Глава 7
― Не разбирам – изкрещя Бен се хвана за косата си. – Ти какво, сериозно ли говориш? Напускаш просто така? Това беше първата нощ, в която тя спа спокойно. Без да се буди с крясъци. Разбери, Мелъри има нужда от теб тук.
Погледнах към дивана, на който се беше свила приятелката ми. Тя под смръкна и избърса една сълза, но не каза нищо. Тя не беше обелила и дума откакто й казах, че сме защитени, и сме в безопасност вече. Дори не ме попита откъде знам или какво имам предвид, просто кимна. Мелъри не каза нито дума, дори когато й казах, че трябва да си тръгвам. Отвърна поглед, а по бузата й се търкулна поредната сълза. Придърпах я към себе си и я прегърна, опитвайки се да я успокоя.
Не беше никак лесно. Не можех да й обясня за “сделката“ която бях сключила. Картър не искаше те да знаят за него, а и аз не исках. Картър и аз… връзката ни трябваше да се пази в тайна. Не знаех защо, но го усещах. Как щях да им го обясня, ако трябваше да мълча?
Мелъри ме прегърна също. И постояхме доста време така на дивана. Аманда седеше и ни гледаше с озадачен поглед, докато Бен обикаляше кухнята, но без да каже нито дума.
Телефонът ми извибрира. Съобщение от Картър.
[― Отвън те чака кола. Не бързай, сбогувай се спокойно.]
― Кой е този? – Попита Бен. Той отново се хвана за косата си. Погледна ме с луд поглед и добави. – Ема, не те разбирам. Наистина. Трябва да си тук и да се грижиш за Мелъри. Тя има нужда от теб.
― Бен – каза Аманда тихо и тъжно. – Помисли за миг. Явно тя е направи нещо за нас. Ема никога нямаше да тръгне, ако не беше необходимо. Тя вече ти казва, че сме в безопасност и вече не е нужно да се притесняваме. Не бъди глупав. Помисли над това.
― Но… – той направи пауза, като все още стискаше косата си с ръце. Без да мърда, той огледа стаята. – Мелъри има нужда от нея. За мен… това е, което има значение.
― Мога да се справя – прошепна и всички се обърнахме рязко. Мелъри се уви плътно в одеялото. Стоеше с широко отворени очи, пълни със страх, а долната й устна трепереше. Тя се закашля, сякаш опитвайки се да възвърне гласа си и повтори. – Мога да го направя. Наистина ще се справя.
Бен се хвърли към нея. Мелъри протегна ръка пред себе си, спирайки го преди да я е доближил. Той замръзна, сякаш вкаменен. Тогава Аманда заговори.
― Ами – тя примигна бързо, опитвайки се да прикрие учудването си. – Ето, че решихме.
Аз не можех да откъсна очи от Мел. Тя се опита да изтръгне една усмивка. Мъничка, но усмивка. И прошепна:
― Емс, мога да се справя с това. Не се притеснявайте за мен. Направи това, което трябва да направиш. Знам, че го правиш, за да ни помогнеш по някакъв начин.
― Това ли е?
Напрегнах се. Бен ни гледаше обладан от ярост.
― Това е всичко, така ли? Сериозно?
― Бен! – Аманда се намеси възмутено.
Гласът му омекна, но очите му все още се четеше яростта.
― Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Какво, по дяволите, се случва?
Грабнах чантата с дрехите, която Аманда беше донесла. Бяхме си разделили нещата. Оставихме купчина от дрехите в спалнята за Мелъри. Картър каза, че може да се върне в апартамента, но когато й казах, че може би е добре да се прибере у дома, тя се сви на леглото и затрепери отново. Знаех, че няма да живеем отново заедно. Затова я прегърнах и прошепнах, че ще се свържа с хазяина. И че аз щях да се погрижа за всичко – да опаковам вещите й, да намеря място, където да ги съхранявам, докато тя не си намери ново място за живеене. Когато казах на Аманда за плановете си, тя обеща да помогне. Също да остане с Мелъри за известно време, докато се изправи на крака. Накарах Мелъри да ми обещае, че ще отиде на психолог. Първоначално тя се стресна от думите ми, но след секунда кимна одобрително. И пак се отнесе гледайки празно в пространство. Аманда и аз се спогледахме, докато сгъвахме дрехите й.
― Това беше всичко. – Бен все още беше ядосан. Аманда изглеждаше леко озадачена. Мелъри отново се потопи в собствения си свят. Беше време да си тръгвам.
С натежало сърце се отправих към входната врата. Не знаех, кога ще ги видя отново. Бях хванала вече дръжката на вратата, когато чух някакво движение зад мен. Нежни ръце се увиха около кръста ми, обърнах се, за да прегърна Мелъри също. Тя прошепна:
― Грижи се за себе си, моля те. Знам, че го правиш, за да ми помогнеш.
Кимнах просто, не намерих сили да кажа нито дума. Беше по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде. Притиснах я към себе си колкото сили имах.
Бен и Аманда се приближиха също до вратата. Той все още се държеше за косата си, без да се пусне. Аманда се опита да се усмихне, но очите й се напълниха със сълзи. Тя се обърна. Аз въздъхнах тъжно.
― Трябва да тръгвам. Няма друг начин. – Те ще бъдат в безопасност, а аз трябва да вървя.
― Довиждане – целунах Мелъри по челото и отворих вратата. – Грижете се за себе си. И бъдете внимателни. – Тя стоеше и сякаш беше изгубена.
От устата на Бен излезе бълбукащ звук. Той стоеше изумен и ме гледаше.
― Ти наистина ли ни напускаш? Не мога да повярвам.
Само кимнах. От емоциите в гърлото ми се беше образувала буца и не можех да говоря. След това си тръгнах. Сълзите размътиха погледа ми, но аз дори не можах да ги изтрия. Без да поглеждам назад, се насочих към голямата черна кола, която ме очакваше. Шофьорът излезе и ми отвори вратата. Качих се без да се обърна. Не погледнах повече назад. Просто не можех.
Колата запали, аз стоях безмълвна и унесена в мислите си. Картър не беше в колата, а аз като че ли се зарадвах, че него го нямаше. Чувствах се сякаш бях преминала на тъмната страна, и бях продала себе си. Но всеки път, когато мислех за него, тялото ми трепереше от желание. Поклатих глава безпомощно. Картър е опасен. Той не трябва да има такава власт над мен. След като се уверя, че Франко Дънван няма да тръгне след мен, ще трябва да си тръгна.
Изпитвах странно чувство вътре в себе си. И то се засилваше колкото повече наближихме домът на Картър. Когато свършеше, трябваше да си тръгна. Знам, че ако не го направя той ще ме унищожи рано или късно.
Но когато колата влезе в подземния паркинг и спря, сърцето ми направо спря. Обля ме вълна от тъмно удоволствие. Мисълта за съвместен живот с него, да го имам до себе си постоянно, караше сърцето ми да бие лудо. Той вече имаше твърде много власт над мен.
Вратата рязко се отвори и влезе един гард. Беше като Голиат облечен в черен костюм. Съдейки по огромната му челюст, плешивата глава и празния поглед, можеше спокойно да бъде професионален борец. Имаше някаква издутина под сакото си. Вече знаех, че това е оръжие. Той посочи към асансьора.
― Ще ви покажем новия ви дом, госпожице Мартинс. Моля, последвайте ме.
Последвах го с треперещи крака, стискайки чанта си в ръка. Качихме се в асансьора. Вратата се затръшна зад мен. Друг охранител с подобни внушителни размери на първият, я затвори. Той натисна бутона за последният етаж.
― Ние… – гласът ми прозвуча дрезгаво. – Къде сме ние?
Огромният мъж се обърна към мен:
― Намирате се в частната резиденция на г-н Рид. Ще бъдете на последният етаж.
Очите ми се разшириха.
― Последният етаж? Искате да кажете… целият етаж? Той е собственик на цялата сграда?
― Да, госпожице.
На асансьора имаше шест бутона. Значи сградата има шест етажа? Знаех, че Картър е могъщ, но колко могъщ беше в действителност? Притежавал е цяла сграда в град, който никой друг нямаше такъв дом.
Когато асансьорът спря и вратите се отвориха, видях коридор като пред мезонета. Той водеше от асансьора към една врата. Имаше пейка, полилей и огледало.
Когато двамата пазачи минаха по коридора и застанаха от двете страни на пейката, се зачудих дали редът ще бъде същият и тук. Те ще останат ли, докато си тръгна? Но в мезонета охранителят си беше тръгнал.
― Можете да влезете вътре, госпожо – първият направи жест към вратата. Той сгъна ръце на гърдите си, а раменете му се свлякоха под черното сако.
Поех си дълбоко дъх и влязох вътре.
За разлика от мезонета, който беше в тъмнина, този се къпеше в светлина. Бели мраморни подове, бели стени с ярки декорации. В средата на стаята имаше дълга маса. Също така бялa. Вместо стени имаше прозорци от тавана до пода. Погледнах навън, там се разпростираше целият град. Не можех да повярвам, че ще живея тук и сега.
В самия край на огромната стая имаше стълбище, което водеше към другият етаж. Където имаше две спални. Всяка от тях със самостоятелна баня.
Във всекидневната имаше два бели огромни дивана около прекрасна пламтяща камина. Бях обиколила вече всяко кътче което привлече вниманието ми във новият ми дом. Накрая бях застанала отново до огромните прозорци съзерцавайки красотата на нощния град, който сякаш никога до сега не бях виждала.
― Как мина сбогуването?
Обърнах се. Картър стоеше до стълбите. Черният суитчър и панталоните бяха изчезнали. Сега той беше облечен в безупречен костюм. Сив със синьо райе, което идеално пасваше на очите му. Вратовръзката също подчертаваше цветовете, и засилваше ефекта на стилния костюм.
― Изглеждаш прекрасно.
Той въздъхна:
― Не искаш ли да поговорим за тях?
Поех дълбоко въздух и погледнах встрани.
― Някъде си тръгнал, или сега се връщаш?
Той кимна утвърдително и тръгна към мен:
― Имам няколко срещи тази вечер.
Разбира се, че е така. Напълно логично. Ти си член на мафията. Вашата работа
се извършва предимно през нощта. – Но единственото, което успях да изрека:
― Ами, добре.
Той въздъхна още по-дълбоко:
― Ще се върна на сутринта. Ако имаш нужда от храна или нещо друго, можеш да се обърнеш към Том или Майк.
― Това са двете момчета? – Посочвайки с глава към входната врата.
― Да – усмихна се леко той.
Дъхът ми неволно секна, сякаш изразявайки разочарованието което се опитвах да прикрия. Лицето му се промени веднага, дори от малка емоция която долови. Бях виждала това и преди, но все още беше невероятно. Беше красив – нямаше друг начин да го кажа. Когато видя моя реакция, очите му потъмняха. Той направи още една крачка към мен и протегна ръката.
Аз инстинктивно направих крачка встрани от него, чак после осъзнах какво съм направила. Стиснах зъбите. Жадувах за допирът му и същевременно се страхувах от него. От това противоречие, вътре в мен се разразяваше буря.
Ръката му се отдръпна назад.
― Добре тогава – усмивката му стана по-мека. – Ако имаш нужда от нещо, обади ми се – той направи жест към дългата маса зад мен. – Там е новият ти телефон. По-безопасно ще е да използваш него, отколкото старият. Старият може би се подслушва.
― Ооо… – намръщих се, поглеждайки към масата. – Значи Дънван знае, че аз съм убиецът?
― Така е по-безопасно. Просто използвай новият!
Обърнах се и бях изненадана. Не трябваше да отвръщам поглед. Той се беше приближил на разстояние една ръка. Гласът му звучеше още по-тихо:
― Франко Дънван няма представа какво си направила. Тази телефонна компания също е моя, тя ще ти осигури сигурна връзка. – Кимна той към масата където лежеше телефона. – Но не мога да ти гарантирам това с друг телефонен номер. Така че направи ни тази услуга. Така ще се тревожа по-малко за теб.
Кимнах. Бях обзета от толкова много емоции, че не можех да мисля пълноценно в момента.
― Ема – каза името ми с тих шепот. Протегна ръка и сложи длан на врата ми. Нежно придвижи палеца си нагоре надолу и се приближи почти до тялото ми.
Затворих очи, усещайки го. Ръцете ми вече трепереха. Исках да го прегърна и да го притисна към себе си, но не можах. Просто се вцепених отново. Дори не осъзнавах, че сама се бях прегърнала от самото начало. Той се притисна към мен. Дъхът му дразнеше устните ми, а челото му почти се долепи в моето.
Той вдигна другата си ръка и постави палеца си на устните ми.
Изстенах, а устата ми се отвори. Пръстът му проникна, само на милиметър на вътре. И преди да успея да се овладея, езикът ми сякаш по своя воля се придвижи и го докосна. Той отново прошепна:
― Ема… – той затаи дъх и ме придърпа още по-близо.
― Сър – прекъсна ни друг глас.
Картър ме гледаше с потъмнели от страст очи, но в следващия момент се изкашля и се отдръпна леко назад.
― Сега идвам, Джен. Трябва да тръгвам. – Добави по-тихо за мен.
Кимнах, трепереща в ръцете му. Той въздъхна и ме придърпа отново. Затаих дъх, а сърцето ми щеше да изскочи от гърдите ми. Но не усетих устните му там където ги очаквах, а на челото си. Той прошепна:
― Радвам се, че си тук. Брат ти би искал да те държа под око.
Той се отдръпна от мен бързо и след секунда вече го нямаше. Останах да стоя там объркана.
За това ли прави всичко това? За Ей-Джей?
Телефонът ми извибрира в джоба. Извадих го. Текстово съобщение от Аманда.
[― Бен продължава да се върти в кръг. Той все още не е на себе си. Ние поръчахме пица, а той заплаши разносвача с нож. Или поне се опита. Ножът падна и едва не го прободе в крака. Неумел задник. С кого ме остави?!]
Аз се усмихнах.
[[― Накарай го да излезе навън, утре. Това ще му се отрази добре. Също и Мелс. Успех. И скрий ножовете ?]]
[― Добър съвет ? Където и да се намираш, надявам се да си добре.]
Поколебах се за момент. Поех си дълбоко дъх. Ще бъде… Всичко ще бъде наред.
[[― Ще се справя. Надявам се, че и вие сте добре. Грижи се за Мелс вместо мен.]]
[― Добре.]
Гледайки към новия телефон, оставен от Картър, написах номерът му и й казах оттук нататък, че ще използвам него. Когато тя отговори, че го е записала и ще го даде на Мелъри, аз се отпуснах сякаш с облекчение. Тя не зададе никакви въпроси. Притеснявах се за това, но Аманда и Мелъри не бяха попитали за това къде съм била в дните когато бях изчезнала. Те ми се довериха. Знаеха, че ме е грижа за тях и ще се погрижа за всичко.
Огледах новата си къща отново. Поклатих глава. Това е новият ми живот, или поне засега. С тази мисъл грабнах чантата си и тръгнах да търся спалнята си. Щях да си взема душ и да се наспя добре. Животът трябваше да се върне към нормалния си ритъм.
Когато влязох в огромната спалнята и видях разкошното легло пред себе си, аз се зачудих какъв точно ще бъде новият ми живот. Съмнение отново премина през ума ми. Дали нямаше да прилича на стария ми живот?!
Назад към част 6 Напред към част 8
