Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 44

ОРИОН

Официално бях в затвора от три месеца. Три шибани месеца. И не минаваше ден, в който да не мисля за нея. Въпреки че се опитвах. Борех се с това, както луната се бори с притеглянето на земята, за да остане в тежкото нищо на небето. Но винаги беше най-тежко в първите мигове на сутринта, когато лежах на койката си, а светът притискаше гърдите ми толкова силно, че ми се струваше невъзможно да дишам.
Пусках си всичко това отново и отново в съзнанието, докато не се превърна в безкрайна песен на отчаянието, която се повтаряше. Денят на равносметката беше дошъл за нас и аз осъзнах колко ужасно неподготвен бях да я загубя. Въпреки че трябваше да знам от самото начало, че ще го направя. Тя беше най-красивата фантазия, която някога съм познавал. Но фантазията беше всичко, което можеше да бъде. И това беше ослепително очевидно сега, сякаш звездите бяха дръпнали завесите на нашата илюзия и ни се присмиваха, че някога сме си мислили, че е възможно да останем в нея. Но аз не им позволих да ни повалят и двамата. Въпреки че това ми струваше двайсет и пет години в най-безмилостния затвор в Солария. Това беше цената, която бях готов да платя.
В момента, в който пристигнах тук, ме настаниха в блок А и ме принудиха да се боря за килия или да спя в общата кошара в дъното на триетажния блок. Единственото хубаво нещо, което произлезе от процеса, беше, че имах достатъчно енергия във вените си, за да разкъсам света, така че бях избил до крак обитателите на килия четиридесет и осем на втория етаж, без да си правя труда да се опитам да спечеля килия на последния етаж, където живееха ясните лидери на този блок. Не бях тук, за да се опитам да взема властта от някой дългогодишен затворник, който щеше да се опита да ме убие в съня ми в знак на отмъщение. Щях да изживея присъдата си сам, без да я смесвам с чудовищата, които се криеха между тези стени. Но този самотен живот не беше толкова лесен за осигуряване, колкото се надявах. Да бъда самотник, който може да се противопостави на всеки шибаняк, който се опитва да се прицели в мен, означаваше, че неволно съм се направил ценен. Бях привлякъл вниманието на няколко от лидерите на банди, които искаха да ме привлекат в малките си жестоки бригади. А аз нямах нищо против.
Въздъхнах тежко, исках нещо да ме разсее от мислите ми. Претърколих се настрани и взех дневника на баща ми от рафта до леглото ми, като го бях скрил между страниците на една книга, която бях взел от библиотеката. Дариус беше платил на един пазач, за да ми го донесе в затвора, но аз все още нямах късмет с паролата, която щеше да разкрие написаното. Всеки ден му шепнех думи, като преминавах през всеки член на семейството ми, през простички неща като храни и напитки, които е обичал, името на гарвана, който е излекувал от счупено крило, когато съм бил дете, имената на всички негови приятели или колеги, които можех да си спомня. Но все още думите не ми се разкриваха. А идеите ми се изчерпваха.
Звънецът обяви началото на сутрешното броене и аз се смъкнах от койката по боксерки, прибрах дневника, преди да се придвижа до вратата на килията и да разтворя чаршафа, който бях закачил там. Килиите бяха малки, само с тоалетна и мивка в единия ъгъл. Отдушник в задната част на помещението позволяваше на газа за потискане на ордена да преминава свободно през килиите и да гарантира, че никой от затворниците няма да възстанови достъпа до ордените си, докато спят. Магията ни беше прекъсната през цялото време от белезниците на китките ни, освен по време на ежедневното ни пътуване до Магическия комплекс, който представляваше просто масивен бетонен двор с ограда, поглъщаща енергия, около него.
Любимото ми място тук бързо се превърна „двора на Ордена“ горе. Фалшивият пейзаж, създаден за нуждите на различните ордени, беше нещо като убежище за мен. Беше място, където можех да ловувам свободно за кръв, а след това да седна в тиха част на гората и да намеря истинско уединение далеч от останалите затворници. Сега животът ми се определяше от тези моменти. Отиването там беше като събуждане от мрачен сън, в който постоянно потъвах. За кратък период от време изпаднах в нуждите на моя Орден, ловувайки за най-силната кръв на това място, като изключим петимата лидери, които исках да избягвам по очевидни причини.
На първо място беше Роари Нощ, лъвски преобръщач от Алестрия, който имаше невидима армия в Даркмор, наречена Сенките. Никога не се знаеше кой работи за него и кой не, така че да го избягвам беше трудно, защото вероятно имаше хора, които ме наблюдаваха през цялото време. Не бях сигурен, че самият той ме искаше за новобранец, но със сигурност ме наблюдаваше, за да види с кого ще се съюзя. Познавах брат му извън това място, но това очевидно не ни правеше приятели по никакъв начин. Не че съм търсил да се сприятелявам.
След това тук беше Итън Шадоубрук, върколак и лидер на бандата „Лунното братство“. Той също така ръководеше блока ми, което означаваше, че съм на радара му постоянно. Неговата противничка Амира Кумари е алфа на съперничещата глутница вълци от клана Оскура. Тя ми беше предложила да сменя килията с нейната и когато отказах, предположи, че се съюзявам с Шадоубрук. Това означаваше, че в наши дни ме избягваше като чума, въпреки че не бях направил нищо подобно. Можех да използвам връзката си с Данте Оскура, за да вляза при тях, но не виждах смисъл. Освен това, ако се съюзя с Оскура, тогава щях да си навлека гнева на Лунното братство. Така че майната му на това главоболие.
След това имаше Густард Ла Гаст, абсолютен психопат, който ръководеше група от нефейски шибаняци, които претендираха за отвратителната си сила, като пренебрегваха Пътя на феите и се биеха с противниците си десет на един. Досега не бях имал много пререкания с него, но погледът му се беше обърнал към мен няколко пъти, когато се бях сбил с хора в Магическия комплекс. Фактът, че съм двоен елементал, издаваше нивото ми на сила; беше отпечатан на гърдите на комбинезона ми, за да го видят всички. А и името ми така или иначе беше достатъчно добре известно. Орионите бяха в съюз с Акруксите от векове. А когато феите вкусеха силата ти, те искаха да я вземат за своя собствена. Оттук и сегашното ми шибано положение.
И накрая, беше Син Уайлдър. Той не беше лидер на това място по същия начин, по който бяха останалите. Не управляваше умишлено, управляваше, защото беше силен мачо, който беше толкова луд, колкото и те. Той нямаше банда, беше самотник като мен, макар че много хора му служеха, за да го поддържат в добър вид. Не бях имал много контакти с него, но чувствах, че сме установили взаимно разбиране. Инкубусите приличаха по нещо на вампирите. Като паразитен орден, те ловуваха от сексуалната енергия, но природата им беше да живеят в самота. Веднъж той беше счупил цялата ръка на една фея, защото седеше срещу мен на празната ми маса за закуска. Поне затова предположих, че го е направил, имайки предвид намигването, което ми беше отправил след това. Дотам бяха стигнали контактите ни.
– Едно на петдесет! – Излая офицер Кейн, докато се приближаваше. Той беше стажант главен инспектор, натоварен със задачата да ме оцени на това място. Беше вампир с късо подстригана коса и мускули, които се напрягаха срещу униформата му. Имаше гадна жилка, която вече ми беше послужила за няколко удара с шоковата си палка. Не се бяхме харесали от момента, в който се запознахме. Вампирите бяха инстинктивно подтикнати да се предизвикват един друг, когато са принудени да се намират в близост един до друг, така че тактиката му да ме държи на земята, преди да успея да се надигна, бързо ми беше омръзнала.
Без достъп до магията или Ордена си нямах никакъв шанс срещу него. Но природата ми ме караше да жадувам за борба. Не можех да не се нахвърлям върху него. И ме болеше да му покажа колко могъщ съм всъщност. Че в реалния свят той няма да има никакъв шанс срещу мен. Но тук той беше шефът на цирка „Даркмор“, а аз бях просто звяр в клетка. Ноктите ми бяха извадени, зъбите ми – изрязани.
Той се премести пред килията ми, буреносните му сиви очи се срещнаха с моите, когато вдигна скенера и го поднесе към лицето ми. Светлината проблесна над мен и скенерът изпищя, за да каже, че съм преброен, но Кейн не си тръгна.
– Спа ли добре снощи, шибана принцесо? – Попита той с подигравателен тон, който накара гнева ми да се надигне. Малкият му прякор за мен ме накара да поискам да му разкъсам гърлото, със зъби или не.
– По-добре от обикновено. Сънувах как Белорианецът изяжда тази усмивка от лицето ти – изръмжах аз. Белорианецът беше биологично оръжие, което беше създадено, за да броди из коридорите през нощта и да гарантира, че ако някой затворник успее да избяга от килията си, ще направи пир за чудовищното същество, което се криеше там. Никога не го бях виждал, но бях чувал ужасните му пискливи викове посред нощ. Не ми трябваше да го гледам, за да разбера, че е нещо като кошмар.
– Внимавай, затворнико – изръмжа Кейн, оголвайки зъбите си. – Или може да се събудиш сам в коридорите тази нощ. Колко трудно, според теб, ще ми бъде да организирам това?
Загледах го и той се усмихна мрачно на себе си, докато преминаваше към следващата килия.
Когато преброиха всички, ни пуснаха от килиите, за да отидем до душовете, и ни прекараха през подвижния мост, който водеше до единствения изход на долния етаж. Под него зловещо се простираше празнота, а ямата беше пълна с гъсти, черни евърмайски пари, така че всеки, който паднеше в нея, беше подложен на ужасяваща болка в момента, в който изгубеше опора и я вдишаше. И хората наистина падаха – или биваха бутани. И дори след като някой пазач ги извади, те изпадаха в безсъзнание в продължение на шест часа, през които страдаха от мъчителното изгаряне на отровата в кръвта, докато се събудят.
Една ръка кацна на рамото ми и предупредително ръмжене ме прониза, когато Итън Шадоубрук се приближи до мен по боксерки, разкривайки произведенията на изкуството от татуировки, които покриваха плътта му. Тъмнорусата му коса беше обръсната отстрани и свободно се поклащаше на върха на главата му, но все още не беше оформена за деня, както обикновено. Лицето му на симпатично момче не съответстваше на безмилостния звяр, който живееше в него. Бях го виждал да отхапва главата на човек в двора на Ордена във формата си на върколак. Буквално. Това беше най-опасното място в Даркмор. Без персонал, без охрана, без наблюдение. Но това, че съм вампир, означаваше, че мога да изпреваря деветдесет и девет процента от останалите затворници, така че не се притеснявах за себе си там. Не можех обаче да пренебрегвам ежеседмичния брой на смъртните случаи.
– Добро утро, Ланс.
– Итън – казах рязко, махнах ръката му от рамото си и той я остави да се плъзне по гърба ми.
Тактилната природа на Вълците винаги ме е карала да се чувствам неудобно. Но да последвам инстинктите си и да го отблъсна беше опасен ход, който не си струваше да предприемам. По-голямата част от блока ми беше заета от неговата глутница и от всички лидери тук трябваше да го държа най-далеч от себе си.
– Имам ново предложение за теб – каза той с усмивка.
– Казах ти, че не ме интересува – казах твърдо аз.
– И както ти казах, приятелю, накрая няма да имаш избор. Двадесет и пет години? – Той изсвири дълга нота. – Ще бъдеш тук по-дълго от мен, по-добре е да започнеш да работиш за себе си в редиците още сега.
– Аз не съм в… – Започнах, но той ме пресече.
– Да, да, не можеш да бъдеш купен и бла-бла-бла. Но слушай… – Той плъзна ръката си нагоре и през раменете ми. Бяхме приблизително еднакво високи, но жестът подсказваше, че се опитва да ме накара да се почувствам като по-малкия човек. Тактика, която беше напълно безсмислена. – Мога да ти осигуря нещо, което няма да можеш да откажеш.
Останах мълчалив, докато той ме гледаше с надежда, очаквайки, че ще проявя любопитство и ще поискам да разбера какво е това. Но той можеше да ми предложи ключ за проклетите ми магически блокиращи белезници и пак нямаше да се заинтересувам.
– Имам човек, който може да ти помогне с това. – Ръката му кацна върху свивката на лакътя ми и той изкриви ръката ми, за да погледна маркировката на Лъв, която ме свързваше с Дариус.
Изръмжах, издърпах ръката си и го погледнах да се отдръпне.
– Чувал съм, че тези връзки могат да бъдат кучки – каза той леко. – Сигурно те влудява, че не можеш да отидеш и да пазиш малкия си драконов подопечен.
Безумие дори не беше достатъчно. Сънувах сънища за Дариус почти толкова често, колкото и за Блу. А и не всички бяха просто приятелски. Не помагаше и фактът, че Дариус се удряше в лицето всеки път, когато си спомнеше, че ми е ядосан. Чувствах се така, сякаш истинският му юмрук се забиваше в бузата ми. Последния път бях по средата на закуската си и бях паднал от шибания си стол. Син Уайлдър беше помислил, че това е смешно, докато всички останали наблизо се разпръснаха, сякаш не искаха да хванат моята марка лудост.
Итън продължи, докато отивахме към душовете, а аз закачих кърпата си до неговата, докато се събличахме.
– Имам човек, който може да ти набави тези хапчета, които притъпяват всякакви емоции. Може да са добри и за цялата тази ярост, която носиш.
Обърнах се към него с тъмен поглед.
– Не искам хапчетата ти. Не искам приятелството ти. Не искам да бъда част от бандата ти. Ако все още не съм изяснил това, сигурно говорим на различни езици. Защото за мен това е наистина очевидно. – Минах покрай него в душовете, като се придвижих до далечния край, където все още не се беше събрал никой от останалите затворници. Итън се присъедини към групата си и те започнаха да се мият един друг, като се пенеха в сапуна, сякаш беше напълно приемливо да започнат оргия, когато имаше други хора.
Не губих време, измих се и излязох да се преоблека в гащеризона си за деня, преди да се отправя към закуската на горния етаж. Залата за хранене беше море от оранжеви гащеризони и гладни зверове, които поглъщаха храната си. Единствената причина, поради която изобщо имах апетит през тези дни, беше да се поддържам силен. Прекарвах всеки възможен час в гимнастическия салон долу, за да съм достатъчно силен, за да се боря с другите затворници с ръце. Бяха ми необходими четири побоя, дванадесет счупени кости и пробит бял дроб, за да ми напомнят, че не искам да умра тук.
Първите няколко седмици бяха особен вид ад, в който нямах желание да правя каквото и да било. Инстинктът ми беше да изпия болката до забрава. Но да се сдобиеш с алкохол тук беше и трудно, и шибано глупаво. Ако намерех начин да пия, скоро щях да се окажа отслабнал и принуден да се озова в дъното на йерархията. И без значение колко лош беше животът, колко мрачно и безполезно беше станало всичко, все още имах инстинкти. И борбата за позиция винаги щеше да бъде вкоренена в мен.
Не исках да се замислям върху факта, че когато напусна това място на зрялата петдесет и една годишна възраст, до края на живота си все още ще се срамувам от властта в обществото. Нямаше да ми бъде позволено да се боря за позиция. Щях да бъда лишен от всичко, принуден да живея в покрайнините на обществото. И някак си си мислех, че това ще е дори по-лошо от затвора Даркмор. Тук поне можех да бъда фея. Отвъд тези стени малкото останал живот, който ме очакваше, щеше да отнеме основна част от съществуването ми. Предполагах, че все още имам двадесет и четири години и девет месеца, за да свикна с тази идея…
Когато се наредих на опашката за закуска, затворническата кухня удобно изчерпа прясната храна, така че ми остана само овесена каша. Отново. Това се случваше всеки ден. Без значение по кое време идвам тук. И за това трябваше да благодаря на звездите. Това беше нещото, което ми създаваше най-големи проблеми тук; бях изправен пред гнева на звездите за това, че наруших обещанието, което бяхме дали с Блу, да направим всичко, за да останем заедно. Така че лошият късмет ме преследваше на всеки ъгъл. Всеки ход, който правех, за да не попадна в полезрението, беше отблъскван от лидерите на бандата, които се появяваха в най-неподходящите моменти, например когато разговарях с техни съперници или правех магии в Комплекса, които те можеха да приемат като заплаха. Ето защо бях участвал в толкова много битки, откакто бях тук. Затова и белият ми дроб беше пробит, когато при удар от някакъв драконовист на име Кристофър в Комплекса се приземих върху тризъбеца, който някакво копеле беше направило от дърво зад мен. Затова ми беше назначен Каин, пазачът, срещу когото бях принуден да се бия заради природата си. А в замяна на това бях наказван многократно за това.
Звездите го бяха направили за мен, но аз не можех да се накарам дори да се ядосам. Защото заслужавах този лош късмет заради болката, на която подлагах Блу. Можех да го преживея заради нея. С времето тя щеше да се откъсне от мен. Може би вече го е направила. И целият този ад щеше да си струва заради това. Съвсем скоро щях да изчезна от живота ѝ завинаги. После бавно ще бъде забравен.
Разбитото сърце беше най-болезненото нещо, което някога бях преживявал. Но никога не съм заслужавал да притежавам сърцето на Дарси Вега. И трябваше да и го върна по най-бруталния възможен начин. Това беше единственият начин, който виждах, за да я спася. И щеше да си заслужава, когато тя се издигне на власт и заживее живота, който е трябвало да води. Ако за това трябваше да бъде жертван собственият ми живот, бях повече от готов да го пожертвам. Дори и ако щях да тъгувам за нея до края на дните си. Да ми липсва с цялата ми душа и да страдам за нея, докато светът спре да се върти. Щях да остана тук и щях да страдам доброволно, за да направя това, което е най-добро за нея. И един ден тя щеше да разбере защо.
Седях на една празна маса с овесената си каша, като не обръщах внимание на погледите, хвърляни по мой адрес. Все още бях обект на обсъждане тук. Съдебният ми процес беше добре предаден по телевизията и подробностите се бяха разпространили бързо, след като бях пристигнал. Въпреки че повечето слухове бяха излезли извън контрол. За някои бях откровен изнасилвач, а за други – герой.
Итън Шадоубрук беше решил какво мисли за мен в рамките на една седмица след влизането ми в Даркмор, след като бях избил живота на всеки, който беше направил само една бегла забележка за Дарси. Беше обявил, че съм прекалено красив, за да бъда извратеняк, и че е очевидно, че съм влюбен в нея. Не си бях направил труда да го убеждавам в обратното. Всъщност нямаше значение дали хората тук ще разберат истината, важен беше останалият свят. И очевидно изявлението му беше достатъчно, за да започнат да го вярват и повече от затворниците. Роари Нощ беше дошъл право при мен и беше нарекъл Дарси курва, само за да види реакцията ми, а аз едва не го бях изкормил за това. Това ми струваше много скъпо в тактиката ми на летене под радара. Всъщност тази тактика така или иначе беше доста безполезна, когато се замисля. Бях привлякъл вниманието на най-могъщите феи на това място, включително и на задника пазач, който ме наблюдаваше. Можеше и да имам нарисувана мишена на главата си.
Може би Итън е прав. Може би скоро ще трябва да избера.
Кейн се изстреля на моя страна в изблик на вампирска скорост и аз го погледнах с намръщен поглед, когато той прекъсна потока на мрачните ми мисли.
– Знаеш ли какво, едно-петдесет? – Каза той с усмивка. – Майка ти е тук, за да те види. Само три месеца и трябваха, за да се притесни.
Изправих се рязко, като го отблъснах с рамо една крачка назад, а той с ръмжене измъкна палката от бедрото си.
– Внимавай, едио-петдесет – предупреди той. – Ако искаш да видиш майка си, по-добре се дръж прилично през целия път на посещението.
Изпуснах сух дъх на забавление.
– Предпочитам да си отрежа езика и да го преглътна целия, отколкото да видя майка си, така че не се притеснявай да и го кажеш, когато я помолиш да се разкара.
Каин хвана ръката ми с тъмно блестящи очи.
– Още по-добре – изръмжа той. – Тогава лично ще се погрижа да я видиш.
Челюстта ми се сви, докато той ме дърпаше през стаята към изхода и скоро се насочихме по коридорите към посещенията, където очевидно ме чакаше моята плът и кръв. Червата ми се нанизаха на остра тел, докато Каин ме водеше към вратите за сигурност, чакайки там, за да се увери, че не мога да се върна назад. В мига, в който се озовах от другата им страна, застанала в пълния с врати коридор, който водеше към стаите за свиждания, единственото, за което можех да мисля, беше за Блу.
Мислех, че най-болезненият момент в живота ми е да ме измъкнат от съдебната зала, но грешах. Тя дойде тук, видях вдлъбнатостта на бузите ѝ, съкрушения поглед на очите ѝ, изтънялата ѝ фигура. Знаех, че това ще я нарани, но никога не бях очаквал, че ще се разпадне толкова сериозно.
Най-мъчителното беше, че не бях в състояние да я придърпам в прегръдките си и да се отдам на отчаяната, забиваща нокти болка в мен, когато я видях. Исках да падна на колене, да я помоля за прошка и да и обещая, че ще прогоня тази болка в очите и, дори да ми отнеме остатъка от живота да я излекувам. Вместо това бях направил единственото, което можех да направя, и я принудих да се отдалечи, разбих я още повече. Никога повече нямаше да мога да и покажа и грам топлина. Никога да не и дам надежда за нас. Защото тя трябваше да се откъсне от мен и да живее живота, който и е бил писан, преди аз да се появя, за да го проваля.
Три месеца по-късно все още не можех да понеса да попитам Дариус, когато идваше тук, дали е продължила напред. Имахме уговорка, че той няма да я споменава, освен ако не го попитам. Но ако попитах, можех да се отворя към свят на разруха, за който не бях готов. Защото, ако Блу е продължила напред, ще трябва да приема това. И въпреки че знаех, че това трябва да се случи, все още се страхувах от деня, в който това щеше да се потвърди. Защото знаех, че това щеше да ме унищожи.
Беше ми разказал, че Хани Хайспел е завладяла класа ми и как не е харесала близначките, и това ме накара да искам да я обезглавя с голи ръце. Жената беше прилепчива като дявол по време на обучението ни за учители и очевидно сега разпространяваше лъжи, че сме били приятели, и беше дошла тук, за да получи „истинската“ история за мен. От всички учители на света, които можеха да заемат моето място, Илейн не би могла да избере по-лош от нея.
Насочиха ме към стая номер девет и се окопитих, докато се отправях навътре, чудейки се защо Стела си прави труда да идва тук. Може би за да злорадства, да се смее или да измисли някаква история, която да разгласи в пресата заради славата. Не знаех и, честно казано, не ме интересуваше.
Тя стоеше от другата страна на стаята в елегантна тъмносиня рокля и високи токчета, а тъмната ѝ коса беше оформена на остри връхчета точно под брадичката.
– Ланс! – Изпъшка тя, втурна се напред и изигра шоу пред камерите, докато ме обгръщаше с ръце и драматично ридаеше на гърдите ми.
Не я прегърнах в отговор, всъщност изобщо не помръднах.
– Стела – казах хладнокръвно. – Какво искаш?
Тя отстъпи назад, след което ме удари по лицето със силата на въздушната си магия, достатъчно силно, за да отпечата там шибаната си ръка. Страхотно.
– Как можа да направиш такова нещо на това бедно момиче?
– Внимавай какво говориш – изръмжах със смъртоносен тон.
Тя погледна към камерите, сякаш точно това имах предвид, размаха пръсти и направи някакво заклинание върху тях, преди да се съвземе и да се строполи драматично на мястото си на масата.
Аз бавно се спуснах на отсрещната страна, като прецених, че няма какво да губя, ако слушам бълнуванията на майка си, която е натрапчива лъжкиня. Освен няколко минути от живота ми. Но предполагах, че в наши дни имам достатъчно такива.
– Как можеш да си толкова глупав? – Изсъска тя, обвинението изпълни тона ѝ и се изля от очите ѝ. – Вега? – Изплю тя. – Нима си загубил ума си?
Разбира се, Стела се интересуваше повече от факта, че съм искал Вега, отколкото от това, че светът вярва, че съм принудил студент с тъмна магия да влезе в леглото ми. И по-лошото е, че тя дори не се усъмни в лъжата. Тя вярваше с цялото си сърце, че съм способен на такова нещо. Предполагам, че е смятала, че ябълката не пада толкова далеч от дървото. Но тя не знаеше, че аз се намирам в овощна градина на другия край на шибаната планета.
Останах мълчалив, преценявайки възможностите си тук. Не възнамерявах да си губя дъха, за да ѝ кажа истината. Ако тя и Лайънъл вярваха, че наистина съм принудил Дарси, то това означаваше, че все още смятат, че не действам активно срещу тях. Не че сега можех да направя кой знае какво тук, но щях да помогна на Дариус с каквото мога, за да победи баща си.
Стела въздъхна, бършейки под очите си невидими сълзи.
– Просто е толкова тежко да те виждам тук по този начин, да позориш името на семейството.
– О, хайде, майко, аз донесох много срам на семейното име, преди да ми сложат оковите – подигравах се аз и очите ѝ се изостриха, сълзливото ѝ действие бе забравено за миг.
– Виждам, че дори затворът не е променил отношението ти, Ланс. Болно ми е, че си подложил майка си на толкова голям стрес. Пресата ме преследва за интервюта, имаш ли представа на какъв натиск съм подложена?
– Не, всъщност смятам, че ти се кефиш на цялото внимание – казах аз, знаейки точно колко много и харесва да играе ролята на жертва в този скандал. Бедната майка, която никога не е видяла колко проблемен е синът ѝ, която му е предложила целия свят, само за да ѝ го хвърли обратно в лицето. Класическа Стела.
– Нищо подобно! Трябва да се опитам да обясня защо момчето ми би било достатъчно разгонено, за да се насочи към принцеса на Вега – оплака се тя. – Имаш ли представа колко унизително е това? Това, че ти, настойник на сина на Лайънъл Акрукс, се задяваш с момиче, за което казват, че вече е с налудничав ум…
– Това е лъжа – избухнах, а гласът ми прозвуча рязко в стаята. Тя можеше да говори каквото си иска за мен, но нямаше да ѝ позволя да хвърля сянка върху Блу. – Вестниците са пълни с глупости и ти го знаеш.
Стела извъртя очи.
– Каквото те кара да се чувстваш по-добре, момченце.
Стиснах зъби, докато не се превърнаха в дървени стърготини в устата ми.
– За какво си тук?
– Опитвам се да убедя Лайънъл да те изведе оттук.
– Не – казах пренебрежително. Не исках да ме прехвърлят в някоя заключена къща, където Лайънъл можеше да ме следи двайсет и четири седем. Това беше по-лошо, отколкото да съм в този ад.
– Не бъди смешен! – Извика Стела. – Трябва да бъдеш някъде, където Дариус да е по-достъпен. Това е твой дълг.
Аз се ухилих и седнах на мястото си.
– И каква полза ще имам като Пазител, затворен някъде в някоя къща? – Идеята да се виждам с Дариус по-редовно беше страшно примамлива, но щях да умра, преди да дам душата си на добрия стар чичо Лайънъл на сребърен поднос. Той щеше да ме притежава в продължение на двадесет и пет години. Не благодаря.
Стела нямаше отговор на този въпрос, вместо това насочи поглед към инкрустираната с диаманти гривна на китката си.
– Завръщането на Клара беше трудно – тя смени темата толкова бързо, че едва не получих камшичен удар.
– Как е тя? – Гласът ми спадна с една октава, когато си помислих за сестра ми, надявайки се, че може би сенките са разхлабили хватката си върху нея.
– Тя на практика ме замени като дясна ръка на Лайънъл – заекна Стела, а в очите ѝ блестяха истински сълзи. Това беше нещото, за което майка ми се грижеше най-много. Силата. И тя винаги е била готова да направи всичко, за да я получи. Дори ако трябваше да се унижи в този процес.
Свих се и отвърнах поглед от нея. Достатъчно лошо беше, когато тя редовно попадаше в леглото на Лайънъл, да не говорим за Клара. Едва ли щях да мога да го преглътна.
– Ти си просто пешка, Стела – изръмжах аз. – Ти си толкова излишна, колкото една шибана салфетка със сополи. Това ми е ясно като бял ден от години, така че ме извини, ако не ти изплача река от сълзи.
– Баща ти щеше да се разсърди, ако те чуеше да ми говориш така – възкликна тя.
– Баща ми щеше да се срамува от жената, която седи пред мен, ако беше тук днес – изригнах аз.
Можеше да се твърди, че майка ми е загубила разсъдъка си в деня, в който баща ми почина. Знаех, че го е обичала, но когато говореше за него в наши дни, това беше с фалшиво обожание и прекалено сладки спомени, които по нищо не приличаха на човека, който ме беше отгледал като дете. Беше си създала някаква негова представа в съзнанието си и беше решила, че тя е истинска. Но това не беше моята истина.
– Не смей да се опитваш да го използваш срещу мен – изиска тя. – Ако беше още жив, днес щеше да стои до мен, също толкова яростно разочарован от теб, колкото и аз.
Опитах се да не обръщам внимание на ритника, но той се вряза право в костите и сухожилията в гърдите ми, оставяйки след себе си зееща рана. Любовта на баща ми беше нещо, което тихо желаех, пазех в запечатана кутия в съзнанието си. Тя беше недокосната и непокътната от всичко, което се беше случило след смъртта му. Но възможността любовта ми към него да е била фарс, да е бил също толкова жестока фея като майка ми извън неопетнените детски спомени, които имах за него, беше непоносима за обмисляне. Ами ако съм обичал лъжа?
– Той беше добър човек – изръмжах, решен да повярвам в това. – Той щеше да разбере защо съм тук.
– О, какво знаеш? Той е умрял, когато ти си била дете – каза тя пренебрежително. – Кръвта му беше по-тъмна от моята.
– С удоволствие бих те разрязал, за да докажа, че твоята е черна като катран – казах мрачно и очите ѝ се свиха, а в погледа ѝ се извиваше гняв.
– Е, това може да се окаже невъзможно съвсем скоро – каза тя със самодоволство, което ме накара да се намръщя.
– Какво трябва да означава това?
Тя се изправи и аз се изправих заедно с нея, заобикаляйки масата, тъй като очаквах да се опита да избяга, без да довърши това изречение. Тя обичаше да прави такива глупости, за да изглежда важна. Да ме остави тук с въпроси без отговор беше един от любимите ѝ начини да се изгаври.
Хванах ръката ѝ и усетих как сенките се раздвижват под кожата ми, протягайки ръка, за да се опитат да погалят тези, които живееха под нейната. Държах ги заключени, откакто бях пристигнал тук, знаейки, че ако стражите разберат за тях, ще бъда завлечен пред друг съдия, принуден да разкажа истината на света чрез разпит на циклопи и без съмнение екзекутиран в рамките на същия шибан ден.
– Е, предполагам, че няма значение дали знаеш – промърмори тя, като невинно присви мигли към мен. – Не е като да има някакво значение за теб тук, така или иначе.
– А какво е? – Натиснах я.
– Лайънъл е все по-близо до намирането на един много специален артефакт – каза тя, а тъмните ѝ очи просветнаха от глад, който нямаше нищо общо с нейния орден.
Пулсът ми започна да се учестява, докато чаках тя да завърши драматичната пауза и да ми даде отговор. Това трябваше да е онова, за което видяхме нимфите да ловуват, защо Лайънъл им беше възложил да претърсят цялото кралство.
– Имперската звезда – издиша тя и сърцето ми се разтресе отвратително.
– Това е мит – отвърнах веднага, но пламенността в погледа ѝ ме накара да се усъмня в това. Сякаш разполагаше с някакво доказателство, за което не знаех.
– Не е така. То е истинско. И с всеки изминал ден се приближаваме към него. Щом Лайънъл го има, ще може да го владее, за да гарантира, че той и верните му поданици са неуязвими за силата на други феи. Никой в Солария няма да може да го свали от трона. Всички ще паднат под непобедимата му сила. – Тя се измъкна от хватката ми, насочи се към вратата и се промъкна през нея, без да каже и дума, оставяйки ме с тази бомба, която избухна в лицето ми.
Предполагаше се, че Императорската звезда е паднала от небето преди хиляди години, намерена от първата кралица, която някога е седяла на трона на Солария, след като е видяла пламтящата дъга, която тя е направила в небето при падането си. След като я намерила, започнала да получава видения през нощта, шепот сякаш от самата звезда, който ѝ подсказвал пътищата на тъмната магия. Тя била първата фея, която я усвоила, и използвала силата ѝ в своя полза.
След това, от поколение на поколение, тя предала звездата на наследниците си заедно с познанията за магията, която била научила. А когато тя попаднала в ръцете на правнука ѝ, той открил още една сила, която звездата притежавала. Тя можела да съхранява магия в дълбините си. Затова преди да умре, той я надарил с дар за своите наследници.
Легендата разказваше, че първият дар бил некромантия, която давала на притежателя си силата да говори с мъртвите. С всяко следващо поколение се добавяли още дарби, а митът се размивал, докато историите, разказвани за даровете, станали диви и преувеличени.
Твърдяло се, че никой не може да владее звездата без кралска кръв, но тъй като слуховете за нея се разпространявали надлъж и нашир, мнозина се опитвали да я откраднат. Затова било създадено общество, наречено Зодиакалната гилдия, съставено от могъщи феи, които били обучени в тъмната магия, за да защитават Имперската звезда и да гарантират, че тя никога няма да напусне ръцете на кралските особи. Съществували хиляди версии за начина на съхранение на звездата – според някои тя била вградена в дръжката на меч или острие, според други – в корона, пръстен, чаша. А легендите за нейната сила били още по-диви и разнообразни.
Имаше едно нещо, за което повечето версии на историята бяха единодушни, и то беше, че звездата притежаваше дар, който правеше притежателя ѝ неуязвим за магически атаки. Така че, ако тя наистина съществуваше и Лайънъл се сдобиеше с нея, това не беше просто заплаха за нашия свят, а щеше да означава край на живота, какъвто го познаваме.

Назад към част 43                                                       Напред към част 45

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Един коментар към “Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 44”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *