Глава 11
Детска любов
Анамика промърмори бързо сбогом на Рен и помаха на Нилима, преди да тръгне към мен. Когато беше достатъчно близо, за да хване ръката ми, тя я погледна и след това вдигна поглед към мен. Наклонила глава, тя се вгледа в изражението ми и след това без да бърза докосна върховете на пръстите си до моите и плъзна длан по ръката ми. Въпреки че кипях отвътре, не показвах нищо на повърхността.
Хванах ръката ѝ, приближих я до себе си и започнах да танцувам с нея. Ударният ритъм отразяваше настроението ми. Ана можеше, когато се докосваше до мен, чрез връзката ни, да прочете мислите ми, но тя се въздържа. Тя успокои звяра в мене, но все още не беше достатъчно, за да се успокоя напълно.
Когато музиката се промени в бавен танц, аз стоях там и скърцах със зъби. Ана се обърна да наблюдава другите двойки и след това пристъпи по-близо до мен. Усещах топлината, която се излъчваше от нея и кръвта ми завря. Тя плъзна ръце около врата ми и автоматично започнахме да се движим в ритъма на музиката.
Притиснах я силно към себе си и когато тя ахна, разхлабих хватката си и леко поставих ръце върху голия й кръст. Усещането на меката й кожа ме отвлече от гнева, но кръвта ми все още кипеше.
– Какво не е наред? – Промърмори тя в ухото ми. Когато не отговорих, тя настоя: – Келси ли си видял?
– Не – промърморих. Дългата й коса гъделичкаше китките ми. Погледнах към плажа и видях Рен да танцува с Ранди, блондинката, която бе довел на борда на кораба, за да докаже на Келси, че продължава напред. От другата страна на плажа видях една малка фигура и разбрах, че това е Келс, тръгнала обратно към кораба.
Беше видяла Рен с всички жени и това, което беше направил, бе разбило сърцето й.
На следващата сутрин Келси щеше да ме покани на среща. Тя щеше да подстриже косата си и щяхме да вечеряме заедно и тя щеше да изглежда невероятно и… нямаше значение. Все пак отново щеше да се окаже с Рен.
Винаги беше Рен. Брат ми щеше да ми отнеме Келси. Вероятно щеше да получи и Йесубай. Имаше Ранди, която го беше хванала яростно, а очите й блестяха решително. Нилима, също можеше да е с Рен, ако се интересуваше. А сега и Ана. Танцът й с Рен беше последната капка.
Да я видя да докосва ръката му беше прекалено. Ана нямаше да си падне по него, както всички останали. Няма да го позволя. Ръката й принадлежеше на моята ръка, не на неговата. Аз бях нейният тигър. Рен я изостави, за да избяга с Келси. Той я остави сама. Аз бях този, който остана. Ако някой заслужаваше отдадеността на Ана, това бях аз. Вратът ми се стегна, когато погледнах Рен с изключителна ревност. Рен имаше своя харем, а аз нямах нищо. Нямах никого.
Дори не и това извинение за брат. Беше ме изоставил, както беше изоставил богинята.
Ана хвана ръката ми и я дръпна. Извърнах поглед от Рен и я последвах като зомби. Отдалечихме се от партито, достатъчно далече, за да се почувстваме сами, но и все още достатъчно близо, за да чуваме музиката. Бриз нахлуваше от океана и повдигна шала от тялото й. Изръмжах тихо и дръпнах плата около нея отново, но това не помогна да скрие извивките й.
Тя отметна ръцете ми и ме изненада, като отново обви ръце около врата ми. Докато тя бавно се люлееше в ритъма на музиката, аз се движех с нея, но бях един съкрушен, разбит, скърбящ мъж. Когато спря и докосна с длан врата ми, тя ми заговори мислено.
„Какво има, Сохан?“
Хареса ми, че ме пита, а не да разбере сама, чрез връзката ни.
Мислено отговорих:
„Това… това е просто Рен. Той… Чакай. Откъде знаеш това име?“ – Попитах. – „Само майка ми ме наричаше Сохан.“
Очите й се отклониха виновно от моите.
„Аз… Посетих семейството ти, когато ти беше малко момче.“
– Какво? – Казах на глас, отстъпвайки крачка назад.
– Шшшт – изсъска тя. След това мислено, добави: – „Рен има силен слух. Може да ни чуе дори оттук.“
„Кога си посетила семейството ми?“ – Настоях. – „Къде?“
„Ти беше на около дванадесет години.“
„Не помня това.“
„Не помниш, защото аз ти изтрих спомените.“
Спряхме да танцуваме, защото замръзнах. Знаех, че такова нещо е възможно. Бях го правил и аз. На Келси и на Рен. Идеята, че Ана е използвала силата на амулета по същия начин с мен, не ми хареса.
„Изтрила си спомените ми?“ – Попитах и ме побиха тръпки.
„Да. Страхувах се, че ще променят бъдещето ти, ако ги оставя.“
„И това е било само тогава?“
Тя не отговори веднага и тези секунди ми се сториха твърде дълги.
„Да.“
Ако беше излъгала, щях да го усетя чрез нашата връзка. Дори сега усещах електрическите заряди, когато тя ме докосваше. Беше едновременно вълнуващо, успокояващо и интимно по някакъв начин. Споменът за ръката й, която лежи върху ръката на Рен, предизвика горчив вкус в устата ми.
Беше ли усетила същата искра, когато докосна и него? Дали космическата връзка се е пресякла? Той изглежда не беше усетил, но всички момичета вероятно усещаха особена тръпка, когато докосваха брат ми. Като оставих настрана ревността си, хванах я за раменете.
„Тогава върни спомените ми сега, Ана. Покажи ми какво си видяла.“
Тя въздъхна и кимна. Ръцете ми се смъкнаха към извивката на талията й. Кожата й беше топла и мека. Почти без да искам я придърпах по-близо. Тя вдигна ръце към лицето ми и докосна върховете на пръстите си до слепоочията ми. Зелените очи на Ана пронизаха моите и аз се изгубих в тези басейни. Само за секунда умът ми се опита да я отблъсне, но нейното умствено докосване беше толкова нежно, колкото и физическото й и открих, че не мога да устоя.
Затворих очи, докато тя преглеждаше спомените ми и тогава намери това, което търсеше. Нежно дръпна и воалът се вдигна, разкривайки нещо магическо. Спомних си нейната усмивка повече от всичко друго. Зъбите й блестяха на слънчевата светлина като перли. Никога не бях виждал Ана да се усмихва така. Беше толкова красива и прекрасна. Моето младо аз я мислеше за най-красивата жена в цяла Индия.
Спомените се върнаха бавно, падайки като есенни листа, въртящи се във въздуха. Внимателно наблюдавах разгръщането на всеки един от тях. Стиснах по-здраво кръста й и чух ахването й, но тя остана неподвижна, докато разкриваше части от живота ми, които беше скрила от мен.
Ана се появи от нищото. Пътуваше сама. Носеше своя лък, беше облечена със зелената си ловна рокля и беше топло посрещната в нашето кралство. Ана беше разказала сложна история за пътуването си и въпреки че всички бяха изумени, че е пътувала сама и не е била нападната, родителите ми я бяха прегърнали и я приеха с добре дошла в дома си, особено когато тя твърдеше, че е далечна роднина на баща ми – пра-племенница на неговия отчужден брат.
Всъщност нямаше значение коя е тя. Родителите ми бяха от типа хора, които посрещаха непознати толкова сърдечно, колкото и такива от семейството, така че Ана получи храна на нашата маса, слуги, които да се грижат за нуждите й, и й казаха, че може да остане колкото иска. Тя с готовност прие тяхното гостоприемство и в замяна им даде малък скъпоценен камък, който бе донесла със себе си. Това беше нещо, което разпознах. Кадам го беше донесъл със себе си, когато избягахме от Локеш години по-късно. Дори и сега вероятно е в семейния трезор. Той никога не го беше използвал. Дори и в опитите си да спаси Рен.
Ана бързо стана любимка на всички, включително и на майка ми и Кадам. Гледах как майка ми тренира с Ана и бях поразен от жената-воин с цялото очарование на юноша. Беше казала, че ще остане само за няколко дни, но се беше задържала цяла седмица. Дълга, незабравима седмица, особено за едно дванадесетгодишно момче.
Това, което ме впечатли още повече, беше, че тя до голяма степен пренебрегваше Рен. Брат ми бързо беше израснал както на чар, така и на ръст и беше станал любимец в домакинството на Раджарам. Той беше начетен и разказваше най-интересните истории. Чувствах се тъп и безполезен покрай него. На тази възраст той беше поне един фут по-висок от мен и вече опитен ездач. Баща ми често го търсеше било за тренировки, или за четене на дълги и досадни документи. Той твърдеше, че Рен може да накара и най-скучните свитъци да звучат интересно.
Но тогава дойде Ана. Тя беше невероятна, красива и завладяваща и нещо повече, Ана търсеше мен вместо брат ми. Въпреки че й беше предложено почетно място на масата за вечеря между баща ми и Рен, тя предпочете да седне до мен, в другия край на масата. Научих я на таен код, който бях разработил, като почуквах по масата, и си предавахме шеги по време на вечерята. След като издрънчах шумно с лъжицата си, спечелвайки неодобрението на баща ми, тя вдигна своята и направи същото. И двамата започнахме да удряме в кратък ритъм по чиниите си. Майка ми се изкикоти от другата страна на масата, докато баща ми сбърчи вежди.
Когато излязох на тренировка с Кадам, тя ме попита дали може да дойде да гледа и да ми даде насоки. Беше неудобно. Особено когато Рен поразяваше целта по-често. Исках да го победя в нещо, особено когато Ана наблюдаваше. След като пропусках мишената отново и отново, тя се наведе така, че само аз да чувам и обеща да ми покаже най-ценното си оръжие, лък, който никога не пропуска, и каза, че ще ми позволи да стрелям с него.
Събудих се рано на следващата сутрин, за да се срещна с нея и тя извади оръжието. Възхитих се на майсторската му изработка, а когато изстрелвах стрела след стрела, без да пропускам целта, тя стоеше зад мен и ме учеше как да се прицелвам. Дванадесетгодишното ми аз потрепери, когато ме докосна, и осъзнах, че съм почувствал връзка с нея още тогава. Само след няколко дни вече бях наполовина влюбен в нея.
Тогава тя взе стария ми лък, прицели се и стреля. Уцели центъра с перфектна прецизност и когато свърши, знаех, че съм изгубен от нейния чар.
– Никога не трябва да разчиташ на нещо или на някого, освен на себе си – беше казала тя, докато събираше стрелите. – Оръжията могат да те провалят.
– Дори магическите? – Попитах.
– Дори магическите – увери ме тя. – Хората могат да те измамят или да те предадат. Доверявай се на ума и на ръката си. Преди всичко помни, че борбата носи сила. А силата на сърцето, ума и духа, определя човека.
Представях си, че тя вече ме вижда като мъж. Думите й поразиха младото ми сърце с такава сила, че се заклех да ги помня завинаги. Гърдите ми се издуха и дълбокото желание да стана мъжът, какъвто тя описа, ме изпълни.
След това всеки свободен момент прекарвах в нейната компания. Носех й цветя. Радвах я с истории за моите скромни постижения. Да видя усмивката й беше всичко, за което копнеех.
Аз бях този, който я помоли да ме нарича Сохан. Беше нещо специално. Тайна, която споделяхме. Показах й всичките си любими места – фонтана, мястото в конюшнята, което винаги беше по-хладно от всеки друг ъгъл, нишата зад трона на баща ми, достатъчно голяма, за да се скрие в нея. Говорих с нея с часове за детски неща, докато изчетквах коня си и лъсках бронята си и бях изключително доволен, когато тя искаше да ми помогне.
Ходехме заедно на дълги разходки, играехме игри и яздехме коне. Беше свободна и спокойна с мен по начин, по който не беше сега, когато бях възрастен. Винаги е била добра с децата. Строга, но мила и привързана.
Понякога майка ми или Кадам, или дори Рен идваха с нас в нашите приключения, но винаги ревнувах, когато тя обръщаше очи към тях. Исках я само за себе си. Тя беше моя. Бях я поискал и те не можаха да я имат.
Когато, една сутрин, тя обяви че си тръгва, се задавих с храната си. Горчиви сълзи потекоха от очите ми и рязко напуснах масата. Не знам какво очаквах. Беше казала, че ще остане само за кратко. Стомахът ми се сви, сякаш бях ял киселина за вечеря.
Когато по-късно ме намери, нацупен в конюшнята, тя ме попита защо съм толкова разстроен.
– Не искам да си тръгваш – казах аз със стиснати юмруци и момчешки гняв на лицето ми. Остри бодли пробождаха сърцето ми и когато тя се наведе и докосна с пръст носа ми, избухнах в сълзи.
– Сохан – каза тя. – Войнът плаче ли за жена?
Бях изтрил сълзите от горещите си бузи.
– Ако я обича – настоях аз. – Майка ми така казва.
Тя ме награди с една от красивите си усмивки.
– Предполагам, че е вярно – съгласи се тя и след това попита – Значи… значи мислиш, че ме обичаш?
– Да – казах, кимайки енергично.
Очите й блестяха от собствените й сълзи. Почти можех да видя тайните, които се крият в тях, заплашващи да се разлеят.
Устата на Ана се изви нагоре.
– А какво знае едно момче за любовта? – Попита тя.
Тя се изправи, сякаш искаше да си тръгне, и аз смело обвих ръце около кръста й.
– Не си тръгвай – помолих аз. – Ти ще ме научиш – предложих аз. – Научи ме да те обичам.
Отначало тя се стегна, но след това се отпусна и разроши косата ми, преди да ме обвие с ръце и да ме погали по гърба. Никога преди не бях обичал нещо или някой така, както я бях обикнал в този момент. Дори и котето, с което спях. Дори и откраднати моменти с майка ми. Дори и печените сладкиши, които изнасях тайно от кухнята. Не разбирах какво искам от нея. Не точно. Но знаех, че бих направил всичко, за да я задържа.
– Ще ти кажа една тайна, Сохан – каза тя с нежен глас.
Подсмърчайки, вдигнах обляното си в сълзи лице, за да я погледна.
– Каква? – Попитах.
– Единствената причина, поради която дойдох тук, беше да те видя.
Устата ми се отвори.
– Защо? – Попитах.
– Дойдох, защото някой ден, когато станеш мъж, силен и мощен, ще бъдем заедно. Ще се биеш на моя страна. Ти ще бъдеш моят герой. Мислех, че идването тук ще ми помогне да те разбера по-добре.
– Мога да го направя и сега – заклех се. – Позволи ми да дойда с теб!
Тя ме потупа по бузата.
– Още не си готов. Обещавам ти обаче, че ще се видим отново някой ден. Сигурна съм в това.
Очите ми се избистриха и бях изпълнен с решителност. В този момент имах чувството, че съм пораснал до пълния си ръст и съм направил първата крачка през прага към мъжеството. Хванах ръката й и я притиснах към челото си, като се поклоних над нея.
– Тогава ще се подготвя – заклех се – да бъда готов, когато имаш нужда от мен.
Анамика кимна, около великолепната й коса имаше ореол от залязващото слънце.
– Благодаря ти – каза тя. – Даде ми много неща за размисъл. – Гласът й беше станал звънтящ, подобен на звук от камбана, от който ме побиха тръпки по гърба. Беше красиво и странно, като бълбукането на ручей.
Тя се наведе по-близо и дъхът ми спря в дробовете, когато ме целуна по бузата. Беше нежно и младото ми сърце биеше лудо. Чувствах се пиян, докато стоях в светлината на нейното присъствие, слънцето зад нея ме заслепяваше. Тогава нещо се случи. Съзнанието ми се разбърка, като облаците, които се плъзгаха по небето, закривайки светлината.
Полъхна бриз през косата ми и аз вдишах. Ароматът на рози и жасмин се носеше около мен и въпреки това знаех, че не стоя в градината на майка ми. Откъде идваше? Завъртях се бавно в кръг, чудейки се защо стоя тук и защо лицето ми е мокро. Мъчих се да си спомня, но беше като да се опитвам да блокирам връхлитащ слон. Беше невъзможна задача.
Нещо не беше наред. Нещо липсваше. Просто не можех да си спомня какво. Попитах майка ми за това, но тя не можа да ми помогне. Имаше някаква тъга в сърцето ми, въпреки че не можех да разбера защо. Единственото нещо, което беше останало с мен след като тя си отиде, беше копнежът, копнежът по нещо или някого. Беше изтрила посещението си от всичките ни спомени.
Бавно се върнах на себе си, след като вплетох върнатите спомени в съзнанието си. Отворих очи и премигнах няколко пъти. Намръщих се. Лицето на Анамика не беше това, което помнех. Обхванах лицето й с ръка и казах:
– Промени се. Искам да те видя истински.
Тя повдигна брадичка и затвори очи. Устата й се движеше леко, докато тя мърмореше нежни думи към Божествения шал. Усетих как шепотът на нишките се движи около двама ни. Докато гледах как шалът върши работата си, забелязах всяка малка промяна – формата и цвета на очите й, дължината на стегнатите й ръце, текстурата на косата й, която се допираше до ръката ми – и се възхитих, докато богинята, жената, която съм познавал като момче, се разкриваше сантиметър по сантиметър.
Когато тъканта се слегна, тя отвори зелените си очи.
– Ана – казах с възхитен шепот. Нежно погалих с палеца си скулата й и усетих изтръпването на нашата връзка да ме пронизва, докато тя си поемаше въздух.
Въпреки че все още бях аз и тя беше същата жена, която винаги е била, имах чувството, че я виждам отново, през очите на момчето, което бях преди толкова много време.
Като обожаващ младеж със замечтани очи си бях представял как я прегръщам, докосвам косата й и я хващам за ръка, докато отивахме на приключения, но реалността да я държа в ръцете си, беше нещо съвсем съвсем различно. Осъзнавах, че сега съм мъж, който е на равна нога, поне толкова, колкото човек може да бъде, с една богиня. Протегнах се да проследя линията на косата й и хванах няколко копринени кичура между пръстите си.
Бавно плъзнах пръстите си надолу и тогава очите ми се преместиха неканени към устата й, когато тя я облиза. Сърцето ми се разтуптя, когато ръцете й се спуснаха към гърдите ми. Исках да я целуна. Всичко в ума и сърцето ми крещеше да я грабна в ръцете си и да целуна устните й. Да я притисна към себе си и да я направя част от мен. Ана беше моя. Рен никога, никога не би я отнел от мен, извика предизвикателното, гордо момчето в мен. Тръпка премина по гърба ми, когато си представих как се изгубвам в нейната прегръдка.
За един дълъг момент очите ни бяха заключени. Дишането ни беше плитко и пулсът ни ускорен. Всеки инстинкт ми казваше, че тя също искаше тази близост толкова отчаяно, колкото и аз. Че тя може би е отговорът на всичко.
Причината за всичко. Човекът, когото чаках.
Вместо това направих крачка назад, опитвайки се да се отърся от спомените за искреното момче, което някога съм бил, и да си напомня за тази Ана, която бях опознал сега. Тя не приемаше много добре ухажванията и бях си обещал никога повече да не се опитвам да я целуна. Нещо като киселина проникна в корема ми, докато овладявах емоционалния прилив, който ме беше разтърсил. Имах нужда от време, за да подредя всичките си противоречиви чувства и спомени.
– Благодаря ти – казах и хванах ръцете й, все още притиснати към гърдите ми.
Бавно вдигнах едната към устните си и целунах дланта й по целомъдрен, почтителен начин.
– Радвам се, че си върнах спомените.
Когато пуснах ръката й и се отдръпнах, тя се приближи към мен с изражение на объркване на лицето си.
– Не си ли ми ядосан? – Попита тя, като постави ръка върху рамото ми.
– Защо да се ядосвам? – Попитах аз, отдръпнах се настрани и се отдалечих от партито, за да можем да си тръгнем.
– Мислех, че ще се възмутиш от факта, че съм изтрила спомените ти – каза тя, вървейки зад мен.
Обръщайки се назад, свих леко рамене.
– Ти си направила това, което е трябвало. Това, което не разбирам, е защото си била там. Каза, че искаш да ме опознаеш по-добре. Открили това, което търсеше?
– Да – каза тя и след това поклати глава. – Не. Не точно.
– Какво още искаш да знаеш? – Вървейки се обърнах към нея с протегнати ръце. – Аз съм отворена книга, Ана. Всичко, което трябва да направиш, е да попиташ.
Широко й се усмихнах, после се обърнах и побягнах, чувствайки се удовлетворен, когато чух тихите й стъпки по пясъка зад мен. Отне й само момент да се изравни с мен и аз казах:
– Искаш ли да се състезаваме?
– Да се състезаваме? – Попита тя. – Каква е целта?
– Да се забавляваме. Мисли за това като за спаринг. Да тестваш себе си. Освен ако не се страхуваш, че тигърът ще те победи.
– Никой мъж не може да ме победи – надуто обяви тя.
– Ще видим – казах аз и веднага удвоих скоростта си.
Първоначално печелих. Препуснах надолу по плажа, краката ми едва докосваха мокрия пясък, а след това чух сумтене и с крайчеца на окото си видях дълги крака, които тичаха след мен и започнаха да намаляват преднината ми. След като тя се изравни с мен, забавих леко и я оставих да ме задмине. Нещо в мен оживя. Въпреки че носех човешката си кожа, тигърът искаше да играе. Хукнах след нея с ръмжене в гърлото ми.
Можех да направя същото, за да я победя, което бях направил с Рен в друго време и на друго място. Дългата коса на Ана се развяваше зад нея и щеше да е лесно да я хвана с ръка и да я дръпна, но тази идея можеше да доведе до това да се удари в мен, което от своя страна щеше да ни събори на пясъка в плетеница от крайници.
Тя погледна назад и на лицето й грейна възхитена усмивка, когато видя колко много изоставам. Умът ми отново се върна към надбягването с Рен на един съвсем различен плаж и как бях поискал целувка от Келс като награда. Не бях договарял нищо с Ана преди състезанието с нея, но идеята за подобна награда, ако съм победител, ме ободри.
Удвоявайки усилията си, продължих да тичам след нея и когато стана ясно, че тя ще спечели, се изневерих. В една секунда бях Сохан Кишан Раджарам, а в следващата бях Деймън, черният тигър, спътник на богиня. В тигърската си форма препуснах надолу по плажа, изяждайки краткото разстояние, което ни разделяше.
Накрая я изпреварих и изскочих в пространството пред нея. Тя извика, опитвайки се да се спре, преди да се блъсне в мен, но накрая падна върху мен и се претърколи в пясъка. Притеснен, отидох до нея и я побутнах с носа си, докато раменете й се тресяха.
„Ана“ – казах й наум – „добре ли си?“
Треперенето й стана по-силно, а след това тя бързо се обърна към мен и хвърли шепа пясък към мен. След като го отърсих, разбрах, че се смее, а не плаче, и смехът й беше невероятен. Беше като камбанен звън щастлив и безгрижен.
Ръмжейки закачливо, приклекнах с подвита опашка и се нахвърлих върху нея, като внимавах да не се приземя върху тялото й. Тя изпищя и вдигна ръце, но беше твърде късно. Попаднала между лапите ми, аз се наведох и облизах бузата й, оставяйки мокра следа.
– Кишан! – Извика тя, бършейки лицето си със стиснатия си юмрук. – Това беше отвратително!
Наведох се, сякаш исках да го направя отново, а тя изпищя и завъртя глава настрани, смеейки се и опитвайки се да осуети усилията ми. Когато се опита да се измъкне, аз приклекнах, натоварвайки я с толкова тежест, колкото мислех, че може да издържи. Тя ме удряше с ръка по раменете ми, молейки ме да стана, оплаквайки се, че не може да диша. Наместих се само колкото да се уверя, че не и тежа, но тя все още беше в капан.
Когато спря да се бори, аз изпъшках, преместих се и легнах на една страна. Пясък беше полепнал по козината ми и се беше натрупал между ноктите ми, но не ме интересуваше.
Тя легна на пясъка, протегна ръце и крака и изпусна дълбока въздишка. Въпреки че беше променила вида си, тя все още носеше зелените бански. Шала, с който беше покрита, се беше събрал под нея и на лицето й имаше доволна усмивка. Беше странно да я наблюдавам сега, когато старите ми спомени се смесват с новите. Като момче съм бил влюбен в нея.
Ако я бях срещнал преди Йесубай, преди Келси… но не стана така. Беше толкова объркващо. Все още обичах Келси. Нали? Бях и верен. Никога не съм бил от типа мъже, които търсят различни жени. Исках само една жена, която да обичам. Една, която да бъде изцяло моя. Моята половинка, която да бъде също толкова отдадена на мен, колкото и аз на нея. Надявах се, че Келси ще бъде това момиче.
Надникнах към богинята с полузатворено око и успокоих мислите си, което ми се отдаваше много по-лесно като тигър, отколкото като човек, и просто се насладих на момента. Шумът на вълните ме приспиваше, а земният мирис на близката трева, смесен с уханието на жената до мен, беше опияняващ. Ана се обърна към мен, подпъхна ръка под главата си, а другата протегна към мен.
Тя зарови пръсти във врата ми и започна да ме гали. Останахме така дълго време, просто се гледахме в очите и усещахме силата на връзката ни. Луната изгря над вълните и пясъкът блесна в руменината на лунната светлина. Лек ветрец целуваше козината ми, носейки със себе си аромата на дърветата, цветята и океана. Ако раят съществуваше, значи бях в него, помислих си. Липсваше само едно нещо.
Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което усетих, беше, че Анамика ме разтърси.
– Сохан – каза тя. – Сохан – повтори малко по-силно.
– Какво? Какво има? – Измърморих, като напълних устата си с пясък. Премигнах и се втренчих в блестящите зърна, покриващи ръката ми. Докато съм спал, съм се върнал в човешка форма. Това никога преди не ми се беше случвало. Идеята, че може да се случи без мое знание, ме накара да се почувствам малко неудобно.
Седнах, краката ми бяха протегнати срещу нейните, и видях, че Ана е увита в одеяло. Сигурно си е направила такова с помощта на шала, докато съм спал. Слънцето тъкмо надничаше над хоризонта. Бяхме спали цяла нощ на плажа. Стомахът ми изкъркори.
– Има ли нещо? – Попитах. – Някой има нужда от теб ли?
Тя повдигна краката си и ги обгърна с ръце.
– Няма нищо належащо. Събудих те, защото хъркаш. – Каза с усмивка Ана.
Ударих рамото й с моето.
– Аз не хъркам, Ана – казах и се усмихнах в отговор.
– О, хъркаш. Звучиш като мечка.
– Е, тогава ти звучиш като дракон.
– Дракон?
– Да, а те са най-лошите от всички.
– Не мисля така, Сохан. Моят тигър е най-лошият от всички.
– Твоят тигър? – Казах, дразнейки я. – Кога точно станах твой?
Усмивката й помръкна и аз съжалявах, че шегите ни взеха такъв обрат. Опитвайки се да пренебрегна напрежението, станах на крака и й подадох ръка.
– Тъй като аз очевидно съм твоят тигър – казах аз – предлагам да ме нахраниш, преди да реша да ти отхапя едната ръка. Гладен съм. – Стискайки ръката й, сякаш размислях от къде да започна, добавих: – Като се замисля, по-добре да изям крака ти. Твоят крак ще ме държи сит по-дълго време.
Задържах ръката й в моята, след като тя стана, и бях доволен да видя как бузите й се озаряват руменина.
– Тогава може би ще трябва да сложа задушена тигрова опашка в менюто като отмъщение – каза тя, докато аз безсрамно оглеждах дългите й крака. – Така е справедливо.
Хванах ръката й с моята и я отведох далеч от океана до границата на дърветата.
– Тигровата опашка би осигурила много малко храна. Ще ти трябва голямо парче месо. – Ударих се по гърдите, издувайки ги умишлено.
Тя ме ръгна в ребрата и стисна устни.
– Страхувам се, че месото на гърдите ти ще бъде твърде мускулесто и жилаво за моя вкус. Може би, ако го изпека на огън, ще стане за ядене.
Небрежно се шегувахме един с друг, докато си проправяхме път между дърветата. След това, когато тя хвана Огненото въже, докоснах ръката й, за да я спра.
– Ана? – Казах.
– Да, Сохан?
– Къде искаш да отидеш?
Тя направи пауза, обмисляйки, и след това каза:
– Аз… вярвам, че съм готова да се погрижа за следващата задача в списъка на Кадам. Това е, ако и ти си съгласен – добави тя, като ме погледна през дългите си мигли.
– Значи си съгласна Сунил и Нилима да бъдат заедно?
– Да. Нилима е добър избор за Сунил.
– Съгласен съм – казах аз и я изчаках да зададе следващия въпрос, този, който крещеше да бъде зададен, но тя не го направи.
Забивайки крака си в пясъка, се чудех дали съм готов да продължа напред, както тя прави. Ана ме изчака търпеливо и тихо да кажа нещо. Тишината не я притесняваше, което беше още едно нещо, което ми харесваше в нея. Вместо да се чувствам притиснат, почувствах спокойствието, което идваше със знанието, че тя напълно ме подкрепя. Каквото и да кажех след това, тя щеше да го приеме. Мълчахме още един дълъг момент.
– Мисля – казах накрая – мисля, че съм готов да те последвам до следващото място.
Тя сложи ръка на моятаи и каза:
– Все още не е наложгително да го направим. Ако искаш да продължиш да изследваш чувствата си, има време.
Обхванах с ръката си нейната и я стиснах леко.
– Благодаря ти.
Ана се усмихна топло и щракна с пръсти. Появи се кожената чанта.
– Как го направи това? – Попитах.
Тя сви рамене.
– Просто потърсих къде е във времето и пространството и го привлякох към себе си. Когато нещо принадлежи на богинята Дурга, то я търси естествено.
Докато тя изваждаше списъка от чантата си и разглеждаше следващата точка, аз се замислих върху думите й и се зачудих дали нейният тигър също би бил естествено привлечен от нея. Не бях сигурен дали тази идея ми харесва или не. Въпреки това, докато очите ми отново се плъзгаха бавно по босите й крака, трябваше да призная, че има много по-лоши наказания от това да си обвързан с жена като нея.
Ана замахна с Огненото въже. Появиха се пламъци, запукаха и заискриха и се отвори портал. Тя протегна ръка и аз я хванах. След това заедно прескочихме.
Назад към част 12 Напред към част 14
