Осмели се да обичаш-Книга 1-Истина или предизвикателство-част 6

Глава 5

Тайлър не се справяше никак зле с усилията си да се раздели с Маги. Четири дни той се държеше цивилизовано, устоявайки на подигравките ѝ на стълбището, независимо колко изкусителна възможност му беше оставила. Постъпваше правилно, но очевидно беше прекалено да се надява, че ще получи малко кармична оценка за усилията си и Вселената ще му отстъпи.
Беше се подпрял на една отворена част от стената в „Гроув“ и слушаше как едно от момчетата, с които си партнираше в рекламната кампания на „Лайла Текстил“, свири на саксофон с джаз бандата си, когато погледна назад към бара и там беше тя.
Маги.
Косата ѝ беше прибрана по начин, който той не беше виждал досега. Мека, с недотам секси вид, който караше мъжа да се замисли дали да не впие пръсти в нея – преди да осъзнае, че изобщо не е трябвало да мисли по този начин. Носеше високи токчета и дълго, прилепнало палто с фин полунощен шал на врата и намек за нещо копринено в ръждивочервено, което флиртуваше около прекъсването в долната част.
По дяволите, изглеждаше красива.
Това трябваше да е датата, на която Сам и Ава споменаха, че отива на среща. Онази, за която се беше опитал да не проявява прекалено любопитство, но все пак някак си успя да научи, че го наричат Горещия Доктор, че Ава смята, че е класен и напълно заслужава прякора си, че Сам познава хора, които познават хора в болницата, и източниците му твърдят, че човекът не е пълен кретен, и че Форд е на мнение, че Маги почти изглежда така, сякаш не се страхува от срещата… което нямаше много смисъл, докато Ава не му даде най-общите щрихи на този договор, който бяха сключили с Маги. По дяволите, с кого се шегуваше? Това все още не беше сериозно, нямаше смисъл. Но тъй като не беше любопитен, беше сдържал шестдесетте въпроса, които веднага му хрумнаха.
Така, както държеше под контрол въпросите, които имаше сега. Защото Маги и нейната половинка не бяха негов проблем. Дори и да беше влязла сама и да си играе с тази своя чудовищна сочна долна устна, докато се взираше в телефона си.
Не е негов проблем.
Тя намери няколко свободни места в далечния край на бара и седна, като поклати глава на бармана.
Тайлър сканираше заведението, като го възприемаше с по-различно око, отколкото когато се беше появил по-рано, за да подкрепи колегата си. Тъй като беше сряда, заведението не беше оживено. Имаше няколко групички от мъже, които изглеждаха като след работа и очевидно бяха решили да прекарат нощта. Няколко двойки. Група жени, които си обличаха палтата, за да си тръгнат. И една малка тълпа в задната част на заведението, която очевидно беше там повече заради групата, отколкото заради бара.
Не беше пълно с хищници, но все пак, след като Маги влезе сама и изглеждаше по начина, по който изглеждаше… беше прекалено да се надяваме, че няма да има такива – като онзи чичко, който вече се надигаше от масата си, за да отиде на свободното място до нея.
Не е негов проблем.
Но дори докато си мислеше тези думи, усети как мускулите по врата и раменете му се напрягат и как се появява някакъв напълно погрешен териториален инстинкт.
Маги не се нуждаеше от него.
Тя можеше да се справи сама.
Човекът се наведе, хвърляйки и репликата си. Маги отговори, без да вдига поглед от телефона си. Без усмивка. Никакво насърчение. Все пак той хвърли на масата си една от онези твърде самоуверени усмивки, които не му позволяваха да се отдръпне поне още няколко минути.
Нее. Негов. Проблем.
Приятелят ѝ щеше да е там всеки момент, сигурно щеше да си пада по закъсненията, защото сериозно, да караш да чака такава жена…
Още една реплика от страна на чичката и зъбите на Тайлър се стиснаха. Този път Маги дори не проговори, а само поклати глава. Тя щеше да се справи. Без него.

***

Лио изглеждаше като идеален за среща.
Очарователен и привлекателен. Самоуверен, без да е арогантен. Заинтересован, без да изглежда отчаян. И отчасти благодарение на ротационния си график в болницата, работещ на ограничено работно време, което точно отговаряше на нуждите на Маги – или поне така си мислеше, преди да получи съобщение, че спешен случай с един от пациентите му го е задържал. Ако човекът беше средностатистическият ѝ бизнесмен, сигурно щеше да се стъписа, че не е дошъл навреме. Но Лео всъщност спасяваше животи, така че не можеше да се притеснява от това. Освен това, колко бяха трийсетте минути?
– Хайде, едно питие.
Тя отново провери часовника на телефона си. Двадесет и седем минути.
– Не, благодаря – каза тя, като добави повече стегнатост в отговора си, отколкото първия път.
Човекът не се държеше като абсолютен кретен или нещо подобно, но това, че не приемаше „не“, ѝ лазеше по нервите.
– Добре, но за да знаеш, приятелите ми гледат и се обзаложих с тях, че ще успея да те уговоря за едно питие. Ние се занимаваме с продажби, така че това е нещо като голяма работа, ако разбираш какво имам предвид. Не искаш да изглеждам така, сякаш не мога да си върша работата, нали?
А и сега чувство за вина ли се опитва да ми втълпи?
Не. Тя не отговори.
Но вместо да си тръгне, той се облегна с лакът на бара и направи знак на бармана. Което означаваше, че току-що си е дал разрешение да се мотае, докато не приключи поръчката.
Както и да е. Тя се приближаваше към най-високия резултат. Още три зеленчукови шишчета и…
– И така, Хибачи катапулт, а?
Маги затвори играта и се обърна към момчето, опитвайки се да измисли какво да каже, за да го отблъсне, без да се налага да бъде пълна кучка, когато между тях се вклиниха широки рамене и дълбок глас, който направи не толкова желано нещо в корема ѝ.
Тайлър.
– Извинявай, приятелю. Мисля, че моята приятелка тук ми пази място.
Приятелка? Какъв смях.
Тримата не бяха успели да ѝ спестят нито една обида от инцидента с бисквитите ѝ във „Форд“.
Господин Сейлс се изправи, а по чертите му пробяга раздразнение, когато Тайлър се наведе към бара.
– Горещия Доктор закъснява, а?
Той знаеше за срещата ѝ? Разбира се, че знаеше. Но само защото диарията на устата беше нещо като епидемия сред приятелите ѝ. Техните приятели – поправи се тя с неохота.
На него самия не би му пукало.
Тя отново го погледна.
Не, нямаше да му пука. А на нея не ѝ пукаше, дори и да го беше направил.
– Закъснява по работа. Но той ще дойде – подчерта тя. – Какво правиш тук?
С ръце, пъхнати в предните джобове на дънките му, той кимна към групата.
– Човек, когото познавам от работата, свири.
Той погледна назад към бармана.
– Видях те да влизаш и реших да се уверя, че няма да те притесняват или нещо подобно.
Тя се премести неспокойно.
– Благодаря.
– И каква е историята? – Попита той, без да я поглежда. – Имаш ли време до пристигането му?
Имаше момент, в който Три в никакъв случай нямаше да остави очевидния удар без отговор. Той щеше да ѝ се скара, че се е изправила. За въображаемата среща от района на Ниагарския водопад или за това, че трябва да държи очакванията си реалистични. За това, че трябва да запази вярата си. Но сега? Нищо друго освен учтивост.
Отдалечен.
– Трябваше да излезе от болницата преди петнайсет минути, така че наистина би трябвало да е всеки момент. Не е нужно да оставаш.
– Ще си отида, ако искаш. Или мога да остана наоколо, докато се появи. – С кимване надолу към бара той добави: – Държи мухите настрана.
Нейният ухажор все още я наблюдаваше, сякаш очакваше нов шанс. И ако кажеше на Тайлър да се махне, точно това щеше да му даде. Не искаше да дължи услуга на Три, но…
– Не си мисли, че това ще те извади от черния ми списък с бисквитки.
Гръдният му кош се повдигаше и спадаше по начин, който изглеждаше подозрително, сякаш се е поддал на един от онези смехове на един дъх. Спускайки се на стола до нейния, той каза:
– Разбира се, че не.
Мина минута и тя провери телефона си, като с неудобство осъзнаваше Тайлър до себе си. Сякаш половината ѝ тяло се беше изправило на крака. Сякаш някой държеше един от онези статично заредени балони на милиметър над кожата ѝ и тя знаеше, че всеки момент ще влезе в контакт с него.
Накрая тя не издържа повече.
– Това е странно. Това, че седя тук и не си говоря с теб, ме дразни.
Сложил длани на бара пред себе си, Тай сведе поглед към нея.
– Искаш ли да поговорим?
Не би трябвало. Само че докато седеше там и прокарваше пръсти напред-назад по гладката повърхност на бара, осъзна, че да, иска.
– Искам да знам какъв е проблемът ти.
Той не каза нищо, но внезапното втвърдяване на челюстта му ѝ подсказа, че е чул.
– Не ми е нужно да бъда най-добрата ти приятелка. Повярвай ми, имам много приятели – увери го тя. – Но, не знам, за известно време ми се стори, че може би имаме нещо?
Той я погледна разтревожено и този път Маги беше тази, която се разсмя. Още един поглед отстрани и тя въздъхна.
– Виждаш ли, ето ти идеален пример. Този израз на несравним дискомфорт на лицето ти в момента почти ме моли да оставя погрешната идея, за която си се хванал, да поседи известно време, само за да мога да те гледам как се гърчиш. Така щях да направя и преди, защото този вид спортна суета беше наша работа. И аз бях добра в това. Но после изведнъж всичко е различно и ти нямаш нито една обида, която да ми пуснеш. И така, ето ме тук, длъжна съм да разясня една доста впечатляваща заблуда. Която мирише.
Очите на Тай се затвориха и като потърка с длан устата си, той измърмори нещо неразбираемо, за което тя беше напълно сигурна, че има четири букви и е доста силно. Но дори и зад тази голяма ръка тя видя как линиите на лицето му са се променили – облекчението и забавлението избутваха чертите му и издълбаваха бръчки там, където преди ги нямаше.
С лявата си ръка, опряна на бара, той се премести на седалката, обърна се към нея и подпря дясната ръка на крака си. Очите му се спряха върху нейните и се задържаха по начин, който накара сърцето ѝ да прескочи. Защото изведнъж Тайлър изобщо не я затваряше.
Те бяха свързани.
– Значи искаш да кажеш, че ти липсвам – каза той, а умишленото изкривяване на думите стопли сърцето ѝ и я подтикна да продължи напред.
– Да. Разминавам се с теб по стълбите и едва ти кимвам. Липсва ми начинът, по който ме гледаше. С цялата тази натрупана раздразнителност, сякаш нямаше търпение да намериш подходящата слабост, която да използваш. Какво стана с подмятанията и евтините удари, „Апартамент 3“, какво стана с нас?
Тя очакваше устата ѝ да се отдръпне. Остро копване, само за да покаже, че са добри.
Но вместо това Тай си пое бавно дъх и погледна надолу към пода.
– Не исках да бъда задник. Не и истински, но в ресторант „Форд“ с бисквитите сякаш преминах границата. Помислих си, че ако се отдръпна, спра да се държа като козел, може би ще можем да съжителстваме в един и същи кръг. Знаеш ли?
Да, това с бисквитките също я беше объркало. Но там, където тя си мислеше, че малко взаимни разправии ще ги върнат в правия път, очевидно Тайлър беше сметнал, че е по-добре да се преструва, че я няма.
– Предполагам, че знам. Но нямаше ли да е по-разумно, не знам, да се опиташ да бъдеш мил? Искам да кажа, че по правило с момчета като теб не си падам по такива неща. Но ми се струва, че може би е нещо, за което поне би могъл да помислиш. Тъй като изглежда, че очевидно ще споделяме пространството на кръга.
Тя се опитваше да го изиграе като шега. Но истината се криеше в твърде тихото произнасяне на последната дума, в начина, по който не можеше да се накара да откъсне поглед от лицето му от страх да не пропусне някоя красноречива подсказка, която да ѝ помогне да разбере защо. Защото я притесняваше, че Тайлър сякаш изпадаше в бързо приятелство с всички останали, които познаваше, и въпреки това от първата минута с нея… не се интересуваше. Това беше казал той.
Какво го притесняваше толкова много в нея – освен месеците на обиди, евтини удари и безмилостен антагонизъм като цяло, защото дълбоко в себе си тя знаеше, че той харесва тези неща също толкова, колкото и тя?
И какво беше това, което я караше да се интересува от него?
Мускул подскочи в челюстта на Тайлър и нещо, което тя помисли, че може да е съжаление, изпълни очите му, но телефонът ѝ светна, прекъсвайки контакта между тях и изпращайки вниманието ѝ обратно там, където му беше мястото. Към срещата, с която трябваше да завърши ноември.
– Може би това е Лео – предложи тя, надявайки се, че той е от онези момчета, които пишат, че са пристигнали в секундата, в която бутнат вратата. Само че когато очите ѝ се спуснаха към малкия екран, гърлото ѝ пресъхна и стомахът ѝ се сви.

***

Лео. Не Горещият Доктор.
Защо, по дяволите, това го притесняваше?
Маги прочете текста на момчето и ъгълчетата на устата ѝ се дръпнаха надолу, а между веждите ѝ се прокара бръчка.
– Все още ли ще се забави? – Попита той, долавяйки от нея вълна на разочарование, която накара зъбите му да се стиснат.
Големите, уязвими очи се срещнаха с неговите, а гърлото ѝ работеше нагоре-надолу, сякаш се затрудняваше да изкара думите.
– Това беше една медицинска сестра, която ми пишеше от негово име. Извикали са го обратно за спешна операция. Не може да дойде.
И да, сякаш не знаеше какво ще последва, дори преди Маги да се завърти на седалката си и да започне да сканира тълпата.
– Дори не си го помисляй, Маги.
– Маги? – Тя се засмя, но звукът беше напрегнат, плосък. – Мислех, че сме преодолели всичко това.
Точно така.
Той провери телефона си. Джина не се беше обадила, не че беше очаквал да се обади. И се беше уверил, че тя не е сред клиентите, когато беше влязъл. Не беше изложил нищо на риск. Не беше предал никого или нещо, и нямаше да го направи. Защото не за това ставаше дума. Ставаше дума за това да помогне на момичето от долния етаж. Нищо повече.
Обърна се обратно към Маги, пое си ободряващо дъх и като протегна ръка, хвана брадичката ѝ.
– Да, ама аз няма да нарека моята среща Апартамент две. Това не мирише точно на „отворен към възможностите“.
Секундите минаваха, докато Маги възприемаше смисъла на думите му. Тя примигна. Изкашля веднъж. Отвори уста и отново я затвори.
Накрая облиза устни и сгъна ръце в скута си.
– Слушай, Три, мило е, че предлагаш, но не мисля, че срещата е толкова добра идея. Не съм сигурна, че наистина бих могла да мина през цялата тази „отворена“ работа с теб.
Тайлър се усмихна, вероятно твърде много се наслаждаваше на дискомфорта ѝ – макар че очевидно тя си падаше по такива неща, така че може би беше добре.
– От начина, по който го прочетох, единственото, което трябва да направиш, е да се съгласиш на среща с готовност да приемеш възможността, че колкото и да е трудно дори да я обмислиш, може би ще успея да те накарам да искаш нещо повече.
Трябваше да приключи дотук, но онази част от него, която не можеше да живее с това, че е пич, който я е оставил да виси, когато тя по принцип е попитала категорично какво толкова трудно има в това да бъде мил с нея, не му позволи. Така че той направи това, което избягваше от месеци.
– Хей, ако не мога да те убедя да се влюбиш до уши в мен, може би поне ще успея да те убедя да опиташ с приятелитството ми.
Веждите на Маги се вдигнаха високо, а след това очите ѝ се присвиха спекулативно към него, като в дълбините им пламна онази искра, на която той не можеше да устои.
– Жалко приятелство?
– Очевидно.
Този път смехът ѝ беше истински. Богат и плътен, такъв, какъвто човек усеща в гърдите си и продължава да чува дълго след като е свършил. Такъв, който можеше да му донесе неприятности, ако не внимаваше. Но той щеше да внимава. Залогът беше твърде голям, за да не бъде.
Маги поклати глава към него, мигайки с разсейваща дължина на шията, докато косата ѝ падаше на рамото. Тя го изгледа с извисен поглед.
– Добре. За да сме наясно, няма да се влюбя в теб.
Тайлър подаде сигнал на бармана и поръча няколко питиета, като и хвърли самодоволна усмивка.
– А… защо си мислиш, че съм готов да ти предложа това?

Назад към част 5                                                             Напред към част 7

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *