Зодиакална академия – Прокълнати съдби – Книга 5 – Част 61

ТОРИ

Силни ръце хванаха горната част на ръцете ми и ме разтърсиха, докато не разнесох сенките от очите си.
Стоях на покрива на висока кула на върха на имението Акрукс, топлият вятър галеше косата ми, а звездите блестяха ярко над мен.
– Готова ли си да започнеш работа, Роксаня? – Лайънъл мъркаше, докато ме гледаше в очите, а аз въздъхнах, докато му отвръщах с поглед. Нещо в него ме караше да се чувствам като негова принадлежност.
– Каква работа? – Попитах, а на челото ми се появи бръчка, докато сенките се плъзгаха около мен, целуваха кожата ми и шепнеха сладки неща в ушите ми. Бяха гладни… толкова гладни.
– Искаш ли да ми угодиш? – Попита Лайънъл, а ръката му се премести, за да хване брадичката ми, докато ме принуждаваше да задържа погледа му.
Очите му бяха тъмнозелени като на Дракона му и приковаха цялото ми внимание, докато се взирах в дълбините им и ловях в тях сенките му, чудейки се дали няма да изгреят и за мен. Беше облякъл чифт сиви панталони, бяло поло и кафяви мокасини, които предполагах, че е оставил тук за завръщането си.
– Да – издишах, докато сърцето ми биеше по-силно. Наистина исках да му угодя. Исках това повече от… всичко.
– Добро момиче. – Той избута лицето ми от хватката си, като ме отблъсна с една крачка назад, докато се обръщаше и влизаше вътре, а Клара подскачаше напред, за да вземе ръката му в своята.
Устните ми се свиха, докато ги гледах как слизат по извитото стълбище, а аз останах да ги следвам.
Спуснахме се надолу. Надолу, надолу и надолу. Докато не оставихме цялата лятна топлина и не влязохме в коридор доста под имението, където беше също толкова студено, колкото и празното пространство в сърцето ми.
Лайънъл водеше през дълъг каменен коридор, като запалваше свещници с огнената си магия.
Клара държеше ръката му, като я люлееше напред-назад, а погледът ми се стесни в точката на контакт между тях, докато сенките се въртяха в мен.
– Защо? – Изригнах, когато вече не можех да издържам.
– Защото съм фаворитка – изсъска Клара и стрелна поглед през рамо, което ме накара да изръмжа.
Лайънъл цъкна, докато се движеше, за да отвори една тежка дървена врата, и аз ги последвах вътре. Той дръпна Клара настрани, за да мога да разгледам огромната каменна камера. В центъра ѝ имаше стол с дебели кожени ремъци на ръцете и краката. Вляво покрай стената висеше редица куки, ножове и други уреди за мъчения, а вдясно имаше резервоар със студена вода.
– Искаш ли да бъдеш фаворитката, Роксаня? – Мъркаше Лайънъл, докато пускаше ръката на Клара и правеше крачка към мен.
Сенките се разместиха в мен, болезнено желаейки да усетя това с неотложност, която не можех да проумея.
– Да – издишах, седнах на стола и зачаках, докато той ме пристегне.
– Тогава ми кажи кого обичаш. – Той се отдалечи от мен, докато аз се мръщех на въпроса, а сенките бяха диви и кипяха под кожата ми.
Затворих очи, докато се опитвах да отговоря, търсейки в дълбоката бездна на нищото в себе си, докато не улових проблясък на нещо, което бях изгубила.
– Момиче със синя коса – въздъхнах, докато ехото на спомените се раздвижваше в сърцето ми. – И един мъж с тъмна душа.
Нещо се заби в корема ми и електрическата струя болка, която премина през тялото ми, ме разби на милион парчета, докато агонията владееше плътта ми, а сенките се надигаха гладно, за да пируват с нея.
Изстенах от удоволствие, докато мъчението се задържаше в тялото ми, а погледът ми се замъгли, тъй като сенките забулиха очите ми за миг.
Отпуснах се напред на стола, задъхвайки се, докато сърцето ми се разтуптяваше, а блаженството в крайниците ми заплашваше да ме погуби, докато се къпех в чистата сила на сенките. Това беше толкова много болка и толкова много удоволствие. Не знаех дали крещях от агония, или от екстаз.
– Грешен отговор, Роксаня – изръмжа Лайънъл, като се премести да застане пред мен, а погледът ми попадна на скъпите му мокасини, докато се опитвах да си поема дъх. – Кого обичаш?
Бавно наклоних глава назад, погледът ми се движеше по всеки сантиметър от него, докато най-накрая срещнах очите му и бездънните дълбини, които ме очакваха в тях.
Марката на Овена на ръката ми изгаряше от нуждата да бъда по-близо до него и аз хлипах, когато сенките ми позволиха да усетя тази болка за миг, преди да я погребат отново. Но това беше достатъчно, за да ми даде отговор.
– Теб – издишах аз, докато го гледах нагоре, а тъмнината в очите му разцъфтя като сенките в душата ми. – Само теб.

_________________________________

Назад към част 60

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *