Глава 29
Пера на птици
Бях щастлив. По-щастлив, отколкото съм си спомнял някога да съм бил. Бях на лов с група млади мъже. Те имаха силни тела и проницателни умове. Бях във формата на тигър, но те изглеждаха доволни от този факт. Един спря зад едно дърво и ми даде знак с ръце по начин, който Кадам ни беше научил, когато ни обучаваше. Косата му, гарваново черна и вълниста, беше вързана в основата на врата. С медната си кожа и небесносините си очи, които блестяха, дори на светлината преди зазоряване, той ми изглеждаше познат.
Той даде знак, че плячката е близо. Аз трябваше да я заобиколя, а той и останалите да заемат позиция. Когато бяха готови, щях да подгоня дивеча. Промъкнах се през храсталаците, докато стигнах до хълм с изглед към поляна.
Шум от счупени клони ме предупреди и аз приклекнах, леко потрепвайки с опашка. Отдолу лениво пасяха малка стадо елени.
Когато чух вика на бухал и разпознах, че е дело на човек, а не на птицата, изскочих от скривалището си. Еленът веднага се отдръпна от мен и се стрелна през дърветата възможно най-бързо. Звукът от стрела беше последвано от вик на едно от животните. Падна веднага и когато го прескочих, вече беше мъртво. Впечатляващо.
Ловците бяха толкова опитни, че изобщо нямаше да ги чуя, ако нямах толкова добър слух. Също така успяваха да бъдат невидими. Само носът ми подсказваше къде са и дори тогава един от тях ме изненада. Беше скрил миризмата си, като стоеше срещу вятъра. Той свали второ животно с помощта на копие, а третият човек хвана плячката си с помощта на мрежа. Хванатият елен се мъчеше да се освободи, докато мъжът не се появи и ефективно прекрати живота му, като прекара ножа си през врата на животното. Той държеше ръката си на гърба на елена, галейки го успокояващо, докато най-накрая животното утихна и умря.
След като елените бяха завързани на дълги пръти, шестима от младите мъже надигнаха товара си, докато други двама тръгна да разузнават напред. Минах между тях и този от дясната ми страна се обърна, за да ме погледне с самонадеяна усмивка.
– Ставаш малко бавен, нали, старче?
Другите момчета се засмяха тихо, когато аз изръмжах и му се озъбих с половин уста. Вълненото наметало, което носеха, се развяваше около обутите му в ботуши крака. Забелязах колко лесно широките му рамене поеха тежестта на тежкия товар. Той се гордееше с улова си и заслужаваше да бъде. Животното не беше страдало. Стрелбата му беше по-добра от всички други, които бях обучавал през годините.
Погледнах нагоре и яркозелените очи на момчето блеснаха, когато той каза:
– Ще признаеш ли, че спечелихме облога, татко?
Променяйки се в човешка форма, аз го ударих леко по рамото и се усмихнах.
– Ако някой тук остарява, това си ти. Добра работа свърши и да, бих казал, че спечелихте облога. Все пак не казвайте на майка ви. Знаеш каква е тя.
Момчетата се засмяха и сърцето ми се изду в гърдите. Мои, помислих си. Тези красиви млади мъже бяха мои синове. Не знам как го разбрах, просто знаех, че е така.
Един от съгледвачите, по-младо момче на около шестнадесет години, се върна с изражение на тревога.
– Татко, виждаш ли онзи дим на хоризонта? Едно село е атакувано. Трябва ли да призовем богинята?
– Колко са? – Замислено попитах.
– Според мен, две дузини.
– Мислиш ли, че можем да се справим с тях?
Момчето повдигна вежди и ми хвърли поглед, който казваше, че вече трябва да знам отговора на този въпрос.
– Добре – казах аз. – Не виждам нужда да я безпокоя. Ще трябва да скрием улова, по-късно ще се върнем за тях. Надявам се, че няма да бъдат намерени от друг.
– Животът е по-важен от месото – отбеляза тихото русо момче отляво, докато той и брат му вдигнаха пръта на близкото дърво, позиционирайки елена възможно най-високо и го покриха с клони. Не изглеждаха като братя, но аз знаех, че са. Другите момчета последваха примера им и скоро и трите елена бяха старателно замаскирани. Миризмата им все още щеше да привлича мършоядците, но с малко късмет нямаше да привлекат нищо прекалено голямо, което да преследваме.
Ъгълчето на устата ми се повдигна и аз кимнах гордо, докато ги наблюдавах.
Бях ги научил да мислят като опитни ловци, както като хора, така и като тигри. Когато свършиха, казах:
– Тогава да отидем и да видим кой е този, който причинява хаос сега.
Тръгнахме и ме потопи в друг сън. Това е сладкото изображение на Келси, държаща златооко бебе, което тя нарече Аник Кишан. Това беше нейното първо дете. В сцената, която се разиграваше пред мен за първи път забелязах разлика между това, което сънувах сега и съня със синовете ми . В другия сън с момчетата аз бях част от тях. Бях изрекъл думите и бях почувствала това, което тази версия на мен, като баща, чувстваше. Когато видях Келси, бях щастлив, но липсваше онова чувство на гордост. Бях външен наблюдател, но не се чувствах зле.
Не точно. Просто беше различно.
Един от моите ловци имаше кафяви очи, силен нос и остро изсечени черти. Много приличаше на баща ми. Винаги съм предполагал, че той е възрастната версия на бебето на Келси, но сега забелязах фини разлики. Формата на носа беше различна. Миризмата, която беше силна и я усещах дори насън, не беше същата.
Когато тази сцена се разигра, сънищата ме отведоха другаде. Бях в джунглата и разговарях с Кадам. Той беше тъжен и погали главата на тигъра, докато седеше до мен, опрял гръб на едно дърво. Двамата гледахме залязващото слънце и сърцето ми беше тежко и обнадеждено едновременно.
Този сън избледня и нов сън зае неговото място. Чух женски смях, докато я преследвах в тъмното. Имаше воал върху очите ми и не усещах миризмата й.
– Ела да ме намериш, тигре – махна към мен с покана, която обещаваше повече от успешен лов. Ноктите ми остъргаха дънера, върху който балансирах и скочих. Преобразявайки се, когато наближих земята, хванах жената през кръста и се претърколихме заедно, спирайки се така, че тя беше върху мен.
– Какво печеля? – Задъхано попитах, усмихвайки се, докато отмествах косата й от лицето й. Все още не можех да я видя или помириша, но извивката на бузата й ми беше позната.
– Да започнем ли с целувка и да видим докъде ще стигнем? – С дрезгав смях каза тя.
– Мисля, че мога да се справя – казах аз, докато проследих лицето й, привличайки я към мен.
Светлина разцъфна около нас, когато устните ни се сляха идеално, очертавайки нейната форма. Те се докоснаха, сливайки се безпроблемно и вярно като хоризонта, а разстоянието между нас беше незабележимо. С едната си ръка обхванах тила ѝ, а другата бавно спуснах по гръбнака ѝ, докато ръката ми не намери извивката на бедрото ѝ. Стиснах меката плът и я придърпах към себе си, след което промълвих срещу устните ѝ:
– Искам да те видя.
Тя докосна носа ми с пръст.
– Не още.
Пъшкайки, докоснах устните си до врата й и дръпнах ръкава на роклята й надолу по рамото й. Тя издаде тих звук, докато извиваше врата си, давайки ми по-голям достъп. Засипвах с целувки челюстта й, после надолу към извивката на рамото й, отделяйки време, докато изследвах всеки инч.
Нетърпелива, тя обърна главата ми и допря кадифените си устни до моите, извивайки тялото си все по-близо. Пищните й форми бяха притиснати към мен и аз я притисках към себе си, давайки й с готовност бавните, упойващи целувки, които желаеше, докато плъзгах ръце в косата й. Чух тропот на пролетен дъжд по навеса високо над нас, въпреки че все още не виждах нищо. Вече не ме интересуваше ограниченото ми зрение. Щом можех да я усетя, да я докосна, това беше всичко, което имаше значение.
Като притиснах внимателно гърба й, отново ни претърколих, така че застанах над нея и се повдигнах на лакти, за да не я смажа с тежестта си. Тя хвана ризата ми, опитвайки се да ме дръпне обратно надолу, но аз се съпротивлявах и покрих ръката й с моята, кято лежеше върху сърцето ми.
– Обичам те – казах аз. – Казвал ли съм ти го скоро?
Нямах нужда да виждам усмивката й, за да знам, че е там.
– Казваш ми го често и с такава интензивност, че никой, който го чуе, не може да отрече че е истина.
– Добре. Никой не трябва да мисли, че не си желана.
Тя ме удари с юмрук по ръката, но след това вдигна главата си, за да ме целуне нежно по ухото, докато промърмори:
– И аз те обичам, звяр такъв. Но ако спреш да ме целуваш, може да помисля за друг.
– Е, със сигурност не мога да допусна това, прекрасна милейди – любезно казах.
Копринената й уста бързо намери моята и скоро се изгубих в нейната прегръдка.
Когато ръцете й се свиха около врата ми, устните й се отвориха, сънят се превърна в нещо по-мощно, по-завладяващо. Ароматите на гората изпълниха ноздрите ми. Цветя от всякакъв вид ни заобиколиха. Рози, жасмин, лилии. Имаше и мирис на вечнозелена и смачкана трева.
Светлината също беше приглушена. Всичко беше сиво и розово. Бавно осъзнах, че вече не лежа на земята, а в легло, меко като приказни крила. Зрението ми се беше върнало. Вдигайки глава, видях пръстите си да се преплитат с нейните, където ръцете ни лежаха близо до таблата.
Дланите ни танцуваха заедно, пръстите ни се свиваха и отпускаха. Пуснах ръката й и прокарах върховете на пръстите си по дължината на косата й, която се разпростираше като ореол, разливайки се върху възглавницата и чаршафите.
Тя издаде лек нетърпелив звук и хвана челюстта ми с длани, приканвайки ме да обърна глава обратно към нея. Отново затворих очи и спуснах устни към нейните. Жената, която целувах, ме държеше здраво, ръцете й галеха гърба ми и след това се плъзнаха между нас, за да погалят голите ми гърди, където ризата ми зееше разтворена. Умът ми беше замъглен от съня и нямах непосредствена причина да искам да се събудя. Сънят беше сладък, страстен и съвършен. Устата ми се движеше заедно с нейната, докато тя ме дразнеше и измъчваше с меките си, медени целувки.
Тя дръпна ризата ми и аз измърморих срещу устните й:
– Само минутка, моя прекрасна джаани.
Разплитайки крайниците си от нейните, станах с намерението да съблека ризата си, когато изведнъж осъзнах, че вече не сънувам. Ръцете ми замръзнаха върху копчетата, докато гледах надолу към жената, която сега виждах много ясно.
Анамика лежеше на леглото красива и нежна като откъснато цвете, а устните й бяха розови от моите целувки. Руменината по надигащите се гърди се издигаше чак до скулите ѝ и дори оцветяваше раменете ѝ в розово.
Косата на Ана обрамчваше прекрасното ѝ лице, като лъчите които обгръщаха слънцето. Искаше ми се да потопя пръстите си в нея и да я събера в шепи. Да я погледнеш, означаваше да разбереш значението на невинността и страстта, Русалката и молителката, силата и уязвимостта. Тя беше жена, богиня и момиче, събрани в едно примамливо създание.
Докато се взирах в нея с отворена от шок уста, тя се протегна към мен и прокара ръка по ръката ми. Треперех от пламенната нужда да се отпусна отново върху нея и да се възползвам от желанието, което видях в очите й.
Гладът, който изпитвах към нея, беше непреодолим и не можех да разбера как Горичката на сънищата можеше да ме отведе по такъв срамен, изпълнен с вина път.
– Сохан? – каза тя със сбърчени вежди, но мъхестозелените й очи все още бяха натежали от сън. – Какво не е наред?
– Аз… аз… съжалявам – казах аз. Тялото ми най-накрая настигна мозъка ми и аз се отдалечих от нея възможно най-бързо. Тя се изправи, копринената нощница се смъкна по-надолу по рамото й. Беше опасно близо до това да се смъкне съвсем. Завъртях се преди това да се случи и затърсих. – Аз, хм, ще те чакам там.
Преминавайки през висящите лози, откъснах няколко от тях от дърветата и ги хвърлих яростно настрани, докато вървях шумно през гората. Цялото ми тяло трепереше от напрежение. Да остана близо до нея и нейния опияняващ аромат беше невъзможно. Крачейки напред-назад като звяр в клетка, прокарах палец през устата си и затворих очи. Все още можех да я вкуся. Кръвта ми туптеше във вените ми, тялото ми настояваше, че съм идиот, че съм оставил една много топла, привидно желаеща ме жена в леглото сама.
Тигърът в мен не видя нищо лошо в това, което бях направил. Ана беше моя, както аз бях неин. Вече бяхме свързани по начин, който беше несравним. Нищо във Вселената не би могло да ни раздели, дори и да го пожелаем. Тигърът беше воден от нужда и тази нужда беше много близо до повърхността. Дори и сега част от нея викаше към мен или може би към тигъра. Препънах се няколко пъти и след това се вслушах в призива й, върнах се в горичката, но не влязох в беседката.
– Тук съм – казах сковано през лозите. – Имаш ли нужда от нещо?
Растенията се вдигнаха сами, когато тя пристъпи. Носеше прилепнала туника, синя като тюркоазено море, с меки панталони от кожата на елен и високи ботуши до коляното. Облеклото подчертаваше фигурата й достатъчно, за да накара гърлото ми да пресъхне и пулсът ми да се ускори. Косата й беше прибрана назад и можех да видя лекия червен оттенък на врата й, който вероятно беше причинен от брадата ми. Трепнах и погледнах настрани.
– Това, от което се нуждая, е да обясниш действията си – тихо каза тя.
– Аз… не знам какво да кажа. Сънувах и… – Устата ми се отваряше, но не излезе дума. Погледнах нагоре и видях типичната й упорита стойка с ръце на бедрата.
– Продължавай – каза тя – Ти сънуваше и…
– И… нищо. Не беше нищо. Няма да се повтори. Извинявам се. Нямаше причина да…
– Нямаше причина за какво? – Тя се приближи, широката й крачка бързо скъси разстоянието. Неудобно, дадох на заден ход и продължих да се движа, докато гърбът ми не се удари в дърво.
– Да те целувам така. Нямах предвид това. Обещавам, че няма да се повтори.
– О? – Тя направи още една крачка и ако можех да изчезна в ствола на дървото, щях да го направя. – Казваш, че нямаш това предвид? Имах чувството, че точно това мислиш. – Ана обгърна бицепса ми с ръка и се наведе към мен.
Лицето й беше осветено от мека светлина, която подчертаваше чертите й, особено розовата й изваяна уста. Очите ми се спуснаха към гъвкавите й устни и тя се усмихна.
Усещайки нейните емоции, които бяха толкова близо до повърхността, колкото и моите собствени, долавих задържаща се следа от желание там, но сега тя беше скрита зад нещо друго. Страх? Нервност? Каквото и да беше, тя не сподели. В сънуването бях напълно отворен към жената, към Ана, но след като се събудих, и двамата отново издигнахме стените си.
Все пак тя използва нашата връзка, за да говори с мен.
„И аз сънувах, Сохан“ – каза тя в ума ми. – „За мен наистина има пространство между миналото и бъдещето. Виждала съм го. И сега, когато знам, че е там, целта ми е да го приема. Би ли искал да ме лишиш от него?“
– Не, аз…
Тя ме прекъсна.
„Винаги си казвал, че си човек, който се бори за това, което иска.“ – Направи малка крачка по-близо, бедрото й се докосна до моето и всички свързани мисли отлетяха като желанието на фея. Ана докосна върха на пръста си до ключицата ми и го прокара бавно надолу по гърдите ми, като само спря, когато пръстът й срещна плата на ризата ми. Усетих всеки един милиметър от него.
Очите й бяха приковани в гърдите ми за дълъг момент. Тогава тя поставие ръка върху сърцето ми.
„Ще призная, че това, което искам, ме измъчва по повече от един начин.“ – Гласът й беше тих шепот в съзнанието ми. Обръщайки глава, сякаш вече не можеше да ме гледа, тя отпусна ръце отстрани и попита: – „Какво искаш, тигре?“
– Искам… искам… – Не можех да се сетя за нещо в света, което исках. Поне нищо подходящо. Не и с нейните устни само на няколко сантиметра от моите. Бях обещал на Ана, че ще й бъда като брат. Като приятел. Не някой, който непрекъснато мислеше за нейната щедра гръд. Затворих очи, опитвайки се да си спомня по-младата й версия. Детето, което разчиташе на мен, но не успях да си спомня образа му.
Ана вдигна поглед към мен, изучавайки лицето ми за един дълъг момент. Устата й се обърна надолу, сякаш разочарована.
– Хммф – каза Ана и след това плъзна пръст по носа ми – Кажи ми, когато разбереш.
Тя се завъртя бързо и тръгна надолу по пътеката.
– Ела, тигре – каза тя.- Имаме работа за вършене. Докато вървях зад нея, се опитвах да гледам птиците, небето и дърветата, всичко друго освен поклащането на бедрата й или дългите й, безкрайни крака, докато вървеше, но дори когато се взирах в земята, си мислех за тази иронична уста, която просто молеше да бъде затворена с целувка.
Когато стигнахме до прохода между планините, където Келси и аз за първи път бяхме забелязали гигантското дърво, бях шокиран да видя, че то вече е там.
– Направила си това по-рано ли? – Попитах.
– Не – разсеяно каза тя. Вдигайки ръцете си, тя направи балон около нас и ние се понесехме нагоре. Тя се взираше в клоните дълбоко замислена, докато се издигахме. Описах и дървото и четирите дома в големи подробности, докато се придвижвахме, но беше почти сякаш тя изобщо не ме чуваше.
– Ана – казах. – Ана, чу ли ме какво ти казах току-що?
Тя махна с ръка.
– Мисля, че нещо за гарваните.
– Какво те притеснява? – Попитах.
– Дървото. – Тя спря и погледна нагоре, след което щракна с пръсти и едно гигантско листо се отдели и се завъртя над нас като голямо хвърчило, докато не се спусна на земята наблизо. Вдигна го, прокара ръка по листа и затвори очи.
Няколко секунди по-късно ги отвори широко, с изражение на изненада и наслада на лицето й.
– Колко завладяващо!- тя каза.
– Какво? – попитах аз, като прокарах ръка през тила си и плеснах една буболечка.
– Дървото. Отговаря на емоция. Ела тук. Нека тестваме.
– Какво да тествам? – Измърморих, докато я последвах до друго дърво, малка фиданка, която растеше под клоните на много по-големия си брат.
– Ето – каза тя. – Обърни се и застани точно там.
– Добре – отвърнах, скръстил ръце на гърдите си. – Сега какво?
– Сега… трябва да ме целунеш.
Устата ми се отвори.
– Какво трябва да направя? – Попитах, надявайки се, че умът ми си играе номера с мен.
– Трябва да ме целунеш. Точно, както правеше преди.
– Ъм, не. Това не е добра идея.
– Защо? Страх те е, че ще те нараня?
Изсумтях.
– Не. Това просто не е начинът, по който един брат трябва да действа.
Ана се намръщи.
– Ти не си ми брат.
– Не, не съм. Но ако брат ти беше тук, щеше да се съгласи с мен. Това е лоша идея.
– Защо правиш всичко трудно? Просто искам да тествам теорията си. Всичко, което искам, е обикновена целувка. В горичката на сънищата, не възразяваше.
– Тогана не знаех какво правя. – Бях повишил тон и дори на мен ми прозвуча малко истерично и нервно.
– Виж – казах аз, опитвайки се да намеря начин да избегна това, което тя искаше. – Какво се опитваш да постигнеш тук?
Ана сложи ръце на бедрата си и частта от мозъка ми, която се опитвах да изключа, ми изпрати идеята, че мога лесно да направя това, което искаше, като я хвана през кръста и я дръпна към себе си. Казах на тази част от мозъка си да млъкне и се намръщих.
– Това дърво – каза тя, сочейки към дървото зад нас, докато държеше меките си зелени очи вперени в мен – е създадено от нас, от нашата целувка тази сутрин.
Откровено се разсмях.
– Това е… това не е възможно, Ана.
– Не е ли? Корените отиват чак до Горичката на сънищата. Има директна връзка. Мога да го почуствам.
– И научи всичко това от един лист?
Тя въздъхна нетърпеливо.
– Виж сам – каза тя, поставяйки ръцете ми върху листа. – Можеш ли да го почувстваш?
Бързо дръпнах ръката си. Почувствах го, и то много добре. Листа трепереше като крайниците на Ана, когато в съня си ги галих.
Ана продължи:
– Мъничките зелени вени на листата се удряха в дланта ми, както ударите на твоето сърце. Корените гъделичкаха пръстите на краката ми, молят за още. Скърцането на клоните е тъжно. Вятърът ме разсейва със спомена. Аз съм богинята, която помага на разтежа. Това е моето царство. Има смисъл земята да ми отговаря по този начин.
С всяко изказване тя се приближаваше все повече.
Преглътнах и се опитах да измисля начин да отхвърля това, което казваше.
– И така… казваш, че просто искаш да тестваш тази теория. Само от една обикновена целувка и ще разбереш.
Извивайки деликатна вежда, Ана отговори:
– Да. Ще разбера.
Извих устни и казах:
– Добре тогава.
Поех си дъх като човек, отиващ на гилотина, и поставих ръце на раменете й, като едва я докосвах с върха на пръстите си.
– Да го направим.
Тя се намръщи и каза:
– Отвори мислите си към фиданката зад вас. Виж дали можеш да я усетиш като мен.
Навеждайки се напред, се поколебах достатъчно дълго, за да видя Ана как затворя очи и приближава устата си по-близо. Притиснах устата си към нейната възможно най-леко и след това се дръпнах назад. Не можех да не забележа, че тялото й потръпна.
Тя ме плесна по ръката.
– Какво беше това? – попита тя.
– Целувка. Това, което поиска.
Докато се отдръпваше замислено, тя измърмори:
– Това не приличаше на целувките, които ми даваше преди.
– Не, но това е всичко, което съм готов да направя в момента.
– Кишан… – започна тя.
Старото ми име запали огън в мен. Извиках:
– Казах ти да не ме наричаш така!
– Какво ще кажеш, ако те нарека глупак, дебелоглав тигре?
Зад нас малкото дърво се разклати и сега, когато го наблюдавах внимателно, усетих, че то ни отговаря. Малките листенца се свиха по клоните и цветът избледня.
– Спри се! – Каза тя, вдигайки ръка и опипвайки един лист. Умиращото листо се отдели и падна на земята в краката й.
– Сега виждаш ли какво направи? – извика тя, отблъсквайки ме от дървото. – Ти го уби!
– Убих ли го? – казах и ударих с ръка гърдите си. – Чия беше голямата идея да се целуваме? Бих казал, че ти си тази, която го уби.
И двамата замръзнахме, когато чухме стон на един тежък клон.
– Шшт – каза Ана, грабна ръката ми и стисна пръстите ми. – Трябва да спрем да се караме. В противен случай може да унищожим голямото дърво.
– Ако призная, че си права, можем ли просто да зарежем това и да си свършим работата?
Ана ме изгледа дълго и след това кимна.
Докато вървяхме към гигантския ствол, си помислих за това, което беше казала. Възможно ли е земята да й откликва? Абсолютно. Това, което не разбирах беше, как целувката ни може да създаде гигантско дърво.
Стоейки в основата, тя затвори очи и промърмори:
– Фаниндра, имам нужда от теб.
Ана завъртя ръка във въздуха и докосна амулета, който висеше на врата й. Светлина проблесна около ръката й и миг по-късно Фаниндра беше там, вдигнала златната си глава към богинята.
– Имам нужда от твоята помощ – каза тя и притисна ръка към земята.
Фаниндра изсъска и след това повдигна горната част на тялото си, отваряйки качулката си. Тя се люлееше напред-назад хипнотично. Скоро една зелена змия се плъзна от тревата и допря носа си до нейния.
– Да – казах аз. – Но е малка. Както казах, змията беше гигантска.
– Защо мъжете са толкова нетърпеливи? – Попита Ана Фаниндра. – Те не могат да видят това, което е точно пред носа им.
Златната змия изви глава, сякаш ме преценяваше, и изплези език. Навеждайки се, Ана погали люспестата глава на зелената змия.
– Как може да помогнеш на твоята богиня? – Попита тя.
След като изчака малко и наклони глава, сякаш слушаше какво и казва, Ана направи своята магия. Тя канализира няколко различни способности, използвайки камандала за лечение и Фаниндра, както и земната и въздушната част на амулета. Усуквайки ги всички заедно по нов, уникален начин, тя прониза змията с дарбата си.
Пред очите ми змията порасна и придоби способността не само да се маскира, но и да говори. Ана и даде инструкции и змията наведе глава пред нея, преди да изчезне около дървото. Тялото и издаваше особен вид плъзгащ се шум и минаха няколко минути, преди краят на опашката му най-накрая да изчезне.
– Надявам се, че помни всичко – каза Ана.
– Защо да не помни?
Тя сви рамене.
– Той е доста простодушен. Фаниндра обаче каза, че ще му помогне.
Изправяйки се, Ана направи врата в дървото и точно както направи с Шангри-Ла, тя освети вътрешността на дървото със силата си, преработвайки и прекроявайки го далеч отвъд това, което можех да видя. – Ела, Сохан – каза тя.
– Фаниндра, ако желаеш, можеш да се върнеш при Келси, или да ни придружаваш за известно време.
Змията отговори, като се уви около ръката на Ана.
Затваряйки ни в своя балон, Ана ни вдигна във въздуха, създавайки вътре в дървото стъпала и издълбавайки места, където можем да се изкачим. Беше необходим само момент, за да се създаде Домът на кратуните. Когато стигнахме до Домът на сирените, тя оформи мястото лесно, таванът от тъмно дърво се простираше високо над нас, но тя не знаеше къде да намери сирените.
Струйка вода се стече от вътрешната страна на ствола и Ана остави водата да се лее върху пръстите и. – Моят учител, искам да кажа Кадам, веднъж ми каза, че сирените са русалки, нещо като наполовина риби, наполовина смъртни, които живеят под морето.
– В някои истории са такива.
– Може би, подобно на демоните Капа, са произлезли от сълзи, тези същества се появяват сами по себе си.
– Какво имаш предвид?
Анамика не отговори. Вместо това отвори дланта си и прошепна нещо, което не можах да чуя. Тризъбецът се материализира в ръката й. Докосвайки върха му до струята вода и затваряйки очи, тя прошепна призив.
Първоначално нямаше признаци, че повика й е чут и се канех да се приближа до нея, за да обсъдим други възможности, но тогава тя вдигна пръст и го притисна към устните си.
– Чуваш ли ги? – попита тя.
Поклатих глава.
Тя изви своята и се усмихна.
– Може да се покажете.
Сива мъгла започна да излиза от дупките в дървото и растеше, оформяйки се в човешки форми. Когато се материализираха, те се поклониха на богинята. Веднага ги разпознах като сирените, които хванаха в капан мен и Келси. Когато един от красивите млади мъже се поклони над ръката на Ана и долепи устни до кожата й, моята собствена се разгорещи.
– Отдръпни се от нея – казах аз, като натиснах с ръката си голите му гърди и го блъснах. Той просто ми се усмихна и тогава усетих женска ръка върху рамото си. Отхвърлих ръката й.
– Не мисля така – казах аз.
– Сохан – каза Ана – държиш се неучтиво с нашите гости.
– Гости? Ти сериозно ли? – Изсъсках аз. – Знаеш ли какви са те? Какво могат да направят?
– Разбира се. – Тя отиде до един млад мъж и той предложи лакътя си. Материализира се стол и той я покани да седне и да се отпусне. Момичетата ме изгледаха с широко отворени очи, докато аз ги гледах злобно и се приближих до Ана, където тя седеше отпусната на стола. Един от младежите беше събул ботушите й и масажираше краката й.
– Ах, това е хубаво – каза тя. – Мисля, че твоят масаж съперничи дори на този на моя тигър.
– Ана – казах аз, гласът ми звучеше намусен и раздразнен – Настоявам веднага да се махаме от тук. Не знаеш колко опасни са тези същества.
– Опасни? – Засмя се тя. – Те са толкова опасни, колкото роба, изпредена от коприна.
Скръстих ръце.
– Копринената роба може да бъде опасна, ако се носи от правилния човек.
Очите й се присвиха:
– Уверявам те, няма да ни направят нищо лошо. Те са изгнаници от своето царство. Облаци без вода. Основната им цел е да получават любов и да дават любов. Това ги изпълва.
Един от мъжете коленичи до нея и отпусна глава в скута й. Тя погали косата му и когато го видях, това запали неугасим пламък в червата ми. Почти нежно, тя си играеше с косата му и каза:
– Те се носят от хилядолетия като облаци, подмятани от вятъра. Позволих им да се оформят. Давам им цел.
– Нали знаеш, че те обичат хората буквално до смърт.
Ана никога, никога не се е чувствала толкова комфортно физически около мен, както се държеше с тях.
Усещайки промяната в настроението й, те се отдръпнаха и й помогнаха да се изправи.
– Това толко ли е грешно? – възрази тя. – Дори когато тези, които обичат, остареят и побелеят, те ги обичат с цялата сила на душата си.
– Те замъгляват умовете. Объркват хората. Манипулират емоциите им. Вълнуват сетивата им. Те дори успяха да те съблазнят в рамките на няколко секунди.
– Не – настоя Ана. – Те дават на самотните това, което искат. Запълват празнината в сърцата им. Ще призная, че има известно притъпяване на задръжките, но те не отнемат свободата на избор.
– Ами ако жертвите им искат да изпитат тази връзка с други хора? С някой специален?
– Не знаеш нищо за това какво означава да си жертва. – Рязко изплю думите тя – Има много хора на този свят, които никога не намират някой специален. Вярно е, че обичта, която дават, приключва със смъртта на избрания от тях. Всъщност, след като ги няма, те не ги помнят, но тези хора поне са изпитали нежност, доброта и приятелство. Има много, които умират и с по-малко.
Обезумели, четирите сирени кръжаха зад нея и сложиха съчувствени ръце на раменете й.
– Ана – казах бавно – нямах предвид…
– Няма да бъда цвете, което увяхва на стъблото, незабелязано и свиващо се. Да. Бях съсипана от буря. Бях смазана от мъжка жестокост. Това, което е слабо и уязвимо в мен, беше взето и след това захвърлено настрана като боклук. Но все още съм жива. Прекършеното момиче се върна. Обърнах лицето си към слънцето и се захраних от него. Не виждаш ли? Аз също копнея за човешки контакт. Искам да бъда докосвана и обичана от човек, който се отнася с мен с доброта и грижа. Няма да приема нищо по-малко, Сохан. Не и когато видях какво може да стане.
Погледнах от нейните напрегнати и умоляващи очи към четирите същества, които стояха зад нея. Ръцете ме сърбяха да ги разкъсам на парчета. Тогава я погледнах и сърцето ме заболя. Ана беше станала важна за мен, но ако това, че е с тях, щеше да я направи щастлива, тогава кой съм аз, че да стоя на пътя й? Мъжът стисна леко ръката й и тя дори не трепна, както когато я докоснах аз. Устата ми се сви и казах:
– Добре, Анамика. Ако те са това, което искаш, ще те оставя с тях. Ела и ме намери, когато си готова да си тръгнеш.
Обърнах се на пети, изтръгнах задната част на къщата и като намерих познати стълби, скочих нагоре, променяйки се в тигърската си форма. Изревах разочарованието си, докато се качвах на дървото, спрях едва когато открих малка издълбана пещера. Беше късмет, че изобщо я забелязах, тъй като едва виждах без светлината, която естествено обграждаше тялото на Ана.
Пропълзях вътре, сложих глава на лапите си и затворих очи, опитвайки се да пренебрегна разнородните чувства, преминаващи през мен.
Сигурно съм заспал дълбоко, защото Ана дойде до мен, без да разбера.
– Укроти ли вече нестабилните си емоции? Готов ли си да се събудиш, Сохан?
Изправяйки се рязко, ударих главата си в тавана на моята малка пещера. Поклащайки глава, излязох и се върнах в човешка форма.
Тя нямаше представа какви непостоянни емоции изпитвах в момента. Нямах представа колко време съм спал. Колко дълго Ана беше останала със сирените. Само мисълта, че тези мъже слагат ръце върху нея, целуват я, държат я, ме стягаше като менгеме около гърдите ми. Как можеше да ме целува, както правеше преди, и след това да се обърне към тях без никакво обяснение? Нямаше смисъл.
– Няма ли да говориш с мен? – попита тя, докато вървяхме напред.
– Не виждам причина за това.
– Ах, ти си разстроен.
– Не. Можеш да правиш каквото искаш, с когото искаш. Не ме интересува.
– О? Тогава, ако не загрижеността е тази, която виждам на лицето ти, какво помрачава настроението ти?
Повдигнах рамене.
– Просто искам да приключим с това.
– И аз искам да приключим с това.
– Тогава да тръгваме.
Тя въздъхна, поклати глава и аз я последвах през вътрешния лабиринт на дървото до широка пещера, която ми се стори смътно позната. Когато заговорих, гласът ми отекна в пространството, което със сиянието на богинята, озаряващо външния ръб, приличаше на стръмен, многослоен басейн, изпъстрен с високи и вкаменени върхове. Всеки връх беше свързан със следващия с мостове, направени от преплетени корени.
– Това пещерата на прилепите ли е? – Попитах.
– Вярвам, че е точното място за това.
– Не изглежда правилно. Келси и аз трябваше да се катерим с ръце и на колене, за да стигнем дотук, а мостовете ги нямаше. Трябваше да скачам от място на място, за да я спася. Това беше някакъв тест, през който прилепите ме накараха да премина.
– Ха – засмя се Ана. – Звучи като нещо, което заслужаваш.
– Заслужавам? Аз не съм този, който… – Дървесината около нас се размърда и един от мостовете се изви и падна.
– Бих била по-внимателна на твое място – цъкайки с език, каза Ана. – Вероятно ще сринеш всичко.
Тя се добра до един мост и тръгна. Неохотно затворих устата си, страхувайки се, че всичко, което кажа, ще ни докара до падане. Бяхме трудни за убиване, но не исках да рискувам ненужно. Ана замълча, с ръка върху една лоза, която поникна зелена под пръстите й.
– Какво има? – Попитах.
– Спомен – отговори тя, поглеждайки назад с тъжна усмивка. – Този мост, както и всички останали тук, са създадени по-рано. Докато този е израснал, когато ти вплете пръстите си в косата ми.
Тя се придвижи напред и аз стоях неподвижен, мислейки за това, което току-що беше казала. Дори когато продължих, все още го обработвах, когато тя посочи нещо друго.
– Виждаш ли начина, по който дървото се огъва точно там? – попита тя. – Това се е случило, когато…
– Да, схванах картинката – казах, прекъсвайки я. Начинът, по който дървото се извиваше около себе си на върха, даде много ясния образ на двама влюбени с преплетени тела.
– Защо не ме предупредиш, когато попаднеш на секцията, създадена, когато прегърна сирените си, за да мога да я разгледам подробно – казах аз.
Ана направи пауза. Чух гласа й, когато каза тихо:
– Няма такова място.
Наведох глава и отказах повече да гледам наоколо, казвайки си, че няма значение дали тя иска да ми каже, че нищо не се е случило между нея и сирените, или че се отнася само за нас двамата. Когато стигнах до върха, тя отвори врата в дървото, която водеше директно към един от големите клони. Вдигна ръце и се засмя, когато стотици малки, пищящи прилепи влязоха в пещерата. Звуците им се сляха със смеха й, докато не прозвуча така, сякаш всички прилепи се смеят заедно с нея.
Малките им очи, като мъниста, проблясваха в полумрака. Със силата на амулета тя ги дари, както направи и със змията. Те растяха пред очите ми и им беше дадена способността да говорят. След като им даде инструкции, ние си тръгнахме.
– Защо пещерата изглежда толкова различно?- Попитах.
– Ако ме ядосаш отново по време на това пътуване, красотата на дървото ще се влоши още повече.
– Много смешно. Не, сериозно те питам, Ана.
Тя се обърна и сви рамене.
– Може би защото ти и Келси няма да посетите това място още цял век.
– Толкова ли сме назад във времевата линия?
– Нещата умират, Сохан. Времето превръща всичко в прах. Дори и тигрите – каза тя, ръгайки ме в гърдите.
Не ми хареса колко лекомислена беше по въпроса. Идеята, че мога да умра, не ме притесняваше толкова много, но нея? Никога не съм смятал богинята Дурга за смъртна. Наум си отбелязах да попитам Кадам за това. Не че беше вероятно да ми каже нещо.
Кракът на Ана се подхлъзна на един клон и аз хванах ръката й. За съжаление, росата по клона ме накара и аз да се подхлъзна и докато се преобръщахме настрани, аз я придърпах близо до себе си и я обвих с ръце, като се обърнах така, че да я предпазя от клоните. Вятърът препускаше покрай нас, повдигайки косите ни, докато се падахме. Но тогава спряхме. Ръцете на Ана бяха обвити около врата ми и ние се носехме все по-високо и по-високо.
Тя се сгуши до мен, подпря глава на рамото ми и почти без да се замисля, погалих дългата й коса. Не си казахме нищо, нито на глас, нито наум. Бяхме заключени един за друг от онази сутрин и нямах представа как мога да наруша тишината. Двамата стигнахме върха твърде рано, за да разбера какво трябва да направя. Отне й само няколко минути, за да създаде стимфалийските птици и да постави Божествения шал под едно от техните гигантски яйца. След това Ана прошепна думите, които щяха да помогнат на Рен и мен да бъдем мъже по дванадесет часа на ден от момента, в който шалът бъде взет от Келси и моето предишно аз.
Стимфалийските птици всъщност бяха орли, преди тя да се намеси, и подобно на другите й творения, тя поиска разрешение, преди да ги дари с бронирани клюнове и остри като бръснач пера, изработени от метал. Потръпнах, спомняйки си колко близо бях до смъртта последния път, когато ги срещнах. Сега изглеждаха достатъчно безобидни, но знаех колко опасни щяха да станат.
Виждайки, че е време да тръгваме, се пресегнах и я взех на ръце. Целунах я по челото като вид извинение. Ана ми се усмихна и ритна с крака, използвайки въздуха, за да ни спусне леко надолу. Усмивката й ме стопли дори в сенките на голямото дърво.
Докато се реехме високо сред клоните, попитах: – Защо, когато ме видяха с Келси не си спомниха за мен – имам предвид сирените, птиците и прилепите? Спомените им ли изтри?
– Е, както казах, птиците и прилепите са първо поколение. Много е малко вероятно те да предадат историите за теб на своите потомци. Тяхното разбиране за нещата е много ограничено.
– Добре, тогава какво ще кажеш за сирените? Те са същите, каквито бяха, когато ги срещнах.
– Да,всъщност, в техния случай изтрих спомените им.
– О! Обзалагам се, че съжаляват за това – казах раздразнено. – Изненадан съм, че не си изтрила моите.
Тя ме погледна любопитно и каза:
– Казах ти, че никога няма да го направя.
Тя премигна бързо, след което меко попита:
– Искаш ли да забравиш това, което стана между нас?
– Не – отговорих веднага. – А ти?
– И аз не.
Облекчението, което изпитах, ме изненада. Шокът от гледката на Ана в ръцете ми в Горичката на сънищата, беше изчезнал. Моята жена, тази за която мечтаех и която преследваше ума ми години наред, беше заменена от съвсем истинско момиче. Винаги съм предполагал, че Келси е тази, която преследвах в гората, целувах, признавайки любовта си. Но сега подозирах, че през цялото време е била Ана. Имаше смисъл. Ана беше единствената, която имаше силата едновременно да ме заслепи и същевременно да скрие аромата си. Косата й беше много по-дълга от тази на Келси и беше много по-висока.
– Остава едно последно нещо – каза Ана и за щастие прекъсна мислите ми, преди да стигнат твърде далеч.
– Какво? – Попитах.
– Гарваните.
– Да. Ще ги призовеш ли?
– Не точно.
Спряхме на един клон на дървото високо над земята. Въздухът около нас се замъгли, когато Ана премести времето напред. Стомахът ми се сви и изръмжа, докато мускулите ми се разтрепериха. Двама души се появиха в полезрението ми – аз и Келси. Ана прошепна:
– Сега, каквото и да правиш, не влизай в контакт със себе си.
Тя щракна с пръсти и магията на шала ни обгърна, въпреки факта, че току-що бяхме оставили Божествения шал на върха на дървото. Превърна ни в гарвани. Размахах криле от раздразнение, изграквайки на Ана, която ми отправи едно птиче намигване и излетя от клона. Летенето беше толкова естествено за нея, колкото всичко останало, което правеше. Перата й бяха с цвета на косата й и блестяха на светлината, докато преследвахме хората долу.
Почти паднах, докато плясках неловко и силно махах с крилата, за да избегна контакт със себе си. Изграчих, когато исках да кажа:
„Внимавай!“ – За щастие се приземих в изправено положение и след това веднага излетях, опитвайки се да оставя дистанция между мен и предишния си аз.
Времето течеше и аз използвах връзката си с Ана, за да я намеря в малката къщичка на дървото. Тя седеше там в едно гнездо и кълвеше медени питки. Гривната на Келси и фотоапаратът лежаха до нея.
„Какво си направила?“ – Попитах.
„Откраднах ги. По някакъв начин, чувството е удовлетворяващо. Не се притеснявай, ще ги върна. Те не се нуждаят от тях в момента. Всъщност, каква е тази кутия?“
„Това е фотоапарат. Правиш снимки с него. Помниш ли, когато ти обяснявах в цирка?“
„Как работи?“ – Попита тя, докато продължаваше да кълве.
„Ето, ще ти покажа.“ – Успях да направя една или две снимки с малкия си птичи език, което беше по-трудно, отколкото си мислех, че ще бъде, и й показах изображенията.
Точно тогава чух шум. Надникнахме над ръба на гнездото. Беше сюрреалистично да гледам как аз и Келси се качваме в къщата на дървото. Ако можех да завъртя очи пред идиота, който представляваше мене, докато влизаше в къщата на дървото като маймуна, щях да го направя. Беше доста жалко шоу. Но Келси забеляза и каза:
– Престани да се перчиш, за бога. Даваш ли си сметка колко високо се намираме и че всеки момент може да паднеш и да загинеш от ужасна смърт? Държиш се, сякаш това е страхотно, забавно приключение.
Опитах се да игнорирам случващото се пред мен. Ясно е, че се опитвах да се харесам на Келси и беше неудобно, знаейки че Ана е точно до мен и вижда всичко.
За съжаление, също така ми отвори очите да видя как Келси наистина не реагира по начина, по който си мислех преди, че реагира. Разбира се, тя ме харесваше, но докато я изучавах от нова гледна точка, можех да видя как моето присъствие я караше да се чувства неудобно.
Ана беше прикована от шоуто по-долу. Ако можех да изпъшкам, щях да го направя.
„Как направи това?“ – Попитах в опит да я отвлека от сцената отдолу.
„Какво да направя?“ – Отвърна тя с очи, вперени в другото ми аз.
„Как ни превърна в Хугин и Мунин. Разбирам за оранжевата тигрова версия на себе си като просто манипулиране на цветовете, но птиците? Не мислех, че е възможно.“
„Забравяш как променихме младия производител на коприна в кон. Може би трябва да премислиш параметрите си за това какво е възможно и какво не.“
„Сега мълчи, Сохан. Искам да слушам.“
Надух перата си, раздразнен, че моят не твърде изтънчен опит за отклоняване на вниманието се е провалил.
– …Харесва ми да бъда мъж през цялото време – каза другото ми аз – и ми харесва да бъда с теб.
„О, боже“ помислих си. Беше ми неудобно да знам, че Ана гледа как старото ми аз флиртува с Келси, особено с всичко, което се беше случило наскоро между мен и Ана. Накрая те седнаха и Келси извади надеждните си бележки. Харесвам организираността на Келси. Липсваше ми това.
Останахме тихи, гледайки ги и слушайки как говорят. Накрая станах нетърпелив и вдигнах шум.
– Хей? Има ли някой тук? – Чух старото си аз да пита.
„Какво ще правим?“ – С птичия си глас попита Ана.
„Хм, да видим.“ – Поклатих глава нагоре-надолу. – „Наистина не помня. Беше нещо за изчистване на мислите.“
Ана разроши перата си и ми изкряка.
„Няма значение“ – каза тя. – „Ще разберем.“
Тя излетя и аз я последвах, все още, чувствайки се неудобно да летя, въпреки че тя направи няколко много впечатляващи пируета. Старият ми аз всъщност извади чакрама.
„Моля те“ – помислих си. – „Не се напрягай.“ – Само аз бих бил достатъчно предпазлив, за да се опитам да отрежа главата на гарвана с чакрама.
Винаги умната, Келси каза:
– Нека изчакаме и да видим какво ще направят.
– Какво искате от нас?- Попита тя.
Ана се приземи и повтори:
– Искате от нас?
– Разбираш ли ме? – попита Келси.
Ана кимна.
– Какво правим тук? Кой си ти? – попита Келси.
Следвайки примера на Ана, се опитах да насоча птицата и казах:
– „Хугин“.
Ана изграчи :
– „Муунанн.“
Келси я попита за откраднатите й вещи и медените сладки, които основно Ана беше изяла. Вероятно е била гладна. Не се бях сетил да се опитам да й намеря храна. Толкова за добрата грижа към богинята. Сега, като се замислих и аз умирах от глад.
Искайки да приключа с шоуто, скочих на коляното на Келси. Когато тя наклони глава, си спомних какво направи Хугин. Беше прочистил мислите й, показвайки й пред какво ще се изправи на върха на дървото. Това беше достатъчно лесно. Използвайки силата на връзката си с Ана, поставих мисъл в ума й. Всъщност беше по-скоро спомен. Показах й една от птиците, които пазеха шала на върха на дървото. Тогава внуших в съзнанието й какво може да прави шалът и как може да го използва, за да им помогне в търсенето им.
Дадох й и допълнителен спомен. Визия за това как бяхме спасили Рен.
– Какво правиш? – попита тя, докато малките ми нокти я стиснаха за рамото.
– Мисли спряха – отговорих аз.
Когато свърших, малко, тънко червейче се залепи за клюна ми. Не беше моя идея, така че предполагам, че трябва да е била Ана. Отворих клюна си и го глътнах, както си спомнях, че птицата го беше направил преди. Имаше вкус на мъгла. Когато Келси ахна, обвинявайки ме в мозъчно увреждане, исках да се изсмея.
Ана, като Мунин, направи нещо подобно с мен, добре, със старата версия на мен.
Келси ме попита дали и Ана прочиства мислите. Аз се поклащах на моите птичи крака напред-назад и чаках Ана да ме попита какво да прави. Не беше ме питала за това.
Келси продължи да ми досажда и накрая казах:
– Чакай.
Накрая Ана скочи, държейки тънка черна нишка с размерите на земен червей и го глътна.
„Хм, какво беше това, Ана?“ – Попитах.
Когато тя не отговори, се заслушах в разговора с Келси. Спомних си го, но имах чувството, че всичко се е случило преди десетилетия.
– Добре съм – каза старото ми аз. – Той . . . той ми показа.
Ана настръхна. Разроши перата си, когато я нарекох той.
Старото ми аз говореше за Йесубай и нещата, които си спомнях от миналото си.
„Какво направи, Ана?“
„Отнех вината ти“ – каза тя меко. – „Йесубай не би те винила.“
„Твоята любов и загриженост към нея те накараха да си спомниш случилото се по различен начин.“
„Промени спомените ли?“
„Не. Просто споделих вината ти, точно както споделях болката ти преди. По този начин тя намалява.“
„Нямаше нужда да правиш това, Ана“ – казах аз.
„Трябваше“ – тихо отговори тя. – „Една богиня и нейният тигър са предназначени… предназначени са да споделят всичко.“
„Всичко?“ – Попитах тихо и се приближих до нея.
„Да. Правейки това, успях… да отворя ума ти за нови възможности.“
Тя направи пауза, след което каза:
„Беше интересно да го видя от твоята гледна точка. Бедното момиче.“
„Да“ – помислих си. – „Бедното момиче.“
„Ти си я обичал.“
„Не достатъчно.“
„Достатъчно, за да се накажеш за векове. Това говори за любов, която преминава през всичко.“
„Дали?“ – Попитах. Чудех се дали е вярно. Беше ли любовта ми към Йесубай толкова голяма? Не мислех така. Не я познавах. Не точно. Бях влюбен в нея.
Готов да се оженя за нея. Но след като обичах и загубих Келси, имах нова перспектива. Това, което е могло да бъде, никога не е равно на това, което е било или който и да е.
Времето променя всичко.
Сякаш прочела мислите ми, Ана добави:
„Йесубай е била вихрушка, увлечена от сенчестата буря на злодей. Чувстваш само възможността за живот с нея. Краищата на бясната буря, която е бил нейният живот, те е докоснала и те е променила. Ти си по-добър човек, защото си я познавал, Сохан. Не съжалявай за нейното влияние върху живота ти.“
Келси протегна ръка покрай нас и свали гнездото. Старото ми аз почти се докосна до мен. Изкрещях тревожно и отчаяно се отдръпнах.
Тя взе откраднатите си неща от гнездото и ние ги гледахме, как ни ни оставяха други неща, мислейки, че сме разстроени. Погледнах надолу към предметите, оставени от старото ми аз, мислейки как той е би могъл да ги използва, вместо да ги остави и казах:
„Защо бях такъв идиот?“
„Постоянно си задавам този въпрос“ – отговори Ана и се засмя, докато двамата се измъкнахме от гнездото и отлетяхме към селото на силваните.
Назад към част 30 Напред към част 32
