Училище за вампири – Предопределен книга 9 – Част-31

Неферет

Нещата вървяха много добре.
Червените пиленца създаваха проблеми.
Далас мразеше Репхайм с такава сила, че беше просто прекрасно.
Гея се беше разтревожила заради хората от залесяване. Толкова много, че беше забравила да заключи страничната порта за поддръжка и един от бездомните хора, които обикновено се движеха по улица „Чери“, някак си беше принуден да се запъти по улица „Утика“ и през отключената порта да влезе в кампуса.
– И той бързо едва не беше разрязан на две от Дракона, който вижда гарвани-демони във всяка сянка и нюанс – почти мъркаше Неферет.
Тя потупа съзерцателно брадичката си. Мразеше, че Танатос е нахлула в нейния Дом на нощта. Но положителната страна на намесата на Върховния съвет беше, че събирането на всички тези специални ученици в една класна стая действаше като сухи клонки върху въглища.
– Хаос!- Засмя се Неферет.- Това ще доведе до възпламеняване на нещо.
Мракът, който беше неин постоянен спътник, се плъзна по-близо, като се уви ласкаво около краката ѝ.
По време на пропусквателния режим преди час тя беше чула двама от нелепите приятели на Зоуи да си говорят. Изглежда, близначките Шоуни и Ерин се бяха скарали и това беше засегнало цялата група.
Неферет подсмръкна саркастично.
– Разбира се, че е така. Нито една от тях не е достатъчно силна, за да се справи сама. Те се сгушват заедно като овце, каквито са, и се опитват да останат в безопасност от вълка. Тя с удоволствие щеше да види как ще се разиграе тази малка драма.
– Може би трябва да се сприятеля с Ерин в момент на нужда. . . – размишляваше тя на глас.
Неферет се усмихна и отвори тежките кадифени завеси, които обикновено покриваха големия прозорец на личната ѝ стая от любопитните очи на училището. Тя отвори прозореца, като вдиша дълбоко от свежия, топъл бриз. Неферет затвори очи и отвори сетивата си. Тя усещаше във вятъра не само познатите миризми на тамян от храма и на току-що окосена зимна трева. Неферет отвори съзнанието си, за да вкуси ароматите на емоциите, които се носеха и издигаха от Дома на нощта и неговите обитатели.
Тя беше интуитивна в буквален и не толкова буквален смисъл. Понякога наистина можеше да чете мислите на хората. Понякога можеше само да усеща вкуса на емоциите. Ако тези емоции са достатъчно силни или умът на човека е достатъчно слаб, тя дори може да зърне умствени образи – картини на мислите, които живеят в ума.
По-лесно и беше, когато беше близо до човека, физически и емоционално. Но не беше невъзможно да пресееш нощта и да извлечеш нещо, особено в нощ, изпълнена с емоции, каквато беше тази.
Неферет се съсредоточи.
Да, тя усети вкуса на скръбта. Пресяваше я и разпознаваше баналната емоция у Шоуни и Деймиън и дори у Дракона, макар че вампирите винаги бяха по-трудни за разчитане от новаците или хората.
Мислите на Неферет се насочиха към хората. Опита се да вдиша Афродита – за да докосне дори малка частица емоция от момичето, но не успя. Афродита винаги е била толкова неразбираема за нея, колкото и Зоуи.
– Няма значение.- Тя потисна раздразнението си.- Тази вечер в дома ми има и други хора.- Неферет си помисли за Репхайм – помисли за силните линии на лицето му, които така ясно имитираха тези на баща му – помисли за увлечението, което го беше довело до човешката му форма…
Отново нищо.
Не можеше да открие Репхайм, макар да знаеше, че той трябва да е изпълнен с хиляди емоции. Толкова странно. Хората обикновено бяха толкова лесна плячка.
Хората . . .
Неферет се усмихна, като насочи вниманието си към един по-интересен човек. Каубоят – този, когото бе избрала толкова внимателно за бедната, скъпа, потисната Ленобия.
Какво беше казала господарката на конете, когато се бяха срещнали за първи път и Ленобия я беше сметнала за приятелка? Ах, Неферет си спомни. Говореха за човешките половинки и за това, че никоя от тях не е имала желание за такава. Неферет не беше признала, че от тях и се свива стомахът – че никога не би могла да позволи на човек да я докосне, без да му окаже насилие – никога повече. Вместо това тя просто слушаше как Ленобия се изповядва:
– Веднъж обичах едно човешко момче. Когато го загубих, почти загубих себе си. Не мога да позволя това да се повтори, затова предпочитам да стоя далеч от хората.
Неферет затвори очи, пое си дълбоко дъх и заби дългите си заострени нокти в дланта на лявата си ръка. Докато кръвта се надигаше, а после капеше, тя я предложи на търсещите сенки, мислейки за каубоя, който беше засадила в почвата на обсипаната с тор арена на Ленобия.
Дай ми тъмна сила. За да мога да видя емоциите му!
Болката в дланта ѝ беше нищо в сравнение с прилива на ледена сила, който получи. Неферет я овладя и я съсредоточи в конюшнята. Тя бе справедливо възнаградена. Усещаше топлината и състраданието на човешкия каубой – неговата радост и желание. А след това се засмя на глас, защото усети и болката и объркването му, заедно с отгласа на това, което можеше да бъде само разбитото сърце на Ленобия.
– Толкова е вкусно! Всичко върви според плановете ми.
Неферет отмахна по-агресивните нишки на Мрака и облиза раните по дланта си, като ги затвори.
– Това е всичко за сега. Почакайте за повече.- Тя се засмя на нежеланието им да спрат да се хранят от нея. Заповядваше им с лекота. Те знаят, че истинската ми вярност, истинската ми жертва е само за него – белия бик. Само мисълта за него – за величествената му сила – караше Неферет да тръпне от копнеж.
Той беше всичко, което трябва да бъде един бог или богиня; има много неща, които мога да науча от него.
Тогава Неферет го реши. Тя щеше да се извини на твърде любопитната Танатос и да напусне училището преди зазоряване. Трябваше да бъде с белия бик, трябваше да поеме още от силата му.
Тя затвори очи и вдиша нощта, оставяйки мисълта за нейния Съпруг, самия Мрак, да я ухажва. И за миг Неферет повярва, че е почти щастлива.
Тогава тя се намеси. Тя винаги се натрапваше.
– Сериозно, Шоуни, не можеш да останеш тук.
Устните на Неферет се повдигнаха подигравателно, тя отвори очи и погледна през прозореца към тротоара долу. Зоуи беше хванала чернокожото момиче за ръката и очевидно се опитваше да ѝ попречи да излезе на паркинга.
– Виж, опитах, но днес беше ад. Наистина ад. Затова ще отида да взема чантата, която опаковах от депото и оставих в автобуса, и ще се преместя в старата си стая в общежитието.
– Моля те, недей – каза Зоуи.
– Трябва да го направя. Ерин продължава да наранява чувствата ми отново и отново.- Неферет си помисли, че момичето е много близо до сълзите. Слабостта ѝ отвращаваше Тси Сгили.- И изобщо, какво значение има това?
– Има значение, защото ти си една от нас!- Неферет намрази искрената топлина в гласа на Зоуи.- Можеш да си ядосана на Ерин. Можеш дори да спреш да и бъдеш най-добра приятелка, но не можеш да позволиш целият ти живот да се взриви заради нея.
– Не съм аз тази, която се взривява. Това е тя – каза Шоуни.
– Тогава бъди по-добър човек. Бъди самата себеси и може би по този начин ще можеш да покажеш на Ерин как отново да ти бъде приятелка.
– Но не и моя близначка.- Шоуни говореше толкова тихо, че Неферет почти не я чуваше.- Не искам да бъда отново ничия Близначка. Просто искам да бъда себе си.- Зоуи се усмихна.
– Това е всичко, което ти трябва да бъдеш. Отиди в шести час и обещавам, че ще поговоря с Ерин. И двете все още сте част от нашия кръг, а това трябва да се брои за нещо.
Шоуни кимна бавно.
– Добре. Но само ако говориш с нея.
– Ще говоря.
Неферет отново се ухили, докато Зоуи прегръщаше чернокожото момиче, което започна да се връща по пътя си към основната сграда на училището. Тя очакваше Зоуи да върви с нея, но тя не го направи. Вместо това раменете на момичето се свиха и то разтри челото си, сякаш я болеше. Ако малката кучка не се бъркаше в делата на висшестоящите си, нямаше да има никакви грижи, помисли си Неферет, докато гледаше как Зоуи напуска пътеката и рита доста шумно една консервна кутия, която хората от службата за поддръжка на двора несъмнено бяха оставили след себе си. Представата за това, какво биха направили техните изхвърлени боклуци с припряната Гея, накара Неферет да се усмихне.
Кутията на Зоуи се стовари върху оголен корен на един от древните дъбове, които осейваха училищния двор. Голите зимни клони се разклатиха от поредния силен порив на топлия вятър и почти закриха погледа ми към Зоуи – ала сякаш се протягаха, за да я защитят, докато детето се навеждаше, за да вдигне кутията.
Да я защитят…
Очите на Неферет се разшириха. Ами ако Зоуи наистина има нужда от защита? Дърветата със сигурност нямаше да го направят – не и без досадното дете, което призоваваше силата земята. А Зоуи нямаше да знае, че трябва да извика стихията, ако внезапен порив на вятъра – внезапна злополука – доведе до счупване на клон и падане върху нея.
Зоуи нямаше да разбере какво се случва, докато не станеше твърде късно.
Без да помръдва, Неферет заби нокът в розовите прорези, които все още не бяха зараснали. Вдигна ръка нагоре, за да събере кръвта, и каза:
– Пий и се подчинявай клонът трябва да прави нещо повече от това да се люлее. Разкъсай го – счупи го – и го хвърли към земята. Смачкай я, рани я, убий момичето Зоуи.
Неферет се подготви за болката, която храненето с Мрак носеше със себе си, и се изненада, когато не усети нищо. Тя погледна от дървото към дланта си. Лепкавите пипала на Мрака трепереха и се виеха около нея, но не се хранеха.

„Това, което искаш, изкушава Съдбата.
За това жертвата трябва да е голяма.“

Пеещите думи се носеха из съзнанието на Неферет и тя разпозна в тях ехото на своя силен Съпруг.
– От какво се нуждаеш от мен? Каква жертва трябва да бъде тя?
Отговорът прозвуча в съзнанието на Неферет.

„Нейната жизнена сила изисква.
Жертвата да бъде равна на твоята заповед.“

Раздразнението изпълни Неферет. Зоуи винаги и създаваше проблеми! С огромно усилие Неферет смекчи тона си, за да не обиди с думите си своя Съпруг.
– Променям искането си да не я убива, би било най-добре. Да я уплаши, да я нарани. Но да оставите линията и на живот непрекъсната и чиста.
С мъчителен ритъм нишките на Мрака се спуснаха върху кръвта, която се бе събрала в ръката на Неферет. Тя не помръдна. Тя не извика.
Неферет се усмихна и посочи дървото.
– Моята кръв от мен за теб заповедта – така да бъде!
От прозореца на Неферет изригна мрак. Имитирайки вятъра, той се завъртя около клоните на могъщия дъб. Напълно запленена, Неферет наблюдаваше.
Зоуи беше вдигнала кутията и бавно се отдалечаваше от дървото към тротоара.
Но старият дъб беше огромен и момичето все още се намираше под короната му.
Като камшик пипалата на Мрака се увиха около най-ниско висящия клон на дървото. Чу се ужасен, прекрасен пукот! Клонът се счупи и се затъркаля надолу, докато Зоуи се взираше нагоре с широко отворени очи и уста в шок.
Въпреки казаното от Консултанта ѝ, за един прекрасен миг Неферет повярва, че Зоуи наистина ще бъде убита.
И тогава, съвсем неочаквано, на сцената се появи сребристо петно. Зоуи беше отблъсната от пътя и масивният клон се разби безвредно на земята. Докато Неферет гледаше невярващо, Аурокс и Зоуи започнаха бавно да се размотават от заплетеното кълбо, в което се бяха превърнали, когато той я беше спасил от инцидента.
Със звук на абсолютно отвращение Неферет се обърна от прозореца и затвори тежките завеси.
– Предай на моя Консорт, че казах, че е можел да я остави да се посини малко повече от това.- Тя заговори на извиващите се черни нишки, които бяха нейни постоянни спътници, знаейки, че те ще пренесат ако не действителните ѝ думи, то намерението им до белия бик.- Мисля, че кръвта ми струваше повече от едно падане, макар че виждам, че е било мъдро от негова страна да накара Аурокс да и се притече на помощ. Това ще накара съществото да изглежда още по-героично пред глупавите млади новаци.- Изумрудените очи на Неферет се разшириха, когато разбирането се проясни.- Какво вкусно усложнение, ако една от глупавите млади новаци, които смятат Аурокс за героичен, е самата Зоуи Редбърд!- Тъмнината се плисна в краката ѝ, когато тя излезе от стаята си и, усмихвайки се лукаво, отиде да намери Танатос.

Назад към част 30                                                               Напред към част 32

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *