Глава 22
Петата жертва
Честно казано, не знаех какво да направя. Змията беше захапала врата на Ана като дълга пиявица. Тялото на кобрата се изви, докато изпомпваше златна отрова в бледата й шия. Една струйка се стичаше бавно и искреше на светлината на огъня.
– Давай – прошепнах на новороденото създание. – Моля те, спаси я, ако можеш.
Накрая змията се отдели, плъзна се през рамото й и изчезна под косата й. Просто седях там, онемял, несигурен какво да правя.
Затворих уста и се наведох напред.
– Къде отиде, малка змия? – Попитах аз, като вдигнах колебливо плитката на Ана, за да погледна отдолу. Намерих малката змия, свита в кръг в пространството точно между шията на Ана и земята. Главата й лежеше върху горната намотка, а изумрудените очи блестяха в тъмното скривалище. Пуснах плитката, оставяйки змията сама, свих краката си към мен и обвих коленете си с ръце. Седях дълго време, притиснал чело до коленете си, чувствайки се изтръпнал.
Слънцето се показа след обяд и знаех, че не мога да седя повече. Не знам какво чаках. Предполагам, че просто се надявах на чудо. Златната отрова изглеждаше като същата, която бе спасявала Келси повече от веднъж. Но тази нова змия, колкото и да приличаше на Финандра, не беше същата, а Анамика я нямаше. Беше ли само желанието ми, което ме караше да очаквам вълшебна змия, родена от яйце на феникс, да я върне?
След като излязох навън, прекарах остатъка от следобеда в копаене на гроб. Ако амулетът на Деймън работеше, можех да изпълня задачата за няколко секунди само с ума си, но чувствах някак, че е добре и правилно да копая по този начин. Това беше последният акт на лоялност, който можех да извърша за богинята, на която служех. Потта накара туниката ми да залепне по гърба и ръцете ми, докато се напрягах, и най-накрая я издърпах и я хвърлих върху един камък.
Ако имах подходящите инструменти, задачата щеше да мине много по-лесно. Вместо това изкопах последното място за почивка на Ана, използвайки големи клони, които забиваха трески в ръцете ми. Приветствах болката. Потта, която се стичаше между лопатките ми, блестеше по гърдите ми и капеше по лицето ми, смесена със стичащите се сълзи.
По някое време обмислях идеята да изгоря тялото й, но от факта, че след това тя ще изчезне завинаги, а пепелта й ще се носи в нощното небе далеч извън обсега ми, ме заболя повече, отколкото предполагах. Самата идея, че тя няма да има последно място за почивка, беше неприемлива за мен. Почувствах тежест в гърдите ми, която ме потопи в черен катран от емоции.
Работейки до ранната вечер, крайниците ми трепереха от усилие, ръцете ми бяха изтръпнали, а унинието в душата ми проникна в цялото ми тяло, изплува на повърхността, замърсявайки мислите ми и насочвайки ума ми към отмъщение. Обвинявах един човек за смъртта на Ана, за нейната болка и най-малкото, което можех да направя, беше да го убия.
Ако по някаква случайност беше оцелял, а част от мен се надяваше, че е така, тогава щях да го убия отново. Ще убия всички. Гневът ми щеше да бъде ярък и свиреп и запалването му би било толкова лесно, колкото да запалите кибрит.
Когато приключих, наплисках лицето и тялото си с вода и прокарах ръце през капещата ми коса. Прах покриваше лицето ми и трябваше да го изплакна, както и да изчистя устата си от него. Когато бях достатъчно чист, влезнах в пещерата. Внимателно дръпнах одеялото около малкото тяло на Ана и я вдигнах на ръце и прегърнах. След като поставих нежна целувка на челото й, коленичих, за да я спусна в гроба. Тогава усетих въздух по врата си.
Намръщен, погледнах внимателно лицето й, след това подпрях тялото й с една ръка и поставих дланта си на няколко сантиметра от устата й. За втори път усетих леко издишване.
– Ана? – Казах с изпълнен от надежда глас. – Анамика?
Тя не помръдна, нито мигна, но докато разглеждах врата й, където я беше ухапала змията, видях двете малки убождания и по чудо кожата заздравяваше.
Поставих я на земята и поставих дланта си върху гърдите й. Усетих тупване.
Затаих дъх само за да се уверя. Измина дълъг момент и тогава усетих втори удар. Беше жива! Засмях се и отново заплаках, след което се дръпнах назад, когато нещо докосна ръката ми – малката змия.
Внимателно взех змията, която веднага се усука между пръстите ми и вдигна глава, впивайки поглед в мен.
– Донесе ми късмет, който не очаквах – казах аз. – Никога няма да мога да ти се отблагодаря достатъчно. – Поставих я на близката скала и тя се сви, вперила очи в Ана.
Вълнението ми от факта, че Ана все още е жива, бързо беше заменено от силно желание да я спася. Явно имаше нещо много грешно, което ставаше с момичето, което беше извън силите ми да поправя. Трябваше да я заведа у дома й. Тази нощ спах неспокойно, събуждайки се често, за да проверя и да се уверя, че тя все още диша.
На следващата сутрин събрах всичките ни запаси и я увих в нейното одеяло. Змията се беше плъзнала в раницата ми и с удоволствие я оставих там. Когато всичко, което остана в пещерата, бяха останките от камъка на истината, взех голямото парче и го разгледах.
– Ще я спася – казах аз и за моя изненада камъкът светна. Нито веднъж през цялото време, през което Ана беше болна, камъкът не ми отговори.
Възползвайки се от обновената му сила, аз го засипах с въпроси и изявления.
– Ще я заведа у дома – казах и камъкът отговори утвърдително.
– Тя няма да умре тук. – Отново светна. Енергия премина през мен. Бързо събрах всички парчета от камъка и ги сложих в една от дисагите, като задържах едно малко парче и го пъхнах в джоба на туниката си. След това напълних нашите съдове с вода, прикрепих ги към седлото и взех Анамика.
След като беше вързан толкова дълго, конят беше нетърпелив да се раздвижи. Определено и аз исках да продължа. Щеше да проработи. Щях да я спася и по някакъв начин, да извикам моята Анамика и да оправя всичко. С младата Ана, сгушена в ръцете ми, отново тръгнах, използвайки малко парче от камъка на истината като водач.
Минаха две седмици, преди най-накрая да пристигнем в дома на баща й и когато наближих портата, ме пресрещнаха ездачи, въоръжени с оръжия. Сигурно съм изглеждал като скитник, толкова мръсен, колкото и бях и с едномесечна брада. Провизиите ми свършиха седмица преди това и веднъж успях да хвана и сготвя заек, но това не беше достатъчно.
Имах много вода, но бях гладен, а Ана ставаше все по-слаба и по-слаба. Водата, която наливах в гърлото й, се стичаше от двете страни на устата й. Бях доста сигурен, че част от нея се влива в нея, но знаех, че е само въпрос на време тя да умре от дехидратация.
Тя все още спеше, сякаш беше близо до смъртта, но пулсът й беше стабилен и дишането й беше равномерно. Не разбирах какво е причинило дълбокия й сън, но бях решен да бъда благодарен за това. Едно беше сигурно, Анамика бе мъртва и сега по някакъв начин беше жива. Животът означаваше надежда. Никой не беше по-доволен от мен да оставя онзи плитък гроб далеч зад себе си и се надявах, че няма да има причина да копая друг. Поне не за много, много дълго време.
Изтощен, позволих на мъжете да ме отведат, но отказах да им предам Анамика.
Когато баща й се приближи до нас, силно дръпна юздите на коня си и се приближи до мен. Отметнах одеялото, покриващо лицето на Ана. Сълзите в очите му се разляха и той протегна ръцете си. Поколебавайки се само за момент, внимателно му я предадох и той се качи внимателно на коня си и след това препусна обратно към дома. Аз го последвах.
Майката на Ана изтича към нас, размахвайки ръце и плачейки силно. Двамата несръчно свалилиха дъщеря си на земята, а бащата изкрещя да доведат лечител. Двама мъже веднага потеглиха на коне. Конят ми спря, но тялото ми продължи да се движи. Следващото нещо, което усетих, беше, че светът се наклони и аз се ударих силно в земята, преди всичко да потъмнее.
***
Когато се събудих, беше нощ и разпознах спалнята за гости, в която бях отседнал преди време. Някой беше седнал на стола до леглото.
– Буден ли си? – Попита едно младо момче.
– Сунил? – Гласът ми беше груб и гърлен.
– Ти я намери. – Каза той.
– Да. – Размърдах се на леглото, за да седна, и поставих ръце на пулсиращата си глава.
Сунил излезе бързо от стаята и аз отделих момент, за да се окопитя. Седмиците на кон бяха сковали цялото ми тяло. Преди да успея да се изправя, майката на Сунил влезе в стаята. Тя излая заповеди към Сунил, който изтича да ги изпълни и тя взе стола му. Притисна чаша към устните ми и заповяда:
– Пий.
Първо отпих колебливо, а след това поставих ръката си върху нейната и наклоних чашата, пиейки хладната, сладка вода на дълбоки глътки, докато не свърши.
– Добре – каза тя. – Сега ще ядеш. – Тя се обърна към отворената врата.
– Сунил? Бульонът. Побързай!
Сунил се втурна в стаята и подаде на майка си купа със супа.
– Можеш ли да ядеш сам? – Попита тя. – Сунил може да те храни, ако имаш нужда.
Очите на момчето се разшириха и той преглътна, но кимна, когато го погледнах повдигнал единия ъгъл на устата си.
– Мога да се храня сам – отговорих. – Как е Ана? – Бързо се поправих. – Анамика, имам предвид?
– Умът й все още спи – каза майката на Ана. – Но успях малко да я нахраня.
– Добре.
– Искам да ти благодаря, че я върна у дома при нас. Страхувах се, че никога повече няма да я видя.
– Тя… тя е преживяла много – казах аз, като погледнах към Сунил.
Майка й погледна сина си, после мен. След малко тя кимна сковано.
– Яж. Докато го правиш, Сунил ще ти донесе вода за банята и нови дрехи. Погрижи се за това, синко – каза тя и излезе от стаята.
– Да, майко – изписка Сунил с променящия се глас на момче, което ставаше мъж Той трепна сякаш изпитваше болка, избърса съня от очите си и започна да носи кофи с гореща вода, като ги изсипваше в малка метална вана, достатъчно голяма, за да мога да седна в нея. Опитах вкусната супа, ухаеща на билки, пълна с парчета месо и зеленчуци, и махнах мръсната си риза.
Сунил остана да изтърка гърба ми, въпреки че му казах, че не е необходимо. Той настоя, като каза, че това е най-малкото, което може да направи, след като съм спасил сестра му. Когато приключих със сапунисването на косата и тялото си, той изля на главата ми студена кофа вода и ми подаде тънка кърпа, с която да се подсуша.
– Благодаря ти – казах, докато увивах кърпата около бедрата си. – Майка ти спомена нещо за дрехи?
Той изтича и бързо се върна с тънка туника и удобен панталон. Облякох дрехите, завързах връзките на панталона на кръста, за да не падне. Той ми даде чифт сандали и гребен за косата ми. Когато бях в по-представителен вид, излязох да видя Ана, но беше късно през нощта и чух тихото шептене на жена, идващо от нейната стая, затова вместо това последвах Сунил надолу, където дълбокият тътен на мъжки гласове привлече вниманието ми.
Веднага щом ме видяха, гласовете на мъжете утихнаха. Бащата на Ана ме накара да седна и без да губи време каза.
– Разкажи ни.
Подръпнах късата си брада, чудейки се колко да му кажа. Когато обмислих какво бих искал да знам, ако дъщеря ми е била отвлечена, взех решение.
– Тя беше продадена в робство“, казах аз. „Не мисля, че е било отмъщение срещу вас или семейството ви. Не се говореше за това в цитаделата и търговците, които я бяха отвлякли, изглежда не се интересуваха коя е тя или откъде идва.
Бащата на Анамика преглътна. Устата му беше свита в мрачна линия, а очите му светеха.
– Тогава кой е отговорен за това? – Попита той.
– Не съм сигурен – казах аз. – Може би минаващ търговец е видял красотата й и е разбрал, че ще вземе добра цена. От друга страна, напълно е възможно някой, който е искал да навреди на семейството ви и е предложил тя да бъде отвлечена. Не знам какъв е случаят, но ви обещавам, че ще разбера.
– Имаше един търговец – каза бавно той. – Мъжът се заинтересува от Ана и я попита дали вече е сгодена. Не ми хареса как очите му се задържаха върху дъщеря ми и му казах да си тръгва. Може би това е причината.
– Помните ли името му?
– Не. – Той поклати глава. – Инцидентът се случи твърде бързо и се страхувам, че го прогоних от земите си, преди да науча повече за него.
– Тогава, когато се възстановя, ще направя каквото мога, за да разбера кой е той и къде живее.
– Ти вече направи толкова много. Задължени сме ти, страннико. Моля, считай дома ни за твой за толкова дълго, колкото желаеш, но като неин баща, настоявам сам да се погрижа за това. Това е мое право.
Точно тогава майката на Ана влезе в стаята.
– Ако този млад мъж иска да остане и да ти помогне да намериш отговорния за това човек, тогава остава.
– Ще говорим за това по-късно – каза съпруга й.
– Казах това, което трябваше, което означава, че приключихме с разговора. Най-малкото, което можеш да направиш, е да не го наричаш странник.
– Той не ми е казал името си, за да се обръщам с него по друг начин.
Мъжът се изправи пред жена си, с разочарование на лицето. Усетих, че спорът им е нещо обичайно. Напомни ми за Анамика. От майка си е взела непримиримата си страна. Облегнах се и слушах спора им с усмивка на лицето си.
– Казвам се Кишан – казах. – Кишан Раджарам.
– Ето, виждаш ли? – Лаза жената, размахвайки пръст към мен и след това към съпруга си. – Трябва да му благодариш, както трябва и сега, когато го знаеш ще се обръщаш по име към него. Всъщност трябва да го обсипеш със злато и да коленичиш в краката му.
– Не трябва… – започнах, но бързо бях прекъснат от бащата на Ана.
– Ще благодаря на когото трябва и ще използвам имена, когато сметна за необходимо. Не ми казвай как да водя разговор с хората – каза той и вратът му се зачерви. – Ако искам да коленича, ще го направя. Ако искам да му дам злато, ще му дам. Но ти няма да решаваш какво да правя!
– Ба! – изпръхтя тя и обърна гръб но съпруга си, но спря на вратата.
– Не можем толкова лесно да пренебрегнем такъв човек. Той върна нашата Мика. Това означава ли нещо за теб?
Лицето на мъжа й бързо се превърна от кисело в нежно.
– Разбира се, че означава. Това означава всичко. – След като каза това, той попита: – Има ли някаква промяна?
Раменете на жената увиснаха.
– Все още не. Сякаш чака нещо, но не знам какво.
Тогава бащата на Анамика се приближи до жена си и я докосна по рамото. Тя се наклони назад към него и той я обгърна с ръце. Извадих камъка на истината и го разтрих между пръстите си, нещо, което ми стана навик по време на пътуването, и се стреснах, когато видях мека аура около родителите на Ана. Проясни се, докато двамата говореха тихо.
Тогава си спомних, че фениксът беше казал, че камъкът на истината също ще ми позволи да надникна в сърцата. За мен беше очевидно, че бащата и майката на Анамика се обичат въпреки караниците си. Когато тя се отдръпна от съпруга си, той я целуна нежно по челото и тя излезе. Той се върна при нас, вратът му беше малко зачервен, а очите му се отместиха от моите, сякаш се смущаваше, че съм станал свидетел на разговора им.
– Жена ми е права – каза той. – Не съм те почел достатъчно за това, което направи.
– Щастлив съм, че я намерих.
Камъкът на истината все още беше в ръката ми и забелязах, че светлината около бащата на Ана беше помръкнала малко, когато той се раздели със съпругата си, но все още беше там. С любопитство погледнах другите мъже, които предположих, че са роднини или наемници, помогнали в издирването. Разгледах всеки от тях на свой ред и открих, че всички имаха в различна степен ярка светлина, която ги заобикаляше.
Няколко от тях бяха в нюанси на синьо или зелено – родителите на Ана бяха слънчево жълти – но имаше един мъж, който изобщо нямаше светлина. Нямаше нищо изключително в него. Той седеше тихо, намесвайки се рядко в разговора, но имаше нещо в него, което беше по-различно. Това ме притесни и открих, че очите ми го следят постоянно.
– Моля, можете да ми кажете истината – каза бащата на Ана.
Веднага насочих вниманието си към баща й.
– Истината за случилото се? – Попитах.
– Да. Имаме подозрения, но бих искал да ги чуя от вас.
Кимнах, поех си дъх и се надявах да съм прав за бащата на Ана.
Щеше ли да се срамува от нея, след като разбере какво се е случило?
– Имте ли доверие на всички тук? – Попитах го. – Това е деликатен въпрос.
– Безспорно – отвърна той.
– Много добре. – Наведох се напред, поставих камъка между дланите си и го движех бавно напред-назад. – Ана беше отвлечена от керван търговци и след това беше предадена на друга група, която търгува с плът. Когато настигнах първия конвой, успях да получа информация за местонахождението на роботърговците. Намерението ми беше да направя бартер за нейното освобождаване, но самият аз бях пленен.
– Една мила робиня ме предупреди за мъжа, когото подозираше, че ще купи Анамика. Когато ме изведоха на платформата, го подразних достатъчно, за да го накарам също да ме купи. Отне ми седмици, за да вляза в къщата, където той държеше Анамика и другите деца-роби, и още толкова време, за да организирам бягство. След като избягахме, освободих не само Анамика, но и няколко други деца, за които трябваше да се погрижа. Оставих ги с една по-възрастна двойка, взех Анамика и тръгнах. Дадоха ми провизии, и както виждате, успяхме.
– А другите деца – каза бащата на Ана – те работеха ли в дома?
– Някои – отговорих аз. – Други бяха задържани заради гнусните навици на господаря. Съжалявам, че трябва да го кажа, че Анамика беше една от тях.
Мъжете около нас ахнаха и се изправиха на крака, възмутени. Единственият, който остана на мястото си, беше бащата на Анамика. Ръцете му трепереха, когато затвори очи.
– И къде е сега този човек?
– Предполагам, че е мъртъв, тъй като го намушках в гърлото. – Наведох се по-близо и поставих ръка на рамото му. – Наистина съжалявам, че не успях да я спася, преди да бъде продадена.
– Както и аз, Кишан. Както и аз.
Бащата на Анамика изглеждаше така, сякаш за десет минути, беше остарял с десет години. Мъжете започнаха да говорят за отмъщение и ме попитаха дали мога да ги заведа обратно в комплекса. Те се питаха кой керван е отговорен и колко други хора могат да съберат. През цялото време бащата на Ана седеше, неподвижен и скован.
– Можеш ли да го направиш? – Попита той.
– Да те заведа обратно? – Кимнах бавно. – Мога. Но там има много мъже. Те са обучени войници и наемници. Колкото и да е правилно и уместно да изсипете отмъщението си върху главите им, ще ви трябва армия, за да ги победите. Имат повече оръжия, отколкото съм виждал на едно място от много години. Според мен би било глупаво да ги въвлечем в открита конфронтация.
Въздухът беше станал напрегнат. Знаех колко е трудно да седя и да не правя нищо. И аз се дразнех от идеята, но знаех, че отмъщението рядко успокоява тревожния ум.
Седяхме заедно и говорехме тихо много часове. Сякаш бяхме хванати в мехур, пълен с отровен въздух. Колкото повече мъжете говореха за кръвта, която искаха да пролеят, толкова повече отровата проникваше в нас, сковавайки крайниците ни и заслепявайки очите ни. За мен беше интересно, че единственият човек, който нямаше аура, беше и най-мълчаливият относно всичко това.
Слънцето изгря и аз станах, като попитах мъжете дали мога да се разходя в градината. Бащата на Анамика се присъедини към мен. Той изглеждаше потънал в мисли и аз бях доволен да повървим в мълчание. Когато зави по една пътека, аз го последвах и се изненадах, когато спря до малък паметник.
– Какво е това? – Попитах.
– Кенотаф* за Анамика – каза той. Мъжът се засмя кратко. – Майка й беше толкова разстроена, когато го направих. – Той се обърна към мен. Очите му бяха кръвясали и насълзени. – Аз се отказах от нея, разбираш ли, но майката на Мика не. Тя е много по-силна от мен. Пълна с вяра.
(*кенотаф-паметник, разположен не над гроб, а на мястото на неговата гибел)
Вдигайки ръка, той добави:
– Но не й казвай, че съм го казал. Никога не бих и го казал. – Приклекнал, той откъсна няколко изсъхнали цвята близо до основата на мемориала и ги хвърли настрана.
– Прекрасен е – казах неуверено, без да знам как да отговоря.
– Така ли? – Попита той. – Или това е просто символ на собствените ми слабости?
– Смяташ, че е слабост да не защитиш честта си – предположих аз.
– Да. Няма ли да се чувстваш по същия начин?
– Чувствам същото – съчувствено отговорих. – Той заслужаваше да умре и вярвам, че го убих.
– Но не си сигурен.
– Не. Беше по-важно да спася децата, отколкото да се уверя в смъртта му.
– Щастливци сме, че човек като теб влезна в живота ни.
Щях да кажа, че аз съм късметлията. Да познавам Ана по всички начини, по които я познавах сега, беше дарба. Тя беше специална. Вместо да му кажа това, което би било странно от човек, когото едва познават, просто му благодарих и тръгнахме към къщата.
Докато вървяхме, той зададе въпроса, който чаках.
– Защо? – Иихо измърмори той. – Защо рискува толкова много за нас? За нея?“
Знаех, че този въпрос ще бъде зададен, и колкото и да си блъсках мозъка, никога не успях да измисля нещо, което да звучи разумно. Усетих очите му върху гърба си, чакайки да отговоря. Почти без да се замисля, казах:
– Момичето, което обичах веднъж беше унищожено от такъв човек. Не можах да предотвратя смъртта й. Скръбта почти ме уби. Не можех да допусна подобно нещо да се случи отново. Не и когато имах възможност да я спася.
Той не каза нищо в отговор, така че го оставих на размишленията му.
***
Дните минаваха и не бях по-близо до това как да извадя моята Ана от по-младата й версия. Правех жертвоприношения всяка вечер – палех свещи и правех приношения на богинята. Майката на Ана ми беше подарила малко звънче и се погрижи цялото домакинство да ме остави на мира, когато обикалях градинските пътеки.
Когато за първи път ме попита какво правя, й казах, че се моля за Ана.
Тя беше тази, която предложи да използвам градината. Всъщност вярата й в мен беше толкова голяма, че започна да ме пита от какво имам нужда, всяка вечер след вечеря. Тя не се възпротиви, когато поисках свещи, пера, парчета плат или манго. Веднъж тя дойде с мен. Промълвих думите си тази нощ и тя трябва да е усетила дискомфорта ми, защото след това ме остави сам.
През деня седях до Ана. Четях й и когато бяхме сами, говорех с нея, докато спеше, и й казвах колко ми липсва. Изглеждаше достатъчно здрава. Въпреки че не ядеше и не пиеше, тялото й се лекуваше. Не знаех дали това се дължи на магията на богинята или на ухапването от змията, но така или иначе бях благодарен.
Взех парчетата от камъка на истината и се опитах да ги сглобя отново, мислейки да префасонирам яйцето на феникса, но парчетата не си пасваха.
Вдигнах едно от по-големите парчета и си помислих, че може да успея да отрежа острия връх, така че един следобед извадих ножа си и го допрях до камъка. Отначало ми трябваха известни усилия, но открих, че когато позиционирах ножа под прав ъгъл, парчето се отдели лесно. Когато ръбът беше гладък, започнах да работя от другата страна, мислейки, че мога да направя красив скъпоценен камък, който да виси на врата на Ана.
След месец все още нямаше промяна в Ана. Бях се превърнал в неизменна част от домакинството и често излизах на лов или помагах на бащата на Анамика, но си поставях за цел да седя до леглото на Ана всеки ден и да се занимавам с камъка. Майката на Ана се чудеше, но баща й и каза да ме остави, че лекувам собствените си болки, като съм близо до Ана. Не знаеше колко са верни думите му.
Завърших малко парче от камъка и го бях превърнал в тигър. Стоеше в малка кутия в стаята ми до змията, която бавно растеше, но успяваше да се скрие добре, когато някой влизаше в стаята ми. Аз й носих вода и малки мишки, които намирах в обора, но тя не обръщаше внимание на мишките, оставяйки ги да избягат. Не бях сигурен какво ядат магически змии. Всъщност никога преди не бях виждал Фаниндра да яде, така че може би нямаше нужда.
Мъжът, който нямаше аура, скоро беше хванат да напуска територията със скъпоценна колекция от ножове. Той беше проследен и след интензивен разпит призна, че е заговорничил с търговеца за залавянето на Анамика.
Очевидно му е била платена щедра сума за помощта му. В замяна на това да заведе екип от мъже до търговеца, беше оставен жив.
За да благодари на робинята, която ми помогна да намеря Анамика, бащата й потърси нейния собственик. Той откупи свободата й и я изпрати при възрастната двойка, която се грижеше за всички спасени деца, заедно с три камили, натоварени с провизии и достатъчно пари, за да осигури всички тях. Пристигна писмо, от което разбрахме, че три от децата са върнати на семействата им, но семействата на другите все още не са открити.
На втория месец, издълбавайки счупения скъпоценен камък, ножът ми се отплесна и едно парче от камъка се отчупи. Порязах пръста си и го пъхнах в устата си, докато оглеждах дефекта, който бях допуснал в работата си.
Нещо в него ми беше познато. Вгледах се, опитвайки се да видя нещо, което е под повърхността. Дъхът ми спря и сърцето ми започна да бие бързо. От устата ми избухна глупав кикот и аз завъртях предмета, като се уверих, че виждам това, което си мислех, че виждам.
– Възможно ли е? Измърморих. В статя бяхме само аз и Анамика, а тя не можеше да ме чуе, доколкото знаех. Цветовете бяха правилни. Размерът щеше да свърши работа, но умът ми не можеше наистина да разбере, че това се случва. Тествайки идеята си, започнах да дълбая отново, този път с новия образ в ума си. Външните слоеве на скъпоценния камък се отлепиха като меко масло, когато ножът ми дръпна единия ръб, сякаш ми помагаше да го оформя в това, което беше предопределено да бъде. Прокарах пръст по пресния разрез. Сега нямаше грешка.
Нещото, което държах в ръката си, все още не, но някой ден щеше да бъде семейният печат на Раджарам.
Беше ми ясно, че нещо много просто и ценно е било в ръцете ми през цялото това време и просто не можех да го видя. Бях се примирил със съдбата си, вярвайки, че съм се провалил в мисията си, и бях решил, че мога да имам щастлив живот в миналото, служейки на семейството на Анамика и бдяйки над нея, докато умра. Но да видя печата на моето семейство да оживява в ръцете ми, беше чудо. Символизираше бъдещето.
Обнадежден, оставих ножа настрана и коленичих до Ана, поставяйки камъка на истината на леглото до нея. Вдигнах ръката й и я притиснах до устните си и се опитах да видя това, което се криеше от мен, подобно на печата.
– Знам, че не съм достоен за теб – казах и прокарах палец по кокалчетата на пръстите й. – Не те спасих, когато имаше нужда от мен. Не бях спътникът, който заслужаваше. – Камъкът на истината светна на мястото, където лежеше. Една язовирна стена в мен се разкъса и всички мисли и думи, които бях задържал в себе си, се изляха навън. – Когато Фет каза, че един тигър трябва да остане, аз не исках да съм аз. Тайно се надявах, че Рен ще поеме по този благороден път, както често правеше, и ще мога да се върна във времето на Келси заедно с нея. Не виждах в теб това, което беше.
Протегнах се към нея и отместих тъмната коса от лицето й.
– Сега те познавам, Ана. Познавам момичето, което беше, жената, в която се влюбих, когато бях на тринайсет години, воинът, който ме подлуди, и богинята, в която се превърна. Дай ми шанс. Върни се при мен. Този път избирам този живот безрезервно. Обещавам да бъда до теб до края на дните ни.
Притиснах устни към челото й с целомъдрена целувка. Отне малко време преди да осъзная, че косата ми, по-дълга, отколкото обикновено я носих, се развяваше на врата ми. Вдигнах глава и видях, че стаята е станала светла и силен вятър раздвижи завесите на прозореца. Тъмното небе навън блесна от светкавица и всички косми по ръцете и тила ми настръхнаха.
В стаята отекна глас. Беше мелодичен, като звън на камбани, и въпреки това беше толкова силен, че проникна в ума и сърцето ми като гръм.
Анамика отвори очи и се обърна към мен. Тя ми ми се усмихна и каза:
– Сохан, твоето предложение е прието.
Назад към част 23 Напред към част 25
