Глава 26
Да бъдеш Фет
Трусът спря точно след като Рен и Келси избягаха, но камъните все още се разместваха и един голям падна близо до скалата, на която бяхме и тя се започна да се срутва.
Сграбчих Ана, докато се свличахме, заедно със скалата, решен да я предпазя от падането и разпръскващата се киселина, която виждах да блести като златно езеро в тъмнината. Тя извика от изненада.
Ударих главата и рамото си в стената. Притискайки Ана към гърдите си, се обърнах във въздуха, подобно на Рен, когато прескочи пропастта с Келси. Нараняванията, колкото и тежки да са, нямаше вероятност да извадят от строя някой от нас за дълго време, но не исках да рискувам.
Ана можеше да си счупи врата или да си удари главата в камък. Имаше твърде много променливи, които просто не знаехме по отношение на границите на нашата сила, и отказвах да я загубя отново, като действам безразсъдно. Кадам ме беше предупредил, че съм се отказал от част от себе си, за да върна Рен и друга, за да спася Ана.
След като наскоро усетих вкуса на смъртността, не исках да имам сериозна телесна повреда отново толкова скоро. Чаках да се ударя в пода, но това не се случи.
Премигнах в тъмнината и осъзнах, че Анамика все още е върху мен, но ние витаехме във въздуха, на сантиметри от пода.
Дългата й коса се спускаше около нас и ни затваряше в палатка, ухаеща на жасмин и лотосови цветове. Краката на Ана бяха преплетени с моите и ръцете ми бяха заключени около нея, разперени на гърба и кръста й, държайки я близо до себе си. Протегнах крак надолу, докоснах земята и казах:
– Можеш да ни пуснеш на земята, Ана.
Тя меко ни спусна и с облекчение видях, че сме далеч от киселинния излив.
– Добре ли си? – Попитах, приглаждайки косата й назад, за да мога да видя лицето й.
– Знаеш ли, че очите ти светят в тъмното? – Попита тя и наклони глава, за да надникне в тях.
Намръщих се, изненадан от въпроса.
– Не. Никой никога не ми е казвал това.
Изведнъж осъзнах позицията, в която бяхме. Всеки сантиметър от нейното превъзходно тяло беше притиснато към мен. Бяхме бедро до бедро, корем до корем и гърди до гърди. Ръцете й трепереха, опряни в гърдите ми.
– Аз… съжалявам – казах, докато неловко се отдалечавах от нея. – Хайде. Нека ти помогна да станеш.
-Защо съжаляваш? – Попита тя, като се изправи на крака.
– Не исках да… Знам, че не харесваш… – неуверено започнах, после завърших с – ще бъда по-внимателен в бъдеще.
– По-внимателен? – Ана огледа хаоса. – Не ти си причината камакът да падне. Това беше мое дело.
– Да, но те сграбчих, издърпах те от скалата и вероятно те нараних повече, отколкото ако те бях оставил сама.
Хванах се за тила и въздъхнах, когато тя ме погледна изпитателно. Опитвайки се да й обясня по-ясно, казах:
– Чувствам нужда да се грижа за теб и да те защитавам, Ана. Все забравям, че си достатъчно силнаи сама да се предпазваш.
– Да, вярно е, – каза тя. Заедно излязохме от пещерата и с едно махване на ръката си скалата изпълни цялата структура. – Но понякога дори една богиня иска някой да се погрижи за нея.
Погледнах отново към нея, усещайки, че иска да каже още нещо, но тя млъкна. Докато се връщахме назад през всичките капани, които бяхме поставили, земята се издигаше зад нас, проследявайки стъпките ни и скривайки пещерата Канхери, погребвайки всеки проход, сякаш никога не е съществувал. Дори ако някой се опита да го изследва в бъдеще, няма да намери доказателства, че богинята или нейното пророчество някога са били там.
Когато стигнахме до буболечките, тя ги извика. Те я обгърнаха, катереха се една върху друга, за да се доближат, като стружки, полепнали по магнит.
Краката им и щракащите им мандибули изглежда изобщо не я притесняваха. Направих гримаса, когато една стигна до рамото й и изчезна под косата й.
Тя промърмори нещо и отвори дупка в пещерата над нас, разкривайки нощното небе. Като едно, създанията размахаха криле и се издигнаха в облак, изчезвайки в мрака над главите ни, подчинявайки се на своята богиня.
– Къде ги изпрати? – Попитах.
– На определено място и в определено време, къдете ще са добре.
– И къде е това? – попитах, надявайки се, когато се приберем, че няма да ги намеря в леглото си.
– Изпратих ги в Египет – каза тя. – Магията им ще бъде оценена там.
– Разбирам – отговорих, без да искам да знам колко вълшебни са нейните новосъздадени буболечки. Докато продължавахме, се замислих как стана така, че Ана сякаш знаеше толково много. По този начин тя ми напомняше за Кадам. Това, че аз също имах достъп до амулета, не означаваше, че разбирам законите на Вселената. Може би бях просто тъп звяр – войник, който не познава пътищата на учените.
Рен ме беше нарекъл смел и в някои случаи бях такъв, но идеята да пътувам сред звездите, да бъда пометен от времето и да видя минало, настояще и бъдеще, ме смущаваше. Мислех, че Ана е почти същата като мен, но може би това, че е богиня, й даваше повече прозрение. Някой ден, когато наистина бъда достатъчно смел, щях да я попитам за това.
– Какво следва?- Попитах.
Тя прегледа списъка.
– Пише да разчистим мястото, където Локеш държеше и измъчваше Рен, след като отвлече и да помогнем на хората от Байга. Отстрани Кадам е добавил бележка. „Кажи на Кишан, че това е битката на разбивачите на челюсти.“ – Анамика се намръщи. – Той иска да чупим челюсти ли?
Разсмях се.
– Не. Това са вид твърди бонбони (Jawbreakers -твърди бонбони). Значи ние сме тези, които са разчистели всичко след битката за освобождението на Рен. Кадам ни беше казал, че всичко в комплекса мистериозно е изчезнало. Той беше предположил, че това е дело на Локеш.
Поех си дъх и продължих:
– Предполагам, че мога да поема инициативата по този въпрос. Обаче ще трябва да уцеля времето внимателно, за да не се натъкна на себе си.
След като се върнахме назад или, предполагам, напред от времето на пещерата, спряхме в покрайнините на гъстата гора на Байга и наблюдавахме как изпълнения с гняв Локеш се отдалечава от сградата. Ако Ана беше шокирана да види превозни средства, светлини или модерна технология, тя не го показа.
В този смисъл тя беше изключително издържлива.
Започнахме отвън. Всички ранени мъже, които бяха служили на Локеш, бяха изпратени в покрайнините на голям град, намиращ се наблизо. Анамика не искаше да помага твърде много в лечението им.
Обаче хората от Байга, които намери, бяха излекувани и те тръгнаха след нас като верни слуги, следвайки богинята, която ги спаси, и ни помагаха да ровим из отломките, за да търсим други пострадали.
Бързо се справихме с главната сграда. Повреденото дърво от охранителните кули се превърна в пепел и се разнесе. Металните парчета от сградата се стопиха и аз наблюдавах как земята се отворя и погълща това, което някога е била стая, пълна с компютри, кабели, видеозаписи и камери.
Когато се натъкнахме на зоната, пълна с бонбони, Ана взе един и го завъртя между пръстите си с повдигнати вежда. Пуснах един в устата си, отхапах и съжалих.
– Оу! – казах. – Сега разбирам. Може да счупи зъбите и челюста ти, заедно с главата ти.
– Келси как ги е направила? – попита тя.
– Със златния плод.
– Изобретателно. – Ана колебливо докосна с езика си бонбона. – Харесва ми, – каза тя. – Може би ако го ближеш, вместо да се опитваш да отхапеш, ще оцениш сладостта.
– Да, – казах аз, гледайки как очите й се затварят, лицето й се изпълни с блаженство, докато облизваше бонбона си. Гърлото ми внезапно се сви и едва не се задавих. Докато тя не гледаше, аз изплюх бонбона върху купчината, която се търкаляше около краката ни, и използвах силата на амулета, за да ги трансформирам. Превърнаха се в блестяща прахообразна маса, която Ана измете през вратата с едно замахване на ръката си. Бонбоните, които държеше, също се преобразиха и тя издуха тебеширения прах от дланта си. Опитах се да игнорирам червеното петно върху устните й, докато се придвижвахме напред.
В другия край на сградата се натъкнахме на затвора, където Локеш беше държал Рен. Ана спря за кратко пред клетката, където Рен е страдал месеци наред, и прокара върховете на пръстите си по решетките. Тя започна и всичко, в затвора изчезна, започвайки с клетката на Рен. Стоях от другата страна, напълно поразен от инструментите, които Локеш беше използвал, за да нарани Рен.
Не съм съвсем сигурен какво ми стана. Бил съм тук и преди, знаех какво е преживял Рен. Но тогава бях фокусиран върху Келси и върху това да измъкна Рен. Сега, виждайки доказателствата за бруталността, с която Локеш е наранявал брат ми, вече не можех да си затворя очите за това, което му беше сторено. Доказателството лежеше пред мен на ивици засъхнала кръв по масата. Ръцете ми се разтрепериха, когато докоснах с върха на пръста си дръжката на чук с шипове, който се премести леко и докосна една от четирите окови на масата. Веригата, прикрепена към него, издрънча тихо.
Изведнъж сякаш се върнах в цирка, подушвайки безпокойството му, страха му. Кръвта ми заби и дъхът ми секна в дробовете ми. Цялата сцена беше твърде тежка за мен. Защо не го бях спасил? Защо сега не се върнех назад във времето и не го спрях? Изобщо не бях смел. Бях страхливец.
Твърде слаб и безгръбначен, за да защитя близките си от ненужна болка.
Изритах инструментите настрана и със силно дръпване хвърлих масата през стаята. Разби се в стената. След като се превъплътих в тигърска форма и започна да разкъсвам дървените шкафове нокти, а стола счупих със зъби.
Нещо докосна рамото ми и аз се завъртях, изръмжавайки и изревах силно. Ароматът беше свеж, като цветя, но бях бесен и не можех да се успокоя. Бутнах мекото нещо и чух вик. След като нищо не ми пречеше, се върнах към задачата си, атакувайки отново и когато вече не можех да достигна нищо като тигър, се превърнах в мъж.
Когато всяка кука, всеки трион и всеки нож лежаха в краката ми счупени или бяха разпръснати достатъчно далеч, за да не ги виждам, рухнах на пода, гърдите ми се повдигаха. Болката се плъзна в дробовете ми, в сърцето ми, сякаш един от счупените ножове беше забит в гърдите ми и лежеше там, с назъбени остри ръбове, прекъсвайки дъха ми.
Хлип се откъсна от устните ми и щом първият напусна тялото ми, последваха още. С гръб, опрян на стената, изпънах крака, стиснах главата си в ръце и заплаках с такава мъка, каквато не бях изпитвал преди. Огромният свят, цялото време и пространство, беше отворено за мен и въпреки това се чувствах в капан, в затвор, който сам създадох. Толкова много исках да променя случилото се с Рен, но Кадам ми каза, че не мога. Имах право да променям само нещата, които вече бяхме направили.
Ако имах смелостта да спася Рен, ако наистина го бях направил, тогава той никога нямаше да пострада от ръцете на Локеш. Но беше пострадал. И всички нещастия, които го постигнаха, бяха по моя вина. В Орегон, в гората с Келси, го разочаровах и той беше заловен от Локеш. И сега, ето ме отново, позволявайки на мъченията и страданията му да продължат. Как би могъл някога да ми прости за това, което бях направил? Изглеждаше, че съм предопределен да провалям всички.
Нещо меко докосна ръката ми и хладните върхове на пръстите отметнаха косата от челото ми. Ана приклекна пред мен. Умът й докосна моя обременен ум, и за известно време тя наблюдаваше мислите ми тихо, сякаш от разстояние. Вместо да се опитва да ме успокои или да ме разубеди за това, което чувствах, тя просто ми позволи да го преживея. Тя остави скръбта да стои между нас и сподели нейното бреме с мен.
Не бях напълно наясно, че го правя, но протегнах ръка към нея, нуждаейки се от нея физически близо толкова, колкото и психически. Съзнанието й се затвори за миг от мен, когато тя се размърда, връщайки се в ръцете ми. Отпуснах ръце и мислено се отдръпнах, предполагайки, че й е неудобно. Но миг по-късно умът й отново беше отворен за мен. Беше обвила ръце около мен и галеше гърба ми в малки кръгове, докато аз я притисках към себе си.
– Шшт, Сохан – каза тя. – Върни се при мен, тигре мой. – Гласът й нежно успокои моите мисли.
Устните й докоснаха слепоочието ми и челото ми, докато сипеше меки целувки по челото ми. Докато го правеше, усетих охлаждащ балсам да тече във вените ми. Имаше почти упоителен ефект. Краищата на зрението ми се замъглиха и всичко в мен изтръпна.
– Какво… какво направи? – Попитах.
– Карам болката да изчезне – отговори тя, обхванала лицето ми с ръце.
Ана прехапа устни и си пое въздух. Неуверено, бавно тя доближи лицето си до моето и тогава устата й, трепереща и пълна, докосна моята. Целувката продължи само миг и аз бях или твърде шокиран, за да отговоря, или не можах, но никога нямаше да забравя усещането на устата й върху моята.
Устните й бяха меки възглавнички и сладки като розови листенца. Колебливата уста на Ана беше като успокояващ балсам и въпреки че седях неподвижен, дълбока част от душата ми искаше да я попие и да забравя всичко, което бях и всичко, което знаех. Вълшебната целувка изсмука последната част от болката ми, оставяйки зад себе си блажен мир и копнеж по нещо, което знаех, че е невъзможно.
Когато се дръпна назад, главата й се наклони под ъгъл, докато гледаше устата ми, сякаш се чудеше, като мен, как точно и защо се е случило. Но честно казано, не исках да знам. За момента просто исках да се преструвам, че има красиво момиче, което го е грижа за мен, което иска да бъде с мен. Колкото и да се опитвах да пренебрегна причините, една мисъл изникна в ума ми и почувствах как ме обзема тревога. Това прогони чудото на момента, който току-що бях преживял.
– Не искам да забравя – казах аз, предполагайки, че тя притъпява нещо повече от болката. Гласът ми беше дрезгав и плътен. Тя не отговори веднага и аз се размърдах. Ръцете й паднаха от мен, но аз хванах едната и я задържах.
Накрая тя отговори, тихо и несигурно:
– Наистина не премахнах болката ти, Сохан. Поне не изцяло. Просто… просто я споделих с теб. И никога няма да взема спомените ти.
Когато тя стана и избърса ръцете си, се чудех дали говори за мъченията на Рен или за целувката. Оказа се, че помнех и двете и честно казано, не знаех кое от тях ме засегна по-дълбоко.
След като разрушихме всичко в комплекса, с изключение на основната структура, взехме останалите от Байга с нас, за да намерим тяхното племе.
Ускорихме времето напред, за да дадем време на старите версии на себе си, Кадам, Рен и Келси да избягат, а след това влязохме в лагера Байга с нашите възстановени членове на племето.
Децата тичаха към бащите си, които смятаха за мъртви, а съпругите поздравяваха съпрузи и синове. Те казваха колко щастливи са били да срещнат богове два пъти за толкова кратко. Гунията ме гледаше замислено. Бях забравил да променя външния си вид, но той просто се поклони ниско и отбеляза колко се радва да види, че съм намерил своята богиня. Измърморих нещо в отговор и след като той се съгласи с преместването на племето си, ние ги преместихме заедно с колибите и всичко останало, на различно място и в различно време.
Ана ме увери, че ще са добре скрити и сега ще могат да изживеят живота си по начина, по който желаят, без намеса на хората от времето на Келси. Огледах новата джунгла, чудейки се къде и кога точно сме, но реших, че всъщност няма значение. След като използва амулета си, за да създаде целогодишна пълноводна река, реколта, много животни в гората за лов и им остави запас от храна, тя им каза ако имат нужда от нея, тя ще дойде.
Доволни, потънахме в сенките на джунглата и Ана извади списъка на Кадам.
– Имаш ли достатъчно енергия, за да изпълниш още една задача, преди да си починем? – Попита тя.
– Зависи колко време ще отнеме – отговорих аз.
– Вярвам, че тази задача ще е кратка – загадъчно каза тя.
Тя посегна към ръката ми и бяхме отведени от новия дом на Байга. Земята се втвърди под краката ми и позната колиба се появи на фокус.
– Колибата на Фет?
Намръщих се.
– Какво трябва да правим тук?
– Пише, че ти трябва да поемеш ролята на Фет, за да може да ръководиш Кадам.
– Чакай….. Какво? – Объркано попитах.
– Това е всичко, което пише – отговори тя.
Точно тогава Кадам се появи иззад ъгъла. Сърцето ми се разтуптя, тъй като си помислих, че може би просто съм объркал времевата линия, но Кадам ни поздрави топло и каза:
– Добре. Исках да ви хвана, преди да влезете.
– Какво точно искаш да направим? – Попитах.
– Мога ли да видя списъка, скъпа?
Той протегна ръка към Ана и тя охотно го подаде. Разгледа задрасканите и каза:
– Отлично. Напредвате.
Вятърът се усили и високите треви край колибата шепнеха своите тайни като съскащите вълни на океана. Искаше ми се всички да са тихи. Бях уморен от мистерии, обвити в гатанки.
– Това е мястото, където срещнах Фет за първи път – каза той.
– Не разбирам – отвърнах аз. – Мислех, че ти си Фет.
– В по-голямата част от времето е така. Но не и първия път. Тогава, когато Фет се появи, беше ти. – Той разчете изражението ми и ми се усмихна с разбираща усмивка.
– Моля, влезте вътре и ще ви обясня.
Влязохме в хижата, а аз, както обикновено, си ударих главата във входа. Защо някой би направил вратата толкова ниска, нямах представа. Вътрешността ми изглеждаше малко по-различна от последния път, когато бях там. Спомних си мивка, шкафове, буркани, пълни със смлени билки и подправки, дори вана. Масата и столовете бяха все още там, както и импровизирано легло и фенера.
Сега, като се замислих, не си спомнях да съм виждал градината на Фет или пространството отвън. Имаше малко място, приспособено за огнище, а дървата за него бяха подредени отвън, но не изглеждаше, че колибата е била използвана. Мъхът беше израснал между стените и покривът беше в окаяно състояние.
– Какво се е случило с това място? – Попитах.
-Нищо – отговори Кадам. – Нито едно от подобренията, които помниш, все още не са се случили.
Със светлината, струяща през вратата, можех да видя сантиметрите прах и растенията, пълзящи между пукнатините, където стените срещаха пода. Поех дъх и издишах.
– Тук са живели животни – казах аз.
Кадам се усмихна.
– Мисля, че е така. Тази колиба би била доста уютна бърлога.
Очите му ме следяха, докато обикалях малкото пространство, оглеждайки всичко.
– Вярвам, че нищо не е живяло тук от известно време.
– Да – продължих аз. – Нито една от миризмите не са пресни.
Той кимна, сякаш доволен от преценката ми.
– Ще седнем ли? – Предложи той, махвайки към масата. Докосвайки амулета на гърлото си, той замрази времето около нас, за да е сигурен, че другото му аз няма да ни споходи, докато говорим.
Заехме местата си, Ана до мен и тя използва Златния плод, за да ни направи малко чай. Кадам се усмихна радостно.
– Спомни си, че ми е любим, – каза той на Ана, докато пълнеше чашата си.
Надникнах към нея и видях щастлива руменина да пълзи по бузите й.
– Помня всичко, на което ме научи.
– Беше отлична ученичка – каза той. – Много по-добра от този – добави той, кимвайки към мен. – Може би вече знаеш колко упорит може да бъде той.
Ана се засмя и открих, че звукът ми хареса толкова много, че забравих да се раздразня, на шегата, която беше за моя сметка. След като се нахранихме, казах:
– Кажи ми какво трябва да направя.
Кадам отблъсна пълната си с трохи чиния и стисна пръсти.
– Ти трябва да ме напътстваш да намеря Келси и да я доведа тук, където аз, като Фет, ще кажа на нея, и Рен, как да намерят пещерата Канхери.
– Значи ще ти кажа къде е тя?
– Не. Въобще не. Основната ти цел е да ми дадеш надежда. Да дадеш надежда на Рен. След като видя Фет и открия, че има пророчество, ще посетя Рен и въпреки че не няма да мога да го освободя, ще му кажа, че има начин да развалим проклятието, ако сме достатъчно търпеливи и да изчакаме.
– Искаш да кажеш да изчакаш Келси.
– Да, точно. Вече пуснах слуха за шаман, който живее в тази джунгла, на няколко от старите ми контакти и те споделиха информацията с другото ми аз. Претърсвах тази джунгла много години преди да открия тази колиба и начертах път. Намира се далеч от всеки път, дори по времето на Келси.
Издишах шумно.
– Добре, тогава защо аз?
– Знаеш не по-зле от мен опасностите от пресичането на пътища със себе си. Ще бъде по-безопасно за мен да не се сблъскам с бъдещата или минала версия на себе си.
– Говорейки за това, не забравяй да ми кажеш, че след като избраното момиче бъде намерено, тя и нейният тигър трябва да дойдат тук сами. Трябва да стоя далеч, тъй като по това време ще се представям за Фет.
– Схванах. И така, кога ще бъдеш тук?
– В рамките на няколко минути, след като си отида.
Кадам стана и постави ръка на рамото ми и се наведе към ухото ми.
– Вие двамата се справяте добре. Пожелавам ви успех в изпълняването на останалата част от списъка. И не забравяйте да го вземете с вас при следващите си няколко приключения.
Направих гримаса при думата приключения, но кимнах. Той рестартира времето, след това изчезна и ние останахме сами.
– Мога ли да взема шала назаем? – Попитах. – Ако Кадам пристигне скоро, по-добре да се променя.
– Когато Кадам дойде, мога ли да остана и да гледам? – Попита Ана, докато навиваше шала около врата ми. Бях се навел и лицата ни бяха много близо.
Очите ми се плъзнаха по устните й и когато тя се приближи, аз се отдръпнах и се прокашлях.
– Предполагам, че можеш. Просто се направи невидима.
Тялото й заблестя и след това изчезна, докато нишките на шала започнаха да работят, превръщайки ме в прегърбения мъж, наречен Фет. Когато свърши, хванах домашно изтъканата си роба. Прокарах ръка по плешивата си глава и облизах устни, усещайки празнините в устата си, където трябваше да са зъбите.
Чух кикотене от ъгъла на стаята и се обърнах, като едва не се спънах в мършавите си крака.
– Изобщо не приличаш на себе си, Сохан – отбеляза тя.
Отправяйки й широка беззъба усмивка, попитах:
– Косата ми ли ти липсва повече или зъбите ми?
Призрачна ръка докосна ръката ми.
– Хмм. Трябва да кажа, че това са твоите мускули.
Ана разтърси леко ръката ми.
– Мършав си като пиле.
Засмях се и прегърнах кръста й с ръка, изненадан да открия, че кръста й се намира по-високо от нормалното. Явно, освен че нямах мускули, бях станал и по-нисък.
– Мисля, че все още съм достатъчно силен, за да се преборя с богиня.
Тя изпищя и се дръпна. Тъкмо се канех да я потърся по миризмата, когато чух глас отвън.
– Ехо! Здравейте!
– Влизай, – извиках отново с нормалния си глас, но тогава си спомних, че Фет не говореше така.
– Идвам! Влез, млади човече – казах с напевен тон и бутнах малката врата.
Един по-млад Кадам подаде глава.
– Благодаря ви, – каза той. – Мина много време, откакто някой ме е наричал млад.
Взирайки се в него по начина, по който предполагах, че би го направил един мъдър човек, казах:
– Виждам, че си остарял, но и все още си млад за пътищата на този свят.
– Предполагам, че е така – каза Кадам. – Изминах дълъг път.
– Пътувал далеч. А, да. Фет вижда. Така е – направих пауза, опитвайки се да имитирам Фет
– Добре си ти дошъл. Искаш да пиеш нещо? – Попитах.
– Да, и благодаря – отговори той, докато сядаше.
Обърнах се към не-кухнята и стиснах ръце за момент, но после усетих нещо, което се прискаше в тях. Анамика беше направила димяща чаша чай. Потупах невидимата й ръка и се запътих към масата, като оставих чашата пред Кадам.
– Ето – казах, докато той отпиваше. – Пий, това полезно за теб. Сега разкажи на Фет за твоите пътувания.
– Да, добре, тук съм и търся един шаман.
– Шаман? – Наклоних глава. – Какво е шаман?
– Човек, който знае отговори.
Засмях се.
– Всички хора знаят отговори. Всички хора ли са шамани?
– Не. – Кадам се усмихна. – Търся човек, който знае един конкретен отговор. Виждате ли, има тигър, всъщност двойка…
– Ах! – Казах. – Искаш да развалиш проклятието на тигъра. Ти търсиш средство за защита.
Той рязко остави чашата си.
– Знаеш ли нещо за това? – попита той и надеждата озари лицето му.
Усетих призрачна ръка на рамото си и топлината нахлу в тялото ми, изпълвайки ме.
– Красивата богиня-войн, Дурга, е силна. Тя ми говори на ухо. Много тихи са нейните думи, но умните мъже слушат жените. Особено богиня.
Невидимата коса на Ана падаше по рамото ми, докато тя леко духна в ухото ми. Прочистих шумно гърлото си, прокарвайки ръка изключително плешивата ми глава, и продължих.
– Тя обича тигрите, но само едно специално момиче може да помогне. Момичето е любимо на богинята. Момиче обича тигър. Облекчи болките и страданията му.
– Как да намеря това момиче? – Попита Кадам. Беше извадил лист хартия и много бързо си водеше бележки.
– Фет сънува тигри. Един блед като луна. Друг черен като нощ. Момичето е отдадено, изключително. Тя ще намери своя тигър. Ще го освободи.
Гласът ми омекна, когато си спомних Келси.
– Момичето е само, няма семейство. Тя грижи се за тигъра. Косата й е кафява като кора на дърво, очите й са тъмни и меки. Доведи това специално момиче при мен. Тогава ще напътствам повече.
Тогава разбрах, че Анамика се е отдалечила. Обърнах глава и се опитах да уловя миризмата й, но тя се криеше от мен. Продължих.
– Когато тя дойде, ти я оставяш сама. Само момиче и тигър могат да влязат в джунглата.
Намръщен, завърших:
– Това иска Дурга, тази която разваля проклятието на тигъра.
При споменаването на богинята протегнах умствени пръсти, опитвайки се да се свържа с нея, но тя се беше откъснала от мен.
– Да – каза Кадам. – Ще я доведа. Благодаря ти. Много благодаря!
С тези думи той скочи от стола, наклони почтително глава, прегърна раницата си и си тръгна.
Когато си отиде, призрачни ръце сграбчиха тънката ми роба и ме блъснаха в стената.
Назад към част 27 Напред към част 29
