Глава 14
Нарушители
Присгнахме в нашето време на поляната до нашия планински дом. Оставих я и след това рязко се обърнах, крачейки към вратите. Младото момче, което беше изпратила преди, се втурна точно когато влизах. Той се отдръпна от мен, когато видя лицето ми, както и по-възрастният слуга. Синг-Синг тичаше, заобикаляйки ме широко, за да поздрави своята богиня, докато аз влязох в коридора и затръшнах силно вратата след себе си.
Когато стигнах до стаята си, тази, която рядко използвах, започнах да крача ядосано и след това, усещайки че не мога да се успокоя, се насочих надолу по дългите стълби към тайния проход, който водеше навън. Взимах стъпалата по няколко наведнъж и когато стигнах до дъното, безразсъдно оставих входа на коридора отворен и веднага се промених в тигър.
Хукнах към гората, без да обръщам внимание дали някой ще ме види, и се промъкнах сред дърветата. Намерих един гниещ пън и го започнах да го разкъсвам с нокти и зъби, докато той не стана на трески. Все още ядосан, започнах да преследвам стадо животни, щраках със зъби и замахвах с нокти по краката им, без да се опитвам да сваля нито едно, а просто се опитвах да предизвикам колкото се може повече хаос.
Когато дъхът ми започна да излиза тежко и езикът ми висеше от устата, влязох по-навътре в гората, докато открих тъмна котловина близо до поток. Отпих дълбоко, оставяйки студената вода да охлади пулсиращата в главата ми кръв, след което пропълзях в една хралупа и се свих, слагайки глава на лапите си.
Трябва да съм заспал, защото луната беше изгряла, когато някакъв звук ме предупреди. Неподвижен, очите ми се отвориха рязко и огледах гората. Чу се звук и усетих аромата на жасмин. Опашката ми трепна, когато всичко в мен оживя и вдигнах глава. Препозиционирайки тялото си, зачаках. Носът ми се сбръчка, а мустаците ми се повдигнаха в тихо ръмжене.
Натрапникът се приближи по-близо, а стъпките й едва издаваха звук.
Когато беше точно на правилното място, аз изскочих от скривалището си и се втурнах. В точния момент скочих във въздуха, извадих нокти и отворих челюсти, призрак на смъртта, тъмен като нощта. Жертвата ми не избяга.
Не крещеше. Вместо това тя обърна зелените си очи към мен, изражението й беше примирено и отвори ръце, за да посрещне атаката.
Опитът да спра инерцията ми беше невъзможен. Все пак направих опит и вероятно само съм влошил положението. Цялата тежест на тигровото ми тяло я удари с достатъчно сила, за да й счупи костите. Извъртях се, навеждайки глава, за да не се забият зъбите ми, и прибрах ноктите си. Но не беше достатъчно. Тялото ми се удари в земята и се претърколи. Усетих как ръцете й ме обгръщат и осъзнах, че се търкаляме заедно.
Спряхме, когато гърбът ми се удари грубо в едно дърво. Опашката ми беше единственото нещо, което не ме болеше, но знаех, че тя ще бъде много по-зле. Опитах се да се отдръпна, но бях приклещен между нея и дървото и не исках да я нараня по-лошо, отколкото е. С ръката й на ребрата ми отворих връзката си с нея, за да преценя щетите и с радост открих, че е натъртена, но няма нищо счупено, въпреки че имаше жестока драскотина от ноктите ми на бедрото си.
– Добре съм – каза тя на глас, когато изскимтях дрезгаво. Тя вдигна ръка към лицето ми и погали козината ми. – Прав си да ми се сърдиш, Сохан – каза тя. – Не те обвинявам, че ме нападна. – Въздъхна, отмести се и аз се претърколих по корем, изучавайки я, докато тя използва шала, за да превърже раната на бедрото си. Беше дълбока и кървеше силно, но щом материалът на шала я докосна, кървенето се забави, докато спря.
Сега, когато знаех, че не е непоправимо наранена, гневът ми се върна.
Това, което беше направила, беше жестоко и изпълнено с омраза и въпреки това знаех, че тя не е такава. Нейните действия предизвикаха противоричиви чувства в мен и колкото и да се опитвах, не можах да намеря начин да оправдая онова, което бе позволила да се случи. Едно момче беше мъртво заради нея и тя беше упражнила властта си над мен по такъв начин, че не бях в състояние да я спра.
Изправих се и започнах да я обикалям. Сбърчвайки носа си, изсъсках и изръмжах, намалявайки разстоянието между нас, докато кръжах. Знаех, че това не е джентълменско и сигурна я плашеше да бъде притисната в ъгъла от такъв тигър. Келси никога не би ми простила такава проява. Но Ана седеше там, безгрижно като ме наблюдаваше и захапа долната си устна между зъбите си, единственият знак, че действията ми я безпокояха.
Накрая скочих, приземих се точно пред нея и изревах достатъчно силно, за да спукам тъпанчетата й. Тишината, която настъпи след това, беше толкова огромна, колкото и рева преди това. Тя не помръдна. Не се защити. Тя дори не трепна, което беше или знак, че има абсолютно доверие в мен, или по-унизителното, че не се страхува от мен.
Докато се взирах в нея, носът ми трепна и разбрах, че плаче. Великата богиня Дурга беше свела глава, дългата й коса скриваше лицето й, докато плачеше тихо. Ако не бях усетил аромата на сол от пресните й сълзи, може би дори нямаше да разбера. Никога през дългия си живот не бях виждал момиче да плаче по такъв начин.
Нишката, която ме свързваше с нея, ме дръпна силно. Седнах бързо и просто се вгледах в нея. Когато Келси плачеше, това беше нещо диво. Беше скръб с лилави синини отвътре и червена ярост отвън – и заплетени възли от чувства. Емоциите ѝ бушуваха по такъв начин, че беше трудно да я овладееш и да се опиташ да я успокоиш. След това тя се оказваше напълно изтощена и спеше дванадесет часа.
При Анамика сълзите ѝ бяха почти като призрачни. Позволяваше само малък намек за чувствата ѝ да излезе наяве. Напомняше ми за сълзите на воина – почти нещо срамно, скрито, което се случва в тъмното край лагерния огън. Сълзите, които мокрят одеялата, в които воините се завиват след уморителна, смъртоносна битка.
Ако не беше връзката, която имах с нея, тази, която все още беше отворена между нас, когато преценявах дали не съм я наранил в гнева си, може би щях да се чудя дали изобщо е разстроена. Мокрите пътечки по бузите ѝ можеха да са отблясък от лунната светлина.
Беше толкова контролирана. Толкова сдържана в мъката си. Но тя тъгуваше. Всъщност тя почти се давеше в нея. Чух гръм някъде отгоре и светкавица удари дърво в гората.
Не исках да усещам болката й. Не исках да се поддам на изкушението да я утеша. Не и след това, което беше направила. Но почти без да искам, пристъпих по-близо. Тя се протегна и обгърна врата ми с ръце. Ана зарови лице в козината ми и вече приглушените звуци на нейната скръб изчезнаха напълно. Изненада ме, че тя не прекъсна автоматично връзката ни. Всъщност тя се притисна по-близо и пое целия ми гняв и чувството, че съм предаден, в себе си. Тя го прие и осъзна.
Бавно гневът ми намаля достатъчно, за да отворя ума си за нейните мисли. Усещах паренето в гърлото й, докато тя преглъщаше риданията си. С нежно движение на ръката си по гърба ми, тя поне ми позволи да видя какво се е случило, през нейните очи. Кадам се беше появил. Трябваше да се досетя. Беше дошъл при нея в коридора, преди тя да се върне при мен, за да ми каже къде е Лейди Копринена буба. След лекция за това как да оставим историята да се развие така, както трябва, той настоял тя да ми попречи да спася това момче, че трябва да го оставя на съдбата му.
Кадам е бил този, който ни е попречил да променим коня обратно в човек. Тогава той й казал, че ако спася производителя на коприна, Лейди Копринена буба никога няма да срещне Келси, никога няма да ни насочи по нашето пътуване към драконите. Спасяването на този млад мъж и издърпването на неговата нишка от тъканта на вселената, ще предизвика разплитане, което ще унищожи всичко, което сме постигнали. Думите и поведението му бяха изплашили Ана, изпълвайки я с ужас относно неговата увереност, основана на възприятията му от другия свят.
В този момент исках да разкъсам стария си наставник и да го хвърля в ада или поне на ужасното място, където живеехме с Ана, което беше нещо като ад за мен. През дългите месеци, откакто Келси и Рен си тръгнаха, се чувствах така, сякаш бях хванат в ужасна неопределеност, където бяхме вклинени някъде между смъртността и безсмъртието, изгубени във времето.
Тогава си спомних, че Кадам беше хванат в същия ужасен кръг като нас. Той беше също толкова жертва, колкото и ние двамата. Едва сега, той наистина беше мъртъв. Беше иронично и тъжно, че мога да бъда толкова ядосан на мъртвец. Всеки път, когато се появяваше на някой от нас, той беше просто ехо от човека, който си беше отишъл завинаги. Кога ще ни посети за последно? Беше ли го направил вече?
Смъртта му остави огромна рана в сърцето ми. Като дупката в земята, където голямо дърво е било изкоренено. Вече бяхме скърбяли за него, но Кадам не ни напусна наистина, не напълно. Беше оставил малки разпръснати семена след себе си и дори докато се опитвахме да си проправим път, щяхме да се натъкнем на някое от другите му същности и въздействието му щеше да се почувства отново. Чудех се дали скръбта по него някога ще свърши.
Опитът да избегнем пътя, по който той искаше да поемем, беше толкова безплоден, колкото да ритаме мравуняк. Той просто щеше да възстанови или да измисли начин да ни заобиколи.
Какъвто и да е случаят, не можех да виня Анамика, че го е послушала. Кадам беше неин учител толкова, колкото и мой. Тя му вярваше толкова, колкото и аз. Той ни беше изправил заедно на този път и каквото и да ставаше, не смятах да я оставя да се изправи сама срещу този странен живот.
Затворих очи, преминах в човешка форма и привлякох трепереща Ана в скута си. Тя обви ръце по-здраво около врата ми и аз я погалих по гърба.
– Шшт, Ана. Не те обвинявам. Всичко ще бъде наред.
– Производителят на коприна е мъртъв поради моето решение – прошепна тя във врата ми.
– И преди сме вземали трудни решения като това – казах аз, гласът ми беше заглушен от косата й.
– Да – тя си пое треперещо въздух и вдигна глава, гледайки ме в очите – но той беше просто момче. Не е войн като другите.
Над главите ни отново прогърмя гръм. Избърсвайки с палец сълза от бузата й, казах:
– Ти направи това, което трябваше да направиш.
– Аз ли? – Попита мрачно тя.
Въздишайки дълбоко, отговорих:
– Ти го направи. Кадам не е жесток човек. Ако той вярва, че смъртта на младия мъж е трябвало да се случи, значи е трябвало да се случи.
– Иначе… – Думите ми заглъхнаха. Опитът ми да я успокоя ми се стори мазен и грешен по някакъв начин. Не че нямах доверие на Кадам. Имах. Вярвах, че той вярва, че всичко това трябва да се случи. Просто още не бях сигурен дали аз вярвам.
– Ти също поставяш под въпрос моите действия – каза тя.
– Не. Не твоите.
– Следващия път ще говоря първо с теб, Сохан – каза тя. – Обещавам ти.
– Благодаря – казах аз.
– Беше грешно да направя избора без теб.
Сега, когато тя беше по-спокойна, нарочно отместих ръцете си от тялото й, поставяйки ги на земята.
– Мислеше, че ще те спра – казах просто.
Ана наклони глава и кимна, преди да се изправи и да ми предложи ръката си. Взех я и погледнах нараненото й бедро, открито под разкъсаните й дрехи.
– Няма значение дали се опитваш да ме спреш или не – каза тя. – Съгласихме се да направим това заедно.
Надигнах се с ръка в нейната, въпреки че не й позволих да поеме от тежестта ми.
– Съжалявам, че те нараних – казах грубо.
– Ти не ме нарани повече, отколкото аз теб.
Тръгнахме обратно към нашия дом.
– Мисля, че те нараних малко повече – казах, леко дразнейки я. – Когато се приберем, ще използвам командала, за да те излекувам.
– Също така бих искала баня и сън.
– Аз също.
Върнахме се обратно към нашия планински дом, вървейки рамо до рамо, между нас цареше приятелска тишина. Когато пристигнахме, тя спря, когато видя огромния брой хора, къмпингуващи там. Сякаш беше изникнал малък град. Напрягайки уши, долавях звука на поне половин дузина езици и все пак атмосферата беше на веселие и взаимно уважение.
– Трябва да им изпратим припаси – каза тя раздразнено, докато броеше лагерните огньове, осеяли земята.
– Ще се погрижа – казах уморено. – Да се върнем обратно? – Попитах, мислейки си за скрития проход.
– Не. – Тя се обърна към мен, обви ръце около врата ми и притисна тялото си към моето.
Реагирах инстинктивно, въпреки че бях объркан, и плъзнах ръце около малката й талия. Очите ми бяха привлечени от меките й устни и гъстите, тъмни мигли, които се плъзнаха по бузите й, когато тя затвори очи. Въздухът около нас се промени. Ярка, златиста светлина обгръщаше телата ни, бълбукайки меко като морска пяна с нюанси на залез. Косата й докосна ръката ми, докато се развяваше от вятъра, който ни издигаше към нощното небе.
Докато се носехме над лагера, силата й ни обгръщаше, аз притиснах бузата си към нейната и се хванахме един за друг. Не бях сигурен дали, това което се беше случило в гората бе запълнило празнината между нас, но разстоянието със сигурност беше по-малко, отколкото преди. Докоснахме се и аз я хванах за ръката, водейки я към нейната стая. Когато я оставих там, затворих с усмивка вратата, потърсих младия ни чирак Синг-Синг и му подадох Златния плод.
Очите му светнаха, когато му казах за силата му. След няколко демонстрации как да го използва, го оставих в стаята за провизии със задачата да създаде достатъчно храна, за да нахрани две хиляди воини. Той се зае с работата с голям ентусиазъм и аз не можах да сдържа да не се разсмея, когато ароматът на захар и мед се разнесе във въздуха.
Преди да си легна, се изкъпах набързо, без дори да си направя труда да се изсуша. Разтърсих мократа си коса, като тигър, и след това се пъхнах между чаршафите. Минаха дванадесет часа преди да се разбудя и когато го направих, веднага разбрах, че нещо не е наред. Главата ме болеше и черни дъги плуваха пред очите ми. Някой е бил в стаята ми и ми беше нанесъл нещо, което би се равнявало на смъртоносен удар по главата, ако бях типичен смъртен човек.
Когато седнах, видях засъхнала кръв на чаршафите ми. Предпазливо опипах ЦИЦИНАТА на тила си. Изправих се и почти щях да падна, но се хванах отчаяно за колоните на леглото, докато се опитвах да се ударжа на треперещите си крака. Препъвайки се напред, забързах към стаята на Ана и отворих рязко вратата само за да открия, че стаята й е разхвърляна, а леглото празно. Усетих миризмата на няколко мъже. Как бяха влезли?
Извиках Синг-Синг и Бхавин. Нито един от двамата не може да ми даде отговор. Паникьосан, претърсих стаята на Ана. Беше ли свалила амулета?
Единственият начин да бъде заловена беше, ако я бяха ударили по главата като мен, тоест, освен ако не беше свалила амулета. Тя понякога прави това, когато се къпе, въпреки че я бях предупреждавал отново и отново да не го прави.
Ровейки в това, което е останало от кутията й за бижута, не намерих нищо ценно. Изчезнали бяха оръжията й, както и няколко безценни подаръка, които бе получила през годините. За мое голямо облекчение забелязах златна опашка, пъхната зад завесата.
– Фаниндра – казах аз. – Можеш ли да ми помогнеш да я намеря?
Златната кобра примигна с очи и разтегна тялото си, като стана по-голяма, докато достигна пълен размер. Тя се плъзна по леглото на Анамика, изплезвайки езика си, за да вкуси въздуха, и след това заобиколи стълба, движейки се бързо надолу, докато стигна пода. Последвах я до банята и Фаниндра пъхна глава под кърпа на ръба на каменния ръб.
Когато го вдигнах, разбира се, амулетът падна на земята. Благодарейки на Фаниндра, поставих амулета около врата си и свалих ръката си. Фаниндра се уви около нея и се втвърди в злато, докато излязох от стаята, следвайки миризмата на мъжете, която ме насочи към тайните стълби и аз се проклех, че бях забравил отворена вратата, когато ядосан изтичах в гората. Вместо да отделя време да тичам надолу по стълбите, скочих в тъмното пространство, използвайки силата на вятъра, за да забавя падането си, така че се приземих меко.
Когато този път затворих скритата врата след себе си, използвах амулета, за да я заключа завинаги, и побягнах, следвайки мъжете, които бяха отвели Ана. Изумрудените очи на Фаниндра осветиха пейзажа пред мен, въпреки че виждах достатъчно добре през нощта като тигър. Въпреки това забелязах колко живи същества се очертаваха ярко, когато тя обръщаше поглед към тях.
– Помогни ми да намеря мъжете – прошепнах й. – Помогни ми да намеря Ана.
Без амулета те биха могли да я държат в безсъзнание.
Те нямаше да могат да опънат лъка или да овладеят гадата, въпреки че със сигурност можеха да ги вземат. Ако имаха достатъчно хора, можеха да разпределят теглото на оръжията достатъчно лесно, а носът ми показваше, че са достатъчно.
Всъщност бройката нарастваше. Все повече и повече миризми се присъединяваха към купона, докато тичах.
Кръвта ми се смрази, когато си помислих какво могат да й причинят. Ана беше воин, но без силите си не можеше да се справи с толкова много. За да не мисля за опасността, в която се намираше, отметнах списък с възможни нападатели, опитвайки се да разбера кой може да е направил това. Честно казано, създадохме си много врагове, дори ако имах предвид само текущото време.
Изкушението да се възползват от силите на богинята беше силна мотивация. Колкото и предпазни мерки да бяхме взели, беше очевидно, че не са достатъчни. Бях твърде самодоволен. Твърде небрежен.
Трябваше да се събудя, преди някой да влезе в стаята ми, камо ли да му дам време да ме удари по главата.
Разбира се, и двамата бяхме изтощени от усилията си напоследък, но това не беше извинение. Рен би ми изтръгнал опашката за такава небрежност. Тичах, докато отново се стъмни и тогава влязох в гората. С моето нощно виждане, обонянието и обострения слух аз ускорих, докато мъжете пред мен се забавяха.
Накрая се натъкнах на лагерния им огън. Шиш от някакво месо се въртеше над огъня и устата ми се напълни. Не бях ял от известно време. Поставих Фаниндра на земята и попитах:
– Можеш ли да намериш Ана? – Змията вдигна глава, качулката й се разшири и тя се обърна надясно, подскачайки във въздуха, след което се обърна наляво. Бавно качулката й се затвори и тя спусна горната половина на тялото си и се плъзна в тревата.
Следвах я, доколкото можах, докато тя си проправяше път покрай лагера, но тя се приближи твърде близо до един пазач, който я видя извика и избяга. Наведох се, за да не ме видят, когато той вдигна ятагана и удари земята. Устата ми се отвори, но не казах нищо, когато предпазливият мъж отскочи и друг се присъедини към него.
– Какво има? – Попита мъжът.
– Змия. Никога не съм виждал такава. Албинос мисля. Не съм сигурен. Сега не мога да я видя.
Подготвях се да се раздвижа отново, като се надявах Фаниндра да е невредима, когато нещо се докосна до крака ми. Беше Фаниндра с липсваща опашка. Прокарах пръст надолу по тялото й. Докато го правех, тя се изви с отворена уста и пред очите ми израсна нова опашка, за да замени старата.
Тя извърна глава, сякаш искаше да огледа новата си долна половина, преди отново да продължи през дърветата, оставяйки по-голямо разстояние с пазачите. Обиколихме целия лагер, докато Фаниндра спря и се обърна право напред. С ръката си дръпнах един папрат на страни и видях Ана, вързана за дърво.
Грабвайки Фаниндра, изчаках докато пазачът се отдалечи и се промъкнах по-близо. Голяма синина беше оцветила челюстта й и главата й беше отпусната към гърдите. Ръцете й бяха вързани за дървото. Краката й също бяха вързани. Носеше само нощницата си, която беше вдигната до средата на бедрото, а деколтето беше разкъсано, разкривайки горната извивка на гърдите й. Не можех да разбера дали това се е случило, докато се е борила, или вече е била подложена на насилие.
Лилави синини, няколко от които с точния размер на пръстови отпечатъци, белязваха дългите й крака и ръце и аз стиснах челюстта си от ярост. Щях да ги убия за това, че са я докоснали. Мъжете на огъня заговориха на своя носов диалект, докато разказваха за своята хитрост и за триумфалния си набег. Единият намекваше какво смята да прави с Ана, а другият открито се хвалеше. Спореха кой пръв има право на нея и поздравяваха човека с магията, която държи тигрите на разстояние.
Замръзнах и се заслушах внимателно. Сега всичко имаше смисъл. Бяха Байга (етническа група от Централна Индия). Сред тях имаше магьосник. Беше облекчение да знам, че не съм пренебрегнал задълженията си. Имаше намесена магия. Такава, която беше обезсилила и Рен. Докато продължаваха да заплашват богинята, всичко, което можех да направя, беше да не ги убия веднага.
Не че не планирах да ги убия. Щях. Просто исках първо тя да е в безопасност. Наведох се над нея, оправих роклята й и я потупах по бузата.
– Ана? – Прошепнах. – Ана, любов, трябва да се събудиш.
Тя стенеше и скимтеше. Главата й се клатеше.
– Ана – казах отново, разклащайки я за рамото. – Трябва да те измъкна оттук.
Тя облиза устните си, които бяха напукани и окървавени, и дръпна глава от мен.
– Не – тихо каза тя. – Не! – Покрих й устата, за да не събуди пазача, но тя ме помисли за един от нападателите й. Пое си накъсано въздух и осъзнах, че ще изкрещи.
Преместих ръка към челюстта й и заговорих в ума й, като я помолих да се успокои. Дори и в полусъзнание, тя веднага се отпусна, усещайки, че няма да й навредя. Взех амулета от врата си и го поставих на нея. Погалих нежно натъртената й буза и се наведох по-близо, прошепвайки:
– Прибирай се у дома, Ана. Трябва да се прибереш вкъщи.
– Вкъщи – каза тя със суров глас.
Преди да успея да вдигна ръката си, и двамата бяхме пометени във времето и пространството и когато се приземихме, горната част на тялото й, вече неподдържана от дървото, падна с тупване на земята. Изсъсках и повдигнах натъртеното й тяло, като опрях главата й на коляното си. Бяхме оставили всичките си оръжия. Анамика беше в безсъзнание. А пред мен имаше обширно имение, което несъмнено беше индийско.
Младо момче изскочи от дърветата, последвано от дългокрако момиче със зелени очи.
– Ана – промърморих шокирано.
Бяхме в миналото на Ана. Момчето беше Сунил, а момичето до него – младата Анамика. С широко отворени очи, двамата се приближиха. Младата Анамика приклекна до нас.
– Бягай и извикай татко, Сунил – каза тя с очи, пълни със състрадание, докато ни гледаше. – Жената е ранена.
Сунил потегли и преди да успея да я спра, младата красавица протегна ръка да докосне косата на по-старото си аз. Ранената жена до мен блесна и след това изчезна, превръщайки се в златен дъжд, който се издигаше във въздуха. Амулетът, който носеше, падна на земята.
– Ана! – Изкрещях и вдигнах поглед. Златната светлина обгръщаше младото момиче и го вдигаше във въздуха. Очите й се завъртяха назад, когато светлината беше засмукана в тялото й. Когато светлината изчезна, тя се доближи до мен и бавно се спусна в същата позиция, в която Ана беше преди. Тя се свлече в ръцете ми точно когато баща й и брат й изтичаха към нас.
Високият мъж, носещ тюрбан със скъпоценни камъни, се обагри в червено.
– Ще ви бъда благодарен, ако оставите дъщеря ми! – Каза мъжът.
– Къде отиде жената? – попита Сунил.
Не казах нищо, но станах и поставих Анамика в ръцете на баща й.
Назад към част 15 Напред към част 17
