Глава 8
Първата нощ прекарах в тревожени сънища. Не знаех кога ще се върне Картър. Не знаех какво той очаква от мен. Дали той очаква нещо повече? Имаше ли друга причина да съм в дома му, освен безопасността ми? Бях затворила вратата на спалнята, но се чудех. Дали ще дойде при мен? Или може би бях тук по друга причина? Всеки път, когато ми се струваше, че чувам някакъв звук, се пробуждах рязко и сърцето ми се свиваше в гърдите. Но нищо не се случваше и аз с облекчение се отпусках отново в леглото.
Последният път, когато погледнах часовника си, беше около пет сутринта. След това се събудих чак след осем, мъчейки се да отворя очи. Бях спала три пълни часа сън, без да се будя. Огледах просторната стая и веднага си спомних всичко. Станах рязко, напълно будна, а сънят беше изчезнал за миг.
Без да знам какво да правя и къде да отида, взех един халат от гардероба, взех си душ, а после се отправих към долния етаж. Където чух звукът на водата от врящо кафе. После усетих миризмата на бекон, от който стомахът ми се сви от глад.
Влязох в кухнята и рязко спрях. Вместо сивия костюм от снощи Картър беше облечен с дънки и обикновена тениска.
Устата ми се напълни със слюнка, но не бях сигурна дали беше заради храната. Никога не бях виждала проста тениска да изглежда толкова привлекателно върху мъжки гърди. Тогава отново осъзнах за какво си мисля. О, хайде стига.
― Добро утро – каза той, с присъщото му спокойствие. Косата му беше все още мокра от душа, а краищата ѝ леко се къдреха. Изглеждаше очарователно.
Усмихнах се вътрешно. Картър Рид изобщо не беше очарователен. По скоро горещ и опасен. Но не и очарователен.
― Какво?
Поклатих глава и отговорих:
― Нищо.
― Седни – посочи той плота на масата. – Искаш ли закуска?
Погледнах към масата. Кутия със зърнени храни, багети, портокалов сок и пържени яйца.
― Закуска за шампиони, а?
Той се усмихна. Тяло сякаш за миг пламна . Господи. Трябва да се овладея да се овладея. Вече започвах да изглеждам жалка.
― Тази сутрин отидох във фитнеса. Закуската помага да се заредиш с енергията за целия ден. Така че хапни си добре – той привлече погледа ми отново. – Взимай каквото пожелаеш.
Сърцето ми вече биеше като лудо. Удряше като копитата на галопиращ кон.
Успях да измрънкам само:
― Еем… кафе?
Усмивката му се разшири. Знаеше точно какво ми причинява, но той се обърна пак към печката.
― Искаш ли да ти направя омлет?
― Хмм… – стомахът ми се сви, но аз поклатих глава. – Обикновено пия кафе за закуска или закусвам на път за работа. Трудно се будя сутрин и винаги закъснявам за работа. Е, почти винаги.
Той погледна часовника си.
― В колко часа започваш работа?
Аз под смръкнах:
― След тази седмица… надали имам още такава.
― Сигурна ли си?
Гледах вторачено в чашата си с кафе, но сега рязко преместих поглед към на Картър. И срещнах още по-твърд поглед. Аз се задъхах. И тогава ми стана подозрително.
― Картър, какво си направил?
― Защо си мислиш, че съм направил нещо?
Погледнах го внимателно. Да. Точно така. В сините му вълчи очи се четеше лукавост. Въздъхнах. Бях започнала да осъзнавам, че той може да направи всичко, явно дори да ми върне работата.
― Познаваш г-н Хъдсън, така ли?
Усмивката му се разшири още:
― Не, не познавам г-н Хъдсън. Кой е този?
Не беше ясно дали лъже, или не.
― Директор отдел реклама в Ричмънд. Аз съм негова асистентка.
― Ааа. – Той отпи глътка портокалов сок. – Добре.
Защо поведението му започна да ме дразни?
Той отново погледна часовника си:
― Та, в колко часа обикновено ходеше на работа?
― В девет. – Примижах. – Защо?
― Така ли мислиш да идеш на работа?
Свалих погледа си от него и бързо се огледах около себе си – халата, босите ми крака.
После осъзнах смисълът на казаното и вдигнах поглед.
― Върнал си работата ми, нали?
Той отпи още една глътка сок.
― Не познавам г-н Хъдсън, но съм спаринг партньор с Ноа Томлинсън.
Челюстта ми падна, а изражението на лицето ми беше смесица от ужас, изненада и възхищение.
― Познаваш Ноа Томлинсън? Картър, той е собственика на Ричмънд.
Ричмънд беше голяма местна и интернационална верига от хотели, ресторанти, барове. Също имаха и производствен отдел с различна ориентация, където до миналата седмица работих и аз.
― Наясно съм – усмивката му стана неприятна.
Останах без думи. Ноа Томлинсън. Чакай малко – той каза „спаринг партньори“? Аз бях замаяна и се хванах за плота на масата, за да не падна. Но ръката ми се подхлъзна и щях да падна от стола на пода, ако не беше Картър. Той ме хвана за ръката. Всичко се случи толкова бързо. Не можех да откъсна поглед от дланта му, която обгръщаше ръката ми. Той ме настани отново на стола и направи крачка назад.
― Страхотни реакции – похвалих го аз, докато си поемах дъх. – Сигурна съм, че са ти полезни в битките на ринга.
Картър се усмихна и сви рамене:
― Има си своите предимства – хвърли ми саркастичен поглед той. – Ще закъснееш, ако не започнеш да се оправяш. – Все още не можех да повярвам на думите му. ― Ема.
Работата. Ще закъснея. Вече минава 9:30. О, Боже. Поклатих глава. Главата ми отново се завъртя. Но се окопитих бързо:
― Ноа Томлинсън ти е дължал услуга и ти си я поискал, нали?
Картър повдигна вежда:
― Все още имаш работа, но ако закъснееш, не мога да обещая нищо.
Не беше нужно да казва нищо друго. Втурнах се нагоре и изхвърлих съдържанието на чантата си на леглото. Но не можах да намеря нищо подходящо. Искаше ми се да изкрещя от отчаяние. Но тогава аз погледнах към гардероба и ми хрумна една мисъл… когато го отворих, аз… устата ми се отвори от изумление. Е, не точно. Щях да си отворя устата ако имах време. Гардеробът беше препълнен с дизайнерски дрехи. Извадих една пола и видях, че е моят размер. Нямах време да мисля за съвпадения.
Набързо взех тясна бяла пола и блуза. В другия гардероб имаше обувки. Почти припаднах. Обувки с ток, сандали и всичко, за което едно момиче може да мечтае. Обзета от емоции и вълнение, сложих обувките с висок ток Касиди, но след това спрях за миг замислена. А как ще стигна до работа?
Излязох бързешком от спалнята с чантата си и новия телефон на Картър. А отговорът вече ме чакаше във всекидневната. Един от охранителите ми кимна.
― Мис Мартинс. Колата ви чака долу.
Разбира се, че е така! Колата “ми“ ме чакала. Това беше животът на Картър. А сега, очевидно, беше вече и моят.
Слязохме с асансьора долу. Друг охранител отвори вратата на колата пред мен. Вмъкнах се вътре. Един от тях седна до мен, а другият – отпред и потеглихме. Мълчах. Не знаех въобще какво да кажа. Дори не знаех кой охранител седи до мен, но изглеждаха така, сякаш Картър им беше наредил да са с мен през цялото време.
Точно когато пристигахме в Ричмънд, телефонът ми извибрира.
[― Когато свършиш и искаш да се прибереш у дома, набери 09 на телефона ти. Майк и Томас ще те чакат на задния изход. Успешен ден, Ема.]
Дълго се взирах в телефона. Не можех да отвърна поглед. Вкъщи? При Картър? Наистина живеех с него! Звучеше ми толкова интимно, че пулсът ми веднага се ускори. Това ме накара да се потръпна и гореща вълна обля тялото ми. Явно моят живот беше на път да се промени за винаги.
Автомобил. Двама телохранители. Животът в една невероятна къща, с невероятен мъж. Въздъхнах конвулсивно. Ще можеш ли да се справиш? Всичко беше прекалено… Прекалено много, и за кратко време.
Облегнах се назад за да дойда на себе си. В мен нарастваше като лавина чувство на безпокойство. Преди четири дни мислех, че животът ми е приключил. А сега се беше завъртяло всичко на сто и осемдесет градуса.
― Госпожо, пристигнахме.
Събудих се от мислите си. Колата спря и аз излязох. Видях, че сме на задния вход. Когато пазачът затвори вратата зад мен, погледнах го, без да знам какво да направя или да му кажа.
Той посочи с ръка към входа, недоумяващо.
― Ще се срещнем отново тук. Приятно изкарване на работния ден.
― Ааз… Благодаря…
Той кимна и зачака.
― Хм… госпожо, трябва да тръгвате.
― Ъъъ…! – Изчервих се от притеснение, но се съвзех бързо и побързах да отида до вратата. Дори не знаех за този вход, но наблизо имаше присъствен часовник. Отбелязах пристигането си и се отправих към стаята за почивка за кафе, в дъното. Не обърнах внимание на колегите от бюрата ,покрай които преминах. Несъмнено, шепнеха си за едноседмичното ми отсъствие. Но когато си направих кафе и си излязох, бях изненадана. Никаква реакция от тяхна страна. Сякаш нищо не се беше случило. Повдигнах рамене и се отправих към офисът на г-н. Хъдсън.
Почуках на вратата едва доловимо и влязох вътре с плахи стъпки, и отново бях зашеметена. Със свито сърце очаквах да видя повелителната му физиономия и укорът в очите му. Или поне да направи някакъв заядлив коментар. Но, за мое най голямо учудване нищо не се случи. Въпреки че ме видя си направи вид, че не ме е забелязал, докато говореше с някой по телефона. Тогава не се поколебах и за миг, изхвърчах с тихи, бързи стъпки от кабинета му, и се отправих към своя.
На бюрото в малкия ми кабинет на две врати от този на г-н Хъдсън, намерих купчина документи, а в електронната ми поща имаше толкова много имейли, че прекарах цялата сутрин само в четенето им.
* * *
Към обяд нещата започнаха да поемат по старият добре познат ритъм.
По едно време г-н. Хъдсън почука и се показа през леко открехнатата врата на кабинета ми:
― Как мина почивката ти? – Аз подскочих от изненада. Сърцето ми се разтуптя. Той никога не беше чукал на вратата, дори от учтивост. ― Отпочина ли си?
Погледнах го смутена. И изрекох първото, което ми хрумна:
― Упс… Хм… чудесно. А как мина вашата седмицата?
Господин Хъдсън ме погледна през очилата и потърка носа си. Винаги е бил едър на ръст, но беше станал още по-едър, когато спря да тренира заради травма в гърба. Беше качил над двайсет килограма през последната година и половина. И почти всичките тези килограми видно се бяха залепили, за коремът му. А той, въпреки че се опитваше да го прикрие беше много нещастен. Всички знаеха, че г-н. Хъдсън се смяташе за мъжкар и “Казанова“, но сега, когато косата му беше започнала да оредява и посивява, му сана доста трудно да поддържа имиджа си.
Ноздрите му се разшириха от раздразнение и той го избоботи:
― Седмицата ми мина добре, но трябваше да ме уведомите, за неочакваната ви отпуска предварително.
Той присви очи и изкриви ъгълчето на устните си в насмешка.
― Молбата ви я беше разписал някой отгоре. Не сте споменавала, че познавате някой отгоре, г-це. Мартинс!
Изправих гърба си и вдигнах брадичка.
― Отпуската беше изненада и за мен господине. Извинявам се за причиненото неудобство на вас и останалите служители.
Той изхърка:
― Благодарете на Тереза, тя се погрижи за по-голямата част от работата ви г-це. Мартинс. Естествено, тя не успя да се справи с всичко, все пак моят асистент сте вие, а не тя. Мисля че трябва да поговорите с нея за някои от нещата, които пропуснахте. Тя ще ви запознае с подробностите. Също така предстои ни голяма сделка. Ще се проведе конференция в Ню Йорк. Искам да ви изпратя там.
Не повярвах на ушите си.
― Ню Йорк? Наистина ли отивам в Ню Йорк?
― Имате нещо против ли, г-це. Мартинс? – Долових раздразнение в тона му.
― Да, да, да, г-н Хъдсън. Тоест не, не! Разбира се, че нямам нищо против г-н Хъдсън.
― Добре – извърна очи той. – Трябва да представим г-н Томлинсън. И искам да направите вие проекта.
― Какъв проект, г-н Хъдсън?
― Нов и различен. Вижте в електронната си поща, трябва да има писмо за това. Ако не можете да го намерите, попитайте секретарката ми.
― Добре, г-н Хъдсън. – Принудих се да се усмихна професионално. Той не бива да знае, че ми се иска да го удуша. Нов… различен…? Писмо по пощата? Той ми говореше, сякаш съм на две години.
А той завъртя очи, въздъхна все още привидно раздразнен и се отправи към своя офиса. Бях сама, на бюрото си, пълно с документи. Исках да стана. Да го последвам. И да разбия нещо. Той никога не ми е говорил така преди. Какво, по дяволите са му казали? И от кой? Явно се беше случило и още нещо, за което и не подозирах.
Но единственото, което ми оставаше беше да прегледам отново цялата поща. Мина един час, но все още не можех да намеря съобщението, за което говореше той. Нямаше имейли от него или от някой висшестоящ, така че скочих от стола си и отидох да потърся Тереза Уебър, другата асистентка. Тя работеше под ръководството на директора от отдел продажби. Не исках да ходя при нея, тя беше също толкова неприятна, колкото и шефът си.
Когато стигнах до кабинета на Тереза, тя беше намръщена както в повечето от случаите когато се виждахме, и седеше пред компютъра си с молив в зъбите.
Почуках на вратата. Тя се отдръпна рязко от монитора и изруга, след като моливът й излетя от устата. Но успя да се хване за ръба на бюрото си, за да не падне от стола. Косата й, събрана на конска опашка, се разроши от внезапното движение. Тя ококори зелените си очи зад тънките очилца, а горното копче на блузата й се беше отворило. Не успя да прикрие смущението си.
― Прекъсвам ли те?
― Не, не – тя направи жест към стола пред бюрото си. А след това Тереза бързо закопча копчето и се опита да поправи косата си. Но напразно. Половината от нея падаше върху рамото й, а другата половина все още беше вързана.
― Съжалявам. Изненада ме.
Опитах се да скрия усмивка ми, напираща отвътре. Тереза…! Не бяхме много близки, но тя имаше доста добра репутация все пак. Винаги беше изключително съсредоточена върху всичко, което правеше. Понякога ми се струваше, че не може да бъде разсеяна дори чрез взрива на ядрена бомба.
― Над какво работиш?
― Искаш да кажеш, над какво работим – поправи ме тя. И посочи към монитора. –Господин Томлинсън помоли да направиш този проект.
Веждите ми се вдигнаха от изненада. Г-н Томлинсън е попитал лично за мен? Веднага се разтревожих. Каква е тази работа? Надявах се Картър да няма нищо общо с това. Но подозирах, че това е свързано с него. Не би могло да бъде другояче. Дъхът ми секна, когато Тереза направи жест да погледна към монитора.
― Ето – тя докосна екрана.
Започнах да чета и изпаднах в шок. Проекта беше поръчка за разработване на собствена марка алкохол. Поклатих глава. ― Какво означава това?
Тереза сигурно беше усетила объркването ми и продължи:
― Г-н Томлинсън иска да го разработим, Ема. Този бърбън се е превърнал в бестселър в ресторантите и баровете. Ние получаваме запитвания от други места. Той иска да го популяризира и да го продава в цялата страна. Това е сериозна работа, Ема.
― Но защо аз?
Тя сви рамене и се обърна към компютъра.
― Кой знае как избира хората, Ноа. Той винаги има причина и винаги се получава. Той е просто гений.
― Ноа? – Усмихнах се. – Ти с него на ти ли си?
Пръстите й се сковаха, а по шията ѝ се разнесе руменина. А усмивката ми стана още по-широка.
― Знаеш клюките в офиса, Тереза. Те летят, за нула време.
Тереза се намръщи, a по лицето й изби руменина.
― Не… всичко това са глупости. Хм… – тя ме погледна умолително и сведе поглед. И сякаш замръзна, беше затаила дъх и се пулеше с недоумение.
― Уау. Какви обувки!
― Обувки? – Сега беше мой ред да се смутя. Бях забравил за моите скъпи обувки и скъпите ми дизайнерски дрехи.
― Тези Касиди ли са?!
― Хм… – прехапах устните си. – Да…
― О, Боже мой! – Тя се наведе, за да ги погледне по-добре не вярвайки на очите си. После се изправи, сви рамене и ме погледна с каменно лице.
― Ема, тези обувки все още не са на пазара.
― Откъде знаеш? – Подсмъркнах и започнах да се хиля. В офиса ставаше горещо.
― Защото познавам служител на Хагълс.
Когато назова бутикът – ексклузивен, скъп и популярен с много известни личности сред клиентелата си, едва не припаднах. Разбира се, от къде другаде Картър да има цял гардероб с обувки, които дори не са по рафтовете в магазините. Погледнах надолу към полата и се зачудих колко струваше моето облекло. За колко ли съм облечена?
Преглътнах едвам, опитвайки се да се държа естествено.
Тереза също се вгледа в дрехите ми, а очите ѝ се разшириха от изумление.
― Изглеждаш добре, Ема. Просто прекрасно!
Не ми хареса прекомерното й внимание , но тя познава лично Ной. Това е много по-интересно от дрехите ми. Махнах с ръка към компютъра.
― И така, какво трябва да знам за презентацията? Кажи ми какво каза Ноа, какво иска.
Тя скочи отново на стола си, сякаш се беше опарила.
― О, разбира се. – Сложи очилата и прокара ръка през косата си въздъхвайки. – Нощта ще е дълга. Имаш много да наваксваш.
Назад към част 7 Напред към част 9
