуча висок смях,
пулсът ми се ускори в отговор. Не може да ме видят тук. Все още не.
Все още не са достатъчно близо. Отпуснах опънатите си нерви,
изпускайки бавно дъх през носа, докато принудих пулса си да се
забави. Последен опит преди да се откажа.
Стиснах зъби, представяйки си малката искрица енергия, от която се
нуждаех толкова отчаяно. Ако го исках достатъчно, щеше да се случи.
Един последен опит… Разтърках кабелите и зашеметяващото същество
до мен замърка, когато живот беше вдъхнат в двигателя му. О да. Бързо
се изправих, дръпнах черния шлем на главата си и плъзнах визьора на
мястото му, така че лицето ми да бъде напълно скрито. Уверих се, че
всички излезли кичури от дългата ми черна коса са прибрани да не се
виждат и прехвърлих крака си през мотора.
– Хайде да се повозим.- въздъхнах аз, когато очакване погали
гръбнака ми като лека ласка от перце.
Пръстите ми стиснаха дросела и го завъртях леко, карайки двигателя
да изръмжи под мен. Прехапах устна, усмивка разцепи лицето ми. Още
не бях готова, трябваше да закарам тази красота през града до Джоуи,
ако исках това да се изплати. Но не можех да не прекарам един
момент, къпейки се в победата си, докато се възхищавах на елегантния,
сребърен звяр, който щях да покарам.
– Хей!
Главата ми подскочи, когато охранител излезе от стълбището отляво.
Очевидно познава собственика на тази красота и факта, че това не съм
аз.
– Ти там, какво мислиш, че пра…-така и не довърши.
Включих мотора на предавка и пуснах газта, преди той да успее да
завърши тази мисъл. Изстрелях се напред, навеждайки се ниско,
докато насочвах супер мотора надолу по стръмната спираловидна
рампа възможно най-бързо. Ако някой дойдеше от другата страна, бях
мъртва, необратимо мъртва. Заминавах си. Чао, чао Тори. Но не днес.
Земята се изравни и аз се стрелнах към изхода. Бариерите бяха
свалени, но това нямаше значение, пешеходният достъп беше широко
отворен и имах огромен шест инча свободен проход, за да насоча
мотора през него. Тъй като нямах време да забавям темпото, се
почувства малко по-изплашена отколкото трябваше, вдишах рязко,
докато изхвърчах през тесния отвор, лявото ми коляно докосна стената.
Сърцето ми биеше лудо, адреналинът трепереше по крайниците ми,
но бях навън. Сега просто трябваше да продължа, докато стигна до
Джоуи и се надявам ченгетата да не ме хванат първи. Не че имаха
голям шанс, докато бях на това лошо момче. С максимална скорост от
сто осемдесет и шест мили в час и свободата да се движа по алеите и
тротоарите, вече бях почти във вкъщи.
Тръгнах на зиг – заг между трафика, плъзгайки се през набор от
светлини, докато те преминаваха от жълто в червено и завих на ляво.
Светкавицата на червени и сини светлини дойде от дясната ми страна
миг преди да чуя сирените и аз направих още един завой на ляво,
преди да се стрелна в алея между два жилищни блока и да се измъкна
на улицата от другата страна. След като ченгетата бяха официално
загубени, натиснах газта на дългия участък от пътя пред мен,
изпреварвайки другите превозни средства и на косъм избягвайки
сблъсък, докато минах на червен светофар.
Сега сърцето ми биеше още по-силно, но не от страх. Това беше.
Половината причина, поради която поемах тези рискове. Карането на
тези машини ме караше да се чувствам жива за разлика от всичко
друго. Искаше ми се да мога да сваля каската си и да оставя вятъра да
препуска през косата ми с максимална скорост без нищо освен открит
път пред мен. За съжаление маскировката ми щеше да се развали, ако
опитах подобно нещо. Широките дънки и голямото кафяво кожено яке
всъщност не бяха индикация за ужасния ми вкус към модата, а
всъщност бяха умело подбрани, за да накарат всеки, който ме види, да
повярва, че съм мъж. Със скритата ми дългата коса и скритите
женствени извивки плюс факта, че хората просто предпочитаха да
мислят за мъжете като за престъпници, прикритието ми беше доста
добро. Стига да не ме хванат.
Светлините на града забързаха и аз добавих допълнителен кръг към
маршрута си, само за да съм абсолютно сигурна, че никой не ме е
последвал. И ако бях напълно честна, нямаше да се оплаквам, че
отделих на тази красота още пет минути от времето си. Костите ми
трепереха от мощността на двигателя под мен и за момент си позволих
да почувствам жаждата просто да запазя мотора за себе си. Разбира се,
идеята беше абсурдна. Откъде едно момиче, което едва можеше да си
позволи мобилен телефон, би получило супер мотор от ограничена
серия? Не, бях обречена да се возя с автобуса както обикновено и
моите нощни подвизи трябваше да останат скрити.
След като два пъти се уверих, че никой не ме следи, обърнах мотора
надолу по наклонената алея и го спрях до черните капаци, които
маркираха служебния вход към Джоуи. Завъртях газта веднъж, преди
да го изгася и да сляза от мотора, който така исках да запазя. Секундите
се влачиха, докато чаках Джоуи да ме пусне вътре и напрежението в
стомаха ми се усилваше, когато погледнех през рамо към пътя в
далечния край на алеята. Ако не побърза, щях да го запозная отново с
лявото си кроше.
С дълбоко дрънкане, което ме накара да изскоча наполовина от
кожата си, ролетката се вдигна. Не изчаках да се отвори докрай, бутнах
мотора вътре и бързо се наведох до него.
Ролетката падна на земята и аз ритнах стойката надолу, преди да сваля
шлема си и да насоча поглед към Джоуи.
Той беше висок мъж, с тъмна коса, зализана назад с гел, и с кожено
яке, щамповано с отличителните знаци на рокерската му банда, не че
това ме интересуваше. Беше в края на тридесетте; не достатъчно стар,
за да му попречи да опита късмета си с мен в миналото, но твърде стар,
за да се интересувам. Бях на осемнадесет. Той е бил на моята възраст,
когато съм се родила. Гнусно.
Джоуи изсвири продължително, докато погледът му се движеше по
мотора. Не си губех времето, посочвайки всички негови
характеристики; той беше един от малкото хора, които познавах, чиито
познания за тези машини съперничат с моите.
– Доста добре, а? — попитах с усмивка. Това беше най-скъпият
мотор, който някога съм крала.
– Зависи от гледната точка – отвърна той, а погледът му гладно се
насочи към машината.
– Хайде, знам какво струва, не се опитвай да ме прецакаш – казах
раздразнено.
– Да, струва много пари. Освен това е и лимитирана серия.
– Наясно съм — отвръщам сухо.
– Като много ограничена серия, направиха само осемдесет и пет от
тези красавици. Как очакваш да променя това? Това е като да има
голям мигащ знак, който казва „откраднат“. Джоуи откъсна очи от
мотора и вдигна вежда към мен, когато сърцето ми се сви.
Бях увлечена от предизвикателството. В момента, в който видях
мотора, разбрах, че просто трябва да го карам. Това, за което не се
сетих, беше тази ситуация.
– По дяволите – изругах аз.- Какво означава това за мен?
Джоуи наклони глава и отново погледна супер мотора.
– Четиристотин.
– Разкарай се, Джоуи. Този мотор струва над четиридесет хиляди нов
и е само на няколко месеца.- Дланите ми станаха хлъзгави, докато
държах лицето си в маска на възмущение и притеснението започна да
ме гризе. Имахме нужда от парите от тази работа. Надявах се най-
малко на три бона и този мотор трябваше да ми ги осигури.
– Приеми или недей — каза той, като сви рамене и се придвижи към
ролетката, сякаш щеше да я отвори отново.
– Моля те – промълвих, думата почти ми изгори езика. — Трябват ми
парите от това.
– Защо изведнъж си толкова отчаяна за пари? — попита той,
гледайки ме с нещо, което почти приличаше на загриженост.
Защото имам нужда от всяка стотинка, която мога да получа, за да се
измъкнем аз и сестра ми, по дяволите, от този задънен ъгъл на нищото
и да започнем нашия проклет живот.
– Не е твоя работа – отвърнах упорито.
– Осемстотин. Нито стотинка повече.- Джоуи подхвърля.
– Готово – изръмжавам. Не беше толкова, колкото исках, но беше по-
добре от нищо.
Джоуи се отдалечи, за да ми даде парите, като се изкачи по дървено
стълбище към сградата над нас. Смъкнах старото кожено яке, преди да
го последвам, миришеше на тютюн и мента. Човекът, от когото го бях
откраднала, очевидно вярваше, че може да прикрие едната миризма с
другата. Той грешеше. След това свалих широките дънки. Под тях носех
чифт тесни панталони за йога и черните ми ботуши стигаха до коляното.
Червената жилетка, която бях съчетала с тях, беше достатъчно
елегантна, за да мине за нещо, което се носи в клубовете, особено
когато я дръпнех по-ниско, за да направя деколтето по-изрязано.
Изтръгнах щипките от косата си последно, оставяйки черните ми
кичури да се спуснат до кръста, докато прокарвах ръцете си през нея.
Никой нямаше да ме познае сега. Мъжът, който беше откраднал този
мотор, отдавна го нямаше и аз бях само едно от многото момичета,
които се наслаждаваха на питие тази вечер.
Последвах Джоуи нагоре по стълбите, като спрях пред офиса му,
докато чаках парите си. Той ми подаде дебел плик и не си направих
труда да преброя съдържанието, той винаги държеше на думата си по
отношение на финансите. Кимнах му, преди да се насоча по-нататък по
коридора и през задния вход към бара, който действаше като лицева
страна за неговите не толкова законни дейности отзад. Вонята на силен
алкохол и не измити мъже ме връхлетя, докато минавах през тълпата от
мотористи.
Барманът ме забеляза и наля текила в чаша, преди да я плъзне в моя
посока. Промъкнах се между телата и приех питието, като се облегнах с
лакът на бара. Нямах намерение да оставам дълго, но не можех да
откажа безплатното пиене. Изпих напитката на екс, гърлото ми
изгаряше в отговор на паренето от алкохола, оставих празната чаша на
бара. Обърнах се, за да си тръгна и открих пътя си препречен от стена
от мускулест гръден кош, облечен в свежа бяла риза.
– Може ли да поговоря с вас? — попита той, когато вдигнах поглед
към него.
Беше висок, с кестенява коса, отметната назад по небрежен начин, за
който често се стремяха момчета с твърде много време и пари.
Предполагах, че е пет или шест години по-възрастен от мен, вероятно
към средата на двадесетте. Някак красив по един непринуден начин, но
който за съжаление не беше мой тип.
– Изгуби ли се ? — попитах с усмивка. Това беше рокерски бар.
Брадите по лицето, кожените якета и дънките бяха почти униформата
тук, а г-н скъпа риза и сиви панталони се открояваше твърде много. Той
наистина имаше брада, но беше внимателно оформена, за да изглежда
по определен начин. Брадите тук бяха по-скоро наподобяващи перуки
за лице за трупане на трохи, отколкото дизайнерски бради. Той
привличаше вниманието, а последното нещо от което имах нужда в
момента, беше допълнително внимание.
– Не. Намерих точно това, което търся – отвърна той, дълбокият му
тон почти не се чуваше от хеви метъла, свирещ на заден план.
– Браво на теб. Ще се виждаме наоколо.- Започнах да се отдалечавам
от него, но той ме хвана за ръката.
– Какво, по дяволите, си мислиш, че пра…
– Седнете с мен — каза той с твърд тон.
Седнах на един стол до бара и той седна до мен, като отпусна ръката
ми. Джоуи се беше появил зад бара и повдигна вежди при избора ми
на другар. Всъщност нямах намерение да сядам и се намръщих, докато
се опитвах да разбера защо го направих.
– Ще пиеш ли тази вечер, Тори? — попита Джоуи, докато с половин
усмивка напълни още една чаша текила за мен. Той знаеше, че няма да
си хабя парите за алкохол, но също така беше доста щедър с
безплатните напитки, когато ги исках. Без съмнение това беше трик, за
да ме задържи, така че да не намеря друг, на когото да продавам
откраднатата стока.
– Мисля, че ще пропусна след събитията от миналия уикенд –
напомних му аз. Аз и безплатен алкохол не винаги бяхме най-добрата
комбинация и танците на маса, преди да падна от нея, не беше точно
най-славният ми момент. Все още имах лилава синина с размерите на
Юта на дупето си.
– Е, някой от тези дни може би…
– Оставете ни.- Каза раздразнено човекът до мен и Джоуи се насочи
към далечния край на бара без дори дума на протест.
Повдигнах вежда от грубостта му, но изглежда него не го
интересуваше. Предполагах, че грубостта течеше във вените му твърде
дълбоко, за да го притесни.
– Мисля, че това е и моята реплика – казах аз, скочих от мястото си и
се промъкнах между тълпата от облечени в кожа тела.
Изящната риза отново грабна ръката ми и каза нещо, което беше
заглушено в тълпата от гласове и фонова музика.
– Махай се, по дяволите – изкрещях, извивайки ръката си от хватката
му, докато се плъзгах в тълпата от тела. Няколко от бандата на Джоуи
ме чуха и се намесиха, за да спрат напредването на г-н Богаташ, докато
той се опитваше да ме последва.
Възползвах се от шанса си да избягам и се насочих към изхода.
Сигурно пълната луна извежда навън напористите чудаци.
Пренебрегнах всяко по-нататъшно внимание, което ми беше указано,
докато пресичах претъпкания бар. Тази вечер не исках да пия. Просто
исках да се върна и да покажа на Дарси парите, които успях да спечеля.
Осемстотин долара. Въздъхнах, докато опипвах плика, който беше
поне наполовина толкова дебел, колкото бих искала. Следващия път ще
трябва да се насоча към нещо по-малко крещящо. Въпреки че, докато
си мислех за пътуването, което бях предприела, за да стигна до тук,
устните ми леко се повдигнаха. Така че може би заплащането не беше
точно това, което бих искал. Но човече, това беше страхотно каране.
Обичайната подредба от глупаци украсяваше стената пред бара,
позирайки с техните Харли Дейвидсън и лошо окосмяване по лицето.
Няколко от по-младите ме гледаха с интерес и реших да пропусна
пътуването с автобус тази вечер.
– Някой от вас, момчета, иска ли да ми покаже какво могат да правят
тези машини? – Попитах с усмивка, която беше много по-сладка от
моята личност.
Лицето ми беше достатъчно известно тук, за да ми позволи известна
доза доверие с членовете на бандата, въпреки че бях дала да се
разбере, че нямам никакъв интерес да се присъединя към тях.
– Какво ще ми дадеш за това? — попита човек с мустаци на лицето.
Нищо, на което се надяваш.
– На къде отиваш? — попита по-малко груб мъж. Той дори нямаше
никакво окосмяване по лицето, което може да се дължи на това, че все
още не му расте, но това беше добре. Млади и обнадеждени над
старите и развратни всеки ден от седмицата. Той всъщност изглеждаше
доста приятен и имаше мотор, така че това бяха две точки за него.
– Точно пред Ривърдейл от южната страна — отвърнах с надежда.
Пътуването беше в най-добрия случай петнадесет минути, но цял час с
оцветената от ръжда кутия, която служеше като автобус тук.
– Скачай тогава – казва Бебешко лице с усмивка, докато изважда
мотора си от редицата, прехвърляйки крака си през него, когато се
приближих.
Поздравих го за мотора още веднъж.
– Хубави подобрения, пич – казах с усмивка. Или харчеше твърде
много пари, за да направи това бебе за продажба, или знаеше как да
поправя мотор само с кутия с инструменти.
– Благодаря, направих всичко сам – отвръща той с усмивка. Моят тип
човек.
Плъзнах се върху мотора зад него, обвивайки ръце около кръста му,
докато той стартира. Блестящата риза излезе от бара точно когато
двигателят се оживи под нас, тъмният му поглед се насочи към мен. Той
изглеждаше повече от малко ядосан, докато направи крачка към нас,
извиквайки нещо, което не можах да чуя над ръмженето на двигателя.
Гледай си работата пич.
Стиснах спътника си по-силно и усмивка разтегли устните ми, докато
се отдалечавахме.
Вятърът развява косата ми с ледени пръсти, когато напускаме бара с
бързо темпо. Бебешко лице знае какво да прави с мотора, намалявайки
скоростта и лавирайки през трафика по начин, който накара сърцето ми
да бие от радост и кожата ми да изтръпне от въодушевление. За нула
време пристигнахме в покрайнините на моя не толкова страхотен
квартал и той спря, за да сляза. Все още бях на четири пресечки от
дома, но нямаше нужда да показвам на симпатичния непознат къде
живея.
– Благодаря за возенето – казах с усмивка, когато започнах да се
отдръпвам.
– Този път ще ми дадеш ли номера си, Тори? — попита той и аз
наклоних глава, изненадана, че знае името ми. Той сякаш също го
осъзна и ми даде повече обяснение.- Повозих те преди няколко месеца
и ти каза, че следващия път ще ми дадеш номера си.
Не можах да си спомня това. Погледнах мотора. Не, определено
никога не съм се возила на него преди, макар че паметта ми за лицата
не беше толкова добра.
– Преди имах Триумф – каза той, като забеляза объркването ми.
– О, подобрил си мотора – казах аз, когато спомените се появиха.
– Да. Е какво казваш? Ще ми позволиш ли да те изведа на вечеря
някой път?
Трудно е да се каже не на безплатната вечеря. И той знае как да кара
добре мотор. А беше и доста приятен за окото.
– Не мога да кажа не на това, нали? — попитах аз, като посегнах към
мобилния му телефон, за да мога да напиша номера си. – Не разбрах
името ти.
– Мат – каза той с усмивка.
Той натиска набиране, когато му върнах мобилния телефон, а аз се
усмихнах, когато вдигнах вибриращото устройство от джоба си, за да
му покажа, че обаждането му е прието.
– Не ми ли вярваш?
– Просто проверявам – отвърна той, като ми хвърли признателен
поглед. – Ще ти се обадя.
Гледах как той се отдалечава по улицата с лека усмивка, която дърпа
устните ми, преди да се обърна и да тръгна към дома с бърза крача.
Вечерите ставаха по-хладни сега, когато настъпваше септември и ми се
иска да бях взела яке със себе си. Преминах последния блок,
насочвайки се към апартамента ни с въздишка на облекчение, докато
отворих вратата в подножието на стълбището.
– Не приключихме разговора си – чу се дълбок глас зад мен и аз
трепнах от изненада, когато се обърнах обратно към улицата. Там, под
мигащата улична лампа, стоеше не друг, а самият мистър Богаташ.
Ужасът обхвана гръбнака ми и забърза сърцето ми. Не губех време в
приказки със преследвача, докато се обърнах и се втурнах към
стълбите, а сърцето ми туптеше в гърдите. Чувах стъпките му зад мен и
съзнанието ми се изпълни с образи на моето потрошено тяло,
изоставено в контейнер за боклук, храна за плъховете и един ред във
вестника утре. Мамка му стара.
– Спри се! – Извика той и по някаква неизвестна, напълно ужасяваща
причина, аз го направих.
Устните ми се разтвориха от страха, който ме завладя и успях да се
отърся от желанието да остана неподвижна, отново се втурнах да
тичам. Стигнах до четвъртия етаж, спринтирайки към нашата врата в
края на коридора с обърнатото надолу седем, висящо на нея.
Чух го да ругае миг преди солидната му тежест да се сблъска с мен.
Бях бърза и имах добър старт, така че как, по дяволите, ме беше
настигнал? Той ме бутна обратно към вратата на апартамента ни и
изпусна звук на раздразнение. Отворих устата, за да изкрещя, но
ръката му запуши устата ми. Коридорът беше тих, дори любопитната г-
жа Ергу от съседната врата не беше показала клюна си, за да
протестира срещу шума, миризмите от готвене или проклети торби за
боклук, а аз за първи път исках да видя нейния образ с тесни очи.
– Аз съм професор Орион. Няма да те нараня и няма да крещиш .
Искаш да ме пуснеш вътре. – Той освободи хватката си върху мен и се
отдръпна, докато се втренчих в него, страхът все още ме дави, но
желанието да крещя за помощ изчезна.
Отворих уста, за да му кажа, че абсолютно не искам да пускам
случаен непознат в апартамента ни в полунощ в неделя, но ръцете ми
сякаш имаха други идеи. Пъхнах ключа си в ключалката и го завъртях,
преди да успея да се спра.
– Влез – казах мило аз. Какво по дяволите? Не бях сладка, особено с
непознати. Особено, особено с преследващи непознати.
Богаташът влезе право в личното ми пространство, предлагайки ми
плоска усмивка, докато ме последва вътре и затвори вратата.

Назад към част 3                                                                           Напред към част 5

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *