Глава 24
Обяснение край басейна
Докато се връщах към дома ни, размишлявах върху нашата среща. Чувствах се развълнуван и едновременно с това се колебаех да я видя. Всъщност не съм бил толкова нервен от първата си среща с Келси. Не че с Ана ходихме на срещи, но това, през което бяхме преминали заедно, ме промени, промени нас, или промени връзката ни. Нали?
Имах чувството, че е така.
Отваряйки нова врата в подножието на нашата планина, приблизително на същото място, на което беше старата, я заключих с отпечатъка на ръката си, като си отбелязах мислено да добавя по-късно и този на Ана. Влязох вътре и внимателно я затворих след себе си. Тигровото ми зрение се активира и дори и в тъмното се изкачих лесно по дългите стълби, водещи до нашия общ дом. Прокарвайки ръка през твърде дългата си коса и опипвайки брадата по бузите си, си помислих, че може би трябва първо да се отбия в стаята си и да се измия и подготвя по-добре.
Казах си, че е просто знак на уважение да се изкъпя, преди да отида да я видя, а не че отлагах срещата. Поне така си казвах. След като се изкъпах набързо, прерових няколкото кутии на масата в иначе аскетичната ми стая, търсейки ножица. Когато се подстригах и косата ми беше толкова добре оформена, колкото можех да направя, без да се възползвам от продуктите, които на времето Келси ми даваше, се погледнах в огледалото.
Въпреки че сега бях гладко избръснат и се върнах към старото си безсмъртно аз, очите ми изглеждаха стари. Бях загубил малко тегло през последните няколко месеца, нямайки апетита на тигър, докато бях заседнал в юношеските години на Ана, но гърдите и ръцете ми бяха все още силни и с плътни мускули. Проследих някои познати бойни белези по торса си. Отдавна бяха избледнели. Бяха останки от времето ми като смъртен.
Оттогава никога не съм добавял други към тях; лечебната сила на тигъра винаги е поправяла всички щети. Но сега имаше няколко нови белега.
Белези, които говореха за времето ми в миналото. Рани, нанесени при спасяването на Ана. Докато докосвах един на ръката си, реших, че несъвършенството си заслужава.
Без значение какво ще се случи в бъдеще, знаех, че винаги ще ми служи като напомняне за обета ми да остана до нея и да й служа.
Дори когато се обличах в свободна туника и панталон, усещах нейното привличане. Беше наясно със завръщането ми и ми даваше време да се приготвя, но зовът ѝ беше нещо, което не можех да пренебрегна. Анамика беше като магнит и колкото по-близо бяхме един до друг, толкова по-силно беше желанието да съм близо до нея. Винаги съм чувствал връзката между нас като окови, но сега се беше променила. Сега я чувствах като обещание.
Следвайки връзката, първо се насочих към тронната зала, но с изненада установих, че тя не е там. Обмислях да проверя спалнята й, но когато затворих очи, знаех точно къде се намира и се насочих към градината й. Когато краката ми докоснаха тревата, се изкуших да се променя в тигър. Винаги сме се разбирали по-добре, когато бях тигър. Но това беше пътят на страхливеца. Най-малкото, което можех да направя, беше да й дам възможност да ме укори за провала ми в лицето ми.
Честно казано, бях я провалял по повече от един начин. Парчето камък на истината, висящо на врата ми, се стопли и знаех, че потвърждава мислите ми.
Стъпките ми се забавиха, когато я видях. Тя подкастряше розите си, а дългата й коса се спускаше по тялото й. Гърлото ми пламна и поздравът ми замря на езика ми. Знаех, че бях оставил младата й версия в миналото, но въпреки това все още можех да я видя в познатите жестове на Ана.
Открих, че не мога да помръдна. Обвиняваше ли ме? Как да не ме вини?
Почувствах се слаб, мускулите ми воднисти. Болка в сърцето ми се прокрадна, гъста и жилава. Как можах да позволя на онзи зъл човек да я докосне? Как можах да се махна от момичето, което ме молеше да я науча да се бие? Спомените за това, което бях извършил, и изборите, които бях направил, отново минаха през ума ми, както го правеха твърде често. Как би могла да ми прости?
Насладата, която изпитах, когато я видях свита като крехък разсад, ме изгори като огън. Превърна се в стегната черна топка и се заби в корема ми. Пластове самообвинения го покриха, докато не ми натежа като камък. Нямаше нищо, което можех да кажа, нищо, което можех да направя, за да премахна ужасното нещо, което й се беше случило. Тя беше жертва на нещо ужасно. Нещо, което никой не трябва да изживее. Какво можех да й кажа? Никакви думи, колкото и внимателно да ги обмислях, нямаше да са достатъчни, за да се извиня. Някога не ще бъде достатъчно, за да поправя злото.
Беше като да сложиш превръзка на изкормен и мъртъв човек – безплодно и глупаво начинание..
Анамика обърна леко глава, така че видях лицето й в профил, но тя задържа вниманието си върху цветята си.
– Е? – Попита язвително тя, срязвайки една дълга лиана. – Определено ти отне дълго време, за да ме удостоиш с присъствието си. Само ще стоиш там, или ще ме поздравиш, както трябва?
Опитах се да й отговоря, но единственият резултат беше едно задавено:
– Аз… – и след това неефективното отваряне и затваряне на устата ми като риба на сухо, много далеч от изтънчения поздрав, който първоначално планирах. Тъй като говоренето не ми се отдаваше, паднах на едно коляно, навеждайки ниско глава. – Аз съм ваш слуга, милейди – най-накрая успях да изплюя.
Анамика ме погледна и се намръщи, сбърчи вежди. Тя стисна устни и се приближи до мен. След като постави ножицата в кожения колан, закопчан около кръста й, тя постави ръце на бедрата си и ме погледна. Главата ми отново се сведе и усетих познато парене в задната част на очите си.
Тревата под краката ми се размаза и тогава ръката й докосна главата ми.
Тя приклекна до мен и плъзна ръка към врата ми. Усетих умственото й запитване и с готовност разкрих мислите си пред нея. Показах й абсолютната бъркотия, която бях направил. Цялата вина и срам, които разяждаха вътрешностите ми, бяха изложени на показ, за да ги види. Докато тя изучаваше мислите ми, се притесних, защото знаех, че ще си помисли нещо лошо за мен, и знаех, че го заслужавам.
– Много, толкова съжалявам, Ана. – Дори не знаех, че съм го казал на глас, докато не усетих вибрацията на думите дълбоко в гърлото си.
В отговор Анамика ме обви с ръце. Моята ръка я прегърна около кръста и аз я придърпах плътно към гърдите си, опирайки глава в нежната й шия.
– Шшшт – промърмори тихо тя, ръцете й бавно минаха през косата ми. – Тук съм, Сохан – добави тя, гласът й, кадифен и топъл, ме успокояваше, въпреки че знаех, че не съм достоен за това. Когато тя ме докосна, светлина изпълни краищата на ума ми.
Знаех, че светлината идва от нея. Това, което видях, беше душата на Анамика, разкрита от камъка на истината. Беше светла и прекрасна и докато тя ме гледаше като богинята, каквато беше, тъмнината и вината в мен се свиха и изгоряха. Наслаждавах се на слоевете топлина и суровата сила на богинята. Бавно съзнанието ми се оттегли и заспах.
Когато се събудих в леглото си, умът ми се чувстваше спокоен и неподвижен, като земя, покрита със сняг. Светът около мен беше мек, нов и чист. Сложих ръце под главата си и се замислих какво се е случило. Ана ми направи подарък. Нещо рядко и ценно. Нейната прошка и разбиране бяха погребали бремето ми под мек слой маршмелоу.
Все още имах спомените. Все още знаех какво се крие дълбоко в душата ми, но тя ми беше предложила милостта, каквато само една богиня може да даде. Тя ме беше освободила от моята вина и в замяна поиска само да се науча да си прощавам.
Тази част ще отнеме време.
Вече не можеше да се отрече, че Анамика беше специална. И като малко момиче беше специална, такава е и като жена. Беше ми отнело много време, за да го разбера, но сегау когато вече го знаех, щях да прекарам остатъка от живота си, колкото и дълъг да е той, отнасяйки се с нея по начин, който показва моето уважение.
Отметнах одеялото си, станах, облякох се и се отправих към тронната зала. Когато влязох, я заварих да поздравява различни посетители. Амулетът на Деймън сега висеше на врата й. Докосвайки моя собствен, се зачудих кога ли го е взела. После се намръщих, чудейки се как ме е довела до стаята ми.
Като богиня тя беше силна, но никога преди не я бях виждал да вдига нещо толкова тежко.
Реших, че е по-добре да не мисля за това, поклоних се дълбоко точно когато тя отпрати посетителя и даде указания на своя пазач да не пуска повече молители днес. Тя протегна ръка към мен и се усмихна.
– Добре ли спа? – Попита тя.
Стиснах леко пръстите й и отговорих:
– Да, благодарение на теб.
Огледах се и видях десетки подаръци, разпръснати из стаята, и осъзнавайки, че тя вероятно вече е работила от часове, добавих:
– Трябваше да ме събудиш. Била си доста заета.
– Да. Нямаше ни дълго време и има много работа за вършене.
– Ако си готова да започнем, аз също съм готов. – Казах любезно.
– По-късно ще има време за всичко – каза тя. – Ела, седни до мен.
Стана от трона си и седна на мраморните стъпала и ми подаде ръка. Хванах я и седнах до нея. Раменете ни бяха притиснати едно до друго и нито един от нас не почувства необходимостта, както преди, да се отдръпне. Ана също не дръпна ръката си, така че я задържах в моята.
Тъй като не казах нищо, тя започна.
– Аз… исках да ти благодаря – каза Ана.
Обърнах се бързо, за да я погледна, мислейки, че е загубила ума си. Лека усмивка играеше на устните й, чакайки ме да кажа нещо. Нямаше смисъл.
– Да ми благодариш ли? – Казах несигурно. – Защо, за бога, искаш да ми благодариш?
– Не знаех преди – каза тя. – Искам да кажа, че си бил ти.
– Бил съм аз?
– Ти ме спаси.
– Да съм те спасил? Не успях да те спася.
– Не, ти успя. – Ана въздъхна и дръпна ръката ми в скута си, играейки си с моите пръсти. Това ме накара да осъзная колко близо сме един до друг. Размърдах се неудобно. – Върнах се, докато ти спеше – каза тя тихо, сякаш си признаваше престъпление. – Взех я… имам предвид спомените си за теб.
– Така ли?
– Да. Когато те срещнах с Рен и Келси за първи път, не те познах. Никога преди не съм те виждала.
– Вярно е – казах аз.
– Трябваше да се върна и да взема тези спомени. Моето по-младо аз знае, че един мъж я е спасил, мъж, който я е научил как да използва нож, но сега тя не може да си спомни лицето му. Родителите ми и Сунил също са те забравили.
Кимнах и казах:
– Така е по-добре.
– Така ли? – Попита тя, като сплете пръсти с моите и вдигна поглед към мен. – Може би, ако по-младото ми аз те познаваше, щяхме да се караме по-малко, когато те срещнах отново.
– Може би – отговорих. Вратът ми внезапно се сгорещи. Потърках буза в рамото си. – Сега обаче няма значение. Стореното е сторено, нали?
– Добре – съгласи се тя, зелените й очи се взряха в моите. – Сега обаче си спомням. Спомням си всичко.
Преглъщайки и опитвайки се да навлажня устата си, след като внезапно беше пресъхнала, казах:
– Всичко?
– Да. Тогава бях с теб, знаеш ли. Когато съзнанието ми се сля с по-младото ми аз, сякаш бях в капан в нея. Видях всичко, преживях отново всичко.
Аз се обърнах.
– Съжалявам.
– Аз не съжалявам.
– Как може да не съжаляваш? – Недоверчиво попитах.
– Не исках да преживявам отново моето отвличане, ако за това мислиш, но това ми даде нов поглед върху него. От моята възрастна гледна точка онзи беше жалко извинение за един мъж. Открих, повече от всичко друго, че искам да протегна ръка и да защитя по-младото си аз. Сега, с моите сили, можех да го убия само като си помисля, но по-младата аз се ужасявах от него. Този страх остана с мен дълги години.
– В моите спомени той беше чудовищен, нечовешки могъщ. Сега го видях слаб, болен и наистина мъртъв. Това разкритие беше важно за мен.
– Имах месеци да мисля за това, докато бях в капан в момичето, което също беше в капан, чакайки да ме изведеш на бял свят.
– Казваш, че си била нащрек през цялото време? Дори когато тя спеше, когато беше у дома си?
– Да. Дори когато тя умря в пещерата. Именно моето присъствие я задържа в това смъртно царство достатъчно дълго, за да може да се излекува. Без теб тя, тоест аз, щеше да умре. Разбираш ли? Ти ме спаси. Повече от веднъж. И тъй като аз бях тази, която отне тези спомени, сега мога да си спомня всичко, което беше скрито от младия ми ум преди години.
– Опасно е било да се връщаш в миналото – казах аз. – Можело е да бъдеш засмукана отново.
Анамика сви рамене.
– Бях там, когато тя спеше. Имаше по-малък шанс тя да се събуди. – Тя се усмихна. – Гледах Сунил известно време, докато той спеше. Забравих колко много ме пазеше. – Вдигайки поглед към мен, тя добави: – Трябва също да знаеш, че изтрих следите ти и осигурих храна и подслон на децата, които спаси.
– Това беше необходимо. Ти ли ме заведе в огнената гора, когато бях ранен, за да бъда излекуван? – Попитах.
Тя се намръщи.
– Не. Поне не мисля така. Сънувах го, докато бях в капан. Тъй като камъкът на истината идва от огнената гора, може би той е канализирал лечебната сила на дърветата.
– Разбирам.
Ана се поколеба, след което добави:
– Също така проверих, че мъжът, който ме малтретира, е мъртъв. Трябваше да знам.
Кимнах и отговорих:
– Ако не трябваше да изведа теб и децата, щях аз да се уверя в това.
Тя извади нещо от колана си и ми подаде познат нож. Този, който бях използвал, за да издялам камъка, този, който бях използвал, за да избягам.
– Запазила си го? – Попитах, взех го от нея и прокарах палеца си по острието. Появи се тънка линия кръв, но разрезът бързо зарасна. – Виждам, че си го запазила остър.
– Това беше първият ми урок като воин – каза Ана, усмихвайки се и ме блъсна по рамото. – Вземи го. Без да знам, съм го пазила за теб.
Благодарейки й го оставих настрани. Утихнахме и тишината между нас се напрегна от неназовано напрежение. Нежно стиснах ръката й.
– Готова ли си за работа? – Попитах.
– Ако и ти си готов. – Неподвижното й лице се проясни и тя се изправи на крака, призовавайки оръжията и дарбите си. Те полетяха към нас и аз лесно хванах чакрама, като го завързах за кожена каишка на колана на кръста си. Следваха тризъбецът, командалът, златният плод. Ръката на Анамика се стрелна бързо, грабвайки всеки един от въздуха. Тя ми хвърли командала и аз го вдигнах над главата си, така че черупката да лежи до малкия камък на истината.
Когато тя хвана Огненото въже и го уви около кръста си като колан, забелязах тигровия талисман да виси на врата й. Хванах го между пръстите си и се усмихнах, виждайки, че това е подаръкът, който й направих, преди да си тръгна. Тя обхванас ръката си моята и пристъпи по-близо точно, когато Божественият шал се уви около раменете й, превръщайки се в наметало.
Перлената огърлица се уви около врата й, закрепи се, когато тя хвана гадата, лъка и стрелите и ги пъхна в торбички на гърба си. Двете брошки се въртяха една около друга, сякаш бяха луни-близнаци в орбита. Едната се закрепи за наметалото й, а другата се захвана за туниката ми.
Мечът се втурна към нас, разделяйки се на две в последната минута и всеки от нас грабна по един и го пъхнахме в ножниците, които се материализираха отстрани.
Според мен ние взехме всички оръжия, но Ана сложи ръка на рамото ми.
– Чакай – каза тя. – Тя идва.
Не знаех за кого говори. Но тогава видях слънчевожълта глава да се стрелва към нас зад ъгъла. Анамика се усмихна блажено и приклекна, протягайки ръка. Змията се виеше нагоре по ръката й, но тялото й не беше достатъчно дълго, за да я обиколи повече от веднъж.
Змията обърна главата си към лицето на Ана и богинята я погали.
– Здравей – каза тя. – Мисля, че като пръстен ще е добре, нали?
– Пръстен? – Попитах объркано.
– Да. Когато беше с нея в миналото, не се ли трансформира? – Попита Ана.
– Да се трансформира?
Ана се намръщи.
– Кой мислиш, че е това? – Попита тя.
Аз повдигнах рамене.
– Прилича на Фаниндра, но змията идва от яйцето на феникса, така че наистина не знам.
– Това е Фаниндра – каза Анамика.
– Не може да бъде – казах аз. – Фаниндра умря. Видях тялото й да изчезва.
– Какво се случи, преди тя да умре? Кажи ми точно.
– Нейното… тялото й се вкамени, част от него беше метално. Беше слаба. Тя използва цялата си енергия, за да ме отведе в миналото. – Усетих как гърлото ми се свива при спомена. – Точно преди да умре, тя захапа яйцето на феникса. Не мисля, че знаеше какво прави. След това тя умря и тялото й изчезна.
– Разбирам. – Челото на Ана се сбърчи, когато се наведе по-близо до змията. – Да – тихо каза тя. – Разбирам. – Пауза. След това: – О, никога не съм мислила за това.
– На кого говориш? – Попитах, оглеждайки се.
– На Фаниндра. Не я ли чуваш?
– Чуваш я? – Поклатих глава. – Нито Фаниндра, нито тази змия могат да говорят.
– Разбира се, че може да говори. – Тя отново се поколеба, сякаш се ослушваше. – Точно така, не бях обмисляла това – каза тя. – Ще я вземеш ли за момент? – Попита Ана.
Кимнах и змията се уви около пръстите ми. Анамика дръпна амулета на Деймън от врата си и докосна ръба му до тялото на Фаниндра. Затваряйки очи, тя тихо промърмори нещо и златна огърлица долетя до нас, носена от вятър, който развя косата й. Почти сякаш е имало малка експлозия, огърлицата се разпадна на малки фрагменти, които се завъртях в облак пред нас.
– Сигурен ли си? – Попита Ана.
– Сигурен за какво? – Отговорих.
– Шшшт – изсъска тя. – Не говоря на теб.
Змията вдигна глава и се олюля във въздуха, сякаш прикована от въртящите се частици злато.
– Много добре – каза Ана.
Ръката й се завъртя и след това насочи блестящия облак към ръката ми, обгръщайки змията. С блясък ярка светлина парченцата злато бяха засмукани в тялото на змията. Дългата й форма придоби познат блясък и шарките на люспите й сега бяха поръбени с блестящи контури.
– Сега – каза Ана. – Опитай.
С тези думи змията се сви около пръстите й и след това тялото й замря и се сви, докато се превърна в златен пръстен със скъпоценни очи.
Протегнах пръст и прокарах ръка по главата на змията.
– Сигурна ли си, че е тя? – Попитах.
– Това е Фаниндра – обеща Ана. – Тя е родена от яйцето на феникс. Ти беше свидетел както на раждането й, така и на смъртта й.
– Но как е възможно?
– Как е възможно всичко, което правим?
– И… и тя говори с теб?
– Тя ми каза, че само тези, които е ухапала, могат да я чуят. Келси смяташе, че собственият й ум й казва някои неща или че това е напътствието на богинята или майка й, но тя можеше да чуе и Фаниндра, когато беше необходимо. Сега ние сме непознати за нея, но тя казва, че е щастлива да бъде с нас. – Ана погледна с нежност змията. – И въпреки че тя е по-скоро твоя, няма нищо против, че ми я подари.
– Какво… какво й направи?
– Дадох й способността да се трансформира. Помниш ли как Локеш използва амулета, за да създава нови същества?
Аз кимнах.
Магията сама по себе си не е зла, но той я налагаше на същества, които не я искат. Фет, или Кадам, както ти го познаваш, ми каза, че от нас ще се изисква да използваме същата сила. Не ми каза всичко, разбира се, но ми каза, че Фаниндра ще ни води по този път. – Тя протегна ръка и докосна ръката ми..
– Готов ли си, Сохан?
– Да.
– Имаш ли нещо против да спрем на едно място, преди да започнем?
– Аз съм на твоите услуги, богиньо.
Лицето на Анамика помръкна за момент, но след това тя си пое дъх и ми се усмихна леко. Бяхме отвлечени и се материализирахме на много познато място.
– Ана! – Изсъсках аз. – Защо сме тук?
– Шшт – отговори тя и ме дръпна зад шкафа с хавлии. Тя докосна ръката си до амулета и аз усетих, когато станахме невидими.
Тъкмо се канех да я разпитам отново, когато чух плясък и възмутено ахване.
– Сунил!
Бързо последва дълбок смях. Ана ме хвана за ръката и ме приближи, за да видим по-добре двамата до басейна. Под чадър, легнала на шезлонг на открито, беше Нилима. Краката й бяха мокри и тя пъхтеше нетърпеливо, докато бършеше водата от книгата, която четеше.
– Не знаех, че четеш – каза той, въпреки че беше очевидно, че лъже. – Извинявам се, ако съм повредил книгата ти.
– Добре е – измърмори тя. – Просто не го прави отново.
Сунил скръсти ръце на ръба на басейна и подпря брада на тях.
– Сигурна ли си, че не искаш да се присъединиш към мен? – Попита той. – Водата е хладка, а ти изглеждаш гореща.
Усмивката му беше широка една миля и Нилима сви вежди, докато го гледаше намръщено.
– Спри да използваш тази фраза.
– Коя… гореща? – Попита той невинно.
– Не трябваше да ти казвам какво друго значи. – Тя вдигна книгата, така че той да не вижда лицето и.
Сунил се измъкна от водата и грабна кърпа, завивайки я около кръста му. Той изсуши косата си с друга и хвърли влажната кърпа върху краката на Нилима.
– Сунил! – Каза тя отново и скочи, грабна кърпата и я хвърли в лицето му. Той я улови и се стрелна след нея, но тя задържа стола между тях. Той се приближи бавно, ухилен, докато тя вдигаше голямата си и много пълна чаша с лимонада. Очите на Сунил се присвиха.
– Не би посмяла – каза той.
– Мисля, че изглеждаш горещ, Сунил – каза триумфално Нилима.
Точно когато той скочи, тя хвърли съдържанието на чашата в лицето му. Изпищя и побягна, но той я хвана, вдигна я през кръста и скочи в басейна, повличайки я със себе си. Нилима се издигна на повърхността, задъхана и пръхтяща. Той се появи и си пое дъх.
– Ти си го заслужи това, жено. Бавно ме подлудяваш от месеци.
– А ти? – Изплю тя в отговор, докато махаше косата си от лицето и започна да плува към стъпалата. – Ти си трън в очите ми, откакто си тук!
– Толкова си бодлива, че се учудвам, че забелязваш малък трън като мен – отвърна той, плувайки се зад нея.
– Иска ми се да беше един от моите служители, за да мога да те уволня – извика тя в отговор. – И не, няма да ти обяснявам това. Сам го разбери!
Сунил я беше притиснал в ъгъла на басейна. Тя се обърна към него и направи безуспешен опит да избяга, но скоро се отказа. Дишането й беше бързо, а очите й бяха пълни с пламъци.
– И така – каза той, докосвайки пръста си до мокър кичур коса и го бутна през рамото й, пръстите му докосваха кожата й. – Най-накрая призна, че ме забелязваш.
– Как смееш! Аз…
Сунил се приближи и затвори устата й със своята. Тя го бутна за момент, но той свали ръката й от гърдите си и вместо това я сложи около врата си. Когато тя изстена тихо и плъзна ръка в косата му, той я хвана за кръста и я придърпа силно към себе си. Целуваха се толкова страстно, колкото се бяха и карали. Но тогава целувките му станаха нежни и забавени и той се отдръпна.
Той притисна челото си към нейното.
– Нилима – каза той, прокарвайки ръка по дължината на мократа й коса. – Кажи ми, че ме обичаш.
Тя се отдръпна от него, но не стигна далеч.
– Не, Сунил. Аз не…
Нилима направи пауза, думите замръзнаха на устните й.
Сунил докосна врата й, палецът му докосна челюстта й. Той се приближи и очите й се спуснаха към устните му. Той се усмихна.
– Добре, ти, упорито момиче. Тогава аз ще го кажа първи. – Той обхвана лицето й в големите си длани. – Обичам те повече от всичко на този свят. Повече от скъпите спомени от миналото ми и повече от чудесата на настоящето. Полагам бъдещето си в краката ти. Бих тръгнал към неизвестното ако си до мен и бих открил всяко ново нещо, което този свят може да предложи. Бъди моя съпруга, Нилима. Не е нужно да казваш, че ме обичаш. Просто кажи, че ще се омъжиш за мен и аз ще работя всеки ден, за да спечеля останалото.
Нилима премигна, водата се плискаше по раменете й.
– О, Сунил – каза тя с въздишка.
– Нали няма да разбиеш сърцето ми? Моята душа? – Каза той с престорено изражение на ужас. Той сложи ръце на раменете й и леко я разтърси.
– Признай чувствата си. Знам, че ги имаш. Вътре под тази студена външност – каза той, хващайки я за ръката – се крие много топла жена. Трябва да знам – добави той, повдигайки многозначително вежди. След това високо произнесе: – Тя отрича обичта си, но продължава да ме напада скандално във всеки тъмен ъгъл, компрометирайки напълно моята репутация. И сега ме бутна в басейна, за да бъде близо с мен!
– Спри! Спри! – Засмя се тя, покривайки устата му с ръка.
Очите му блестяха, докато целуваше дланта й и върха на всеки пръст.
– Кажи, че ще се омъжиш за мен, Нилима – тихо я помоли той. – Моля те.
Тя притисна ръка към бузата му.
– Да, Сунил. Ще се омъжа за теб.
Сунил се засмя радостно и я сграбчи, завъртя я наоколо, докато тя изпищя и се засмя, държейки го здраво с ръце.
– А сега кажи, че ме обичаш.
– Обичам те – повтори тя.
Той забави, остави я да седне и добави:
– С цялото си сърце.
Прокарвайки ръка през гърдите му и спирайки, когато дланта й достигна сърцето му, тя каза:
– С цялото си сърце.
След това, като плъзна ръката си върху нейната, той наведе глава, улавяйки устните й отново.
Ана стисна ръката ми и сцената пред нас изчезна.
Назад към част 25 Напред към част 27
