Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 5

КСАВИЕ

Летях свободно над облаците, издигах се, въртях се, надбягвах се под сияйното слънце. После нещо тъмно си проправи път през погледа ми и облаците бяха погълнати от тежка сянка.
От мен се изтръгна хленчене и аз изтръпнах, когато сенките се приближиха, навивайки се около мен, докато не можех да виждам.
Събудих се и изтръпнах, когато студеният въздух в стаята ми ме обгърна. С въздишка придърпах завивките под брадичката си. Кръвта на родителите ми беше гореща с формулярите на Ордена, а баща ми отказваше да ми окаже любезността да се отоплявам. Когато отсъстваше в командировка, можех да се погрижа къщата да е по-топла, но за съжаление той си беше вкъщи.
Новогодишната нощ беше толкова забавна, колкото да гледаш мач по питбол без топките. Родителите ми бяха отишли на тържество в Тукана, а аз бях останал тук, за да гледам спокойно как секундите отброяват поредната година в ада. Единственото хубаво нещо беше съобщението от София. Извадих телефона си изпод възглавницата, за да го прочета отново, и усмивката ми се закачи в единия ъгъл на устата.

София:
Честита Нова година, Филип! Надявам се всичките ти мечти да се сбъднат x

Надявам се и аз да ги сбъдна. Защото една от тях е да те срещна.
Зад прозореца ми беше светло, а часовникът на нощното ми шкафче показваше, че е ранна утрин. През повечето дни не си правех труда да настройвам аларма, за какво да ставам?
Майка ми беше купила нов Xbox за Коледа, така че поне можех да избягам от тази стая по един начин. Но вече бях приключил с игрите. Откакто се бях превърнал във формата си на Орден в двореца Вега и играех с всички в снега, копнеех да изляза извън територията на имението. Исках да тичам, да летя и да се нося из облаците. Това не беше справедливо.
Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. Снегът покриваше света, а сивото небе все още пускаше пухкави бели люспи, които се въртяха лениво към земята.
Една тъмна фигура привлече погледа ми далеч отвъд заснежената морава и аз замълчах. Примижах, за да видя по-добре, но тя беше маскирана и стоеше на ръба на замръзналото езеро в далечината.
Погледнах през рамо, като мислех, че трябва да предупредя баща си, но когато погледнах назад, тя беше изчезнала. Сърцето ми се сви в гърдите, докато я търсех. В снега беше издълбана пътека чак до къщата, няколко етажа под мен.
Треперене обхвана гръбнака ми.
Нещо не беше наред.
– Татко! – Извиках.
Една окървавена ръка се удари в прозореца и аз изтръпнах от тревога, отскачайки назад, докато сърцето ми биеше неравномерно. На перваза на прозореца ми се покатери момиче, чието тяло беше обвито в жива сянка, която се въртеше около него като наметало. Качулката ѝ се отдръпна, за да разкрие лицето ѝ, а аз срещнах очи от чист мрак. Устата и челюстта ѝ бяха омазани с кръв, а на устните ѝ стоеше жестока усмивка. Вампир.
– Татко! – Тръгнах към вратата и звукът от отварянето на прозореца стигна до мен.
Покрай мен се втурна петно от мрак, а момичето хвана ръката ми, завъртя ме и ме хвърли към вратата с невероятна сила. Очите ѝ светеха с маниакален блясък, докато се притискаше към мен. Беше по-ниска от мен, но това не означаваше много в Солария, когато дори не бях Пробуден.
– Ксавие! – Бузите ѝ се разтвориха в усмивка и тя стисна ръце около врата ми, прегръщайки ме силно. – Толкова си пораснал, че си помислех, че си брат ти.
– Коя си ти? – Попитах, посягайки към дръжката на вратата зад мен с треперещи пръсти. Не исках да се страхувам, но, дявол да го вземе, тази жена приличаше на чудовище, току-що излязло от „Пребиваващо зло“.
– Аз съм принцесата – обяви тя и сведе глава, за да притисне ухото си до гърдите ми. – А ти си синът на краля – въздъхна тя. – В теб има толкова много сили, можеш ли да ги усетиш?
– Какво да усетя? – Попитах нервно. Бях обгърнал с ръка дръжката на вратата, но тя се отваряше навътре, по дяволите.
– Сенките – мърмореше тя и наметалото около нея се движеше в отговор, като се разместваше от невидим вятър. Тя прокара два пръста нагоре по гърдите ми и около върховете им се завихри мрак, придърпвайки нещо дълбоко в мен. Когато ги изкачи до шията ми, сенките в мен я последваха като магнит, привличайки ме в сладката си прегръдка.
Забравих паниката си, докато мракът мъркаше в мен, следвайки пръстите на момичето чак до мястото, където спря на слепоочието ми. Те се свиха около погледа ми и силата преминаваше през мен с всеки пулс на сърцето ми.
– Там – издиша тя. – Не е нужно да ги криеш. Те искат да бъдат пуснати навън.
– Коя си ти? – Попитах отново. – Как се казваш?
– Не ме ли помниш, глупако? – Тя се отдръпна назад, накланяйки глава на една страна. Избърса кръвта около устата си и погледът ми проследи чертите ѝ. Устните ми се разтвориха, когато изведнъж разпознах носа ѝ и луничките по бузите ѝ. Но това беше невъзможно. Дариус ми беше казал какво се е случило със сестрата на Ланс. Как би могла да е тук сега?
– Клара? – Задъхах се, а тя кимна внимателно и изглеждаше на ръба на сълзите.
– Ти ме помниш! – Тя се втурна обратно в прегръдките ми и аз осъзнах, че трябваше да се възползвам от възможността да избягам, но сенките ме държаха спокоен.
Тя се вкопчи в мен със силата на формата си на Орден и аз задуших дъх, когато тя започна да ридае.
– О, Ксавие, той си отиде. Няма го, няма го, няма го.
– Кой си отиде? – Измърморих.
– Малкото ми братче – изсъска тя и за миг се съвзе отново. Тя се отдръпна, за да избърше сълзите си, след което въздъхна. – Трябваше да умре, изобщо не беше добър брат.
– Чакай, имаш предвид Ланс? – Попитах, паниката ми отново се появи, направила си път от сенките, които се плъзгаха около сърцето ми.
Тя кимна с нацупена уста, след което посегна покрай мен към дръжката на вратата.
– Кръв за кръв. – Тя сви рамене и ме избута настрани толкова силно, че едва не паднах, докато открехваше вратата. – Заведи ме при него. Къде е моят крал?
Усетих как тя дърпа сенките в мен и се придвижих в коридора, за да я последвам, поемайки бавно дъх. Сенките се хранеха с мъката ми и ми се струваше, че стоя на ръба на пропаст и чакам да падна.
Ланс си е отишъл. Тя го е убила.
– Ксавие! – Каза твърдо Клара. – Заведи ме при баща си. – От нея се изви пипало от сянка, което се уви около кръста ми и ме привлече на нейна страна.
– Какво ти се случи? – Попитах, но гласът ми беше твърде напрегнат.
Сенките ми обещаваха облекчение от тази болка, но аз им се съпротивлявах колкото можех по-силно, не исках да се изгубя твърде дълбоко в тях. Съсредоточих се върху Дариус, позволявайки на любовта си към него да ме закрепи към това, което бях. Сърцето ми се сви при мисълта, че брат ми е загубил най-добрия си приятел, и мъката ме проряза малко по-остро.
– Бях се изгубила в тъмнината. – Обърна се към мен Клара, докато вървяхме по коридора в посока към кабинета на баща ми.
В очите ѝ плуваха сълзи и за миг тя заприлича на момичето, което познавах, докато растях. Бях си играл с нея в градините с Ланс и Дариус, бяхме правили лагери в гората и бяхме плували заедно в езерото. Беше ми толкова позната, но в нея имаше и нещо толкова непознато. Сякаш сенките бяха взели част от нея за себе си и тази част от нея беше жестока непозната.
Ако тя наистина беше наранила брат си… убила го… тогава това не беше момичето, което познавах и обичах.
Стигнахме до кабинета на баща ми и страхът се изкриви в мен при мисълта, че ще го обезпокоя тук. Дори и за нещо толкова променящо света, като това. Това беше инстинктивна реакция. Защото да го безпокоиш на работа означаваше да срещнеш яростта на юмруците му. Задължително. Но не ми се струваше, че този път ще се случи.
Почуках на вратата и Клара хвана дръжката.
– Почакай… – задъхах се секунда преди тя да я отвори.
Баща ми вдигна поглед от бюрото си с насмешка, но тя отпадна в мига, в който видя Клара, а изражението му премина в тревога.
– Моят крал! – Тя се втурна напред, прескочи бюрото му и се приземи в скута му.
Устата ми се отвори, когато баща ми се изправи и с рев я блъсна за гърлото върху бюрото си. Другата му ръка беше вдигната, пълна с пламъци, а очите му блестяха в зелено с формата на Ордена.
– Коя, по дяволите, си мислиш, че си?!
Клара се усмихваше така, сякаш той не я нараняваше, вкопчена в ръката му, сякаш споделяха любовна прегръдка.
– Това съм аз – изрева тя. – Клара. Твоят пазител.
Сенките се усукаха около ръката му, принуждавайки го да я пусне, и лицето му се промени в разпознаване. Той дръпна ръката си, сякаш тя го изгаряше, после нави десния си ръкав толкова силно, че го разкъса. Забелязах там марката на звездния знак Рак и Клара вдигна собствения си ръкав, показвайки съвпадаща със звездния знак на баща ми, Овен.
Отдръпнах се към вратата с начумерена гримаса, която дърпаше челото ми. Клара е била свързана с баща ми като Пазител? Откога?
– При звездите – въздъхна баща ми, като се вгледа в сенките около момичето, лежащо на бюрото му.
Тя посегна към него с окървавените си ръце и той я издърпа на крака, като изглежда беше забравил, че съм тук. Протегна ръка, за да отметне кичур коса от лицето ѝ, след което силно притисна брадичката ѝ, за да изучи чертите ѝ.
– През цялото това време си била в сенките?
Тя кимна и го погледна под миглите си.
– Винаги съм те усещала, страдала съм, защото не съм могла да те достигна. Не ме ли усещаше и ти?
Баща ми притисна пръст към следата на ръката си.
– Не. Но сега те чувствам.
Той я погледна почти нежно и аз стиснах челюстта си, несигурен на какво съм свидетел тук. Знаех, че Дариус и Ланс са усещали странна връзка помежду си заради връзката, но не знаех точно каква е тя. При мисълта за Ланс сенките отново се надигнаха, изпълвайки гърдите ми и изпивайки болката.
– Тя е убила Ланс – изтръгнах думите и баща ми се скова, а очите му се насочиха към мен.
– Какво? – Изръмжа свирепо той и Клара отстъпи назад.
– Брат ми не дойде и не ме спаси – защити се Клара. – Той ме изостави.
Лайънъл сграбчи китката ѝ в хватката си, оголвайки зъби.
– Кажи ми, че това не е вярно!
Тя изтръпна от силната му хватка и сенките се увиха около ръката му, принуждавайки го да се отдръпне от нея. Баща ми преглътна тежко и очите му затрептяха от загриженост, докато я гледаше. Тя беше безумно силна. Заплаха. И виждах как умът му се замисля какво да направи по въпроса.
– Нуждаех се от кръв – изсъска Клара и от нея се разля чист мрак. Тя заби пръст в гърдите на баща ми и в гърлото му избухна ръмжене.- Не смей да ме порицаваш. Ти може и да си ми крал, но аз съм принцесата на сенките!
Светая светих.
Баща ми обузда изражението си, протягайки ръка, за да я хване.
– Простете ми, принцесо – каза той с меко мъркане и челюстта ми едва не се удари в пода. Никога не го бях чувала да говори мило с някого. Вежливо може би, но мило? Никакъв шанс.
– Сигурно искаш да се изкъпеш? – Предложи той. – Мога да поръчам да ти донесат нови дрехи, искаш ли?
– Да – отвърна Клара с нетърпение. – Точно от това имам нужда след този ден.
Лайънъл я насочи към вратата, а погледът му отново се спря на мен, докато се приближаваше.
– Обади се на брат си – промълви той. – Разбери всичко, което той знае за това.
Кимнах, опитвайки се да успокоя бушуващото си сърце, докато той я водеше по коридора и тя започна да му гука, галейки ръката му, докато вървяха.
– Винаги ще те защитавам – изпя му тя.
Колкото повече се отдалечаваше от мен, толкова повече контролирах сенките. Покорих ги с воля и в момента, в който те потънаха по-дълбоко в дебрите на тялото ми, скръбта се стовари върху мен. Облегнах се на вратата, за да се успокоя, гърдите ми се смаляваха при мисълта за смъртта на Ланс. Той беше нещо повече от добър приятел за мен и брат ми, той беше семейство.
Принудих се да се раздвижа, върнах се в стаята си и затворих вратата. Поех си треперещ дъх и отидох до леглото си, взех атласа и се обадих на Дариус. Трябваше да му се обадя три пъти, преди да отговори, а когато го направи, беше с хъркане.
– Дариус? – Задъхах се. – Какво стана? Наистина ли Ланс е мъртъв?
– Какво? – Изръмжа Дариус. – Кой ти каза това?
Устата ми се отвори и затвори за секунда, защото знаех, че това ще прозвучи налудничаво.
– Клара Орион е тук – прошепнах, сякаш стените се навеждаха, за да слушат.
– Ебаси, страхувах се, че ще отиде при баща ни – изсъска той.
– Какво, по дяволите, се случва? – Помолих го.
– Тя едва не уби Ланс, когато той я върна от Царството на сенките – обясни Дариус.
– Почти? – Вкопчих се в този лъч надежда с цялото си сърце.
– Той е добре – каза Дариус, а в тона му се долавяше тежест. – Но беше на косъм.
– По дяволите, Дариус, какво, по дяволите, се случва?
Той започна да обяснява как са планирали да я върнат, как Клара е създала някаква връзка с близначките Вега, когато баща ни ги е изпратил в сенките. Умът ми се въртеше, докато се опитвах да преценя тази лудост.
– Ксавие… това не е всичко, което се случи снощи – каза Дариус дебело и нещо в тона му накара кръвта ми да се смрази.
– Има още? – Попитах, страхувайки се от това, което щеше да каже.
Той въздъхна тежко.
– Рокси Вега и аз имахме своя божествен момент.
Замръзнах, притискайки телефона плътно до ухото си, докато надеждата разцъфтяваше в мен. Това беше слънчев лъч сред километри и километри мрак. Това беше късче щастие, което брат ми можеше да приеме за свое. Никой не можеше да го опровергае, дори баща ми.
– Тя отказа да бъде моя партньорка – измъкна Дариус и сърцето ми се разби на хиляди назъбени парчета. – Ние сме кръстосани от звездите.
– Не – изписках аз, дяволски уверен, че го отричах. Това не беше правилно.
– Да – каза Дариус тихо и на практика чух как сърцето му се къса.
– Трябва да има някакъв начин…
– Няма начин – каза той направо.
– Дариус.
– Ксавие… скоро ще се прибера у дома. Тогава ще можем да поговорим.
– Разбира се – съгласих се аз. – Много съжалявам, Дариус.
Линията заглъхна и аз паднах на пода, прегърнал колене до гърдите си. Сенките бяха близо, гризяха краищата на емоциите ми, молеха ме да им позволя да отнемат болката. Но аз бях живял целия си живот под един покрив, където това, което бях, беше отхвърлено и пребито. Знаех как да защитя истинската си същност от баща си. И ако можех да я запазя от него, да я запазя от сенките беше лесно. Жалко беше само, че да бъда себе си в момента ме болеше адски много.

Назад към част 4                                                             Напред към част 6

 

 

 

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *